Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (10)

Девет

В десет без четвърт чаках Баронс да пристигне и да започне моят урок по Гласа. Имахме постоянна уговорка и го очаквах да се появи, въпреки че сигурно още ми беше ядосан.

Нямах нищо против да подскачам. Можеше да ме накара да грача като пиле, изобщо не ми пукаше. Ако ме накараше да се чувствам достатъчно глупаво, щях да намеря начин да му устоя.

Крисчън беше прав. Ако стените се срутеха, всички Ънсийли щяха да са свободни. Аз също бях права. Дори Сийли не можеха да ги затворят отново без Шинсар Дъб. Въпреки мрачната ситуация, отново бях фокусираната, решителна Мак. Бях откраднала малко слънце — истинско човешко слънце, не Фае като последния път с В’лане — и го закътах настрани, като слънчева енергия за моите клетки. Като наркоман, който е успял да си уреди доза.

Сбръчках нос на хладното време навън. Нямах намерение да рискувам да изляза. Носех любимата си къса бяла пола, красиви сандали и лимоненозлатнен потник, който придаваше на зелените ми очи по-светъл и наситен нюанс. Кожата ми беше загоряла в златно от часовете на слънце. Изглеждах страхотно. След като си взех душ и си направих маникюра и косата, говорих с татко за малко. В Ашфорд времето днес беше супер — цели трийсет и един градуса. В Дъблин беше три, но като знаех, че Канкун е на едно Пресяване, беше много по-лесно да се справя.

В освеженото ми състояние на духа реших да разкрия малко информация на Баронс. Да се опитам да ловя риба с примамка на кукичката, вместо да настоявам за отговори. Да правя нещата по неговия начин. Щях да му покажа страницата от дневника на сестра ми, която бях получила днес. В’лане се беше изпуснал. Със сигурност понякога и Баронс го правеше. Може би лицето му щеше да издаде нещо. Може би знаеше кои са петте. Може би той имаше някаква идея у кого е дневникът на сестра ми. Не вярвах, че е у него. Не виждах никакъв смисъл да избере да ми изпрати точно тези записи. Но пък не виждах смисъл и някой друг да ги избере, но все пак някой го беше направил.

Ако споделях нещо с него, може би той щеше да ми върне услугата. Може би смяташе, че отговорите са достатъчно безвредни, за да нямат значение. Слънчевата Мак чувстваше, че си струва да опита.

Звънчето над вратата иззвъня.

Баронс пристъпи вътре. Плъзна поглед по мен от главата до петите, бавно. Лицето му се стегна, след това си проправи път нагоре, също толкова бавно. Предполагам, че не харесваше дрехите ми. Рядко ги харесва. Оставена сама да решавам, аз се обличам твърде щастливо, за да задоволявам вкусовете му. Госпожица Дъга и господин Нощ. Точно така изглеждаме като вървим заедно.

За да разведря напрежението, останало от снощи, му предложих усмивка и приятелско „здравей“, давайки му да разбере, че имам желание да започнем тази вечер начисто и се надявах и той да го иска.

Усетих яростта му част от секундата, преди да ме нападне, но беше твърде късно. Той тръшна вратата зад себе си. Резетата изщракаха в гнездата си.

— Кажи ми всяка подробност от последния път, когато си видяла Шинсар Дъб!

Гласът стегна тялото ми от главата до петите като в менгеме и стисна жестоко. Мамка му, мамка му, мамка му!

Превих се на две, сякаш някой ми беше изкарал въздуха от дробовете. Легион от гласове отекнаха в стаята, отскачайки от стените, усилвайки се, докато се движеха наляво-надясно, нагоре-надолу и после през мен, ровейки в кожата ми, пренареждайки неща в главата ми, правейки моя ум негов. Господстващ. Прелъстяващ. Пробутващ ми лъжата, че неговата воля е моя, а аз живея, за да се подчинявам.

Пот изби на челото и на горната ми устна и направи дланите ми лепкави. Колкото по-силно се опитвах да се боря с принудата, толкова по-невъзможно беше да изпълня дробовете си, да мръдна изобщо някоя част от тялото си. Като хартиена кукла висях, сгъната, отпусната, безгръбначна. И като хартиена кукла той можеше да ме разкъса на две, ако искаше.

— Спри да се бориш с мен, госпожице Лейн, и аз ще отпусна! Освен ако не се наслаждаваш на болката.

