Амели Нотомб
Любовен саботаж (5)

Спираш да страдаш, ако главата ти е празна — това е единственият начин. А единственият начин да изпразниш главата си до дъно е да се движиш колкото може по-бързо, да пришпориш коня си, да посрещаш с чело вятъра, да бъдеш просто продължение на галопиращия кон, да бъдеш рогът на еднорога и да пориш въздуха до последния двубой, в който победител ще бъде ефирът, а конят и конникът, изгубени в своето въодушевление, ще се разпаднат и ще бъдат погълнати от невидимото, всмукани и разпръснати от вентилаторите.

Елена е сляпа. Този кон е кон. Докато скоростта и вятърът носят свобода, ще го има и коня. Наричам кон не това, което е на четири крака и произвежда фъшкии, а това, което проклина земята и ме отдалечава от нея, което ме вдига и ме държи да не падна, което ще ме тъпче до смърт, ако се поддам на изкушението на калта, което кара сърцето ми да пее, а корема да цвили и ме хвърля в такъв френетичен възторг, че се налага да притварям клепачи, защото и най-силната светлина не заслепява така, както плесницата на въздуха.

Наричам кон това единствено място, където можеш да се почувстваш необвързан, да се изтръгнеш от корените си, да изгубиш всяка съзнателна мисъл, всяка идея за бъдещето, за да остане от теб само порив, напорист като прииждаща вълна.

Наричам кон достъпа до безкрая и езда — момента, в който срещам множество монголци, татари, сарацини, червенокожи и други братя по галоп, родени, за да бъдат ездачи, тоест за да бъдат.

Наричам яздене духа, който хвърля къчове изпод четирите си подкови, и знам, че моето колело има четири подкови, че хвърля къчове и че е кон.

Наричам ездач този, чийто кон го е измъкнал от подвижните пясъци и го е върнал на свободата, която свисти в ушите.

Ето защо никога никой друг кон не е заслужавал това име повече от моя.

Ако Елена не беше сляпа, щеше да види, че това колело е кон, и щеше да ме обича.

 

 

Беше едва вторият ден и аз вече на два пъти се бях опозорила.

За китайците опозоряването е най-страшното, което може да ти се случи.

Не бях китайка, но и аз мислех така. Двойното унижение накърняваше дълбоко достойнството ми. Имах нужда от блестяща акция, за да измия срама си. Елена нямаше да ме обикне на по-ниска цена.

Чаках да ми падне случай.

Страхувах се от третия ден.

 

 

Всеки път когато измъчвахме заловено германче, противниковият лагер натупваше някого от нашите като наказателна мярка. Следваше отмъщение и т.н.

С тези наказателни акции наличните войскови части узаконяваха всичките си престъпления.

Това е то войната.

Не обръщаме внимание на децата, които се оправдават с плачливото: „Той започна!“, но всички конфликти на възрастните се зараждат по същия начин.

В Санлитун първи започнаха съюзниците. Но един от греховете на историческата наука е, че поставяме началото там, където искаме.

Източните германци никога не пропускаха да отбележат, че ние първи сме атакували в гетото.

На нас тези географски ограничения ни се струваха дребнави. Войната не бе започнала в Пекин през 1972-ра, а в Европа през 1939-а.

Няколко начеващи интелектуалци успяха да забележат, че през 1945-а е имало примирие. Отнесохме се към тях като към наивници. През 1945-а се бе случило същото като през 1918-а — войниците са оставили оръжията, за да си поемат дъх.

След почивката врагът не се бе променил. Така че всичко си беше по местата.

Един от най-ужасните военни епизоди с тежки последици бе битката за болницата.

Сред военните тайни, които всеки съюзник трябваше да опазва, фигурираше фактът, че имаме болница.

Бяхме оставили прословутия сандък на първоначалното му място. За външния наблюдател той оставаше невидим.

Правилото гласеше, че в болницата трябва да влизаме по възможно най-таен начин и винаги един по един. Това не беше проблем, тъй като контейнерът бе разположен покрай една стена близо до тухларницата и да се промъкнеш незабелязано, беше — може да се каже — като детска игра.

Впрочем германците бяха най-посредствените разузнавачи на света. Те не бяха открили нито една от нашите бази. Войната с тях беше лесна.

