Амели Нотомб
Любовен саботаж (7)

Машинацията беше в пълен ход.

Върху проекта трябваше да работим четирийсет деца от три класа.

Държа да удостоверя, че историографите бяха най-много трийсет и девет. Аз лично предпочитах да умра, отколкото да допринеса с каквото и да е за това народно дело.

Като изключим също малките перуанци и разните други извънземни, кацнали при нас и неговорещи нито дума френски, остават трийсет и четири историографи.

От тях трябва да се извадят вечните неми овце, които се съдържат във всяка система и чието мълчание им замества участието. Остават, значи, двайсет.

Сред които Елена, която никога не говореше, за да съхрани имиджа си на сфинкс. Деветнайсет.

Сред които девет момичета, влюбени във Фабрис, които отваряха уста само за да изразят шумно одобрението си към предложенията на техния дългокос идол. Това свежда броя до десет.

Сред които четири момчета, за които Фабрис беше пример за подражание и които възторжено го зяпаха в устата — в това се състоеше цялата им дейност. Шест.

Сред които един румънец, който тържествено и упорито повтаряше колко му харесва идеята и с каква радост ще участва. С което участието му се изчерпваше. Пет.

Сред които двама съперници на Фабрис, които плахо оспорваха идеите му и чиито дребни възражения биваха незабавно освирквани. Три.

Сред които един странен случай, който се изказваше само на плейбек. Две.

Сред които едно момче, което се оплакваше, може би напълно искрено, че няма и грам въображение.

Ето как моят съперник сътвори напълно сам нашето колективно дело.

(Какъвто впрочем е случаят с повечето колективни дела.)

И ето как тези, които трябваше да се научат да четат и пишат благодарение на стимулиращата инициатива, не научиха нищо.

 

 

Машинацията отне три месеца.

С течение на времето учителят забеляза някои недостатъци в провеждането на това все по-малко колективно начинание.

Нямаше обаче защо да съжалява за идеята си, защото през тези три месеца ние не се избивахме помежду си, което си беше голям успех.

Веднъж все пак се разгневи, след като установи, че групата на немите видимо набъбва. Тогава нареди всички, които не участват в писането, да започнат да правят илюстрации към чудесната история.

Така се създаде група от двайсетина деца, които трябваше да представят в рисунки възхитителното дело на героя.

По неясни причини, които впрочем пасваха идеално на ведрия поучителен климат на тази хуманитарна басня, преподавателят нареди да сътворяваме нашите шедьоври с помощта на пръчици от картофи, потопени в китайско мастило.

Предложението сигурно трябваше да изглежда авангардно, но беше преди всичко идиотско, доколкото картофите в Китай бяха много по-скъпи от четките.

Групата се раздели на художници и белачи на картофи. Обявих, че нямам никакъв талант, и се присъединих към белачите, сред които тайно измислях многобройни техники за картофен саботаж. Всички начини, по които да не се получат картофени пръчици, бяха добре дошли — режех ги прекалено тънки или криви, дори ги ядях сурови, за да изчезнат завинаги, в което имаше нещо геройско.

Никога не съм стъпвала в Министерство на културата, но когато се опитам да си го представя, виждам моя клас от Града на вентилаторите с неговите десетина белачи на картофи, десетина художници, импровизиращи нанасяне на петна върху хартия, деветнайсет видимо безполезни интелектуалци и върховен жрец, който пише сам-самин една голяма и благородна колективна история.

 

 

Ако Китай почти напълно отсъства от тези страници, то не е, защото не ме е интересувал — не е необходимо човек да е на възраст, за да прихване онзи вирус, който според случая заслужава да се нарече синология, синомания, синопатия, синофилия и дори синофагия — названия, произтичащи от начина, по който субектът употребява избраната страна. Едва сега започваме да разбираме, че да се интересуваш от Китай, означава да се интересуваш от себе си. По странни причини, дължащи се без съмнение на неговата огромност, на древността му, на недостижимата му степен на цивилизованост, на качества като гордост, чудовищен финес, легендарна жестокост, мръсотия, неизмерими парадокси, митична красота, вродена тайнственост, позволяваща всякаква свобода на интерпретацията, завършеност, интелигентност, подмолна хегемония, постоянство, неизменно пораждана страст, както и най-вече на непознаването му — та по всички тези трудни за признаване причини у човека се появява вътрешно влечение да се отъждестви с Китай и което е още по-лошо, да вижда в Китай географска еманация на собствената си личност.

