Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Sabotage amoureux, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Светла Лекарска, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Амели Нотомб
Заглавие: Любовен саботаж
Преводач: Светла Лекарска
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 01 юли 2013
Редактор: Росица Ташева
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-150-116-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12369
История
- — Добавяне
Междувременно в училище моята любима бе подновила самотните си разходки.
Но вече знаех, че не е недостижима. Затова се лепях за нея през всяко междучасие, без да съзнавам глупостта на подобен метод.
Ходех до нея и й говорех. Тя изглеждаше така, сякаш едва ме чува. Беше ми безразлично — красотата й ми пречеше да мисля.
Защото Елена наистина беше прекрасна. Италианската й грация, забележителна със своето благородство, елегантност и дух, се съчетаваше с майчината й американо-индианска кръв с целия онзи див лиризъм на жертвоприношенията и на другите възхитителни варварщини, който моята живописна наивност до ден-днешен й приписва. От погледа й струеше едновременно кураре и Рафаело — направо да паднеш покосен на мига.
И малката го знаеше отлично.
Този ден в училищния двор не можах да се сдържа и й казах класически думи, които от моята уста звучаха безкрайно искрено:
— Ти си толкова красива, че за теб съм готова на всичко.
— Казвали са ми го вече — отбеляза тя безразлично.
— Но аз казвам истината — продължих със съзнанието, че in cauda venenum[1], имайки предвид неотдавнашната раздяла с Фабрис.
Тя благоволи да ми отправи подигравателен поглед, който сигурно казваше: „Мислиш ли, че можеш да ме нараниш?“.
Наистина трябваше да се признае, че докато французинът страдаше от раздялата, то италианката не бе почувствала абсолютно нищо и това доказваше, че никога не бе обичала своя годеник.
— Значи би направила всичко за мен? — подхвана тя закачливо.
— Да! — казах, като се надявах да ми нареди най-лошото.
— Ами искам да обиколиш двайсет пъти двора на училището, без да спираш.
В първия момент задачата ми се стори незначителна. Тръгнах веднага. Тичах като метеорит, полудяла от радост. Ентусиазмът ми нарастваше до десетата обиколка, след която спадна, щом установих, че Елена не ме гледа, тъй като някакъв смешник я бе заговорил.
Все пак изпълних уговорката, защото бях прекалено честна (прекалено глупава), за да лъжа, после отидох при хубавицата и оня тип.
— Готово — казах аз.
— Кое? — благоволи да ме попита тя.
— Обиколих двайсет пъти двора.
— А, бях забравила. Направи го пак, нищо не видях.
Тръгнах веднага. Забелязах, че тя отново не ме гледа. Но нищо не можеше да ме спре. Открих, че тичането ме изпълва с щастие — в бързината на крачките чувствата ми откриваха благороден начин да се изразят и макар че не получавах това, на което се надявах, бях обзета от силен порив на любовна пламенност.
— Пак готово.
— Добре — каза тя, без да изглежда да ме е забелязала. — Още двайсет обиколки.
Нито тя, нито смешникът имаха вид, че изобщо ме виждат.
Тичах. Изпаднала в някакво начало на екстаз, си повтарях, че тичам от любов. В същото време усещах пристъп на астма. Още по-лошо: спомних си, че бях казала на Елена, че съм астматичка. Тя не знаеше какво е това и аз й бях обяснила. Тогава като никога ме беше изслушала с интерес.
Значи ми беше дала тази заповед напълно съзнателно.
След шейсет обиколки се върнах при моята възлюбена.
— Отново.
— Помниш ли какво ти казах? — попитах свенливо.
— Какво?
— За астмата.
— Мислиш ли, че щях да те накарам да тичаш, ако не си спомнях? — отговори тя с пълно безразличие.
Тръгнах покорно.
Не бях на себе си. Тичах. Вътрешен глас в главата ми: „Искаш да се саботирам заради теб? Прекрасно. Достойно за теб и достойно за мен. Ще видиш докъде ще стигна“.
Неслучайно избрах глагола „саботирам“. Не знаех нищо за етимологията му, но чувах в него думата „сабо̀“ и мислех за моите тичащи крака. Елена искаше да се „саботирам“ за нея, тоест да се стъпча със собствените си крака. Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония. Усмихвах се на тази прекрасна перспектива и все по-усилено „саботирах“, като минавах на по-голяма скорост.
Издръжливостта ми ме изненада. Интензивното каране на колело — ездата — ме беше дарило със страхотен дъх, въпреки астмата. Чувствах обаче, че кризата приближава. В дробовете ми постъпваше все по-оскъдно количество въздух, болката ставаше нечовешка.
Малката италианка не следеше тичането ми, но нищо, нищо на този свят не можеше да ме спре.
Тя беше избрала тази задача, защото знаеше, че съм астматичка, но нямаше представа колко подходящ бе изборът й. Астмата беше подробност, просто технически дефект на тялото ми. Това, което всъщност имаше значение, бе, че тя искаше от мен да тичам. Смятах бързината за най-достойната добродетел, тя бе емблемата на моя кон — чистата скорост, чиято цел е не да спести време, а да се изплъзне от него, както и от всички нахалници, които почитат застоя, да се изтръгне от блатото на безрадостните мисли, на тъжните тела, на затлъстелия живот и на бездушните преживявания.