Можехме да се страхуваме само от някой предател, но бе невъзможно сред нас да има предатели. Имахме няколко страхливци, но нито един изменник.

Попадането във вражески ръце означаваше да понесеш побой — гадно преживяване, но ние всички можехме да го издържим. Не смятахме този вид насилие за нещо мъчително и не допускахме, че някой от нашите би могъл да издаде военна тайна, за да избегне толкова незначително наказание.

Обаче стана точно така.

Елена имаше десетгодишен брат. Колкото тя се отличаваше със своята красота и с класата си, толкова Клаудио беше жалък. Не че беше грозен или уродлив, но във всичко, което правеше, имаше толкова престореност, мекушавост и дребнавост, че предизвикваше всеобщо раздразнение. Освен това, също като сестра си, и той винаги беше изрядно облечен, страничният път на косата му никога не се отклоняваше от правата линия, косата му блестеше от чистота, а изгладените му дрехи изглеждаха като извадени от каталог за децата на комунистическите апаратчици.

По тези чудесни причини ние всички го мразехме.

Не можехме обаче да му откажем да постъпи в армията. Елена смяташе войната за нещо смешно и ни гледаше отвисоко. Но Клаудио видя в нея средство за социална интеграция и прие унижението да бъде сред нас.

Приехме го — не можехме да поемем риска да развалим отношенията си с нашите многобройни италиански войници, сред които скъпоценната Джихан, като не приемем техен сънародник. Беше много изнервящо, защото и самите те мразеха новопристигналия, но се налагаше, като се има предвид, че вродената им мнителност преливаше от необясними парадокси.

Нямаше кой знае какъв проблем. Клаудио щеше да е един лош войник и толкоз. В армията не можеше да има само герои.

Две седмици по-късно по време на една схватка братът на Елена беше пленен от германците. Не бяхме виждали някой да се защитава така зле и да тича толкова бавно.

Общо взето, бяхме доволни. При мисълта за ударите, които щеше да понесе, изпитвахме радост и истинска симпатия към врага, защото малкият италианец беше прекалено кекаво мамино синче.

Клаудио се върна, накуцвайки. По него нямаше никакви следи от удари или наранявания. През плач ни разказа как германците му извъртели ходилото на 360 градуса. Бяхме изненадани от новите им похвати.

На другия ден немската атака направи болницата на стърготини, а братът на Елена забрави да куца. Разбрахме истината. Клаудио говореше английски зле, но достатъчно, за да ни предаде.

(Английският служеше за общуване с врага. Понеже то се заключаваше предимно в удари и мъчения, нямахме нужда да използваме този език. От друга страна, всички съюзници говореха френски — феномен, който ми се струваше напълно естествен.)

Италианските войници най-настоятелно от всички искаха наказание за предателя. Когато Клаудио ни разкри мащаба на малодушието си, свикахме военен съвет. Майка му лично дойде и ни призова да пощадим момченцето й. „Ако падне и косъм от главата му, ще изядете пердаха на живота си!“, каза ни тя с ужасяващ поглед.

Обвиненият беше помилван, но се превърна в жив символ на подлостта и в обект на изключителното ни презрение.

 

 

За мен лично всяко средство за сближаване с Елена бе добре дошло. Навярно чрез майка й и брат й историята бе стигнала до нея. Аз й разказах нашата версия.

Въпреки високомерния си вид, тя не можа да прикрие болката си. Разбирах я — ако Андре или Жулиет бяха обвинени в такова предателство, опозоряването им щеше да се отрази и на мен.

Тъкмо заради това й разказах случката. Исках да я видя уязвена. Едно такова прелестно същество не можеше да има друго слабо място освен брат си.

Естествено, тя никога нямаше да се признае за победена.

— Така или иначе, войната е смешно нещо — каза тя с обичайното си презрение.

— Смешна или не, Клаудио си измоли с плач да участва в нея.

Тя знаеше, че аргументът ми е железен. Нищо не отговори и мълчаливо се затвори в себе си.

Но за миг я бях видяла да страда. За една секунда престана да бъде недосегаема.

Изживях това като разтърсваща любовна победа.

