Амели Нотомб
Любовен саботаж (4)

Ако трябваше тогава да прочета Витгенщайн, щях да реша, че се е разминал с истината. Седем неясни предложения за обяснението на света, когато само едно-единствено, и то толкова просто, можеше да даде ключ към цялата система!

Дори нямаше нужда да мисля, за да го открия. Дори нямаше нужда да го формулирам, за да го изживея. Това беше една естествена сигурност, която се пораждаше в мен всяка сутрин.

„Светът съществува, за да съществувам аз.“

Моите родители, комунизмът, памучните рокли, „Приказките от хиляда и една нощ“, натуралното кисело мляко, дипломатическият корпус, враговете, миризмата от печенето на тухли, правият ъгъл, зимните кънки, Джоу Ънлай, правописът и булевардът на Обитаемата грозота — никое от изброените неща не беше безполезно, тъй като всички те съществуваха с оглед на моето съществуване.

Светът завършваше с мен.

Грехът на Китай беше прекалената скромност. Средната империя? Достатъчно беше само да чуеш тази формулировка, за да усетиш колко е ограничена. Китай може да е в средата на планетата, при условие че стои послушно на мястото си.

А аз можех да отида където си искам — гравитационният център на света вървеше по петите ми.

Благородството изисква да се признават очевидните неща. Не биваше да се отрича, че светът се бе подготвял за моето появяване в продължение на милиарди години. Въпросът за това, което идваше след мен, не ме занимаваше. Без съмнение щяха да изминат няколко милиарда години, преди последните изследователи да приключат с анализирането на моя случай. Но този далечен аспект на проблема имаше прекалено малко значение в сравнение със спешния шемет на дните ми. Оставях тези умозрения на моите тълкуватели и на тълкувателите на моите тълкуватели.

И така, Витгенщайн не ми вършеше работа.

Той бе допуснал сериозната грешка да пише. А е трябвало да се откаже навреме.

Докато китайските императори не пишели, Китай достигнал до апогея на апогея си. Упадъкът започва с първото императорско писание.

Аз не пишех. Когато човек трябва да впечатлява огромни вентилатори, когато има кон, който трябва да изтощава от галопиране, армия, за която да разузнава, важен пост и враг, когото да унижава, той запретва ръкави и не пише.

 

 

Въпреки това началото на моя упадък бе поставено точно там — в сърцето на Града на вентилаторите.

Всичко започна в мига, когато разбрах, че не аз съм центърът на света.

И когато като омагьосана открих кой беше центърът на света.

През лятото често ходех боса. Съвестните разузнавачи никога не трябва да носят обувки.

Така моите стъпки вдигаха толкова малко шум, колкото тайдзицюан, забранена по онова време дисциплина, която неколцина нейни страстни привърженици практикуваха скришом и в ужасна тишина.

Потайно и тържествено търсех врага.

Санлитун беше толкова грозно място, че за да оцелееш, се налагаше да проявяваш постоянен героизъм.

Аз чудесно си оцелявах. Героизмът, това бях аз.

Но ето че един ден непозната кола спря пред съседната сграда.

Новопристигнали — още чужденци, които трябваше да живеят в гетото, за да не заразяват китайците.

В колата имаше големи куфари и четирима души, сред които фигурираше и центърът на света.

 

 

Центърът на света живееше на четирийсет метра от моето жилище.

Центърът на света беше от италианска националност и се казваше Елена.

Елена се превърна в центъра на света веднага щом стъпи на бетонната земя на Санлитун.

Баща й беше дребен, подвижен италианец, а майка й — висока индианка от Суринам с обезпокоителния поглед на боец от Сияйната пътека.

Шестгодишната Елена беше хубава като ангел, позиращ за художествена фотография.

Имаше тъмни, огромни и неподвижни очи, кожата й беше с цвят на мокър пясък.

Косата й, черна като бакелит, блестеше така, сякаш бе полирана косъм по косъм, и се спускаше безкрайно по гърба й.

