Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (9)

Осем

— Част от пощата ти е пропуснала дупката — каза Дани, докато отваряше вратата и вкарваше колелото си вътре.

Вдигнах поглед от книгата, която четях (отново ирландските нашествия, едно от най-скучните проучвания, които някога съм правила, като изключим някои от частите за Фир Болг и Фоморите), и след като огледах зад нея, за да съм сигурна, че е сама, се усмихнах. Къдравата й кестенява коса беше развяна от вятъра, бузите й бяха зачервени от студа, а тя беше завършила зелената си раирана униформа на Корпорация „Бързи пощи“ с наперено сложена шапка на компанията и с вечното си изражение „скучно ми е и съм твърде готина за приказки“.

Харесвам Дани. Тя е различна от другите Шийте зрящи. Бях я харесала от първия ден, в който я срещнах. Има нещо сродно в нас, освен факта, че и двете търсим отмъщение — тя за майка си, аз за сестра си.

— Роуина ще те убие за това, че идваш тук, нали знаеш? — намръщих се, когато ми хрумна едно подозрение. — Или тя те е пратила?

— Не. Измъкнах се. Не мисля, че някой ме е проследил. Ти си най-отгоре в скапания й списък, Мак. Ако ме беше пратила, щеше да ме прати с Меча.

Затаих дъх. Никога не съм искала да се бия с Дани. Не защото се боя, че може да не спечеля (въпреки че с нейната суперчовешка скорост предполагах, че е възможно), а защото не исках да видя тази жизнерадостна, непочтителна искра загасена от моята ръка или от нечия друга.

— Нима?

Тя се ухили палаво.

— Не. Не мисля, че те иска мъртва. Просто иска да пораснеш, мамка му, и да се подчиняваш на всяка дума. Тя иска същото и от мен. Не разбира, че ние сме шебано пораснали. Ако имаш собствено мнение, Роуина те нарича дете. Ако нямаш собствено мнение, аз те наричам овца. Беее — каза тя, правейки гримаса. — Манастирът е толкова пълен с тях, че смърди на овчи лайна през лятото.

Преглътнах смеха си. Само щеше да я поощри.

— Спри да ругаеш! — казах. И преди тя да успее да се ядоса, добавих: — Защото красивите момичета нямат грозна уста, ясно? Понякога и аз ругая. Но го правя умерено.

— На кого му пука дали съм красива? — присмя се тя, но ми беше прозрачна. Първия път, когато я видях, тя носеше грим, беше с нормални дрехи и аз помислих, че е по-голяма, отколкото беше. В униформата и без цялата тази очна линия, можех да видя, че е на тринайсет, най-много на четиринайсет и е блокирана в онази неприятна фаза, която всички изстрадваме с времето. И аз имах дългурест период, когато бях убедена, че гените на Лейн ме бяха предали и за разлика от Алина щях да порасна грозна и до края на живота си щях да съм затъмнена от по-голямата си сестра, докато хората казваха тъжно и не съвсем тихо: „Горката МакКайла! Алина е взела ума и красотата“.

Дани беше хваната в затвора на юношеството. Трупът й още не беше настигнал ръцете и краката й и въпреки че хормоните вече опустошаваха кожата й, все още трябваше да оформят бедрата и бюста й. Да си заклещена между детството и женствеността е тежко, а тя трябваше да се бие и с чудовища на всичкото отгоре.

— Ще бъдеш великолепна един ден, Дани — казах й. — Затова си изчисти езика, ако искаш да дружиш с мен!

Тя подбели очи, облегна колелото си на гишето, метна навит на руло сноп поща и се запъти към поставката за списания, но не, преди да зърна стреснатия, замислен поглед в очите й. Щеше да помни какво й казах. Щеше да се държи за него в най-трудните моменти и щеше да й помогне по същия начин, по който обещанието на леля Айлийн, че един ден ще бъда красива, ми беше помогнало да премина онзи етап.

— Намерих я на тротоара — подхвърли тя през рамо. — Шебаният пощальон не може дори да улучи дупката — натърти тя с поглед, който предизвикваше да я поправя и сигурно щях, но тя измъкна списание „Хот Род“^[1] от поставката.

Добър избор. Щях да избера същото на нейната възраст.

— Знаеш ли, че стоиш на ръба на цял квартал гадни Ънсийли?

— Имаш предвид Сенките? — казах, разсеяно прехвърляйки пощата. — Да. Наричам я Мрачна зона. Открих три такива в града.

— Ти измисляш най-яките имена. Не те ли полазват тръпки от това, че са толкова близо?

— Полазват ме от това, че изобщо съществуват. Виждала ли си какво оставят?

Тя потрепера.

— Да. Роуина ме прати с екип да търсим няколко от нас, които не се бяха прибрали една вечер.

