Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (4)

Три

Бих умряла за него.

Няма какво друго да кажа.

Бих дала последния дъх в тялото си и последната надежда в сърцето си, за да го запазя жив. Когато мислех, че съм полудяла, той дойде при мен и ми помогна да го проумея. Помогна ми да разбера какво съм, показа ми как да ловувам и да се крия. Научи ме, че има необходими лъжи. Научих много за тях напоследък. Всеки път, щом се обади Мак, се упражнявам отново. Бих умряла и за нея.

Той ме накара да видя себе си различно. Той ми позволява да съм жената, която винаги съм искала да бъда. Не перфектната дъщеря и награждаваната ученичка, която има чувството, че трябва да прави правилните неща, за да се гордеят мама и татко, или перфектната по-голяма сестра, която винаги се опитва да дава лъскав пример на Мак и да не позволява любопитните съседи да обърнат острите си, клюкарски езици към нас. Мразя интригантите на малкия град! Винаги съм искала да бъда като Мак. Тя не прави нищо, което няма желание да прави. Когато хората я наричат мързелива и егоистична, на нея не й пука, тя е щастлива. Чудя се дали знае колко се гордея с нея за това.

Но нещата сега са различни.

Тук в Дъблин, с него, мога да бъда каквато поискам. Вече не съм затворена в малък град в Дълбокия Юг, принудена да бъда добро момиче. Свободна съм!

Той ме нарича негова Кралица на нощта. Показва ми чудесата на този невероятен град. Насърчава ме да открия моя собствен път и да избера какво смятам за правилно или грешно.

А сексът… Боже, сексът! Не знаех какво е секс преди! Той не е нежна музика и светлина на свещи, избор, преднамерено действие.

Той е неволен като дишането и е също толкова невъзможно да не го правиш. Тръшната на стената в тъмна уличка или легнала по гръб на студения цимент, защото не мога да понеса и секунда повече без него. На ръце и колене с пресъхнала уста и сърце в гърлото ми, чакаща момента, в който той ме докосва и отново съм жива. Наказание и пречистване, кадифен и яростен, сексът кара всичко останало да се топи, докато нищо няма значение, освен той да влезе в мен и тогава не просто бих умряла за него, бих убила за него.

Както направих тази вечер.

И когато я видя утре…

 

 

Мразех го.

О, мразех убиеца на сестра ми и преди, но сега го мразех дори още повече.

Тук, в ръката ми с побелели кокалчета беше доказателството, че лорд Господар беше използвал тъмните си сили върху Алина, беше я превърнал в нещо, което тя не беше, преди да я убие: Страница, откъсната от дневника й, изписана с красивия й, нежно наклонен почерк, който беше започнала да усъвършенства преди дори да се научи да чете.

Страница, толкова неприсъща за Алина, че не можеше да е по-очевидно, че той е промил мозъка й, използвал е върху нея Гласа, който беше използвал върху мен онази нощ в пещерите под Бърен, когато настоя да му дам амулета и да отида с него, а аз не бях в състояние да устоя или да му откажа. Със силата на няколко прости думи ме беше превърнал в безмозъчен автомат. Ако не беше Баронс, щях да се затъркалям след него поробена. Но Баронс също беше опитен в друидската сила на Гласа и ме беше освободил от магията на лорд Господар.

Познавах сестра си. Тя беше щастлива в Ашфорд. Тя обожаваше да бъде тази, която беше — умна, успяваща и забавна, идолизирана от мен и от почти всички останали в града, тази, чиято усмивка беше винаги във вестника за някаква почест, тази, която правеше всичко както трябва.

„Той ме нарича негова Кралица на нощта.“

— Кралица на нощта, петунията ми! — сестра ми никога не е искала да бъде кралица на нещо, но дори да е искала, определено нямаше да е на нощта. По-скоро би било нещо празнично, като годишния ашфордски парад „Праскова и Тиква“. Щеше да носи лъскава оранжева панделка и сребърна тиара и да е на корицата на ашфордския „Джърнъл-Конститюшън“ на следващия ден.

„Винаги съм искала да бъда като Мак.“ Нито веднъж не беше казала, че иска да е като мен! „Когато хората я наричат мързелива и егоистична, на нея не й пука.“ Хората наистина ли са казвали това за мен? Толкова ли глуха съм била тогава, или просто твърде тъпа, за да ми пука?

А това, което беше написала за секса, определено не беше моята сестра. Алина не харесваше кучешката поза. Смяташе я за унизителна. „На ръце и колене, бебче! Да бе! — казваше тя и се смееше. — Начукай си го!“

— Видя ли? Не е Алина! — казах на страницата.

Кого беше убила сестра ми в нощта, когато е написала това? Чудовище? Или лорд Господар й беше промил мозъка да убие някой от добрите заради него? Коя е била жената, с която е щяла да се види на следващия ден?

И нея ли е планирала да убие? Хора ли е убивала, или Фае? Ако са били Фае, как ги е убивала? У мен беше Копието. Дани (куриер в Корпорация „Бързи пощи“ — фасадата на организацията на Шийте зрящи, управлявана от Великата повелителка Роуина) разполагаше с Меча. Това бяха единствените две оръжия, за които знаех, че могат да убият Фае. Дали Алина не беше открила някое друго оръжие, за което не знаех? От всички страници на дневника й защо някой ми беше пратил точно тази?

Най-важното и тревожното от всичко: Кой ми я беше изпратил? У кого беше дневникът на сестра ми? В’лане, Баронс и Роуина бяха отрекли някога да са я срещали. Може ли самият лорд Господар да ми я е пратил, мислейки, може би, в извратената си безочливост, че това би ме накарало да го сметна за толкова привлекателен, колкото го е смятала сестра ми? Както обикновено се носех без посока в море от въпроси и ако отговорите бяха спасителни лодки, бях в непосредствена опасност да се удавя.

Вдигнах плика и го проучих. Чиста, бледокремава хартия, плътна и достатъчно изискана, за да е изработена по поръчка, но въпреки това тя не ми казваше нищо.

Адресът, спретнато напечатан с обикновен шрифт, можеше да е от всеки мастиленоструен или лазерен принтер навсякъде по света.

МакКайла Лейн, „Книги и дреболии Баронс“ — пишеше на плика.