Прелестният й нос можеше да докара на Паскал амнезия.

Бузите й описваха небесен овал, но достатъчно бе да се види съвършената й уста, за да се разбере колко е лоша.

Тялото й олицетворяваше космическата хармония — плътно и деликатно, по детски гладко, с анормално чист контур, то сякаш се стремеше да се открои по-добре от другите върху екрана на света.

Всяко описание на Елена би свело „Песен на песните“ до нивото на касапски опис.

Един поглед бе достатъчен, за да стане ясно, че да обичаш Елена, е за страданието това, което е Гревис за френската граматика — една презряна и задължителна класика.

Този ден тя носеше рокля като от филм — украсена с бяла английска бродерия. Щях да умра от срам, ако трябваше да облека такава дреха. Но Елена не споделяше нашата ценностна система и роклята й я превръщаше в ангел.

Тя излезе от колата и не ме видя.

Горе-долу такава си остана политиката й към мен през цялата година, която предстоеше да прекараме заедно.

 

 

По примера на мистификациите, от които се е вдъхновявал, Китай си има своите жанрови правила.

Кратък урок по граматика.

Да се каже: „Научих се да чета в България“ или „Срещнах Йолали в Бразилия“, е правилно. Но би било погрешно да се каже: „Научих се да чета в Китай“ или „Срещнах Йолали в Китай“. Казва се така: „Именно в Китай се научих да чета“ и „Именно в Пекин срещнах Йолали“.

Няма нищо по-коварно от синтаксиса.

От само себе си се разбира, че горната форма не се употребява за нещо от ежедневието.

Ясно е, че не можем да кажем: „Именно през 1974 година си избърсах носа“ или „Именно в Пекин си завързах обувките“, без да добавим „за първи път“, иначе фразата ще бъде някак незавършена.

Учудваща последица — ако китайските истории звучат така невероятно, то е по граматически причини.

Когато синтаксисът се докосва до митологията, най-доволни са стилистите.

А когато пък сме задоволили изискванията на стилистите, можем да рискуваме с фразата: „Именно в Китай открих свободата“.

Тълкувателен вариант на скандалното: „Именно в чудовищния Китай на Бандата на четиримата открих свободата“.

Или на абсурдното: „Именно в затворническото гето на Санлитун открих свободата“.

Единственото извинение за това толкова шокиращо твърдение бе, че то беше вярно.

Онзи кошмарен Китай изумяваше възрастните чужденци. Това, което виждаха, ги възмущаваше, това, което не виждаха, ги възмущаваше още по-силно.

Децата им обаче се забавляваха.

Страданията на китайския народ не ги интересуваха.

А да живеят затворени в бетонно гето със стотици други деца, за тях бе истинска идилия.

За мен, още повече отколкото за другите, това беше откриване на свободата. Бях прекарала дълги години в Япония. Детството ми започна в японската система, иначе казано, в казармата. Гувернантките вкъщи много се грижеха за мен.

В Санлитун никой не надзираваше децата. Бяхме толкова многобройни, а пространството — така тясно, че това изглеждаше ненужно. Като по някакъв неписан закон, щом пристигнеха в Пекин, родителите оставяха потомците си на мира. За да не изпаднат в депресия, те излизаха всяка вечер и ни оставяха сами. С типичната за възрастта им наивност смятаха, че сме изморени и си лягаме в девет часа.

Всяка вечер определяхме един дежурен, който съобщаваше за връщането на родителите. Когато настъпеше този миг, се разпръсквахме панически. Тичахме към съответните си килии, скачахме в леглата с дрехите и се преструвахме, че спим.

Защото войната беше най-хубава през нощта. Виковете на уплашените ни врагове отекваха по-добре в тъмнината, засадите ставаха по-загадъчни, а моята роля на разузнавач добиваше по-дълбок смисъл — възседнала своя кон, който вървеше в раван, аз се чувствах като жив факел. Не, не бях Прометей, а самият огън, открадвах самата себе си и във върховна възбуда наблюдавах потайния пробег на моя светлик върху грамадния мрак на китайските стени.