Поклатих глава. Тя беше твърде млада, за да вижда толкова много смърт. Трябваше да чете списания и да мисли за сладки момчета. Докато ровех през брошури и купони, забелязах един плик в средата. Бях виждала такъв плик и преди — плътна, чиста, бледокремава хартия.

Без обратен адрес.

Носеше марка от Дъблин, отпреди два дни.

МакКайла Лейн, Книги и дреболии Баронс — пишеше.

Разкъсах го с треперещи ръце.

 

 

Говорих с Мак тази вечер.

Затворих очи, стегнах се умствено, после отново ги отворих.

Беше толкова хубаво да чуя гласа й! Можех да си я представя как лежи на леглото си, просната върху юргана с цветовете на дъгата, който мама й направи преди години и който е разръфан по краищата от стотиците пранета, но въпреки това Мак отказва да го изхвърли. Бих могла да затворя очи и да подуша ябълковия пай с карамел и смлени орехи, който мама пече. Бих могла да чуя на заден план как тате и старият Марли от съседната къща крещят за Атланта Брейвс, докато гледат бейзбол, сякаш способността на батъра да удари топката зависи от това колко силно могат да викат те. Домът сякаш е на милиони километри, не само на шест хиляди — просто се качвам на самолета и бих могла да я видя.

Кого заблуждавам? Домът е на милион животи далеч. Толкова силно искам да й кажа. Искам да кажа: „Мак, ела тук! Ти си Шийте зрящ. Ние сме осиновени. Задава се война, а аз се опитвам да я спра, но ако не мога, ще трябва все пак да те доведа тук, за да ни помогнеш да се бием.“ Искам да кажа: „Липсваш ми повече от всичко на света и те обичам толкова много!“. Но ако го направя, тя ще разбере, че нещо не е наред. Беше твърде трудно да го крия от нея, защото тя ме познава прекалено добре. Искам да се пресегна през телефонните линии и да прегърна малката си сестричка. Понякога се боя, че никога няма да мога да го направя отново. Че ще умра тук и ще останат цял живот неизречени и ненаправени неща. Но не мога да си позволя да мисля така, защото…

Свих юмрук, смачквайки страницата на топка.

— Наглеждай магазина, Дани! — излаях и забързах към банята.

Тръшнах вратата, заключих я, седнах на тоалетната чиния и увесих глава между коленете си. След малко си издухах носа и избърсах очи. Почеркът й, думите й, любовта й към мен се бяха плъзнали като нечакан нож право в сърцето ми. Кой ми пращаше тези глупави, болезнени страници и защо?

Разгънах страницата, загладих я на крака си и продължих от там, докъдето бях спряла.

… ако го направя, ще изгубя надежда, а надеждата е всичко, което имам. Научих нещо важно тази вечер. Мислех, че преследвам Книгата и това ще бъде краят. Но сега знам, че трябва да пресъздам това, което някога е било. Трябва да намерим петте, предречени от Пророчеството на Убежището. Само Шинсар Дъб не е достатъчна. Нуждаем се от камъните и от Книгата, и от петте.

Това беше краят на страницата. Нямаше нищо от другата страна.

Взирах се в нея, докато не се разфокусира. Кога свършва скръбта? Свършва ли някога? Или просто изтръпваш от това, че те е боляло толкова много пъти?

Щеше ли да ми израсте емоционално здрава тъкан? Надявах се. И в същото време се надявах да не израсте. Как можех да предам любовта към сестра си и да не страдам всеки път, щом помисля за нея? Ако спреше да ме боли, това щеше ли да означава, че съм спряла да я обичам?

Как беше научила Алина за Убежището? Аз едва наскоро бях научила за неговото съществуване и какво точно беше — Висшият съвет на Шийте зрящите. Роуина твърдеше, че никога не е срещала сестра ми, но все пак Алина беше написала в дневника си за управляващото тяло на самата организация, която ръководеше Роуина, и някак беше разбрала за пророчество, предсказано от тях.

Какво бяха петте? Какво беше Пророчеството на Убежището?

Стиснах слепоочия и разтрих главата си. Зли книги и тайнствени играчи, и заговори в заговорите, а сега и пророчества? Преди ми трябваха пет неща — четирите камъка и Книгата. Сега ми трябваха десет? Това не беше просто абсурдно, беше нечестно.

Натъпках страницата в предния джоб на дънките си, изправих се, освежих лицето си, поех дълбоко дъх и излязох, за да освободя Дани от задълженията й на касата. Дори очите ми да бяха твърде бляскави, когато застанах зад гишето или тя не забеляза, или разбираше едно-две неща за скръбта и ме остави на мира.

— Някои от момичетата искат да се срещнат с теб, Мак. Затова дойдох днес. Помолиха ме да те попитам, защото мислят, че няма да ги пуснеш да влязат през вратата и са ужасени, че познаваш принц — котешките й очи се присвиха. — Какъв е той? — младежкият й глас беше приглушен от опасна смес от очарование и събуждащи се хормони.