По примера на публичните домове, където еснафът задоволява най-неприемливите си фантазми, Китай е територия, на която е позволено да се отдаваш на най-долните си инстинкти, например да говориш за себе си. Под прикритието на разговор за Китай човек почти винаги разказва лични неща (изключенията се броят на пръстите на едната ръка). Откъдето претенциите, за които споменах в началото и които дори във вид на хулене или обидено мърморене никога не се отдалечават от формата първо лице единствено число.

Децата са още по-егоцентрични от възрастните. Ето защо Китай ме заслепи веднага щом стъпих на негова територия на петгодишна възраст. Защото фантазмът, който той предизвиква и у най-низшите духом, не е случаен — вярно е, всички ние сме китайци. В различна степен, разбира се, също както всеки си има свое ниво на холестерол в кръвта и на нарцистичност в погледа. Всяка цивилизация е вид тълкуване на китайския модел. Сред тези мрежи от плеоназми би било разумно да се очертае голямата ос праистория — Китай — цивилизация, защото е невъзможно да се произнесе една от тези три думи, без да се подразбират и другите две.

Но ето че Китай почти отсъства от тези страници. Бих могла да изтъкна безброй прекрасни аргументи: че колкото по-малко го споменавам, толкова повече присъства, че става дума за детски разказ и че по някакъв начин всяко детство преминава в Китай, че Средната империя е прекалено интимно човешко преживяване, за да се осмеля да я описвам по-подробно, че пред това двойно пътуване — детството и Китай — всички думи са слаби. Тези оправдания за пропускането на Китай биха били правдиви и би се намерило кой да им повярва.

Аз обаче ги отхвърлям всичките в името на един във висша степен достоен за съжаление аргумент, а именно че тази история се случва в Китай, но не съвсем. Сто пъти бих предпочела да не се случва в Китай, утешително би било да се мисли, че тази страна вече не е Китай, че Китай се е изнесъл оттук и че в дъното на Евразия вече има само една огромна бездушна, безименна и безчувствена нация. Уви, не мога да твърдя това. Въпреки и противно на всяка надежда, тази отвратителна страна наистина беше Китай.

Това, което поставям под въпрос, е присъствието на чужденците там. И какво значи „да присъстваш“? Ние наистина живеехме в Пекин, но може ли да се говори за присъствие, след като бяхме така грижливо отделени от китайците? След като ни беше забранен достъпът до огромната част от китайската територия? След като контактите с населението бяха невъзможни?

За три години поддържахме истинско човешко общуване само с един китаец — преводача на посолството, фин човек с изненадващото име Чан. Той говореше прекрасен и изискан френски с очарователна фонетична приблизителност. Например, вместо да каже „в миналото“, той казваше „в много студена вода“, тъй като така го бил чул „някога“. Беше ни необходимо известно време, за да разберем защо господин Чан така често започваше фразите си с „в много студена вода“. Впрочем неговите информации за тази много студена вода бяха вълнуващи и ние чувствахме как се задушава от носталгия по нея. Но с това често споменаване на много студената вода господин Чан бе направил впечатление и ето че внезапно изчезна, или по-точно се изпари, без да остави и помен от следа, все едно никога не бе съществувал.

Всякакви предположения са възможни относно това, какво се е случило с него.

Той бе заменен от една намусена китайка с изненадващото име Чан. Но ако господин Чан беше господин, то тя не приемаше друго обръщение освен „другарко“ — „госпожа Чан“ или „госпожица Чан“ бяха моментално поправяни като огромна граматическа грешка. Един ден майка ми я попита: „Другарко Чан, как се обръщаха преди към китайците? Имаше ли думи за «господин» или «госпожа»?“

— Обръщаме се към китайците с „другарю“ — отговори непреклонно преводачката.

— Да, разбира се, така е сега — настоя наивната ми майка. — Но преди, разбирате ли, преди?

— Няма преди — отсече другарката Чан по-решително от всякога.

Разбрахме — Китай просто нямаше минало.

Повече не стана дума за много студена вода.

По улиците китайците се отдръпваха бързо от нас, сякаш бяхме заразноболни. А прислужниците, които властите отреждаха на чужденците, поддържаха с нас невъобразимо рехави отношения, от които поне можеше да се заключи, че не ни шпионират.