Ти, Елена, ти беше бавна сигурно защото само ти можеше да си го позволиш. Ти, която ходеше винаги забавено, сякаш за да можем да ти се насладим по-продължително, ми заповяда, може би несъзнателно, да бъда такава, каквато съм, тоест нищо друго освен бързина, освен видиотен метеорит, опиянен от скоростта си.
На осемдесет и осмата обиколка светлината започна да отслабва. Лицата на децата потъмняха. И последният вентилатор престана да работи. Дробовете ми се пръснаха от болка.
Безсъзнание.
Когато дойдох на себе си, бях в леглото си вкъщи. Майка ми ме попита какво се е случило.
— Децата казаха, че не си спирала да тичаш.
— Упражнявах се.
— Закълни се, че повече няма да го правиш.
— Не мога.
— Защо?
От слабост си признах всичко. Исках поне един човек да е в течение на моя подвиг. Ако щях да умирам от любов, то поне трябваше да се знае.
Тогава майка ми се хвърли да ми обяснява законите на вселената. Каза ми, че на света има лоши същества, които действително са много привлекателни, но че ако искам някое от тях да ме обикне, има само едно разрешение — да стана лоша като него.
— Трябва да се държиш с нея така, както тя се държи с теб.
— Това е невъзможно. Тя не ме обича.
— Бъди като нея и тя ще те обикне.
Звучеше окончателно, но абсурдно — харесваше ми това, че Елена не е като мен. Каква би била една любов, замислена като огледален образ? Склоних все пак да опитам техниката на майка ми, дори само като експеримент. Изхождах от принципа, че човекът, който ме е научил да си връзвам обувките, не може да говори глупости.
Обстоятелствата се оказаха благоприятни за новата политика.
По време на една битка съюзниците бяха заловили шефа на немската армия, някой си Вернер, до когото никога преди не бяхме успявали да се доберем и когото смятахме за олицетворение на Злото.
Бяхме във възторг. Сега щеше да види той. Щеше да си го получи.
Като начало генералът бе овързан като салам, а устата му бе запушена с мокър памук (намокрен с тайното оръжие, разбира се).
След двучасова интелектуална оргия с крайно заплашителен характер Вернер бе отведен на върха на стълбището и спуснат да виси във въздуха на не много солидна връв в продължение на четвърт час. По това, как се гърчеше, разбрахме, че го измъчва ужасен световъртеж.
Когато го изтеглихме на площадката, беше съвсем син.
После бе повален на земята и измъчван с по̀ класически средства. Потопихме го до дъното на тайното оръжие за една минута, след което го оставихме на дарбата на петима повръщачи, добре заредени предварително.
Не беше лошо, но агресивността ни беше ненаситна. Не знаехме какво още да направим.
Помислих си, че моментът е дошъл.
— Чакайте — промълвих така тържествено, че се възцари тишина.
Децата ме гледаха с известно снизхождение, защото бях бебето на армията. Но това, което направих, ме издигна в ранг на боен звяр.
Приближих към главата на немския генерал.
Произнесох, както някой музикант би уточнил: „Алегро ма нон тропо“, преди изпълнението си:
— Права, без ръце.
Гласът ми беше сдържан като гласа на Елена.
Направих го, както обещах, точно между очите на Вернер, които се облещиха от унижението.
Слисан шепот премина през присъстващите. Никога никой не бе виждал такова нещо.
Отдалечих се с бавна стъпка. Лицето ми не изразяваше нищо. Полудявах от гордост.
Славата ме удари като гръм. И най-дребните ми жестове изглеждаха императорски. Имах чувството, че се движа в триумфален марш. Надменно гледах към небето над Пекин. Конят ми щеше да е доволен от мен.
Беше нощ. Зарязаха немеца, все едно беше мъртъв. Съюзниците го забравиха заради извършеното от мен чудо.
На другия ден сутринта го намерили родителите му. Просмуканите му от тайното оръжие дрехи и коси били замръзнали, както и потоците от повръщня по него.
Момчето хвана бронхита на века.
Но това беше нищо в сравнение с психическите щети, които бе понесъл. Елемент от разказа му накарал близките му дори да мислят, че си е изгубил разсъдъка.
В Санлитун напрежението между Изтока и Запада достигна върха си.
Гордостта ми нямаше граници.
Във френското училище славата ми се разнесе като облак прах.
И без това седмица по-рано бях припаднала. Сега вече откриваха и таланта ми на чудовище. Без съмнение вече бях някой.
Моята възлюбена го узна.
Съгласно инструкциите се стремях да не я забелязвам.
Един ден в училищния двор тя се приближи към мен — безпрецедентно чудо.
Попита ме, леко объркана:
— Вярно ли е това, което казват?
— Кое по-точно? — казах, без дори да я погледна.
— Че си го направила права, без да си помагаш с ръце, и че можеш да се целиш точно?
— Вярно е — отговорих пренебрежително, сякаш ставаше дума за нещо съвсем обикновено.
И продължих бавно по пътя си, без да кажа нито дума повече.
Беше цяло изпитание да изиграя това безразличие, но подходът се оказа толкова ефикасен, че добих куража да продължа по същия начин.