 

 

На зазоряване отново си припомних сцената. Наистина имах чувството, че съм се докоснала до възвишеното.

Дали в някоя световна култура съществува подобен митологичен епизод: „Пренебрегнатият влюбен, отчаян, че не може да се приближи до недостижимата любима, решава да й каже, че брат й е предател“?

Доколкото ми е известно, подобна сцена не е намерила никъде трагичната си илюстрация. Големите класици не биха описали такова подло поведение.

Недостойната страна на моята постъпка ми убягваше напълно. Но дори и да я бях осъзнала, едва ли щях да постъпя другояче. До такава степен бях забравила за себе си, че нямаше да се поколебая да се покрия с позор. Какво значение имаше моята стойност оттук нататък? Никакво, защото бях нищо. Докато бях центърът на света, трябваше да се държа на положение. Сега имах да бдя за репутацията на Елена.

Благославях съществуването на Клаудио. Без него нямаше да мога да направя пробив, нямаше да имам никакъв достъп, ако не до сърцето, то поне до честта на моята възлюбена.

Премятах сцената в главата си — аз, изправена срещу нейното обичайно безразличие, тя — хубава, просто хубава, неблаговоляваща да прави друго, освен да бъде хубава.

И после срамните думи: твоят брат, любима, твоят брат, когото ти не обичаш, защото ти обичаш само себе си, но който ти е брат, неотделим от твоя престиж, твоят брат, божествена, е подлец и долен предател.

Кратък, върховен миг, в който видях, че новината оголи в теб нещо неопределимо и следователно значимо! Благодарение на мен!

Нямах за цел да те накарам да страдаш. Впрочем не знаех каква е целта на любовта ми. Просто за да задоволя страстта си, трябваше да предизвикам у теб някакво истинско чувство, все едно какво.

Леката болка в погледа ти — каква награда за мен!

Пуснах отново лентата, използвайки похвата стопкадър. Изпаднах в любовен транс. Вече щях да имам значение за Елена.

Трябваше да продължа и да я накарам да страда още повече. Бях прекалено страхлива, за да й причинявам болка лично, но смятах да намирам информации, които можеха да я наранят, и винаги да съм тази, която съобщава лошите новини.

Лелеех неприлични надежди: майката на Елена умира в автомобилна катастрофа, италианският посланик уволнява баща й, Клаудио, без да знае, се разхожда с пробити на задника панталони и става за смях в гетото.

Всички тези катастрофални събития се подчиняваха на правилото никога да не засягат самата Елена, а само хората, на които тя държеше.

Тези фантазии изпълваха с възторг цялото ми същество. Виждах се как пресрещам моята възлюбена и с трагичен вид произнасям бавно и тържествено: „Елена, майка ти е мъртва“, или: „Брат ти се изложи“.

Болката те удряше в лицето — видение, което пронизваше сърцето ми и ме караше да те обичам още повече.

Да, любима, карам те да страдаш не защото обичам страданието, ако можех, щях да ти дам щастие, щеше да е по-хубаво, само че ми стана ясно, че това е невъзможно, защото, за да ти дам щастие, трябва да ме обичаш, а ти не ме обичаш, докато, за да те направя нещастна, не е необходимо да ме обичаш, освен това, за да те направя щастлива, трябва да си нещастна — как да направя щастлив един щастлив човек — така че трябва да те направя нещастна, за да си дам шанса да те ощастливя след това, впрочем важното е да е заради мен, любима, ако можеше да изпиташ само една десета от това, което аз изпитвам към теб, щеше да си щастлива, че страдаш, при мисълта за насладата, която ми доставяш, страдайки.

Прималяваше ми от удоволствие.

 

 

Трябваше да намерим нова болница.

Не искахме вече да използваме сандък за целта. Но нямахме голям избор. Принудихме се да оказваме медицинска помощ там, където приготвяхме и съхранявахме тайното оръжие. Не беше много хигиенично, но в Китай бяхме свикнали с мръсотията.

Дюшеците от „Женмин Жибао“ бяха възстановени на последния етаж на аварийното стълбище в най-високата сграда на Санлитун. Резервоарът с урината царстваше в средата на този скалъпен приют.