В’лане беше еквивалента на Луцифер за Шийте зрящите. И дори мотивите му в сегашното затруднено положение на човечеството да отразяваха нашите, трябваше да се страхуват от него, да го отбягват, а една част дълбоко в мен дори настояваше, че той трябва да бъде унищожен. Сийли и Ънсийли — Фае по еднакъв начин бяха наши врагове. Винаги са били и винаги ще бъдат. Защо, о, защо най-опасните и забранени за нас мъже са най-неустоими?

— Фае принцовете убиват Шийте зрящи, Дани.

— Той не е убил теб — тя ми хвърли възхитен поглед. — Изглеждаше сякаш яде от ръката ти.

— Никоя жена не може да накара Фае да яде от ръката й — казах рязко, — затова не си и мечтай!

Тя присви глава виновно и аз въздъхнах, спомняйки си какво е да си на тринайсет. В’лане щеше да е обект на всяка моя тийнейджърска фантазия. Нито рок звезди, нито актьори биха могли да се съревновават със златния, безсмъртен, нечовешки еротичен принц. В моите мечти щях да го поразя с интелигентността си, щях да го прелъстя с напъпилата ми женственост, щях да успея да спечеля сърцето му там, където никоя жена не би могла да успее, защото, разбира се, във фантазията ми аз щях да му даря сърцето, което той нямаше.

— Толкова е красив! — каза тя, изпълнена с копнеж. — Като ангел е.

— Да — съгласих се равно. — Падналият.

Думите ми не успяха да променят изражението на лицето й. Можех само да се надявам никога повече да не го види. Не виждах причина да се срещат. В даден момент в близкото бъдеще трябваше да проведем дълъг разговор за живота. Тя беше закъсняла. Едва не се разсмях. Аз също бях закъсняла. После дойдох в Дъблин.

— Кажи ми повече за срещата, която искат момичетата, Дани! — какво ли преследваха?

— След като си замина онази нощ, стана ужасна кавга. Роуина прати всички обратно в леглата, но след като тя се махна, всичко започна отново. Някои от момичетата искаха да те намерим и да ти отмъстим. Но Кат — тя беше с Мойра онзи ден, каза, че не си искала да го направиш и че би било нередно, а много момичета я слушаха. Някои от тях не са доволни от Роуина. Мислят, че прекалено много ни стяга юздите. Мислят, че трябва да сме на улиците, да правим каквото можем, за да спрем ставащото, вместо само да минаваме покрай него с колелетата всеки ден и да гледаме. Тя почти никога не ни пуска навън да убиваме.

— С едно-единствено оръжие мога да разбера защо — мразех да се съгласявам със старицата, но по тази точка бях на същото мнение.

— Тя пази Меча за себе си. Не й харесва да остава без него. Мисля, че се страхува.

Можех да разбера и това. Снощи, преди да се кача на мотора и да забързаме, бях проверила за Копието. Въпреки очевидното му неудоволствие от мен, В’лане беше спазил думата си и ми го беше върнал на раздяла.

Беше закачено на бедрото ми, докато се къпех.

Беше в ръката ми, докато спях.

— Можем да се бием, Мак. Може би не можем да ги убиваме без Меча, но със сигурност можем да сритаме някои шебани задници и може би те ще помислят отново дали да се разположат в града ни. Бих могла да спасявам десетки хора всеки ден, ако тя ми позволяваше. Виждам ги как вървят по улицата, как се държат за ръце с хора — тя потрепери — и знам, че тези хора ще умрат. Бих могла да ги спася!

— Но тези Ънсийли, които спреш, само ще се преместят към друга жертва, ако не ги убиеш, Дани. Би спасила един човек, за да осъдиш друг — самата аз бях обмисляла това. И се чувствах по същия начин. Бяхме безнадеждно превъзхождани с двете оръжия, с които разполагахме.

Устата й се изкриви.

— Това казва и Роуина.

Уф! Аз не бях като Роуина.

— В този случай тя е права. Да ги отклоняваме не е достатъчно. Трябват ни повече оръжия. Повече начини да ги убиваме, а аз не мога да дам Копието, така че, ако те използват като примамка за някакъв капан… — предупредих. — Не съм убила Мойра. Беше нещастен случай. Но няма да позволя някой да вземе Копието.

— Не се опитват да те вкарат в капан, Мак. Кълна се! Просто искат да говорят с теб. Мислят, че има неща, които стават, за които ти не знаеш, и смятат, че ти може да знаеш някои неща, които ние не знаем. Те искат размяна на информация.

— Какво смятат те, че не знам? — настоях. Имаше ли някоя заплаха, за която не бях наясно? Нов, дори още по-лош враг там навън, прицелен в мен?