В ума си изплюх гейзер от ругатни, но не излезе нито дума. Нямах дъх, за да ги подхраня. Той беше надминал нивото, което беше използвал предишната нощ, нивото на умение, което лорд Господар беше достигнал, и го беше направил с копринен глас. Също като разликата между моторите на другите мъже и неговия, Баронс върви тихо, но носи най-голямата тояга, която съм виждала.

— Хубав тен, госпожице Лейн. Как е В’лане? Добре ли прекарахте днес? Аз те водя на гробища, а той те води на плажа. Това ли е проблемът ни? Малките ни срещи не са достатъчно добри за теб? Той ухажва ли те? Храни ли те с всички онези красиви лъжи, за които си толкова гладна? Напоследък не ти обръщам внимание. Ще поправя това. Седни! Ето там! — той ми посочи стол близо до огъня.

Изправих се рязко и тръгнах на пръсти към посочения стол, не защото се чувствах изтънчена, а защото това се случва, когато се опитваш да заключиш мускулите на краката си, за да ги спреш да се вдигат и падат, но тялото ти все пак се движи. Една съпротивляваща се стъпка след друга, аз заситних към стола. Стигнах до него и се сринах като парцалена кукла. Мускулите на гърлото ми се сгърчиха и аз се опитах да изкарам думи.

— Н-не… п-прави…

— Няма да говориш, освен ако не е пряк отговор на някой от въпросите ми.

Устните ми се запечатаха. Не можех да повярвам, че правеше това с мен.

Каква ирония, че В’лане ме беше помолил да му се доверя днес. Направих го и той не ме беше предал. Бях готова да се разкрия малко пред Баронс тази вечер, да му кажа някои неща, а той ме беше предал. В’лане беше заглушил сексуалността си, за да запази волята ми. Баронс просто ми я беше отнел с една заповед, не по-различно от лорд Господар.

— Кажи ми какво видя в нощта, когато срещна Шинсар Дъб! — повтори той.

Напъвайки се в кожата си, почти задушавайки се с опитите си да устоя, аз изплюх всяка подробност, всяка мисъл, всяко усещане. От унижението да лежа в онази гнусна локва с красивите си дрехи, до различните форми, които беше приемала Книгата, до погледа, който ми беше хвърлила, до решението ми как да я проследя. После доброволно разказах за цялата си намеса с инспектор Джейни.

— Не мърдай! — каза той и аз седнах като глътнала бастун в стола си, неспособна дори да се почеша по носа, докато той налагаше мислите си. В стаята с нас имаше насилие, убийствено насилие. Не разбирах. Какво бях направила, за да го вбеся толкова много? Той не беше и наполовина толкова ядосан предишната вечер, а имаше всички възможности да ме изпържи тогава. Не го направи. Просто беше отпрашил.

— Къде ходи днес?

Пот капеше от лицето ми, но му казах и това. Исках да говоря по своя воля, да го нарека с всички имена, да му кажа, че сме приключили с него и че аз съм тази, която заслужава отговори, не той. Но той беше запечатал устните ми със заповед и аз можех да отговарям само на това, което той попита.

— В’лане каза ли ти нещо?

— Да — казах равно, спирайки дотук. Бях се подчинила на принудата дословно. Нямаше нужда да му предлагам повече.

— Какво ти каза той?

— Че лорд Господар някога е бил Фае на име Даррок.

Той изсумтя.

— Стари новини. Каза ли ти нещо за мен?

Стари новини? Той имаше информация за лорд Господар, която не беше споделил с мен? А се вбеси на мен, че не му казах всичко, което знаех? Ако не ме убиеше, когато свършеше с мен, беше мъртъв. Той беше ходеща енциклопедия с корица, която не можех да отворя. Безполезна.

Опасна.

— Не.

— Чука ли го?

— Не — казах през зъби.

— Някога чукала ли си го?

— Не — изстъргах. Никога не бях имала двама мъже по-обсебени от сексуалния ми живот или по-скоро от липсата на такъв.

Част от насилието във въздуха отслабна.

Присвих очи. Това ли беше? Източникът на неговата ярост? Ревнуваше ли Баронс? Не защото му пукаше, а защото гледаше на мен като на притежание, на негов личен Шийте зрящ. Той нямаше да позволи ерекциите на други мъже да се намесват в неговото търсене на ОС?

Той ме изгледа студено.

— Трябваше да знам дали си При-я. Затова попитах.

