Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (15)

Четиринайсет

Когато отключих предната врата в четвъртък сутринта, за да отворя книжарницата (пример колко отчаяно исках да съм нормално момиче в нормален свят), инспектор Джейни ме чакаше.

Отстъпих назад, за да го пусна, затворих вратата, после с въздишка, осъзнала абсурдността на действията си, отново включих знака ЗАТВОРЕНО. Не бях нормална и светът не беше нормален, а аз нямаше да постигна нищо като се преструвам. Време беше да изоблича собствения си блъф. Книжарницата ми даваше временна утеха, на която нямах право. Трябваше да съм неспокойна, трябваше да съм уплашена. Страхът е мощен мотиватор.

Отведох инспектора да седне близо до огъня и взех мокрото му палто.

— Чай? Ъ… имам предвид обикновен чай.

Той кимна и седна.

Донесох му чаша Ърл Грей, седнах срещу него и отпих от моя чай.

— Каква двойка сме само! — каза той и започна да духа в чашата си, за да охлади чая.

Усмихнах се. Определено бяхме странна двойка. Струваше ми се, че е минала цяла година от деня, в който ме завлече в управлението, и месеци, откакто ме заговори с картите на входа.

— Има лоши страни — казах, като имах предвид яденето на Ънсийли. Той знаеше. Точно за това беше дошъл.

— Не е ли така с всичко?

— Прави Ви суперсилен, но Фае не могат да бъдат убити, Джейни. Не можете да се биете с тях. Трябва да сте доволен, просто че ги виждате. Ако се опитате да ги нападнете, те ще разберат, че знаете, и ще Ви убият.

— Колко силен ще стана? Колкото един от тях?

Обмислих тази идея. Не знаех и му го казах.

— Значи би могло?

Свих рамене.

— Независимо от това, не можете да ги убиете. Те не умират. Безсмъртни са.

— Защо мислите, че имаме затвори, госпожице Лейн? Не ни е позволено да убиваме и серийните убийци.

— О! — примигнах. — Никога не съм мислила да ги затварям. Не съм сигурна, че нещо би могло да ги задържи — освен затвора на Ънсийли, изтъкан от нишките на Песента на Сътворението. — Те Пресяват, забравихте ли?

— Всички ли?

Беше отбелязал още нещо полезно. Никога не бях виждала Момчета носорози да Пресяват. Предполагах, че е възможно само най-могъщите Фае да имат тази способност — принцовете и единствените по рода си, като Сивия мъж.

— Не си ли струва да се опита? Може би ние, нисшите хора, можем да им поднесем няколко изненади. Докато Вие вършите вашата работа, други може да вършат тяхната. По улиците се носи слух, че се задава нещо лошо. Какво става?

Разказах му за Хелоуин и за стените, и какво ще се случи, ако се срутят.

Той постави чашата и чинийката си на масата.

— И бихте ме оставила да изляза навън беззащитен?

— Има и други лоши страни. Не съм сигурна, че знам всичко, но едната е, че ако бъдете ранен с някое от безсмъртните оръжия, Вие ще… — описах му смъртта на Малуш. Разлагащата се плът, загниващите телесни части.

— Колко такива оръжия има по света, госпожице Лейн?

— Две — колко далеч беше стигнал! От отхвърлянето на липсващи части от картите до това да говори толкова небрежно за хранене с чудовища и безсмъртни оръжия.

— У кого са?

— У мен и у някой друг.

Той се усмихна леко.

— Ще рискувам.

— Пристрастяващо е.

— Преди пушех. Щом успях да откажа цигарите, мога да откажа всичко.

— Мисля, че някак променя човека — бях съвсем сигурна, че яденето на Ънсийли беше причината да мога да се доближа до Шинсар Дъб. С много неща относно яденето на Мрачни Фае не бях наясно, но нещо беше накарало Книгата да ме възприема като… очернена, разредена.

— Лейди, Вие ме променихте повече от ранен инфаркт. Стига шикалкавене! Без повече обаждания, забравихте ли?

Не исках повече обаждания. Нямах желание да знам къде е Книгата, освен за да я избягвам.

— Не ми дадохте друг избор, когато ми отворихте очите — каза инспекторът грубо. — Длъжница сте ми.

Огледах лицето му, раменете, ръцете му. Колко далеч бях стигнала! Отвъд представата, че той е враг и пречка за моя прогрес, аз видях един добър човек, който седеше в магазина ми и пиеше чай с мен.

— Съжалявам, че Ви накарах да го ядете! — казах.