Войната беше най-благородната игра. Самото й име звучеше като сандък със съкровища. Разбивахме ключалката му и блясъкът на бижутата заструяваше по лицата ни — дублони, перли и скъпоценни камъни, но най-вече луда агресия, разкошни рискове, грабежи, безкраен терор и накрая, диамантът на диамантите — волността, свободата, която свистеше в ушите ни и ни превръщаше в титани.

Какво от това, че не можехме да излизаме от гетото! Свободата не се изчисляваше в квадратни метри, тя се състоеше в шанса, че бяхме оставени на себе си. Родителите не можеха да ни направят по-хубав подарък от това, да забравят за нас.

Забравени от китайските и родителските власти, бяхме обхванати от опиянение, героизъм и свещена лошотия.

Да играем на друго освен на война, щеше да е равнозначно на пълно падение.

Точно това Елена никога не разбра.

 

 

Елена не искаше нищо да разбира.

Още от първия ден тя се държеше така, сякаш вече беше разбрала всичко, и изглеждаше много убедителна. Имаше мнение и не се стремеше да го аргументира. Говореше малко, с високомерно и непринудено самочувствие.

— Не ми се играе на война. Не е интересно.

За щастие, само аз чух това кощунство. Реших да покрия случая. За нищо на света не биваше съюзниците да си помислят нещо лошо за моята любимка.

— Войната е прекрасна — възразих аз.

Тя като че ли не ме чу. Имаше дарбата да изглежда така, сякаш не слуша.

Винаги имаше вид на човек, който няма нужда от нищо и от никого.

Живееше така, сякаш й беше напълно достатъчно да бъде най-хубавата и да има най-дългата коса.

 

 

Никога не бях имала приятел или приятелка. Дори и не бях помисляла за това. За какво можеха да ми послужат те? Бях очарована от собствената си компания.

Имах нужда от родители, врагове и братя по оръжие. В по-малка степен се нуждаех от роби и публика — въпрос на лукс.

Нещата, които не спадаха към тези пет категории, можеха и да си спестят съществуването.

Особено евентуалните приятели.

Родителите ми си имаха приятели. Това бяха хора, с които те се събираха да пият разноцветни алкохолни напитки. Като че ли не можеха да си ги пият сами!

Извън това приятелите служеха за това, да говорят и да слушат. На тях можеше да се разказват безсмислени истории, които ги караха да се смеят много силно, а после те на свой ред разказваха други. Освен това се хранеха.

Понякога приятелите танцуваха. Това беше отчайващ спектакъл.

Накратко, приятелите бяха вид хора, в чиято компания човек се отдава на нелепи, дори гротескни занимания или на най-обикновени дейности, за които те не са му необходими.

Наличието на приятели говореше за изроденост.

Брат ми и сестра ми имаха приятели. Оправдава ги фактът, че тези хора бяха и техни братя по оръжие. Приятелството се раждаше от братството в битката. Така че нямаше нищо срамно.

Аз пък бях разузнавач и воювах сама. Приятелите бяха подходящи за другите.

Любовта ме засягаше още по-малко. Тя беше някаква чудатост, свързана с географията. Според „Приказки от хиляда и една нощ“ често се наблюдаваше в страните от Близкия изток. Аз живеех в Далечния изток.

Противно на това, което някой може да помисли, в отношението ми към другите нямаше никаква суета. То беше просто логично. Светът свършваше с мен — не беше моя вината, не го бях искала. Трябваше да се съобразявам с този факт. За какво ми беше да си усложнявам живота с приятели? Те нямаха роля в моето съществуване. Аз бях центърът на света и те не можеха да ме поставят по̀ в центъра.

Единствено важно беше отношението между човека и коня.