Нямаше обратен адрес. Единствената следа, която предлагаше, беше дъблинска пощенска марка с вчерашна дата, а това изобщо не беше следа.

Сръбнах от кафето и се замислих. Станах рано сутринта, облякох се и забързах надолу от моята стая на последния етаж, за да мога да подредя новите ежедневници и месечници, но се разсеях от купчината поща, натрупана на гишето. След три сметки открих плика, съдържащ страницата от дневника на Алина. Купчината поща се олюля. Месечниците останаха неразопаковани.

Затворих очи и ги разтрих. Бях търсила дневника на сестра ми, отчаяно решена да го намеря първа, но явно бях закъсняла. Някой друг се беше добрал до него преди мен. Някой друг беше посветен в най-съкровените мисли на сестра ми и имаше на свое разположение цялото знание, което тя беше събрала от пристигането си на гъмжащата от Фае ирландска земя.

Какви други тайни съдържаше дневникът й, освен неласкателното лично признание за мен? Беше ли писала за местонахождението на някоя от Светините или на други реликви, които ни трябваха? Някой друг знаеше ли за Шинсар Дъб и как се придвижва наоколо? И дали и двамата — аз и моят анонимен неприятел, се надявахме да я проследим по един и същи начин?

Телефонът започна да звъни. Местен номер. Пренебрегнах го. Всички, които бяха важни за мен, имаха мобилния ми номер. Бях видяла почерка на Алина, можех да чуя как изрича на глас думите от листа, докато ги четях, и това ме караше да се чувствам съсипана. Не бях в настроение да говоря за книги с някой клиент.

Телефонът най-после спря да звъни, но след пауза от три секунди започна отново.

Когато започна да звъни за трети път, вдигнах само за да го накарам да млъкне.

Беше Крисчън МакКелтър, който се чудеше какво е станало с мен онази вечер и защо не връщам обажданията му. Едва ли можех да му кажа, че съм била принудена да падна на колене в канавката от една съзнателна Книга; да гледам как моя смъртоносен работодател разнася мъртво тяло наоколо; да сервирам чай и пристрастяващи, канибалистки сандвичи на детектив по убийства, за да го превърна в мой информатор, после да го мъкна из града, принуждавайки го да види чудовища и точно сега да чета как сестра ми е обичала да прави секс със самото чудовище, отговорно за довеждането на останалите чудовища в нашия свят.

Не, бях съвсем сигурна, че всичко това само ще отчужди мъж, който се надявах да се докаже като ценен източник на информация.

Затова му предложих цветист букет от лъжи и си уредих нова среща за тази вечер.

 

 

По времето, когато тръгнах да се видя с Крисчън, Баронс още не се беше появил и бях доволна. Още не бях готова да се изправя срещу него.

Докато заключвах книжарницата, огледах Мрачната зона. Три Сенки почти допираха ръба на светлината. Останалите се плъзнаха в тъмнината. Нищо не се беше променило. Техният затвор от мрак още държеше.

Обърнах се бързо наляво и се отправих към колежа Тринити, в чиято Катедра по древни езици работеше Крисчън. Бях се запознала с него преди няколко седмици, когато Баронс ме беше пратил да взема някакъв плик от жената, която управлява катедрата. Тя не беше там, но Крисчън беше.

После се срещнахме случайно за втори път преди седмица в един пъб, където той ме зашемети като ми каза, че е познавал сестра ми и че дори знае какво представляваме. Разговорът ни беше грубо прекъснат от Баронс, който се обади, за да ме предупреди, че Ловците са в града и да ми каже да се върна в книжарницата. Бях планирала да се обадя на Крисчън на следващия ден и да разбера какво още знае, но на път към дома бях притисната от Ловци и отвлечена от Малуш и няма нужда да ви казвам, че бях доста заета да се бия за живота си. А изнемощяващата поява на Шинсар Дъб онази вечер за пореден път ни беше попречила да се срещнем. Бях нетърпелива да разбера какво знае.

Избутах къдриците си назад от челото и ги разроших с пръсти. Отново се бях издокарала тази вечер. Увих лъскав копринен шал през косата си и го завързах, като оставих ярко оцветените краища да падат нежно върху раменете ми и да се гънат меко в деколтето ми. Бях твърдо решена поне два пъти седмично да нося красиви ярки дрехи. Боях се, че ако не го правя, ще забравя коя съм и ще се превърна в това, което се чувствах — раздърпана, носеща оръжие, заядлива, злопаметна, жадна за отмъщение кучка. Момичето с дългата руса коса, перфектен грим и маникюр вече може би не съществуваше, но аз все още бях красива. Дългата ми до раменете черна коса се къдреше ласкаво около лицето ми, допълвайки зелените ми очи и чистата ми кожа. Съчетаването на червено червило с по-тъмната ми визия ме правеше да изглеждам по-възрастна и по-секси, отколкото бях свикнала.

Бях избрала дрехи, които обгръщаха извивките им и ги показваха в най-добрата им светлина. Носех кремава пола и пуловер в топло жълт цвят в чест на Алина, къс, стилен, кремав дъждобран, който беше побрал осем фенерчета, два ножа и Копието, високи токчета и перли. Татко каза, че когато са ни взели от осиновителната агенция, Алина е била облечена като слънчев лъч, а аз съм била дъга.

Алина.

Отсъствието й от живота ми беше толкова болезнено, че беше като присъствие. Скръбта все още ме събуждаше сутрин, правеше ми компания цял ден и изпълзяваше при мен в леглото нощем.

Дъблин постоянно ми напомняше за нея. Тя беше тук, на всяка улица, във всяко лице на млада студентка, която нямаше представа какво върви до нея под маската на обикновен човек. Тя се смееше в пъбовете и умираше по-късно в мрака.

Тя беше всички онези хора, които не можех да спася.

Заобиколих оживените, изпълнени с крак улици на Темпъл Бар и се запътих право към колежа. Предишната вечер бях вървяла през изпълнената с туристи зона, която се хвалеше с повече от шестстотин пъба, но сега нямах настроение да ми се напомня, че има само две познати оръжия, които могат да убият Фае, и стотици, ако не и хиляди Ънсийли в града. Срещата ми с Шинсар Дъб ме отрезви. Чистата зла същност на това нещо беше послужила като мрачно напомняне, че напоследък може да съм триумфирала в безизходни ситуации и да съм излязла от тях по-силна, но в склада за мен има запазено нещо значително по-лошо.