— А аз не — каза той категорично. — Предпочитам да виждам лицето на врага, вместо да умра сляп.

Въздъхнах.

— Ще трябва да се връщате на всеки няколко дни. Не знам колко време трае.

Отидох до гишето и претършувах чантата си. Той прие бурканчетата малко алчно според мен. На лицето му се четяха погнуса и нетърпеливо очакване. Чувствах се като доставчик на наркоман. Чувствах се като майка, която кара детето си да се изправи срещу опасностите на първи клас. Трябваше да направя нещо повече, отколкото да опаковам обяда му и да го кача на автобуса. Трябваше да му дам съвет.

— Тези, които приличат на носорози, са наблюдатели на Фае. Те шпионират, а напоследък по някаква странна причина се занимават и с комунални дейности. Мисля, че тези, които летят, хващат деца, но не съм сигурна. Летят точно над раменете им. Има едни фини и красиви, които могат да влязат в теб. Наричам ги Вкопчвачи. Ако видите такъв да идва към вас, бягайте като от дявола! Сенките ще Ви погълнат на мига, в който се препънете в някоя Мрачна зона. През нощта трябва да стоите на светло… — стоях на вратата и продължавах да викам след него. — Започнете да носите фенерчета непрекъснато! Ако Ви хванат в мрака, сте мъртъв.

— Ще се справя, госпожице Лейн — той се качи в колата си и подкара.

 

 

В единайсет бях в Пунта Кана, вървях по плажа с В’лане в златист бански с ламе (аз, не В’лане; натруфено, знам; той го избра) с яркорозов саронг.

Бях освободила името му на вятъра и го бях призовала скоро след като Джейни си тръгна. Отчаяно се нуждаех от отговори, а нямах и нищо против малко слънце. Бях мислила за стените цяла нощ и по-голямата част от сутринта. Колкото повече знаехме за тях, толкова по-добри бяха шансовете ни да ги укрепим. Най-сигурният източник на информация беше един Фае принц, който беше сред най-доверените хора на кралицата и който не е пил от Котела дълго, дълго време.

Той настоя първо да научи последните новини за Шинсар Дъб. Разказах му, като скрих факта, че Баронс беше с мен, за да избегна потенциалното мерене на мъжки атрибути. Казах му, че няма смисъл да продължавам да я преследвам точно сега, защото нямам представа как да я доближа и след като той също не можеше, нямаше как да я отнесем на кралицата. Докато го казвах, ми хрумна един въпрос, който беше толкова очевиден, че не можех да повярвам как не съм се сетила за него преди.

— Ти каза, че кралицата може да я докосне, така че защо тя не я търси сама?

— Тя не смее да напуска света на Фае. Наскоро беше нападната и това силно намали силите й. Враговете й в смъртния свят са твърде многобройни. Тя избяга от двора и потърси убежище и закрила в едно древно място в нашия свят, на което има силна магия. Тя вярва, че там ще може да пресъздаде Песента. Никой, освен неколцина, на които тя има пълно доверие, не може да проникне на това място. Тя трябва да бъде пазена, МакКайла. Няма друга, която да застане на нейно място. Всички принцеси изчезнаха.

— Какво е станало с тях? — в една матриархална линия това беше катастрофа.

— Тя ги прати да търсят Книгата, заедно с другите, и оттогава никой нито ги е виждал, нито ги е чувал.

И те мислеха, че аз мога да го направя? Щом Фае принцесите не можеха да се изправят срещу многото опасности, какви шансове имах аз?

— Има нещо, което не разбирам, В’лане. Стените на Ънсийли затвора са били вдигнати преди стотици хиляди години, нали?

— Да.

— Това не е ли много преди кралица Авийл да вдигне тези между световете ни?

Той кимна.

— Е, ако са съществували независимо преди, защо да не могат и сега? Защо стените на затвора също ще паднат, ако ЛГ успее да свали тези между нашите светове? Защо всички стени ще паднат?

— Стените никога не са съществували независимо. Стените между нашите светове са продължение на тези на затвора. Без Песента, кралицата не беше в състояние да сътвори нейни собствени прегради. Разделянето на светове изисква огромна сила. Тя трябваше да вземе от магията на стените на затвора и да довери част от укрепването на новите стени на хора. Една обща магия неминуемо дава по-силни резултати, отколкото солово начинание. Беше рисковано, но въпреки протестите на съвета тя го сметна за необходимо.

— Защо съветът е протестирал?