Нашият готвач с изненадващото име Чан се показа учудващо човечен към нас, може би защото имаше достъп до света на храната, която в гладен Китай беше върховна ценност. Чан имаше фикс идеята да тъпче с ядене трите европейски деца, които му бяха поверени. Той присъстваше всеки път когато се хранехме без родителите ни, тоест почти винаги. Неговото сурово старо лице имаше толкова сериозен вид, сякаш най-важните световни въпроси се решаваха в чиниите ни. Той не казваше никога нищо друго освен „яде“ и „много“ — свещени думи, произнасяни често и сдържано като езотерично заклинание. В зависимост от нашия апетит по лицето му се четеше или задоволство от изпълнения дълг, или болезнена тревога. Готвачът Чан ни обичаше. Той ни насилваше да ядем, понеже властите не му позволяваха да изрази нежността си по друг начин — храната беше единственият разрешен език, на който можеха да си говорят чужденците и китайците.

Съществуваха, разбира се, и пазарите, където отивах на кон да купувам карамелени бонбони, кривогледи червени рибки, китайско мастило и други чудеса, но общуването там се ограничаваше с размяна на монети.

И това бе всичко.

При това положение мога да заключа, че тази история се е случила в Китай, доколкото й е било позволено, тоест не съвсем.

Това е история за гето. Иначе казано, разказ за едно двойно изгнаничество — по отношение на родината (за мен това бе Япония, защото бях убедена, че съм японка) и по отношение на Китай, който ни обграждаше, но от който бяхме откъснати в качеството си на дълбоко нежелани гости.

Китай се разполага в тези страници както чумата в „Декамерон“ на Бокачо и ако не се споменава, то е, защото върлува навсякъде.

 

 

Никога не бях имала истински достъп до Елена. А откакто се появи Фабрис, тя съвсем ми се изплъзваше.

Не знаех какво още да направя, за да привлека вниманието й. Изкушавах се да й разкажа за вентилаторите, но интуицията ми подсказваше, че ще реагира като за коня — ще повдигне рамене и ще ме подмине.

Благославях съдбата, която бе пожелала Фабрис да живее в Уайдзяо Далоу. И благославях майката на моята възлюбена, която забраняваше на децата си да си показват носа извън Санлитун.

Всъщност преминаването от едно гето в друго не представляваше никакъв проблем. С колело това ставаше за четвърт час. Често отскачах до Уайдзяо Далоу, защото там имаше магазин за отвратителни карамелени бонбони, стопроцентово бактериални, които ми се струваха най-божествените на света.

Забелязах, че за три месеца флирт Фабрис нито веднъж не дойде в Санлитун.

Това наблюдение ми подсказа садистична идея. На връщане от училище небрежно попитах малката италианка:

— Фабрис влюбен ли е в теб?

— Да — отговори тя безразлично, сякаш това се разбираше от само себе си.

— А ти обичаш ли го?

— Аз съм негова годеница.

— Годеница? Значи го виждаш много често.

— Всеки ден, в училище.

— Не е всеки ден, в събота и в неделя не го виждаш.

Хладно мълчание.

— И вечер не го виждаш. А тъкмо вечер трябва да се срещат годениците. За да ходят на кино.

— В Санлитун няма кино.

— Има едно кино в „Алианс Франсез“, близо до Уайдзяо Далоу.

— Мама не ми позволява да излизам оттук.

— А защо Фабрис не идва да те види в Санлитун?

Мълчание.

— С колело отнема четвърт час. Аз всеки ден го правя.

— Мама казва, че е опасно да се излиза.

— Е, и? Да не би Фабрис да го е страх? Аз излизам всеки ден.

— Неговите родители не му позволяват.

— И той се подчинява?

Мълчание.

— Утре ще поискам от него да дойде да ме види в Санлитун. Ще видиш, че ще го направи. Той прави всичко, което поискам.

— А, не! Ако те обича, той трябва сам да се сети. Иначе няма никаква стойност.

— Обича ме.

— Тогава защо не идва?

Мълчание.

— Може би Фабрис си има друга годеница в Уайдзяо Далоу — подхвърлих под формата на хипотеза.

Елена презрително се изсмя.