Когато пристигнах в офиса, в който беше разположен персоналът на Катедрата по древни езици, Крисчън ме посрещна на вратата. Изглеждаше млад, страхотен и секси в избелели дънки, разръфани ботуши и пуловер. Дългата му тъмна коса беше прибрана на врата с кожена каишка. Хвърли ми зареден, оценяващ поглед и бях доволна, че се бях погрижила за външния си вид. На жените им харесва да знаят, че усилията им се отплащат.

Той хвана ръката ми и предложи да отидем някъде другаде.

— Обсъждат бюджета — уведоми ме с дълбок, дрезгав акцент, намествайки пълната си раница на мускулесто рамо.

— Не трябва ли да останеш?

— Не. Само тези на пълен работен ден трябва да изстрадат срещите. Аз съм на непълен работен ден — той ми пусна убийствена усмивка, която ме накара да се изправя. Крисчън беше от типа добре изглеждащи момчета, които те карат да продължаваш да хвърляш крадешком втори и трети погледи към тях. Имаше леко набола брада и силна челюст, широки рамене, безупречна мургава кожа и поразителни тигрови очи. Имаше дълги крайници, които придаваха естествена грация на тялото, която намекваше за зрялост отвъд годините му. — Освен това тук не е място, на което ми е удобно да говоря, а имаме много да говорим, момиче.

Надявах се това да означава, че най-после някой ще ми каже нещо полезно за сестра ми. Заведе ме в учебна зала без прозорци в почти безлюдния сутерен на сградата. Настанихме се в сгъваеми метални столове под бръмчащи флуоресцентни лампи и аз си представих, че Алина може да е седяла и да е учила на същото място един или два пъти. Не губих време да питам Крисчън как се е запознал с нея. Чудех се дали той е бил едно от момчетата, с които се е срещала, когато е пристигнала тук, преди мозъкът й да бъде промит от лорд Господар. Аз със сигурност бих излизала с него. В друг живот. Нормален.

— Тя дойде при мен в КДЕ. Търсеше някой да й преведе страница с текст.

— Какъв текст? — помислих веднага за Шинсар Дъб.

— Такъв, който не можех да преведа. Чичовците ми също не успяха.

Предположих, че чичовците му са лингвисти, и го казах.

Той се усмихна едва, сякаш развеселен от въпроса ми.

— Те са историци, до известна степен, имат широки познания за антики и такива неща. Не бях се сблъсквал с текст, който те не могат да преведат.

— Откри ли изобщо какво е било?

— Мой ред е, Мак. И аз имам няколко въпроса. Какво стана с теб онази вечер? Защо се отказа?

— Казах ти. Баща ми се обади и се заговорихме за мама и затова че се влошава, и просто загубих представа за времето. А когато свърших с разговора, нещо, което бях яла за вечеря, не се разбираше с мен и ми стана толкова лошо, че направо си легнах.

— Добър опит! — каза той сухо. — Сега ми кажи истината!

— Току-що ти я казах.

— Не, не си. Ти лъжеш. Чувам го в гласа ти.

— Не можеш да чуеш дали лъжа в гласа ми — присмях се. — Езикът на тялото може да ти каже някои неща, но…

— Напротив, мога — той ме отряза с онази убийствена усмивка. — Буквално. Ти лъжеш, аз го чувам. И ми се иска да не можех. Нямаш представа колко често лъжат хората. През цялото скапано време, за всичко, дори за глупави неща, за които няма смисъл да си правят труда да лъжат. Помежду ни трябва да има истина, Мак! Или изобщо нищо! Ти избираш. Но не се опитвай да ме заблуждаваш! Не можеш.

Започнах да разкопчавам дъждобрана, но си спомних за арсенала и размислих. Настаних се обратно на стола и кръстосах крака, едното токче се полюляваше. Огледах внимателно лицето му. Боже мой, той беше сериозен!

— Наистина ли познаваш кога хората лъжат?

Той кимна.

— Докажи го!

— Имаш ли приятел?

— Не.

— Има ли мъж, който те интересува?

— Не.

— Лъжеш.

Наежих се.

— Не лъжа.

— Напротив, лъжеш. Може да не ти е приятел, но има някой, който те интересува достатъчно, за да мислиш за секс с него.

Изгледах го кръвнишки.

— Не лъжа. Няма как да знаеш това.

Той сви рамене.

— Съжалявам, Мак! Чувам истината дори когато хората не я признават пред себе си — една черна вежда се повдигна. — Не допускам, че може да съм аз?

Изчервих се. Той ме накара да си го помисля. Ние. Голи. Еха! Аз бях напълно здрава жена, а той беше великолепен мъж.

— Не — казах засрамена.

Той се засмя, златните му очи проблясваха.

— Лъжа. Опашата. Ще ти хареса. Казвал ли съм ти, че вярвам в задоволяването на женските фантазии?

Подбелих очи.

— Не мислех за това, преди да го кажеш. Ти вкара тази идея в главата ми и аз започнах да я обмислям — и това ме тревожеше, защото можех да се сетя само за още двама мъже (използвах доста произволно този термин и за двамата), с които можех да мисля да правя секс, преди Крисчън да ме накара да мисля за секс с него. И двамата бяха ужасно лош избор. — Това не доказва нищо.

— Предполагам, ще трябва да ме приемеш на доверие, докато ме опознаеш. Аз те приемам на доверие. Не искам от теб да доказваш, че виждаш Фае.

— Хората мислят за секс през цялото време — казах аз сприхаво. — Даваш ли си сметка всеки път, когато мислиш за секс и с кого?

— Благословени да са светците, не! Не бих могъл да направя нищо. През повечето време е като музика за фон. Нали знаеш — „секс, секс, секс, направи нещо, преди още добра сперма да умре“ звучи в главата ми с лек, чувствен ритъм, после се появява някой като теб и музиката се усилва до онази песен на „Найн Инч Нейлс“, която чичо ми пуска непрекъснато на жена си — той направи гримаса. — Ние напускаме замъка и отиваме някъде другаде, когато го прави.

— Чичо ти слуша Трент Резнър? — примигнах. — И живееш в замък? — не знаех кое от двете беше по-шантаво.