— Когато за първи път дойдохме тук, вие не бяхте по-различни от другите познати ни цивилизации — диваци, животни. Но един ден развихте език, един ден кучето не развя опашката си и не залая. То проговори. Тя сметна, че това ви прави по-висши същества. Даде ви права и ни нареди да съществуваме съвместно. Не се получи, но вместо да ви изтребим, за което гласуваха две трети от членовете на нейния съвет, тя раздели световете и по този начин ви даде права.

Беше очевидно, че В’лане не мислеше, че заслужаваме изобщо някакви права.

— Съжалявам, че сме съсипали расовото ви превъзходство! — казах хладно. — Светът първо е бил наш, забрави ли?

Сняг покри раменете ми.

— Повтаряш го често. Кажи ми, човеко, какво точно смяташ, че доказваш с това? Смяташ ли, че факта, че по силата на съдбата сте сложили началото на живота на тази планета, ви дава права над нея? Под нашите грижи вашият свят процъфтя. Ние я направихме тучна, за нас Гея разцъфтя. Вашата раса я задими, издълба я, циментира я, а сега я пренаселва. Планетата плаче. Вашият вид няма мяра. Ние имаме. Вашият вид не познава търпението. Ние сме най-търпеливата раса, която някога ще срещнете…

Думите му ме смразиха. Фае можеха да отделят хиляди години за повторното затваряне на мрачните си братя, но човешката раса нямаше да оцелее толкова дълго. Още една причина да попречим на бягството им от затвора.

— Как ЛГ успява да отслаби стените?

— Не зная.

— Какво можем да направим, за да ги укрепим?

— Не зная. Бяха сключени споразумения между кралицата и хората, които тя скри и защити. Хората трябва да прочетат тези споразумения.

— Правят го, но не действа.

Той вдигна едно златно рамо.

— Защо се страхуваш? Ако стените паднат, аз ще те пазя.

— Не съм единствената, за която се тревожа.

— Ще защитя тези, които обичаш в… Ашфорд, нали? Майка ти и баща ти. Кой още има значение за теб?

Все едно връх на острие погали гръбнака ми при тези думи. Той знаеше за родителите ми. Знаеше откъде съм. Мразех всяко Фае, добро или лошо, което знаеше нещо за хората, които обичам. Разбирах как трябва да се е чувствала Алина, когато се е опитвала толкова силно да ни запази скрити от мрачния нов свят, в който е попаднала в Дъблин, включително от приятеля, на когото се е доверявала. Дали сърцето й беше победило разума за него? Беше ли усетила някъде дълбоко в себе си, че той е зло? Може би е била прелъстена от думите му и очарована от действията му.

Не, той я беше измамил. Въпреки уверенията му в противното, със сигурност беше използвал Гласа върху нея. Нямаше друго обяснение за начина, по който се бяха обърнали нещата.

— Искам повече от това, В’лане — казах. — Искам цялата човешка раса да бъде в безопасност.

— Не вярваш ли, че хората могат да извлекат полза от намаляването на числеността ви? Не четеш ли човешките вестници? Обвиняваш Фае във варварство, но хората нямат равни на себе си в жестокостта си.

— Не съм тук, за да спорим за света. Длъжностната ми характеристика не го изисква. Просто се опитвам да го спася.

Той беше ядосан. Аз също. Изобщо не се разбирахме. Докосването му беше нежно, но не и очите, когато ме издърпа в прегръдката си. Забави се с езика ми. Срам ме е да кажа, че се потопих и се изгубих в целувката на Фае принц и че свърших четири пъти, докато той ми върна името си.

— По веднъж за всеки от кралските домове.

С подигравателна усмивка той изчезна.

Оргазмите ми бяха толкова наситени, че ми отне няколко мига да осъзная, че нещо не беше наред.

— Ъ, В’лане? — извиках на въздуха. — Мисля, че забрави нещо — мен. — Ехо? Все още съм в Пунта Кана.

Чудех се дали това беше неговият начин да ме принуди да използвам името му, за да може да го постави отново. „Моите извинения, Шийте зрящ — щеше да каже. — Имам много други грижи на главата.“ Друг път! Ако умът му беше толкова огромен, колкото той постоянно твърдеше, нямаше право на пропуски в паметта.

Копието ми се беше върнало. Хората ме зяпаха. Предполагам, че не виждаха всеки ден жена в бански и въоръжена с копие да говори на небето. Огледах се хубаво наоколо и самата аз зяпнах, когато осъзнах, че вероятно банският ми, а не Копието, беше не на място. Бях толкова погълната от разговора си с В’лане, че не бях забелязала, че сме на нудистки плаж.