— Другите момичета не са така хубави като мен.

— Откъде знаеш? Не всички идват във френското училище. Англичанките например.

— Англичанките! — засмя се малката италианка, сякаш при самото споменаване на тази дума всяко подозрение отпадаше.

— Какво англичанките? Ами лейди Годайва!

Елена ме погледна въпросително. Обясних й, че англичанките имат навика да яздят коне чисто голи, покрити с дългите си коси.

— В гетата няма коне — каза тя хладно.

— Ако мислиш, че това може да ги спре…

Моята възлюбена се отдалечи с бърза стъпка. За първи път я видях да ускорява ход.

По лицето й не се четеше никаква болка, но със сигурност бях засегнала поне нейната гордост, ако не сърцето й, за чието съществуване нямах никакви доказателства.

Изживях блестящ триумф.

 

 

Не узнах нищо за евентуалното двуженство на моя съперник.

Единственото, което узнах, бе, че Елена развали годежа още на следващия ден.

Направи го с образцово безразличие. Отсъствието на чувства у нея ме изпълни с гордост.

Авторитетът на дългокосия прелъстител понесе тежък удар.

Тържествувах.

За втори път почувствах благодарност към китайския комунизъм.

 

 

С наближаването на зимата военните действия се ожесточиха.

Знаехме, че когато мразът завладее гетото, всички ще бъдем мобилизирани, volens nolens, да разбиваме с кирки леда, в който засядаха колите.

Затова трябваше предварително да изразходваме дозата си агресия.

Пред нищо не се спирахме.

Особено се гордеехме с новия ни отряд, наречен „кохортата на повръщаните“.

Бяхме открили, че някои от нас притежават специална дарба — надвесените над люлките им феи им бяха вдъхнали способността да повръщат колкото си искат.

Достатъчно беше стомахът им да е пълен, за да започне да се изпразва.

Тези хора предизвикваха всеобщо възхищение.

Повечето от тях използваха класическия метод на бъркането с пръст в гърлото. Но много повече ни впечатляваха тези, които го правеха просто със силата на желанието си. Изпадайки в специално духовно състояние, те достигаха до центровете за повръщане в мозъка си, съсредоточаваха се — и готово.

Поддръжката на кохортата на повръщаните беше подобна на тази на самолетите — трябваше да ги зареждаме в полет. Бяхме наясно, че повръщането на празен стомах няма никакъв ефект.

На най-ненужните сред нас бе възложено да снабдяват повръщачите с гориво. Те трябваше да крадат от китайските готвачи храна, лесна за ядене. Възрастните щяха да установят значителни липси на бисквити, стафиди, топено сирене, подсладено концентрирано мляко, шоколад и особено олио и разтворимо кафе, защото бяхме открили философския камък на повръщането — сместа от олио за салата и разтворимо кафе. От нея се повръщаше най-бързо.

(Вълнуваща подробност — нито една от тези храни не можеше да се намери в Пекин. На всеки три месеца родителите ни ходеха в Хонконг, за да си ги набавят. Пътуванията им струваха скъпо. Така че ние повръщахме за много пари.)

Критерият беше теглото — продуктите трябваше да бъдат леки за носене, което веднага изключваше консервите в стъклени буркани. Тези, които пренасяха храната, нарекохме „резервоари“. Всеки повръщач биваше захранван от поне един резервоар. Хубави приятелства се раждаха понякога в тази дейност.

За германците нямаше по-ужасно мъчение. Потапянето в тайното оръжие често ги караше да плачат, но не накърняваше достойнството им. Повърнатото засягаше честта им и те крещяха от ужас, щом веществото ги докоснеше, сякаш ставаше дума за сярна киселина. Веднъж един от тях беше толкова отвратен от пръските му, че за наша най-голяма радост сам повърна.

Разбира се, здравето на повръщачите бързо се разклащаше. Но тяхното свещенодействие им носеше такава почит от наша страна, че те приемаха физическите щети спокойно.

За мен авторитетът им нямаше равен на себе си. Мечтаех да съм част от кохортата. Уви, нямах никакви данни за това. Колкото и да се тъпчех с ужасния философски камък, не постигах очаквания резултат.

А бе абсолютно необходимо да извърша нещо блестящо. Иначе Елена нямаше никога да ме пожелае.

Подготвях акцията си в пълна тайна.