— Голям. Ветровит. Не е толкова внушително, колкото звучи. И не всичките ми чичовци са яки като Дагиъс. Мъжете искат да са като него. Жените го обожават. Това е вбесяващо всъщност. Никога не му представям приятелките си.

Ако беше като Крисчън, можех да разбера защо.

— Важното, Мак, е да не ме лъжеш! Ще разбера. И няма да го приема — обмислих искането му. Знаех какво е да си способен да правиш нещо, което другите смятат за невъзможно. Реших да го приема за чиста монета и да видя какво ще излезе. Времето щеше да каже.

— Това дар по рождение ли е, както аз съм Шийте зрящ?

— Ти не смяташ това да си Шийте зрящ за дар. Както не е дар и моят… малък проблем. И да, за голямо неудобство на родителите ми, съм роден такъв. Има необходими лъжи. Или поне мили. Никога не съм имал възможност да ги чуя. И сега не ги чувам.

Алина беше казала същото: Необходими лъжи.

— Ами, погледни от хубавата страна! Нямаш възможност да чуеш никакви лъжи, но и никой около теб не може да ти каже никаква. Мислиш ли, че е лесно да си около някой, на когото трябва да казваш истината във всички… О! — спрях рязко. — Нямаш много приятели, нали? — не и ако свободно говореше каквото му е на ума, а изглеждаше от точно този тип хора.

Той ме изгледа хладно.

— Защо се отказа онази вечер?

— Имах среща с една Мрачна светиня, а от тях ми се гади толкова, че буквално спирам да функционирам, ако се окажа твърде наблизо.

Той се облегна напред, сложил лакти на коленете, и се взря в мен с интерес.

— Ето това беше небесен хор на истината, момиче. Видяла си Мрачна светиня? Коя?

— Откъде знаеш за Мрачните светини? Кой си ти и как си замесен в това? — не ми трябваха повече озадачаващи мъже в живота ми.

— Колко истина ще ми дадеш?

Поколебах се само за кратко. От всички мъже, които бях срещнала в Дъблин, той изглеждаше най-много като мен — по същество нормален, но измъчван от нежелан, променящ живота му талант.

— Колкото мога, стига ти да направиш същото.

Той кимна доволен, после се облегна на стола си.

— Произлизам от клан, който в древни времена е служел на Фае.

Келтър, каза Крисчън, някога били Висши друиди на Туата Де Данан, преди много хиляди години, по време на краткия период, в който Фае се опитали да се правят на добри и да съществуват съвместно с човека.

Нещо се случило, което разбило крехкия мир — той прескочи тази част, но каквото и да е било, е накарало Фае и хора да тръгнат по различни пътища, и то не дружески.

Била договорена Спогодба, която да позволява на двете раси да съществуват на една и съща планета, но да държи царствата разделени, а на Келтър била дадена отговорността да изпълняват определени ритуали, за да поддържат стените между тях. През хилядолетията те ги изпълнявали точно, с няколко изключения, и ако се проваляли в някои дребни неща, винаги успявали да го компенсират точно навреме.

Но в последните години ритуалите спрели да вървят както се очаква. На тези предварително определени нощи в годината, когато Келтър трябвало да изпълняват своята магия, някаква друга тъмна магия се надигала и пречела обетът да бъде затвърден и десятъкът да бъде платен напълно. Тази друга магия не била в състояние да срине стените между световете ни, но сериозно ги отслабила. Чичовците на Крисчън смятали, че стените няма да издържат, ако не успеят да довършат и следващия ритуал. Кралицата на Сийли Авийл, която в миналото винаги се появявала във времена на криза, още не се била появила, въпреки че я призовавали с всяко заклинание, което имали на разположение.

Бях прикована от историята. Мисълта, че от хиляди години един клан в планините на Шотландия предпазва човечеството от Фае, ме очароваше. Особено ако всички бяха като Крисчън — великолепни, секси, хладнокръвни. Беше успокоително да знам, че на Земята има други кръвни линии със специални, необичайни сили. Не бях сама в разбирането на това какво се случва с нашия свят.

Бях намерила някой друг, освен Баронс, който има повече информация от мен и беше готов да я споделя.

— Чичовците ми вярват, че нещо се е случило с кралицата — каза той — и докато нейната сила намалява, другата расте. Стените продължават да отслабват и ако не измислим нещо, преди да дойде времето за изпълнение на следващия ритуал, те ще паднат.

— Какво ще стане тогава? — попитах с приглушен глас. — Спогодбата ще бъде ли нарушена?

— Чичовците ми вярват, че Спогодбата вече е нарушена, че стените се държат само заради увеличаващия се десятък, който продължават да плащат. Магията на Фае е странно нещо — той замълча, после добави стегнато: — При последния ритуал трябваше да използваме кръв. Кръв на Келтър в езически ритуал. Това е нечувано. Никога преди не сме използвали кръв. Чичо Киън знаеше как да го направи. Беше мръсна магия. Усещах го. Това, което направихме, беше грешно, но беше единственото, което можехме да направим.

Разбирах това чувство. Това, което направих с Джейни, никога нямаше да ми хареса напълно, но бях неспособна да измисля друг начин. Не беше мръсна магия, само мръсна чаена церемония. Манипулативна. Безскрупулна. Но бях започнала да разбирам, че можеш да си позволиш да се правиш на добър само когато не е заложено твърде много.

— А ако стените паднат напълно? — повторих въпроса си. Исках да знам колко лоши могат да станат нещата.

— Когато Фае са бродели между нас преди, са били само Сийли. Всички Ънсийли са били затворени от толкова дълго, че бил останал само шепот от митове. Ако стените паднат напълно, всички Ънсийли ще бъдат освободени, не само низшите касти, които понастоящем успяват някак да се промъкнат. Най-могъщите от Кралските домове на Ънсийли ще избягат — той замълча, а когато отново заговори, гласът му беше нисък и напрегнат. — Митовете представят главите на тези четири дома, мрачните принцове, като Четиримата конника на Апокалипсиса.

Знаех кои са те — Смърт, Мор, Война и Глад. Тези Ънсийли, които бях видяла досега, бяха достатъчно лоши. Нямах никакво желание някога да срещна кралско мрачно Фае.