— На При-я ли приличам? — сопнах се. Нямах представа как изглеждаше някоя пристрастена към Фае, но някак се съмнявах, че бях образец. Бях решила, че са по-скоро като готик момичетата, които се мотаеха във вампирското леговище на Малуш — с пиърсинг, с татуировки и с тежък грим и облечени старомодно, предимно в черно.

Той се стресна, премери ме за момент, после се засмя.

— Браво на теб, госпожице Лейн! Учиш се — самата аз се стреснах, когато осъзнах какво бях направила току-що. Бях казала нещо, което не беше отговор на директен въпрос. Опитах се да го направя отново, умствено оформяйки думите, но не можех да ги изкарам. Не знаех как го бях направила първия път.

— С кого отиваше да се срещнеш вечерта, когато видя Шинсар Дъб?

О, не! Това не беше честно! Той нямаше да узнае всичко.

— Момче, което е познавало Алина — казах през стиснати зъби.

— Кажи ми името му!

Не, не, не!

— Крисчън МакКелтър.

— Ти шегуваш ли се с мен, мамка му? — той скочи от стола си и се взря надолу към мен.

След като беше използвал Гласа, бях длъжна да кажа „Не“, въпреки че знаех, че въпросът е риторичен.

Убийственото насилие се беше върнало от едно просто име. Защо? Какво значение имаше името на Крисчън за него? Познаваше ли го? Затворих очи и потърсих онова място на Шийте зрящ в главата си. Не ми помогна. Все още не можех да говоря. Как можех да усещам толкова сила в тази гореща, чужда част от ума си, а да не мога да намеря нищо там, което да ми е от полза в тази ситуация?

— Как се запозна с Крисчън МакКелтър?

— Той работи в Катедрата по древни езици в Тринити. Запознах се с него, когато ти ме прати да взема поканата за аукциона от шефката му, но тя не беше там.

Ноздрите му потръпнаха.

— Сигурно е нает наскоро. Те ме шпионират.

Не беше използвал Гласа, нито ми беше задал въпрос, затова не казах нищо.

— МакКелтърови шпионират ли ме?

Стиснах очи и казах:

— Да.

— Ти шпионираш ли ме, госпожице Лейн?

— Доколкото мога.

— Какво научи за мен?

Започнах да ръчкам из главата си, но каквото и място да се предполагаше да намеря, оставаше тайна за мен. Наясно, че копая собствения си гроб, лопата след лопата информация, му казах. Че знам, че той не е човек. Че знам, че е невъзможно стар. Че съм го гледала да излиза от Пресяващото сребро на Ънсийли, което държи в кабинета си със зверски осакатен труп на жена. Че също като Сенките, демоните в Среброто бяха избягали от пътя му.

Той се разсмя. Сякаш беше шега, че знам всичките му тъмни тайни. Той не се опита да обясни или да оправдае дори част от това.

— А аз не допусках, че можеш да си дискретна. Знаела си тези неща и никога не си казала и дума. Ставаш интересна. Работиш ли с МакКелтърови срещу мен?

— Не.

— Работиш ли с В’лане срещу мен?

— Не.

— Работиш ли с Шийте зрящите срещу мен?

— Не.

— Работиш ли с някого срещу мен?

— Не.

— Къде си заложила лоялността си, госпожице Лейн?

— На мен — извиках. — На сестра ми. На семейството ми и майната ви на всички!

Насилието в стаята намаля.

След малко Баронс отново седна в стола срещу мен, огледа болезнено вкочанената ми поза и се усмихна без хумор.

— Много добре, Мак. Отпусни се!

Мак? Беше ме нарекъл Мак? Започнах да се боря за въздух.

— Ще умра ли? — изхриптях. — Ще ме убиеш ли?

Той изглеждаше стреснат. Отново го бях направила. Бях говорила по собствена воля. Беше освободил тялото ми, но не и ума и устата ми. Все още усещах принудата му.

После той изсумтя.

— Казвам ти да се отпуснеш, а ти мислиш, че ще те убия? Ти си осакатена от женска нелогичност — след това добави, сякаш едва му беше хрумнало: — Можеш отново да говориш свободно.

Стягането в гърлото ми изчезна и за няколко секунди просто се наслаждавах на усещането да вдишвам и да издишвам, да знам, че езикът ми отново е мой. Усещах името на В’лане, продупчило езика ми, и осъзнах, че от момента, в който Баронс беше използвал Гласа, за да заслепи волята ми, то някак беше избледняло, беше изчезнало отвъд досега ми.

— Не съм. Единствените два пъти, когато си ме наричал Мак, беше когато едва не умрях. След като няма заплаха наоколо точно сега, сигурно ти си на път да ме убиеш. Това е напълно логично.