— Ако ти кажа още нещо, те ще ми се ядосат. Обикновено половината манастир ми е ядосан. Няма да вбесявам другата половина. Казват, че биха се срещнали с теб на неутрална територия и че ти можеш да избереш къде. Ще го направиш ли?

Престорих се, че го обмислям, но вече бях решила. Исках да знам какво знаят те и отчаяно исках достъп до техните архиви. Роуина ми беше дала да надзърна в една от многото им книги за Фае, когато Дани ме беше отвела да се срещна с нея в КБП. Беше ми показала първите няколко изречения от статия за В’лане и оттогава ме сърбяха ръцете да я пипна и да дочета останалото. Беше разумно да смятам, че ако съществува информация за Шинсар Дъб, тя е някъде при Шийте зрящите. Да не споменаваме надеждата ми, че някъде в манастира бяха отговорите на въпросите за майка ми и моето наследство.

— Да, но ще ми трябва проява на доверие.

— Какво искаш?

— Роуина има една книга в бюрото си…

Дани се вцепени мигновено.

— Няма никакъв шебан начин! Тя ще разбере. Няма да я взема.

— Не те моля да го направиш. Имаш ли цифрова камера?

— Не. Съжалявам! Не мога да го направя — тя скръсти ръце.

— Ще ти заема моята. Снимай страниците за В’лане и ми ги донеси! — планът ми щеше да послужи за няколко цели — да ми осигури повече информация и да докаже, че тя иска да предизвика Роуина заради мен. Щеше също така да я накара да прочете за обекта на погрешно насочените си фантазии и вероятно да я излекува от тях.

Тя се взря в мен.

— Ако ме хване, съм мъртва.

— Тогава не се оставяй да те хване! — казах. После смекчих малко тона си: — Мислиш ли, че можеш да го направиш, Дани? Ако наистина е твърде опасно… — тя беше едва на тринайсет, а аз я изправях срещу жена с години мъдрост, с опит, с безскрупулни намерения и с гръбнак от стомана.

Очите й пробляснаха.

— Аз съм супербърза, забрави ли? Ти го искаш, аз го доставям — тя огледа книжарницата. — Но ако нещата станат наистина лоши, ще дойда да живея с теб.

— О, не, няма! — казах, като се опитвах да не се усмихвам. Тя беше такава тийнейджърка.

— Защо не? Изглежда ми яко. А няма да има и правила също така.

— Ще ти създам правила. Всякакви правила. Без телевизия, без силна музика, без момчета, без списания, без закуски или газирано, без захар, без…

— Разбрах, разбрах — каза тя горчиво. После просветна. — Значи да им кажа, че ще се срещнеш с тях?

Кимнах.

Дани наглеждаше касата вместо мен, докато изтичах горе и взех моя Кодак. Промених настройките, за да прави снимки с възможно най-висока резолюция, и й казах да се погрижи да хваща целите страници, за да мога да ги сваля на компютъра си, да увелича снимките и да чета. Казах й да ми се обади веднага щом ги направи и тогава ще уговорим място и време за срещата.

— Пази се, Дани! — казах аз, докато тя изкарваше колелото през вратата. По улиците на Дъблин бушуваше буря и нямах предвид онези плътни, черни облаци, които се влачеха над покривите. Можех да я усетя. Сякаш се издигаше наистина лоша черна луна и още по-лоша беда беше на път. Бях танцувала на тази песен онази вечер. Не бях в състояние да я изтръскам от главата си. Музиката беше прекалено игрива и щастливо звучаща, за да бъде придружена от такива мрачни предсказания.

Дани погледна през рамо към мен.

— Ние сме нещо като сестри, нали, Мак?

Нож се завъртя в корема ми. На лицето й грееше такава надежда.

— Да, предполагам, че сме.

Не исках друга сестра. Никога. Не исках да се тревожа за друг, освен за себе си.

Но все пак отправих нещо максимално близко до молитва, като прошепнах тих призив към вселената да я пази, докато затварях вратата.

 

 

Тъмните облаци, които пълзяха над града, избухваха и се сблъскваха. Дъждовните капки хапеха със зъби от октомврийски студ, бързо наводниха настилката, задръстиха канавките, преляха над решетките и ометоха всички мои клиенти.

Каталогизирах книги, докато зрението ми се замъгли. Направих си чаша чай, включих газовото отопление, сгуших се до огъня и разлистих книга с ирландски приказки, като търсех истината в митовете, докато ръчках в обяд, който беше английският еквивалент на супа с макарони. Нямах много апетит, откакто ядох Ънсийли. Не и за храна.

Снощи с Баронс не си казахме и дума чак до книжарницата. Той ме остави отпред и изчака да вляза. После ми показа усмивка, която беше цялата зъби и гаднеене, и отпраши право в Мрачната зона, успявайки да каже „Майната ти, госпожице Лейн!“, без дори да си прави труда да си отвори устата. Той знае колко ми е неприятен отказът му да ми каже защо Сенките не го ядат.