— Ще стане лошо, Мак. Ще превърнат света ни в жив кошмар. Чичовците ми вярват, че Сийли може би няма да бъдат в състояние да затворят отново Ънсийли, ако те избягат.

Затова ли всички търсеха Шинсар Дъб? Дали тя съдържаше заклинанията, необходими за затварянето на Ънсийли? Може би дори за задържането на стените от срутване? Определено щеше да обясни защо В’лане и кралицата я искаха, защо Алина искаше да я открия преди лорд Господар. Без съмнение, ако той я пипнеше пръв, щеше да побърза и да я унищожи, за да е сигурен, че никой няма да може да затвори армията му отново. Чудех се къде се вписва Баронс в тази картина. Наистина ли щеше да я продаде на този, който предложи най-много?

Не можех да задържа мисълта си на възможността Ънсийли да опустошат нашия свят. Начинът да държа страховете си под контрол беше като се съсредоточавам върху целите си.

— Кажи ми повече за Алина! — при бързата ми смяна на темата той изглеждаше облекчен и осъзнах, че не съм единствената, която се чувства натоварена с невъзможна задача. Не беше чудно, че Крисчън изглежда по-зрял от годините си. Той беше. Той имаше свои проблеми със съдбата на света, с които трябваше да се справя.

— Съжалявам, Мак, но нямам какво повече да кажа. Опитах се да се сприятеля с нея. Въпреки че чичовците ми не можаха да преведат текста, те знаеха откъде е дошъл, и трябваше да разберем как тя се е добрала до него. Беше фотокопие на страница от древна книга…

— Наречена Шинсар Дъб — Звярът, помислих аз и душата ми потрепери.

— Чудех се дали знаеш за нея. Какво знаеш? Знаеш ли къде е?

Не знаех точно къде е в момента и размахах тази мисъл като щит, когато отговорих с „не“, в случай че той наистина е ходещ, дишащ детектор. Тъй като той проучваше погледа ми твърде напрегнато за мое удобство, добавих бързо:

— Какво стана, когато се опита да се сприятелиш със сестра ми?

— Тя отряза усилията ми. Беше дълбоко замесена с някой и добих впечатлението, че той е много обсебващ. Не му харесваше да говори с никого.

— Някога срещал ли си го?

— Не. Зърнах го веднъж. Набързо. Не помня много, което ме кара да вярвам, че е бил Фае. Те разбъркват ума ти, ако не искат да ги видиш.

— Каза ли на сестра ми нещата, които току-що ми каза?

— Нямах възможност.

— Ако никога не сте били приятели, как си разбрал, че тя е Шийте зрящ? Как разбра за мен?

— Проследих я няколко пъти — каза той. — Тя винаги гледаше неща, които не бяха там, проучваше празни пространства. Бях отгледан с истории за Шийте зрящи. Семейството ми… си пада по стари митове и науки. Събрах две и две.

— А аз?

Той сви рамене.

— Ти разпитваше из Тринити за нея. Освен това семейството е въпрос на публични архиви, ако знаеш къде да търсиш.

С всичките ми врагове наоколо бих искала тези архиви да бяха унищожени. Бях благодарна, че родителите ми бяха на шест хиляди километра.

— До коя Мрачна светиня беше в близост онази вечер? — попита той небрежно.

— С амулета.

— Лъжа.

Изпробвах го.

— Скиптъра.

— Отново лъжа. И няма такова нещо.

— Прав си. Беше Кутията — казах аз тежко.

— Чакам истината, Мак.

Свих рамене.

— С Шинсар Дъб? — предложих, сякаш го нямах предвид наистина.

Той скочи от стола си.

— Какво? Шегуваш ли се? Не, няма нужда да отговаряш, знам, че не се шегуваш. Каза, че не знаеш къде е.

— Не знам. Видях я да минава.

— Тук? В Дъблин?

Кимнах.

— Изчезна. Нямам представа къде беше… отнесена.

— Кой… — започна Крисчън.

— Здравейте! Какво става?

Погледът на Крисчън се плъзна покрай мен към вратата. Той се вкочани.

— Здрасти, човече! Не те чух да влизаш.

Аз също не бях.

— Откога стоиш там?

— Току-що отворих вратата. Стори ми се, че ви чух да говорите тук.

Обърнах се в стола. Когато заговори за втори път, бях разпознала гласа. Момчето със замечтаните очи, което бях видяла в музея, а после бях срещнала на улицата, когато ме беше разпитвал инспектор Джейни, изпълваше рамката на вратата с мургавата си, замечтана хубост. Беше ми казал, че работи в КДЕ, но го бях изхвърлила от ума си. Подобно на Крисчън, в друг живот бих започнала да излизам на срещи с него на мига. Тогава защо Баронс се оказа този, с когото накрая се целувах?

— Здравей, красиво момиче! Странно е да те видя тук. Светът е малък, нали?

— Здравей! — изчервих се леко. Правя го, когато добре изглеждащи момчета ме наричат красива. Особено сега, когато всеки път щом погледна в огледалото, едва се разпознавам. По ирония, когато светът ти напълно се обърка, всекидневните безсмислени неща внезапно изглеждат като истински перли.

— Познавате ли се? — Крисчън изглеждаше объркан.

— Сблъсквахме се един-два пъти — отговорих аз.

— Търсят те в офиса, Крис — каза момчето със замечтани очи. — Ел иска да говори с теб.

— Не може ли да почака? — каза Крис нетърпеливо.

Той вдигна рамене.

— Тя, изглежда, не мисли така. Нещо свързано с присвоени средства или нещо такова. Казах й, че сигурно е счетоводна грешка, но тя си го е навила на пръста.

Крисчън завъртя очи.

— Тази жена е невъзможна! Ще й кажеш ли, че ще дойда след пет минути?

— Разбира се — погледът му се вряза в мен. — Това ли е приятелят, когото спомена?

Поклатих глава.

— Но имаш, нали?

— Дузини, не помниш ли?

Той се засмя.

— Ще се виждаме, красиво момиче. Пет минути, Крис! Знаеш каква е Ел към теб — прокарвайки пръст през гърлото си, той се ухили и излезе.

Крисчън забърза към вратата и я затвори.