 

 

Срещата ми с Елена не беше сдаване на властта — аз нямах такава и затова не ме беше грижа. Тя беше едно интелектуално преместване — центърът на света вече беше извън мен. И аз правех всичко, за да се доближа до него.

Разбрах, че не е достатъчно да бъда близко до нея. Трябваше и да означавам нещо за нея. Случаят не беше такъв. Тя не се интересуваше от мен. Честно казано, нищо не я интересуваше. Не гледаше нищо, не казваше нищо. Изглеждаше доволна да бъде вътре в себе си. При това се усещаше, че обича да я гледат и че това й доставя удоволствие.

Щеше да ми е нужно време, за да разбера, че Елена искаше само едно — да бъде гледана.

Така, без да знам, аз я правех щастлива, защото я поглъщах с очи. Беше ми невъзможно да откъсна погледа си. Никога не бях виждала по-красиво нещо. За първи път в живота си бях поразена от нечия красота. Вече бях срещала хубави хора, но никой от тях не беше приковавал вниманието ми. По неясни и до днес причини красотата на Елена ме завладя изцяло.

Обикнах я още от първия миг. Как се обясняват подобни неща? Нямах никакви намерения да обичам когото и да било. Не знаех, че нечия красота може да предизвика чувства. И ето че властно и внезапно всичко започна в мига, в който я видях — тя беше най-хубавата, следователно я обичах, следователно тя ставаше център на света.

Мистерията не спря дотук. Разбирах, че нямаше да се задоволя с това да я обичам. Трябваше и тя да ме обикне. Защо ли? Ами ей така.

Запознах я с въпроса по най-прост начин. Реших, че е естествено да я информирам.

— Трябва да ме обичаш.

Тя благоволи да ме погледне, но можех да мина и без този поглед. Засмя се презрително. Явно бях казала някаква глупост. Значи трябваше да й обясня нещата.

— Трябва да ме обичаш, защото аз те обичам. Разбираш ли?

Смятах, че с тази допълнителна информация всичко ще се подреди както трябва. Но Елена се разсмя още по-силно.

Почувствах смътна обида.

— Защо се смееш?

Със сдържан, високомерен и развеселен глас тя отговори:

— Защото си глупава.

Така бе посрещнато първото ми обяснение в любов.

Всичко открих едновременно: заслепление, любов, алтруизъм и унижение.

Тази тетралогия се разигра в горния ред още през първия ден. Заключих, че между тези четири злополуки има логическа връзка. Трябваше следователно да се избегне първата, но вече беше късно. Впрочем не бях сигурна, че имам избор.

Съжалявах за тази ситуация, защото заради нея открих страданието, което ми се видя особено неприятно.

Въпреки това не можех да съжалявам за любовта си към Елена, нито за това, че тя съществуваше. Не можеше да се съжалява за такова нещо. Щом като съществуваше, значи беше неизбежно да я обичам.

От първата секунда, в която я обикнах — тоест още щом я видях — реших, че трябва да се направи нещо. Натрапчивата мисъл се наложи от само себе си и не ме напусна до края на тази любов.

„Трябва да се направи нещо.“

„Понеже обичам Елена, понеже е най-красивата, понеже на земята живее толкова достойна личност, понеже я срещнах, понеже, дори да не го знае, тя е моята любима, трябва да се направи нещо.“

„Нещо грандиозно, нещо прекрасно, нещо като за нея и за любовта ми.“

„Например да убия немец. Но няма да ме оставят да го направя. Винаги пускаме жертвите да си отидат. Номер от страна на възрастните и на Женевската конвенция. Тази война е фалшива.“

„Не. Нещо, което ще мога да извърша сама. Нещо, което ще й направи впечатление.“

Вълна от отчаяние подкоси краката ми. Седнах на бетона. Скова ме съзнанието за моето безсилие. Не можех да помръдна.

Не исках повече никога да се движа. Исках да изтлея, да остана така, седнала върху бетона, без да правя нищо, без да пия, без да ям до смъртта си. Надявах се да умра много бързо и любимата ми да бъде много впечатлена.