— Не съм те нарекъл Мак.

— Напротив, нарече ме.

— Нарекох те госпожице Лейн.

— Не, не си.

— Напротив.

Стиснах челюст. Въпреки древната изтънченост на Баронс и моето хладнокръвие на лъскаво момиче, двамата много често едва не се впускаме в детински препирни. Честно казано, не давах петуния на плъх как ме беше нарекъл и нямаше да седя и да споря за това. Бях свободна и бясна. Скочих от стола си, изстрелях се към него и тръшнах и двете си длани в гърдите му. Вложих в ръцете си всеки грам решителност да го Нулирам, който можех да призова. Ядрото ми на Шийте зрящ пламна като малко огнено слънце в главата ми. Беше ли той Ънсийли, или не беше?

Ударих го толкова силно, че столът му се катурна назад и той се плъзна по пода към камината и спря на сантиметри от решетката. Ако изобщо беше замръзнал, беше за толкова кратък момент, че не можех да реша дали съм го Нулирала, или просто съм го стреснала и той е останал неподвижен.

Ясно. Никакви отговори за нещо, в което Баронс е замесен.

Надигнах се, възседнах го и го ударих в челюстта с всичка сила. Той понечи да говори и аз го ударих отново. Искаше ми се да бях яла Ънсийли. Щях да изям десет тази вечер, после да се върна и да го довърша и по дяволите отговорите!

— Как смееш да идваш тук и да ме насилваш да ти дам отговори, когато ти никога не си ми дал нито един? — изсъсках аз. Ударих го в стомаха, силно. Дори не трепна. Ударих го отново. Нищо.

— Стоиш там цялата в тен и блясък и се чудиш защо използвам Гласа върху теб? — извика той. — Къде, по дяволите, се измъкваш ти? Била си с В’лане отново. Колко шамара по лицето мислиш, че ще понеса, госпожице Лейн? — той сграбчи юмрука ми и го задържа, когато се опитах да го ударя отново. Замахнах към него с другата ръка. Той хвана и нея. — Предупредих те да не ни настройваш един срещу друг.

— Не ви настройвам. Опитвам се да оцелея. И не ти удрям шамар, когато се измъквам с В’лане! — опитах се да измъкна юмруците си от ръцете му. — Няма нищо общо с теб. Опитвам се да получа отговори и след като ти не ми даваш никакви, не можеш да ме обвиниш, че търся другаде.

— Значи този, когото не чукат у дома, има право да се измъква и да мами?

— Моля?!

— Коя дума не разбра? — присмя се той.

— Ти си осакатен от нелогичност. Това не е дом, никога няма да бъде и никого не чукат — на практика изкрещях аз.

— Мислиш ли, че не го знам? — той извъртя тялото си под мен, карайки ме да осъзная болезнено нещо. Две неща всъщност. Едното беше колко високо се беше вдигнала полата ми. Другото не беше мой проблем. Загърчих се да издърпам подгъва надолу, но изражението му уби мисълта ми. Когато Баронс ме погледне така, ме обърква. Похотта в тези древни, обсидианови очи не предлага нито следа от човечност. Дори не се опитва.

Дивата Мак иска да го покани да излезе и да поиграят. Мисля, че тя е луда. Луда, казвам ви.

— Пусни ръцете ми!

— Накарай ме! — подразни ме той. — С Гласа, госпожице Лейн. Хайде, малко момиченце, покажи ми сила!

Малко момиченце, друг път!

— Знаеш, че не мога. И това прави стореното от теб тази вечер още по-непростимо. Със същия успех можеше да ме изнасилиш. Всъщност точно това направи — той се извъртя силно и бързо и аз отново бях под него, ръцете ми бяха притиснати над главата ми, тежестта на тялото му ме притискаше към пода, лицето му беше на сантиметри от моето. Той дишаше по-тежко, отколкото заслужаваше усилието.

— Не прави грешка, госпожице Лейн! Не съм те изнасилил. Можеш да си лежиш на малкия задник и да претендираш с малките си аргументи, че всяко посегателство над волята ти е изнасилване и че аз съм голямо, лошо копеле, но ще ти кажа, че това си пълни глупости и очевидно никога не си била изнасилвана. Изнасилването е много, много по-лошо. Изнасилването е нещо, след което не ставаш. Пълзиш.

Той беше станал и вървеше към вратата, преди да успея да си поема достатъчно въздух, за да отговоря.