— Добре, трябва да говорим бързо, защото тази работа ми трябва занапред, а напоследък Ел търси каквато и да е причина, за да ме уволни. Има нещо, което трябва да видиш — той отвори раницата си и извади кожен тефтер, вързан с шнур. — Чичовците ми ме пратиха в Дъблин с причина, Мак. Е, няколко, но само една пряко засяга теб. Наблюдаваме работодателя ти.

— Баронс? Защо? — какво беше научил? Нещо, което да ми помогне да подредя собствените си тревоги кой и какво е той?

— Чичовците ми са колекционери. Но твоят работодател иска всичко, което те се опитват да колекционират през последните няколко години. Той е успял да получи някои от нещата, чичовците ми са се добрали до други, а някои пък са отишли при трета страна — той извади папка от тефтера и ми подаде списание, прегънато отворено на една страница. — Това Джерико Баронс ли е?

Кратък поглед беше достатъчен.

— Да.

Беше почти скрит в сенките, стоеше зад група мъже, но светкавицата беше уловила лицето му в точния ъгъл, за да го окъпе в ярка светлина. Снимката беше на пиксели, но нямаше как да го сбъркам. Баронс е необикновен. Казва, че произхожда от баски и пикти.

Престъпници и варвари. Бях се присмяла, когато ми го каза. Той определено изглежда така.

— На каква възраст, мислиш, че е?

— На тази снимка?

— Не, сега.

— Той е на трийсет. Видях го в шофьорската му книжка — рожденият му ден наближаваше. На Хелоуин щеше да стане на трийсет и една.

— Погледни датата на списанието!

Прехвърлих страниците към корицата. Снимката е била направена преди седемнайсет години, което значеше, че трябва да е бил на тринайсет по това време, ако можеше да се вярва на датата от шофьорската книжка. Очевидно не можеше. Никое тринайсетгодишно момче на света не изглежда толкова зряло.

Крисчън ми подаде друго списание, на което имаше събиране на богаташи от висшето общество на гала в Британския музей. Баронс без съмнение беше и на нея, въпреки че беше извърнат и камерата беше уловила само половината му лице. Същата коса и безупречно ушити дрехи, същото изражение на надменното лице — смесица от скука и хищническо забавление.

Прехвърлих до корицата. Тази снимка е била направена преди четирийсет и една години. Върнах се обратно на снимката и я проучих внимателно, търсейки аномалии. Нямаше. Това или беше Баронс, или някой негов дядо, с когото са били еднояйчни близнаци. Но ако това на снимката беше Баронс, в момента той трябваше да е на седемдесет и една години.

След това Крисчън ми подаде копие от статия във вестник с избледняла черно-бяла снимка на група униформени мъже. Баронс беше единственият, който не носеше униформа. Както и на предишните две снимки, той беше леко извърнат встрани, сякаш се опитваше да се измъкне, преди да щракне фотоапаратът. И както и на предишните две снимки, той не изглеждаше нито ден по-стар или по-млад, отколкото днес.

— Знаеш ли кой е този? — Крисчън сочеше едър, кокалест, около трийсетгодишен мъж в центъра на снимката.

Поклатих глава.

— Майкъл Колинс. Бил е известен ирландски революционен лидер.

— И?

— Бил е убит през 1922 г. Тази снимка е направена два месеца преди да бъде убит — сметнах набързо. Това би значело, че Баронс не е на седемдесет и една. Той беше изключително добре запазен за своите сто и петнайсет години.

— Може би е имал роднини — предложих аз — със силна генетична прилика.

— Не го вярваш — каза той категорично. — Защо хората правят това? Казват неща, на които не вярват дори смътно.

Той беше прав. Не го вярвах. Снимките бяха твърде еднакви. Бях прекарала достатъчно време с Джерико Баронс, за да познавам начина, по който се движат крайниците му, начина, по който стои, израженията, които има. На всички тези снимки беше той. Вътре в мен една част застана много неподвижна.

Баронс беше стар. Невъзможно стар. Все още жив, защото е обсебен от Вкопчвач? Беше ли възможно?

— Има ли още такива? — чудех се колко далеч назад са го проследили чичовците на Крисчън. Исках да взема тези снимки с мен, да ги тупна в гърдите на Баронс и да настоявам за отговори, въпреки че знаех, че никога няма да ги получа.

Той погледна часовника си.

— Да, но трябва да тръгвам.

— Остави ми тези за няколко дни!

— Няма начин. Чичовците ми ще ме убият, ако Баронс ги докопа.

Пуснах ги неохотно. Можех да започна сама да търся, след като вече знаех къде да гледам. Не бях сигурна, че имам нужда. Какво значение имаше дали Баронс беше на сто, на хиляда или на няколко хиляди години?

Важното беше, че той не е човек. Въпросът беше: Колко лошо беше това, което беше той?

— Тръгвам за Инвърнес утре и няма да ме има една седмица. Има… неща у дома, за които трябва да се погрижа. Ела да ме видиш следващия четвъртък! Вярвам, че ти и аз можем да си помагаме — той замълча, после каза: — Вярвам, че може би трябва да си помогнем, Мак. Мисля, че целите ни може би са обвързани.

Кимнах, докато излизахме, въпреки че имах съмнения. Превръщах се в истинска сметкаджийка напоследък. Но независимо какво знаеше Крисчън, доколко беше замесен в поддържането на стените между световете или колко много ми харесваше компанията му, беше факт, че той не може да вижда Фае. Това значеше, че в бой щеше да е пречка, че щеше да бъде още един човек, за когото трябва да се тревожа и когото трябва да запазя жив, а напоследък ми беше достатъчно трудно да пазя дори себе си.

Разминавах се с туристи, промъквах се между Момчета носорози и разнообразни Ънсийли и бях на няколко преки от книжарницата, когато, на минаване покрай един от безбройните типични за Темпъл Бар пъбове, погледнах в прозореца и тя беше там.

Алина.

Седеше с група приятели в сепаре с ниски облегалки и надигаше бутилка бира. Свали я и се засмя на нещо, което момчето до нея беше казало.

Затворих очи. Знаех какво беше това, а и той трябваше да се научи на нови номера. Отворих ги и погледнах надолу към себе си. Поне не бях гола.

— В’лане! — казах. Дали някога щях да говоря с него за това!

— МакКайла!