Германците се бяха показали достатъчно глупави, за да оставят непокътнати запасите ни от стерилна марля, витамин C и супа на прах. Поставихме ги в раници, увесени на парапета на външната метална стълба. Нямаше голям риск за инсталацията ни, тъй като в Пекин валеше рядко. Но новата ни секретна база беше много по-видима. Достатъчно бе тевтонците да повдигнат глави и да се вгледат внимателно, за да я забележат. Никога не допуснахме глупостта да отведем там някой затворник — когато искахме да измъчваме жертвата, смъквахме долу тайното оръжие.

По това време войната доби неочаквано политическо измерение.

Една сутрин искахме да се качим до базата. Изумление: вратата към стълбището беше заключена с катинар.

Не беше трудно да се разбере, че катинарът не е немски. Беше китайски.

Значи охраната на гетото бе открила инсталацията. И тя толкова не им бе харесала, че бяха предприели чудовищна мярка — да затворят аварийното стълбище, единственото в най-голямата сграда в Санлитун. В случай на пожар жителите й можеха само да се хвърлят през прозорците.

Тази скандална мярка предизвика у нас радостна възбуда.

И имаше защо. Не е ли върховно щастие да разбереш, че имаш нов враг?

И то какъв! Китай! Само това, че живеехме в тази страна, ни възвисяваше, а да се бием срещу нея, бе възможност, която щеше да ни превърне в герои.

Един ден щяхме да кажем на нашите наследници със сдържания глас на величието, че в Пекин сме се били срещу германците и китайците. Върхът на славата!

В допълнение идваше прекрасната новина за тъпотата на нашия враг. Той строеше аварийни стълбища и ги заключваше с катинари. Тази непоследователност ни възторгваше. Все едно да направиш басейн и да не пуснеш в него и капка вода.

Започнахме да се надяваме на пожар. След разследване щеше да излезе на бял свят, че китайците са осъдили на смърт стотици чужденци. Освен че бяхме герои, щяхме да се доберем и до статута на международни мъченици, преследвани по политически причини. Истината е, че нямаше да сме си загубили времето в тази страна.

(Бяхме доста наивни. В случай на пожар и на последваща анкета скандалът с катинара щеше грижливо да бъде покрит.)

Естествено, щяхме да скрием тази тлъста афера от родителите. Ако те се намесеха, щяхме да загубим шанса да се превърнем в мъченици. Освен това мразехме родителите ни да участват в нашия живот. Те разваляха всичко. Нямаха грам чувство за епичност. Мислеха само за правата на човека, за тенис и бридж. Изглеждаха неспособни да проумеят, че поне веднъж в незначителния им живот изникваше възможност да се превърнат в герои.

И като връх на вулгарността — те държаха на живота. Впрочем ние също, но при условие че му придадем престиж, като го жертваме в някой пожар например.

(Всъщност ако този пожар се случеше, ние щяхме да носим отговорността наравно с китайските охранители. Мъгляво си давахме сметка за това, но то не ни смущаваше. На мен лично не ми пукаше, защото нито Елена, нито моето семейство живееха в тази сграда.)

В същото време прекрасната новина имаше и една съществена неблагоприятна страна — вече нямахме достъп до базата.

Но проблемът съдържаше и решението си — катинарът беше китайски.

Достатъчна ни беше една метална пила за нокти, за да го обезвредим.

А за да не се усъмни охраната, щяхме да купим същия катинар, с ключовете от който да разполагаме, и да го сложим на мястото на стария.

Така в случай на пожар ние се превръщахме в главните виновници, тъй като в края на краищата именно нашият катинар щеше да осъди на смърт хората, опитващи се да избягат.

Това също мъгляво го усещахме, но не беше проблем. Живеехме в Пекин, а не в Женева. Не бяхме имали намерението да водим чиста война.

Не желаехме особено да има трупове, но ако трябваше да има, за да продължи войната, щеше да има.

Във всеки случай този тип второстепенни съображения не ни занимаваха особено.

De minimis non curat praetor.^[1] Нормално беше възрастните, тези низвергнати от рая деца, да се занимават с подобни въпроси, те и без това не знаеха за какво да си използват времето.