Двама мъже минаха покрай мен и аз се изчервих. Не можах да го избегна. Те бяха на възрастта на баща ми. Имаха пениси.

— Хайде, В’лане! — изсъсках. — Измъкни ме от тук!

Той ме остави да се пържа още няколко минути, преди да ме върне в книжарницата. В златен бански от ламе, разбира се.

 

 

Тогава животът ми се промени и тръгна по нов коловоз.

Вече нямах никакво желание да отварям книжарницата, да седя пред компютъра или да се заровя в купчина книги и да правя проучване. Усещах се като болен в последна фаза. Усилието ми да се сдобия с Шинсар Дъб не само се провали, а ме принуди да призная, че е безнадеждно отвъд моите способности понастоящем.

Не можех да направя нищо, освен да чакам и да се надявам, че другите ще свършат тяхната част и ще ми осигурят още време, за да разбера как да свърша моята, ако изобщо беше възможно. Какво е знаела Алина, което аз не знам? Къде беше дневникът й? Как беше планирала да сложи ръка на Мрачната книга?

Оставаха седем дни. Шест. Пет. Четири.

Не можех да се отърся от чувството, че там навън нещо става и се взира право в лицето ми, нещо, което пропусках. Може и да бях започнала да мисля извън моята малка провинциална кутия, но подозирах, че има много по-голяма и сега трябваше да мисля извън нея, а за да го направя, трябваше да мога да я видя.

Към края прекарвах дните си, като обикалях улиците на Дъблин, въоръжена до зъби и с вдигната срещу студа яка. Проправях си път с лакти през туристите, които продължаваха да посещават града, въпреки мрачното време и студа и въпреки високата престъпност.

Промуших се между някакви Ънсийли ужасии и се пъхнах в един пъб за топъл пунш, където подслушах безсрамно разговорите на хора и Фае. Спрях на един ъгъл за риба и чипс и поговорих с готвача. После застанах на тротоара и размених няколко думи с един от малкото останали хора, продавачи на вестникарска будка. По странно съвпадение беше същият застаряващ господин, който ме беше упътил към Гарда, когато пристигнах тук. Същият сега ми се довери с неговия прелестен напев, че заглавията на жълтите вестници са прави, че Древните се връщат. Обиколих музеите. Посетих поразителната библиотека на Тринити. Изпробвах бира в пивоварната Гинес и стоях на платформата, взирайки се в морето от покриви.

И осъзнах стреснато, че обичам този град.

Дори залят с чудовища, потопен в престъпност и опетнен от насилието на Шинсар Дъб, какъвто беше в момента, аз обичах Дъблин. Дали Алина се беше чувствала така? Ужасена от това, което предстои, но по-жива от всякога?

И по-самотна.

Нито една Шийте зряща не отговори на обажданията ми. Дори Дани. Бяха избрали. Роуина беше победила. Знаех, че се боят. Знаех, че тя и манастирът са всичко, което повечето от тях познаваха, и че тя умело манипулира страховете им. Исках да отида в КБП и да се бия. Да извикам старата, да споря с Шийте зрящите. Но не го направих. Има някои неща, за които не трябва да питате. Бях им показала моето доверие. Очаквах тяхното в замяна.

Вървях по улиците. Наблюдавах. Правех бележки в дневника си за различните неща, които виждах.

Дори Баронс ме беше изоставил. Беше отишъл да провери някакъв древен ритуал, който можеше да помогне на Сауин.

Крисчън се обади и ме покани да посетя земята на МакКелтърови, някъде по хълмовете на Шотландия, но не можех да се принудя да напусна града. Чувствах се като негов челен отряд, но може би бях само капитан, който потъва с кораба си. Чичовците му, каза ми Крисчън мрачно, търпели Баронс, но трудно. Въпреки всичко те се бяха съгласили да работят заедно за този период. От тона му ясно личеше, че веднъж, след като ритуалът свършеше, можеше да има всеобща друидска война. Не ми пукаше. Можеха да се бият колкото искаха, след като укрепят стените.

Три дни преди Хелоуин открих самолетен билет до Ашфорд пред вратата на стаята ми. Беше еднопосочен. Полетът беше същия следобед. Дълго стоях и го държах със затворени очи, облегната на стената. Представях си мама и тате, и стаята ми у дома.