Пренебрегнах отражението на високото, еротично златно създание зад рамото си и в онова древно, чуждо място на Шийте зрящ в мозъка си се фокусирах върху илюзията. „Покажи ми какво е истина!“ — настоях аз. Видението за Алина се пръсна с внезапността на пукнат балон, разкривайки група шумни ръгбисти, празнуващи последната си победа.

Обърнах се и бях цапардосана право в главата със Секс-до-смърт-Фае.

Коленете ми омекнаха, зърната ми се втвърдиха и аз исках секс на тротоара. Секс, наведена на близката кола. Секс, притисната в стената на пъба и на кого му пукаше, ако голата ми петуния се размаже на стъклото, та всички да я видят междувременно?

В’лане е принц от един от четирите Сийли кралски дома и е трудно да гледаш право в него, когато е в пълното си очарование. Той е злато и бронз, кадифе и стомана, а очите му блестят със звездното великолепие на мразовито нощно небе. Той е толкова неземно красив, че кара част от душата ми да плаче. Когато го погледна, жадувам за неща, които не разбирам. Боли ме да бъда докосвана от него. Ужасена съм от допира му. Мисля, че сексът с него може да развали основното сцепление на клетките ми и да ме пръсне на частици така, че да бъде невъзможно да бъда събрана отново.

Ако В’лане е пътепоказател, на него щеше да пише: „О, вий, кои пристъпяте, лична воля всяка тука оставете“ и докато у дома в Ашфорд никога не съм мислила много за воля, тук започнах да мисля, че е единственото нещо, което мога да наричам моя собственост.

Опитах да го наблюдавам с леко периферно зрение. Не помогна. Дрехите ми бяха болезнено задушаващи и се борех с непреодолимия порив да ги премахна.

Принцовете Фае излъчват суров еротизъм, провокиращ сетивата на жената отвъд всичко, което тя е определена да изживее, превръщайки я във възбудено животно, готово на всичко за секс. И докато това може да звучи като обещание за най-перверзните лудории и най-невероятните оргазми в живота ви, Фае не разбират основни човешки понятия като смърт. Времето няма значение за тях, те нямат нужда да се хранят или да спят, а сексуалният им апетит за човешки жени е огромен. Всичко това води до един неизбежен изход: Жена, попаднала в магията на Фае принц, обикновено бива чукана до смърт. Ако оцелее, става При-я — пристрастена празнота от ненаситни сексуални нужди, която съществува с една-единствена цел — да служи на своя господар, а кой е той зависи от това кой понастоящем й дава секс.

При първите ми няколко срещи с В’лане бях започнала да се събличам там, където стоях. Ставах все по-добра в устояването, защото хващах ръката си всеки път, щом тръгнеше към края на пуловера ми, преди да започна да го издърпвам през главата си. Все пак не бях сигурна колко дълго мога да я удържа.

— Заглуши го! — настоях.

Бавна усмивка изви устните му.

— Аз съм заглушен. Каквото и да усещаш, не идва от мен.

— Лъжеш! — набързо премислих обвинението на Крисчън, че мисля за секс с някого. В’лане не беше някой. Той беше нещо.

— Не лъжа. Ти ми даде ясно да разбера, че няма да търпиш да те… принуждавам със секс. Може би ти си… как го казвахте вие хората… разгонена?

— Казваме това за животни, не за хора.

— Животни, хора, каква е разликата?

— Сийли, Ънсийли, каква е разликата?

Сребърни снежинки кристализираха във въздуха между нас, вледенявайки нощта с кралско недоволство.

— Разликата е твърде огромна, за да го разбере твоят хилав ум.

— Същото е.

— Ти не си гола, на ръце и колене, предлагайки ми красивия си малък задник, МакКайла, което правиш, когато използвам Шидба-джай върху теб. Искаш ли напомняне?

— Опитай и ще те убия!

— С какво?

Дръпнах рязко ръка от копчето отзад на полата и потърсих Копието, прибрано в кобур под ръката, но го нямаше. Беше го взел и предишния път, когато се бяхме срещнали. Исках да знам как го прави. Трябваше да открия начин да го спра.

Той закрачи в кръг около мен. Докато завърши кръга, погледът му беше станал леден като нощния въздух.

— Какво си правила, Шийте зрящ? Миришеш различно.

— Използвам нов овлажнител — можеше ли да подуши скорошната ми канибализация с представител от неговата раса? Вече не страдах от драматичния й ефект, но дали беше останало петно по кожата ми, както беше потъмняла друга, по-малко веществена част от мен? Бях яла Ънсийли, не Сийли. Щеше ли да има разлика за него? Съмнявах се.

Основното беше, че бях яла Фае, за да открадна силата на Фае. И че току-що бях нахранила друг човек с тях. Никога не бих признала никой от тези факти на никое Фае.

— Харесва ли ти? — казах бодро.

— Ти си безсилна да ми се противопоставиш, но все пак стоиш пред мен, изпълнена с неподчинение. Защо?

— Може би не съм толкова безсилна, колкото мислиш — какво би ми направило хапка от Сийли кралска плът? Щях да разбера, ако се наложеше. Със сигурност бих могла да го Нулирам за достатъчно дълго, за да впия зъби някъде. Тази мисъл беше прекалено изкушаваща. Цялата тази сила… моя с една мъничка хапка. Или десет. По начало не бях сигурна колко точно трябва да изям, за да получа суперсила, когато не съм смъртоносно ранена.

Той ме огледа за момент, после се засмя и звукът внезапно ме накара да се чувствам разпалена и пияна от еуфория.

— Престани! — изсъсках. — Спри да подсилваш чувствата ми!

— Аз съм каквото съм. Дори когато „се заглушавам“, както ти казваш, присъствието ми завладява обикновените човеци…

— Глупости! — прекъснах го. — Когато коленичи на брега във Фае и ме докосна, усещането беше като на мъж и само като на мъж — не беше съвсем вярно, но беше много по-добре от това. Той можеше да се намали много повече, ако искаше. — Знам, че можеш да го направиш. Ако искаш помощта ми за намирането на Шин… ъъъ… Книгата, го изключи и го изключи докрай! Сега. И го дръж изключено и занапред!