А ние имахме толкова остро чувство за човешките ценности, че никога не разговаряхме за хората над 15 години. Те принадлежаха на един паралелен свят, с който живеехме в разбирателство, тъй като никъде не се пресичахме с него.

Освен това никога не разисквахме глупавия въпрос за нашето бъдеще. Може би защото инстинктивно бяхме намерили единствения верен отговор: „Когато стана голям, ще си мисля за времето, когато бях малък“.

От само себе си се разбираше, че годините на зрелостта бяха посветени на детството. Родителите бяха на този свят, за да могат потомците им да не се занимават с такива слугински въпроси като прехраната и подслона, а да поемат изцяло основната си роля — да бъдат деца, тоест да бъдат.

Децата, които говорят за бъдещето си, винаги са ми били много интересни. Когато ми задаваха прословутия въпрос: „Каква ще станеш, когато пораснеш?“, неизменно отговарях, че ще „стана“ лауреат на Нобелова награда по медицина или мъченик, или и двете едновременно. Отговарях много бързо, но не за да направя впечатление, напротив — готовият отговор ми позволяваше да приключа възможно най-бързо с абсурдната тема.

Всъщност повече абстрактно, отколкото абсурдно беше дълбокото ми убеждение, че никога няма да стана възрастна. Времето траеше прекалено дълго, за да можеше такова нещо да се случи. Бях на седем години и техните осемдесет и четири месеца ми се бяха сторили нескончаеми. Животът ми така се влачеше! Само при мисълта, че мога да живея още толкова години, получавах световъртеж. Седем допълнителни години! Не. Би било прекалено. Сигурно щях да приключа на десет или на дванайсет години, напълно преситена. Впрочем вече се чувствах почти заситена, толкова неща ми се бяха случили!

Така че, когато говорех за моята Нобелова награда по медицина или за мъченичеството ми, това не беше суета, а абстрактен отговор на абстрактен въпрос. Освен това не виждах нищо грандиозно и в двете професии. Единственият занаят, който предизвикваше у мен истинско уважение, беше този на войника и най-вече на разузнавача. Изживявах върха на кариерата си сега, в момента. А после, ако изобщо имаше после, щеше да се наложи да падна до нивото на Нобелов лауреат. Дълбоко в себе си не вярвах да има такова после.

Не вярвах и в друго — когато възрастните говореха за детството си, не можех да се преборя с мисълта, че лъжат. Смятах, че никога не са били деца. Мислех ги за вечно възрастни. Нямаше упадък — децата си оставаха деца, възрастните си оставаха възрастни.

Това неизразено убеждение пазех за себе си. Ясно си давах сметка, че нямаше да мога да го защитя, но това само още повече го затвърждаваше.

 

 

Елена не разказа на никого, че моето колело е кон или обратното.

Това не беше признак за проявена добрина. Просто нямах никакво значение за нея, а тя не разговаряше за незначителни неща.

Впрочем тя въобще говореше малко. И никога не вземаше думата сама, а се задоволяваше с това да отговаря на въпросите, които преценяваше като достойни за нея.

— Какво ще правиш, когато станеш голяма? — питах от любов към научните експерименти.

Никакъв отговор.

Поведението й потвърждава сегашните ми възгледи. Децата, които намират какво да отговорят на подобен въпрос, или са фалшиви деца (има много такива), или са деца с вкус към абстрактното и спекулативното (като мен).

Елена беше истинско дете, несклонно към спекулативно мислене. За нея беше унизително да отговаря на такъв глупав въпрос. Беше толкова идиотско, като да попиташ въжеиграч какво би правил, когато стане счетоводител.

— Откъде имаш тази рокля?

На това тя благоволяваше да отговори, като най-често казваше:

— Мама ми я уши. Тя шие много добре.

Или:

— Мама ми я купи в Торино.

Това беше градът, от който произхождаше семейството й. Той ми изглеждаше по-невероятен и от Багдад.

Носеше главно бели дрехи. Този цвят й стоеше прелестно.

Гладките й коси бяха толкова дълги, че слизаха чак под кръста. Майка й не позволяваше на никоя китайка да ги докосва. Единствено тя поддържаше грижливо и вдъхновено богатството на дъщеря си.