Аз искам да бъда толкова безстрашна. Аз искам да бъда толкова лоша и корава, че всички чудовища да ме оставят на мира.

Извадих листа от дневника на Алина от джоба си и го прочетох отново, този път по-бавно.

Най-лошият й страх се беше превърнал в истина и аз бях тук, оставена сама с цял живот неказани и ненаправени неща. Така и не бях получила прегръдка. Знаех, че трябва да се промъкна покрай този емоционален удар и да се фокусирам върху Пророчеството на Убежището, петте и новите въпроси, които дневникът й беше повдигнал, но бях отклонена от това от нахлулите в мен спомени. Имаше толкова много вечери, в които се просвах на леглото си, докато говорех с Алина по телефона. Мама винаги правеше хубави неща, изпълвайки къщата с аромата на мая, на крем карамел и на подправки. Татко винаги крещеше на Брейвс със стария Марли, по време на бейзболния сезон. Бърборех безсмислено за момчета и за училище и не спирах с моите идиотски оплаквания от неща, от които обикновено се оплаквах, като през цялото време вярвах, че двете с нея сме безсмъртни.

Какъв шок е животът ти да свърши на двайсет и четири! Никой не е готов за това. Липсваше ми шарения юрган. Липсваше ми мама. Боже, липсваше ми…

Станах, натъпках страницата обратно в джоба и подкастрих мрачните си мисли още на етап семе, преди да са могли да поникнат. Депресията те хваща точно оплетена в прераснала градина, която може да задуши живота в теб.

Преместих се до прозореца и се взрях навън в дъжда. Сива улица. Сив ден. Сив дъжд, шляпащ сиво по сив паваж. Каква беше онази песен на Джарс ъф Клей на моя айпод? „Светът ми е потоп. Бавно ставам в едно с калта.“

Докато се взирах, без да мигам в сивотата, един ярък лъч слънчева светлина разцепи дъжда право пред мен.

Погледнах нагоре, търсейки източника му. Лъчът пробиваше мрачните облаци като сияйно копие, изстреляно от небето, формирайки перфектен златен кръг на печалния, мокър тротоар и в него нямаше дъжд, нямаше буря, а само слънчева светлина и топлина. Извадих хапче от джоба си. Чаят и макароните внезапно се бяха превърнали в неприятна смес в стомаха ми.

Като говорехме за еквивалента на Луцифер за Шийте зрящите…

— Забавно — казах. Но не се смеех. Причиненото от Фае гадене, съчетано с невъзможната илюзия, говореха за едно — В-л-а-н-е. Единственото, което липсваше, беше безумие от Фае похот и аз се подготвих за нея. Името му, продупчило езика ми, внезапно беше станало сладко като мед, усещах го гладко и меко, и секси в устата си. — Върви си! — казах на илюзорния слънчев лъч, фокусирайки центъра ми на Шийте зрящ върху това. Но той не изчезна.

После В’лане се изправи в него, но не като Фае и не като рокера. Беше версия на себе си, която никога не бях виждала. Изглеждаше като човек и определено беше заглушен. Но все още беше нечовешки красив. Носеше бял бански, който перфектно контрастираше със златистата му кожа и показваше безупречното му тяло. Косата му се плъзгаше като коприна по голите му рамене. Очите му бяха кехлибар, топли и подканващи.

Беше дошъл да ме накаже. Знаех го. И все пак исках да изляза навън, да прецапам през дъжда и да се присъединя към него в слънчевия му оазис. Да хвана ръката му. Да избягам за малко в страната на Фае, където можех да играя волейбол и да пия бира с перфектно убедителната илюзия за Алина. Натъпках тази мисъл обратно в заключената ми кутия и проверих веригите. Те не държаха много добре днес.

„Ще се погрижа за теб по-късно — беше казал снощи. — Ти наруши сделката ни. Има цена за това.“

— Остави ме на мира, В’лане! — извиках през прозореца. Викът ми отекна от стъклото обратно към мен и не бях сигурна, че е чул. Може би можеше да чете по устните. Внезапно стъклото, което ни разделяше, изчезна. Капки дъжд, понесени от вятъра, зашибаха лицето ми, ръцете ми.

— Простено ти е, МакКайла. След размишление осъзнах, че вината не е твоя. Ти не си отговорна за намесата на Баронс. Не очаквам да си способна да го контролираш. За да демонстрирам моето разбиране, дойдох не за да те накажа, а да ти дам подарък.

Всички негови „подаръци“ имаха прикачени уловки и му го казах с език, който имаше вкус на нектар.

— Не и този. Този е за теб и само за теб. Аз няма да спечеля нищо от него.

— Не ти вярвам.

— Можех да те нараня много по-рано, ако исках.