Не, нямаше да стане. Щяха насила да ме вдигнат, да ме накарат да ям и да пия с помощта на фуния. Възрастните щяха да ме направят за смях.

Значи, ще е обратното — след като нямам право да остана неподвижна, ще се движа. Тогава да ги видя.

Трябваше да положа страхотно усилие, за да раздвижа това тяло, което страданието беше превърнало в камък.

Изтичах към конюшните и се метнах на коня си.

Пазачите не ми попречиха да изляза.

(Лековерието на китайската стража не спираше да ме учудва. Дори се чувствах леко обидена от факта, че не ме намираха за подозрителна. За три години в Санлитун нито веднъж не ме обискираха. В системата явно имаше нещо гнило.)

По булеварда на Обитаемата грозота пришпорвах коня си в най-шеметния галоп в историята на скоростта.

Нищо не можеше да го спре. Не знаех кой от двамата беше по-опиянен — конят или ездачката. Въодушевлението беше споделено. Мозъкът ми скоро премина звуковата бариера. Един от илюминаторите на пилотската кабина се пръсна на парчета и вътрешността на главата ми за секунда беше всмукана от атмосферата навън. Оглушителна празнина изпълни черепа ми и страданието ми изчезна едновременно с мислите ми.

Конят ми и аз не бяхме вече нищо друго, освен болид, пуснат в Града на вентилаторите.

Тогава по улиците на Пекин нямаше почти никакви коли. Можеше да галопираме, без да спираме на кръстовищата, без да гледаме, без да внимаваме.

Моят нереален бяг продължи четири часа.

Когато се върнах в гетото, от мен бе останала едната омая.

„Трябва да се направи нещо.“ Бях направила нещо — бях се претопила в скоростта през тези часове из града.

Разбира се, Елена нищо не узна. В известен смисъл така беше още по-прекрасно.

Благородството на моя безкористен галоп ме изпълваше с гордост. Но тази гордост щеше да отиде нахалост, ако Елена не научеше за нея.

На следващия ден приближих към италианката с лице, излъчващо езотеризъм.

Тя не благоволи да ме погледне.

Това не ме разтревожи. Все щеше да ме види.

Седнах до нея на оградата и казах с безразличен тон:

— Имам кон.

Тя ме погледна с недоверие. Тържествувах.

— Кон играчка?

— Кон, с който галопирам навсякъде.

— Тук, в Санлитун? Но къде е той?

Любопитството й ме очарова. Хукнах към конюшните и се върнах на гърба на моя кон.

Моята възлюбена веднага разбра положението.

Сви рамене и без дори милостиво да ме подиграе, каза напълно равнодушно:

— Това не е кон, а колело.

— Кон е — настоях спокойно.

Твърдата ми убеденост не доведе до нищо. Елена вече не ме слушаше.

Да притежаваш хубаво голямо колело в Пекин, беше като да имаш крака — нещо съвсем нормално. Моето бе придобило такова митологично значение в живота ми, че го бях издигнала в ранг на кон.

За мен тази истина беше напълно установена и не ми трябваше никаква вяра, за да покажа животното. Дори за миг не помислих, че Елена може да види в него не кон, а нещо друго.

И до днес нямам обяснение. Не беше някаква детинска фантасмагория, нито вълшебно преображение. Това колело си беше кон. Не си спомням да е имало момент, в който да съм го решила. Този кон беше кон открай време. Не можеше да е иначе. Това животно от плът и кръв бе част от обективната действителност, както и грамадните вентилатори, на чиито лица хвърлях презрителен поглед по време на моите разходки. Напълно искрено вярвах, че центърът на света ще види същото.

Беше едва вторият ден, а любовта ми вече застрашаваше менталната ми вселена.

В сравнение с това революцията на Коперник беше обикновена шега. Реших да се приютя в упорството си и провъзгласих: „Елена е сляпа“.