Предпочитах да имам една плитка, но Тре най-често ми правеше две, като на себе си. В дните, в които успявах да постигна една плитка, се чувствах много елегантна. Изпитвах голяма почит към косата ми, докато не видях косата на Елена. От този момент моята започна да ми се струва съвсем обикновена. Това беше особено очевидно, когато се случеше да сме сресани по един и същи начин — моята плитка беше дълга и тъмна, нейната — безкрайна и искрящо черна.

Елена беше с една година по-малка и с пет сантиметра по-ниска от мен, но ме превъзхождаше във всичко. Тя превъзхождаше целия свят. Имаше толкова слаба нужда от другите, че ми се струваше по-възрастна от мен.

Можеше по цели дни да крачи из гетото с бавни, малки стъпки. Гледаше, колкото да види, че я гледат.

Питам се дали имаше деца, които да не я гледат. Тя предизвикваше възхищение, уважение, възторг и страх, защото беше най-хубавата и беше винаги спокойна, и никога не правеше първата крачка в човешките взаимоотношения, и трябваше да я предугадиш, за да влезеш в света й, и защото в края на краищата никой не влизаше в нейния свят, изграден от надменен лукс, надменен покой и надменна наслада, свят, в който тя харесваше само и единствено себе си.

 

 

Никой не я гледаше колкото мен.

След 1974-та съм гледала многобройни същества — дълго и жадно, до степен да ги накарам да се почувстват неудобно.

Но Елена беше първата.

И това въобще не я смущаваше.

Тъкмо тя ме научи да гледам хората. Защото беше хубава и защото, изглежда, изискваше да бъде силно гледана. Задоволявах това изискване с рядко усърдие.

Заради нея военните ми умения отбелязаха спад. Разузнавачът разузнаваше по-малко. Преди да я срещна, прекарвах цялото си свободно време на моя кон в засичане на враговете. Сега се налагаше да посвещавам многобройни часове на съзерцаване на Елена. Тази дейност практикувах на седло или пеш, но винаги от почтително разстояние.

Не ми беше хрумвало, че подобно поведение може да изглежда неуместно. Когато я забележех, забравях, че съществувам. Тази амнезия водеше до доста странни действия от моя страна.

Едва през нощта в леглото се сещах за себе си. Тогава започвах да страдам — обичах Елена и чувствах, че тази любов е зов за нещо. Нямах идея за какво точно. Знаех, че би трябвало красавицата поне малко да се интересува от мен — това беше първият, задължителният етап. Но чувствах също, че след това трябваше да настъпи някакъв неясен и неопределим обмен. Разказвах си истории, които някои биха определили като метафори, за да се доближа до мистерията. В тези експериментални съчинения любимата неизменно ужасно студуваше. Най-често лежеше под снега. Беше съвсем леко облечена или направо гола и плачеше от студ. Снегът играеше съществена роля.

Харесваше ми, че й е толкова студено, защото трябваше да бъде стоплена. Въображението ми не беше толкова богато, че да намери идеалния метод. За сметка на това с наслада си мислех — и чувствах — как топлината обгръща с бавно изящество скованото й тяло, как облекчава мъките му и го кара да въздъхне от невероятно удоволствие.

Тези истории ме довеждаха до състояния, които бяха толкова прекрасни, че ми се струваха свръхестествени. Магията им придаваше блясък и на мен — бях медиум, пазех изумителни тайни и ако Елена можеше да се досети за това, щеше да ме обикне.

Значи, трябваше да го научи.

Опитах се да й го кажа. Ужасяващо наивната ми тактика доказва до каква степен вярвах в това неназовимо свръхестествено.

 

 

Една сутрин застанах срещу нея. Тя носеше пурпурна рокля без ръкави, много стегната в талията и бухнала надолу като божур. Красотата и изяществото й изпълниха главата ми с мъгла.

Спомних си все пак това, което трябваше да й кажа.

— Елена, имам една тайна.

Тя склони да ме погледне с вид, който говореше, че няма нищо лошо в това да се научи някой любопитен факт.

— Още един кон? — попита със сдържана ирония.

— Не, една истинска тайна. Нещо, което само аз знам на този свят.

Въобще не се съмнявах, че е така.

— И какво е то?