— Е? Може просто да си го отлагал, за да ме измъкнеш за големия финал — забърсах дъжда от лицето си и избутах косата си назад. Тя едновременно се къдреше и клюмваше и се превръщаше в неудържима бъркотия. — Можеш да върнеш стъклото обратно по всяко време.

— Поех ръката ти и те придружих в коридорите на моите врагове, доверих ти се, че няма да ме Нулираш. Върни ми честта, Шийте зрящ! — температурата падаше. — Дадох ти името си, начина да ме призовеш по твоя воля — дъждът се превърна в суграшица.

— Не вдъхновяваш доверие с малката си проява на раздразнение — силен порив на вятъра захвърли внезапно кофа дъжд върху мен.

— О! Направи това нарочно! — прокарах ръкав през лицето си, за да го забърша. Не помогна. Пуловерът ми беше прогизнал.

Той не отрече. Просто килна глава и ме загледа.

— Ще ти кажа за този, когото наричаш лорд Господар.

— Аз не го наричам лорд Господар и никога няма да го наричам така — наежих се. Преборих се с порива да изскоча през прозореца, да го сграбча и да настоя да разбера какво знае.

— Искаш ли да знаеш кой е той?

— Каза, че никога не си чувал за него, когато ти разказах — разглеждах ноктите си, защото ако знаеше колко силно исках информацията, щеше да я направи по-трудно достъпна. Вероятно щеше да я размени за секс.

— Научих много от тогава насетне.

— Е, кой е той? — попитах с отегчен глас.

— Приеми подаръка ми!

— Първо ми кажи какъв е подаръкът!

— Нямаш планове за следобеда — той погледна към наводнената улица отвъд неговия топъл, слънчев оазис. — Няма да имаш клиенти. Ще седиш ли в стола си жадуваща за изгубените неща?

— Ядосваш ме, В’лане.

— Виждала ли си някога Карибско море? В тези вълни има нюанси, които почти си съперничат с Фае.

Въздъхнах. Не. Но бях мечтала за него. Спускащото се по водата слънце е едно от най-любимите ми неща на света, независимо дали е в синьото на плувен басейн, или в тропически отсенки. През зимата в Ашфорд ходех в местните туристически агенции в града и прелиствах брошурите, мечтаейки за всички онези екзотични, слънчеви места, на които съпругът, който не бях срещнала още, щеше да ме заведе. Част от причината да съм толкова потисната в Дъблин се дължеше на простата липса на слънце. Времето, прекарано в пещерите под Бърен, ме беше изстискало. Аз не просто обичам слънцето, аз се нуждая от него. Мисля, че ако бях израснала в по-студения, по-мрачен Север, щях да съм напълно различен човек. Разбира се, слънцето се показва и тук, но изобщо не толкова често, колкото в Джорджия, и не по същия начин. В Дъблин ги няма онези месеци на дълги, блажено палещи горещи летни дни, увенчани с толкова синьо небе, че те боли да го гледаш, и със знойна жега, която те стопля до сърцевината. Костите ми замръзват тук. Сърцето ми също.

Няколко часа в Тропиците плюс информация за лорд Господар?

Дъждът, шибащ през дупката без прозорец, бодеше кожата ми с ледените шипове на дузина бодливи прасета. Наистина ли ще се откаже да ми отмъщава за това, че наруших сделката ни? Не бях в позиция да изключа Сийли принца от живота си. Независимо дали му вярвах, или не, трябваше да бъда в прилични отношения с него и ако той наистина ми предлагаше безплатна карта „Излез от затвора“, щях да бъда луда да не приема. Не можех да се свивам в книжарницата всеки път, щом се появеше. Накрая щях да се изправя срещу него на незащитен терен.

— Върни прозореца! — нямаше да бъда обвинявана от Баронс за още един липсващ прозорец или да рискувам голямата гадна Сянка да се вмъкне.

— Приемаш ли подаръка ми?

Кимнах.

Когато прозорецът се върна, отидох до гишето, смених подгизналия си пуловер със сухо яке върху мократа си блуза и се наведох да извадя Копието от ботуша си и да го закача под ръката. Нямаше го.

Очевидно защитената книжарница само го задържаше отвън. Не го спираше да прави триковете си вътре или върху самата книжарница. Умствено си отбелязах да обсъдя този проблем с необуздания собственик и пазител на защитите. Несъмнено с всичките му тайни и необясними способности Баронс можеше да се справи по-добре с това.

Обърнах знака „ЗАТВОРЕНО“, заключих, прецапах през локвите, стъпих под слънцето и когато В’лане ми предложи ръката си, потиснах стремежа си да го нулирам и сплетох пръсти с неговите.