Октомври в южна Джорджия е есен в най-красивия й вид — дърветата, обагрени в рубинено и кехлибар; тикви; въздухът, ухаещ на листа и пръст, и на южняшка кухня; нощите, толкова ясни, колкото могат да са само в провинциална Америка, далеч от замъглените светлини на градския живот.

В нощта на Хелоуин семейство Брукс щяха да направят ежегодния си Лов на съкровища на призраци и таласъми. Тухларната щеше да проведе конкурс за костюм. Всеки беше свободен да дойде, както иска. Винаги беше страшен купон. Хората избираха всевъзможни неща. Ако се случеше да не съм на работа, а времето беше достатъчно топло, с Алина щяхме да направим купон при басейна. Мама и тате винаги се държаха супер и отиваха да нощуват в един местен хотел. Не беше тайна, че чакат с нетърпение да се измъкнат от нас за една романтична вечер насаме.

Изживях пътуването си до дома, докато държах този билет.

После се обадих и се опитах да върна билета. Най-доброто, което можеха да направят, беше да пренасочат средствата срещу такса към бъдещ полет на мое име.

— Мислиш ли, че щях да избягам? — попитах го по-късно вечерта. Баронс все още беше там, където беше. Бях му позвънила от мобилния телефон.

— Не бих те обвинил, ако го направиш. Щеше ли да заминеш, ако бях взел двупосочен билет?

— Не. Боя се, че нещо може да ме проследи. Отказах се от идеята да си ида у дома много отдавна, Баронс. Някой ден ще отида. Когато е безопасно.

— А ако такъв момент не настъпи никога?

— Трябва да вярвам, че ще настъпи.

Последва дълго мълчание. Книжарницата беше толкова тиха, че можеше да се чуе как пада игла. Бях самотна.

— Кога се връщаш у дома? — попитах.

— У дома ли, госпожице Лейн?

— Трябва да наричам някак това място — бяхме водили този разговор и преди, докато стояхме в едно гробище. Бях му казала, че ако домът е там, където е сърцето, моето е на два метра под земята. Вече не беше така. Сега сърцето ми беше вътре в мен, с всичките му надежди, страхове и болки.

— Почти свърших. Ще се върна утре — и линията се разпадна.

 

 

Три сутринта.

Скочих в леглото.

Сърцето ми туптеше. Нервите пищяха.

Мобилният ми телефон звънеше.

— По дяволите! — сопна се Дани, когато отговорих. — Спиш като шебана мъртва там. Звъня ти от пет шебани минути.

— Добре ли си? — попитах аз, потръпвайки. Отново бях в онова студено място. Мрачните останки от съня се изплъзваха, но студът оставаше.

— Погледни през прозореца, Мак!

Скочих от леглото, грабнах Копието и забързах към прозореца.

Спалнята ми, също като предишната, която Баронс съсипа, е в задната част на сградата, така че мога да гледам уличката от прозореца и да следя Сенките.

Дани стоеше там долу в тясната пътека от светлина между книжарницата и гаража на Баронс, мобилният телефон беше стиснат между ухото й и едно кльощаво рамо, а тя се хилеше към мен. Сенките я гледаха гладно от местата си в мрака.

Беше облечена с дълго черно кожено яке, което беше сякаш извадено направо от филм за вампири и й беше малко голямо в раменете. Докато гледах, тя плъзна нещо дълго и с цвят на алабастър, блестящо и красиво изпод него.

Ахнах. Това можеше да бъде само Мечът на Светлината.

— Хайде да сритаме малко приказни задници! — засмя се Дани, а погледът в очите й изобщо не беше като на тринайсетгодишна.

— Къде е Роуина? — изритах долнището на пижамата и пъхнах крак в чифт дънки, а зъбите ми тракаха. Мразя сънищата за Студеното място.

— Ро замина някъде със самолет днес следобед. Не можеше да вземе Меча с нея. Аз се измъкнах. Искаш да говорим или искаш да убием малко Ънсийли, Мак?

Тя шегуваше ли се? Това беше мокрият сън на Шийте зрящите. Вместо да седя тук, да мисля, да говоря, да проучвам, аз можех да изляза и да направя нещо. Затворих телефона, сложих две тениски под пуловер и яке, скочих в ботушите, грабнах моят МакОреол по пътя и го закопчах, като ми се искаше да имах един и за нея. Нямаше значение. Ако се окажехме на тъмно място, щях да се лепна за нея като лепило.

 

 

Свалихме осемдесет и седем Ънсийли онази нощ.

После изгубихме бройката.