Изведнъж осъзнах — но вече беше късно — че съм абсолютно неспособна да обясня каквото и да било. Какво можех да й кажа? Не можех все пак да й разправям за снега и за странните й въздишки.

Беше ужасно. Веднъж и тя да ме погледне, а аз да нямам какво да й кажа.

Измъкнах се с пространствена маневра.

— Ела с мен.

Закрачих в неопределена посока с решителност, която прикриваше паническото ми объркване.

Чудо — тя ме последва. Не че беше кой знае каква отстъпка от нейна страна. И без това прекарваше дните си в бавни разходки из гетото. Днес просто го правеше в моята компания, до мен, но отдалечена от мен, както обикновено.

Беше много трудно да се пристъпва така едва-едва. Имах чувството, че снимам филм на забавен каданс. Но това притеснение не беше нищо в сравнение с ужасния страх, че нямам нищичко за показване.

В същото време изживявах истински триумф, като я гледах да върви до мен. Никога не я бях виждала да върви до когото и да било. Косите й бяха сресани на една прибрана плитка, така че прелестният й профил се очертаваше пред очите ми с целия си финес.

По дяволите, накъде я водех? Нямаше нищо тайнствено в гетото, което тя познаваше не по-зле от мен.

Сцената продължи половин час. В паметта ми тя заема мястото на едноседмичен спомен. Вървях невероятно бавно, както за да не се отдалеча от Елена, така и за да забавя неизбежното унижение, срамния момент, в който щях да й покажа някоя дупка в земята или счупена тухла, каква да е глупост, или пък щях да кажа нещо невероятно като: „А! Някой го е откраднал! Кой ли е взел ковчежето ми със смарагди?“, а хубавицата щеше да ми се изсмее в лицето. Провалът ме дебнеше отвсякъде.

Бях се поставила в смешно положение, но не смятах, че греша, защото знаех, че тайната съществува и е по-важна от някое ковчеже със смарагди. Да можех само да намеря думите, с които да разкрия пред Елена прелестта на тази мистерия — сняг, странна топлина, непознати наслади, необикновени усмивки и още по-необясними последващи явления.

Ако можех поне само да й загатна за тези чудеса, тя щеше да ми се възхити, а после и да ме обикне, без съмнение. Думите ме отделяха от нея. А щеше да е достатъчно да намеря словесната формула, за да достигна до съкровището, както го е направил Али Баба със „Сезам, отвори се!“. Но голямата тайна не ми разкриваше своя език и аз можех само да отлагам още и още с неясната надежда за магическа поява на слон, кораб с крила или атомна централа, които да отклонят вниманието й.

Търпението на Елена говореше за слабия й интерес — сякаш бе решила предварително, че моята тайна ще я разочарова. Почти й бях благодарна за това. Лека-полека, с нелепи преходи и глупави обиколки моят маршрут ни заведе до изхода на гетото.

Почувствах прилив на отчаяние и гняв. За малко да се хвърля на земята с викове:

— Тайната не е никъде! Няма как да ти я покажа, нито да ти разкажа за нея! Но тя съществува! Трябва да повярваш, защото аз я чувствам в мен и защото тя е хиляди пъти по-прекрасна от това, което можеш да си представиш! И трябва да ме обичаш, защото само аз имам такова нещо в себе си. Не подминавай изключително същество като мен!

Точно в този момент Елена, без да иска, сама ме спаси.

— Тайната ти извън Санлитун ли е?

Отговорих с „да“, колкото да отговоря нещо, знаейки, че булевардът на Обитаемата грозота не крие нищо, което може да мине за тайна.

Моята възлюбена замръзна на място.

— Тогава не. Нямам право да излизам от Санлитун.

— О? — вметнах безобидно, все още невярваща на това избавление в последната секунда.

— Мама ми е забранила. Тя казва, че китайците са опасни.

Идеше ми да извикам: „Да живее расизмът!“, но се задоволих да заключа, както се полагаше:

— Жалко! Да можеше само да видиш колко е красива тайната!

Маларме не би го казал по-добре на смъртния си одър.

Елена само повдигна рамене и си тръгна с бавна крачка.

Трябва да си призная, че и до днес съм съхранила голямата си и неизчерпаема благодарност към китайския комунизъм.