 

 

Бях в Канкун, Мексико, седях в плувен басейн, чийто край не можех да видя, на бар-стол, който всъщност беше под водата, и гледах как палмовите дървета се люлеят на жаркия бриз на фона на несъмненото водно великолепие на Карибско море. Пиех кокос, лайм и текила в издълбан ананас, а солените пръски морска пяна и слънцето целуваха кожата ми.

Превод: Бях умряла и бях отишла в рая.

Дъблин, дъждът, проблемите ми, депресията ми — всички те бяха изчезнали с едно мигване от Пресяването на Фае принц.

Банският ми днес, благодарение на В’лане, беше с леопардова шарка — три срамно малки триъгълника. Златен колан за талията, украсен с кехлибар, висеше на хълбоците ми. Слънцето беше топло и действаше лечебно върху раменете ми. Двойната доза Куерво Голд^[2] в питието ми също не пречеше. Блестях в златно отвътре и отвън.

— Е? Кой е той? Каза, че ще ми кажеш за лорд Господар — напомних.

Ръцете му бяха върху мен и разтриваха в кожата ми плажно масло, което миришеше на кокос и бадем, така че за кратко забравих дори че имам език, който може да задава въпроси.

Дори когато е напълно заглушен, в ръцете на Секс-до-смърт-Фае има магия. Кара те да се чувстваш сякаш си докосвана от единствения мъж, който може някога да те познава, да те разбира, да ти дава това, което искаш. Илюзия, заблуда и лъжа, вероятно, но въпреки това усещането е истинско. Умът може да знае разликата. Но тялото не. Тялото е предател.

Отпуснах се под докосването на В’лане, мърдах под силните му, сигурни движения, мъркайки вътрешно, докато той ме галеше. Пъстрите му очи пламнаха в трепкащ оттенък на кехлибар, като камъните на моя колан, станаха сънени, разгорещени, обещавайки секс, който би взривил мозъка ми.

— Имам апартамент, МакКайла — каза меко. — Ела! — той пое ръката ми.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета — промърморих и се дръпнах. Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя.

— Презирам момичетата. Харесвам жени. Те са безкрайно по-… интересни. Момичетата се пречупват. Жените може да те изненадат.

Момичетата се пречупват. Не се съмнявах, че е пречупил повече от една-две в живота си. Не бях забравила книгата в кабинета на Роуина, която признаваше точно това Фае за основател на Дивия лов. Мисълта ме блъсна обратно в реалността.

— Кой е той? — попитах отново и се дръпнах в най-далечния ъгъл на стола си. — Спри да ме докосваш! Спазвай обещанието си!

Той въздъхна.

— Какво казвате вие хората? Само работа и никаква игра…

— … може просто да ме опази жива — довърших сухо.

— Аз ще те опазя жива.

— Баронс казва същото. Предпочитам да съм способна да го правя сама.

— Ти си просто човек. При това жена.

Усетих как челюстта ми щръкна.

— Както каза, жените може да те изненадат. Отговори на въпроса ми! Кой е той? — направих знак на бармана за нов ананас — задръж текилата! — и зачаках.

— Един от нас.

— А? — примигнах. — Лорд Господар е Фае?

В’лане кимна.

Въпреки че бях усетила Фае в лорд Господар и двата пъти, когато се срещнахме, също така бях усетила и човек, подобно на усещането от Малуш и Дерек О’Баниън. Бях решила, че частта Фае се дължи на това, че лорд Господар яде Фае, а не защото е Фае.

— Но аз не усещам пълно Фае в него. Каква е работата?

— Той вече не е. Този, който се нарича лорд Господар, преди беше Сийли, познат като Даррок, доверен член на Висшия съвет на кралицата.

Примигнах. Бил е Сийли? Тогава защо водеше Ънсийли?

— Какво е станало?

— Той предаде нашата кралица. Тя откри, че работи тайно с Кралските ловци, за да я свали и да ни върне към старите методи и към старите дни. По онова време никое Фае не се прекланяше пред обидната Спогодба и нямаше полза от хората, освен за развлечение — извънземни, древни очи ме огледаха за момент. — Специалното развлечение на Даррок беше да си играе с човешки жени дълго и мъчително, преди да ги унищожи.

Картина на тялото на Алина, както го бях видяла да лежи на масата в моргата, се надигна в ума ми.

— Казвала ли съм ти колко го мразя? — изсъсках. За момент не можех да кажа нищо повече, не можех дори да мисля за друго, освен за това как той наранява сестра ми и я оставя да умре. Вдишах дълбоко и бавно, после казах: — И какво? Изхвърлили сте го от света на Фае и сте го натресли на нас?

— Когато кралицата разкри измяната му, тя му отне силата и безсмъртието и го заточи във вашия свят, осъждайки го да изстрада краткотрайността и унижението на смъртния живот и да умре — най-жестоката присъда за едно Фае, по-жестока дори от това да спре да съществува от безсмъртно оръжие или… просто да изчезне така, както някои от нас правят. Да умре беше обида към присъдата. Смъртното унижение е най-голямото унижение от всички.

Той беше толкова арогантен.

— Беше ли той принц? — Секс-до-смърт-Фае като В’лане? Така ли беше прелъстил сестра ми?

— Не. Но беше стар сред нашия вид. Могъщ.

— Как може да го знаеш, след като си пил от Котела? — посочих очевидната нелогична част. Страничен ефект от изключителното дълголетие, беше ми казал В’лане, беше неминуемата лудост. Те се справят с нея, като пият от Сийли светинята — Котела. Свещеното питие изтрива техните спомени и им позволява да започнат чисто нов Фае живот, без спомени за това кои са били някога.

— Котелът има недостатъци, Маккайла. Паметта е… как го беше казал един от вашите художници^[3]?… упорита. Котелът беше създаден, за да облекчи бремето на вечността, а не да ни оставя празни. Когато пием от него, ние започваме да говорим първия език, който знаем. Този на Даррок е и мой — древният език, от зората на нашата раса. По този начин ние знаем неща един за друг, въпреки отнемането на спомените. Някои се опитват да поставят информация за себе си, така че да я намерят в следващото си въплъщение. Дворът на Фае може да бъде неприятно място, ако ти е отнета способността да различиш приятел от враг. Ние отлагаме пиенето колкото е възможно. Дрипи от по-ранни времена понякога остават. Някои трябва да пият два, три пъти, за да бъдат прочистени.

— Как мога да намеря Даррок? — попитах. След като вече знаех името му, никога нямаше да го наричам по друг начин, освен с него или с подигравателното ЛГ.

— Не можеш. Той се крие там, където дори ние не сме способни да го проследим. Плъзга се в и извън Ънсийли през портали, непознати за нас. Ние го търсим — другите Сийли принцове и аз.

— Как може прост човек да ви се измъква и да влиза и излиза от световете на Фае? — предизвиках го аз. Бях ядосана. Те бяха създали тази каша. Те бяха изхвърлили Даррок в нашия свят, защото са имали проблеми, а сега от това страдаше моят свят, а моята сестра беше убита. Най-малкото, което можеха да направят, беше да почистят след себе си, и то бързо.

— Моята кралица не му отне знанието. Пропуск, за който сега съжалява. Тя вярваше, че той ще умре бързо. Точно затова не заподозряхме, че той стои зад проблема във вашия свят. Веднъж човек, Даррок нямаше имунитет срещу многото болести, които поразяват вашия вид, а тези, които живеят като богове, обикновено подценяват жестокостта на стадото, когато вървят сред него.

— Той не е единственият, който е подценил нещо — казах ледено. Стадо, петунията ми! С толкова много нечовешка сила във върховете на пръстите им, те определено бяха по човешки склонни на грешки, а ние, хората, бяхме тези, които плащаха за това.

В’лане пренебрегна забележката.

— Вярвахме, че ако не се зарази със смъртоносна болест, ще вбеси някой човек с надменността си и ще влезе в една от вашите статистики за жестоко престъпление. Обратно на очакванията ни, откакто Даррок е смъртен, е придобил огромна сила. Знаел е къде да търси и как да я получи, а и винаги е имал съюзници сред Кралските ловци. Той им обещава свобода от затвора на Ънсийли, където са държани. Обещание, което никое друго Фае не би поело. На ловците не може да се вярва.

— А на друго Фае може? — казах сухо.

— Ловците престъпват всякакви граници — тук В’лане за миг потрепна, сякаш се мъчеше да не се върне в друга форма. — Те са научили Даррок да яде плътта на Фае, за да краде силата на Фае! — той замълча и за кратък миг температурата падна толкова рязко, че не можех да си поема дъх, а океанът, докъдето виждах, се заледи. Внезапно всичко отново беше нормално. — Той ще умре много бавно, когато го намерим. Кралицата ще го накара да страда вечно за това. Ние не нападаме нашия вид.

Погледнах встрани набързо и се взрях в морето. Аз имах същия грях, чувствах как на челото ми с уличаващи неонови букви блести надпис: ФАЕЯДЕЦ. Даррок беше научил Малуш, Малуш беше научил мен, а аз бях научила Джейни. Нямах желание да страдам вечно, така или иначе.

— Какво мога да направя, за да помогна?

— Остави на нас да намерим Даррок! — каза В’лане. — Ти трябва да направиш това, което кралицата ти възложи, и да намериш Книгата. Стените между световете ни са опасно тънки. Ако Даррок успее да ги свали, всички Ънсийли ще избягат от затвора си. Без Шинсар Дъб ние сме също толкова безсилни да затворим отново мрачните си братя, колкото и вие. Веднъж на свобода, те ще погълнат твоя свят и ще унищожат расата ти — той замълча, преди да добави мрачно: — И съвсем вероятно и моя.