Бях прихванала суеверието от Дани — младата Шийте зряща, която бях срещнала наскоро и която ме беше предупредила да не хвърлям определени думи на вятъра, ако не искам да бъдат проследени обратно до мен, затова сега, когато говорех за Шинсар Дъб на глас, особено на улицата и особено нощем, се опитвах да я наричам просто „Книгата“.

В’лане потрепна, проблясна в яркобяло, после избледня и отново стана солиден. Опитах се да не зяпна. Изчезнаха робите с цветовете на дъгата, очите, които прогаряха с хиляди звезди, тялото, което излъчваше огъня на Ерос. Пред мен стоеше мъж в избелели дънки, кожено яке и ботуши — най-сексапилният мъж, който бях виждала някога. Златен, секси ангел, без крила. С този В’лане можех да се справям. С този Фае принц наоколо можех да задържа дрехите върху тялото си.

— Повърви с мен! — предложи ми той ръката си.

Шийте зрящ да върви с Фае? Инстинктите ми крещяха „не“.

— Ще те Нулирам, ако те докосна.

Той помисли за момент, сякаш обсъждаше дали да говори. После се опита да демонстрира пренебрежение, като сви рамене, но не се получи добре. Човешките жестове само го караха да изглежда още по-чужд.

— Само ако желаеш, МакКайла. Желанието да нулираш или инстинктът да се защитиш трябва да са налични. Ако нямаш желание да го направиш, можеш да ме докоснеш — той замълча. — Не познавам друг Фае, който да позволява такава интимност и такъв риск. Говориш ми за доверие. Давам ти го. След като ме докоснеш, може да промениш намерението си и аз ще бъда зависим от твоята милост.

Това ми харесваше — да бъде зависим от моята милост. Поех ръката му. Беше мъжка ръка — топла, силна, нищо повече. Сплетох пръсти с неговите. Не се бях държала за ръка с никого от дълго време. Усещането беше хубаво.

— Ти прекара известно време в моя свят — каза той, — сега аз ще прекарам малко време в твоя. Покажи ми какво обичаш толкова силно, че би умряла за него! Научи ме на човешките начини, МакКайла! Покажи ми защо би трябвало и аз да съм загрижен!

Да науча на нещо древно създание, което в най-новото си прераждане беше на възраст сто четирийсет и две хиляди години? Да му покажа защо трябва да е загрижен за нас? Да бе! А аз съм родена вчера.

— Никога не спираш, нали?

— Никога не спирам какво? — каза той невинно.

— Да се опитваш да прелъстяваш. Просто сменяш тактиката. Не съм глупава, В’лане. Не бих могла да те науча да си загрижен за нас и за милион години. Но знаеш ли какво наистина ме вбесява? Не би трябвало да оправдавам съществуването си пред теб или пред някой друг Фае. Ние сме били тук първи. Имаме право на тази планета. Вие нямате.

— Ако силата дава правото, ние имаме всичкото право над този свят, което ни трябва. Можехме да изтребим вашия вид много отдавна.

— Тогава защо не го направихте?

— Сложно е.

— Аз слушам.

— Дълга история.

— Имаме цяла нощ.

— Решенията на Фае не са нещо, което човеците могат да знаят или да разбират.

— Ето отново ми пробутваш превъзходство. Не можеш да се престориш на добър за повече от няколко секунди.

— Не се преструвам, МакКайла. Опитвам се да те опозная, да спечеля доверието ти.

— Можеше да спечелиш част от доверието ми, ако беше наоколо, когато имах нужда от теб. Защо не ме спаси? — настоях аз. Бях белязана от адското време под Бърен по начин, който не разбирах напълно и въпреки че тялото ми се беше излекувало и се чувствах по-силна от всякога, не бях сигурна, че съм по-добре. — Едва не умрях. Умолявах те да дойдеш.

Той спря рязко и ме завъртя с лице към него. Тялото му беше топло и солидно като моето, но очите му блестяха с нечовешки огън.

— Умолявала си ме? Викаше ли името ми? Призоваваше ли ме?

Завъртях очи.

— Ако бях, сигурно щеше да ме чуеш — мушнах пръст в гърдите му. Това прати еротични вълни обратно по ръката ми. Дори „изключен“, той ме възбуждаше. — Важната част е, че едва не умрях.

— Ти си жива. Какъв е проблемът?

— Страдах ужасно, това е проблемът.

Той хвана ръката ми, преди да го мушна отново, обърна я и прокара устни по вътрешната страна на китката ми, после захапа силно. Измъкнах я, а кожата ми пареше.

— Такава гола, беззащитна китка — каза той. — Колко пъти ти предлагах Гривната на Крус? Тя не само щеше да предотврати низши Ънсийли да те наранят, с нея щеше да ме призовеш и аз щях да те спася. Казах ти го на първата ни среща. Предложих ти моята защита многократно. Ти ми отказваше всеки път.

— Една гривна може да бъде свалена — звучах горчиво, защото бях огорчена. Бях научила този урок по трудния начин.

— Не и тази… — той затвори уста, но беше твърде късно. Беше се изпуснал. Всемогъщият принц В’лане от Високомерните Фае се беше изпуснал.

— Нима? — казах сухо. — Значи ако веднъж се окаже на ръката ми, оставам с нея завинаги. Това е мъничката неудобна уловка, която така и не ми спомена преди?

— За твоя собствена безопасност. Както ти каза, една гривна може да бъде свалена. Как би ти помогнало това? По-добре е да не може да бъде свалена.

Баронс и В’лане използваха един и същи номер — опитваха се да сложат своя перманентен знак върху мен. Баронс беше успял. Проклета да бях, ако успееше и В’лане. Освен това бях съвсем сигурна, че Малуш с радост би срязал ръката ми, за да премахне гривната, а това ме караше да се чувствам истински щастлива, че не бях я носила.

— Искаш ли да ти се доверя, В’лане? Дай ми друг начин да те призовавам! Начин, който няма да ми струва нищо.

Той се засмя презрително.

— И да направя един Фае принц отговорен пред Шийте зрящ?

— Позволи ми да ти покажа една перспектива! Видях Книгата отново онази вечер и нямах начин да се свържа с теб.

— Видяла си я? Кога? Къде?

— Как да те призовавам?

— Позволяваш си твърде много, Шийте зрящ.

— Искаш много, Фае.

— Не толкова, колкото бих могъл.

Губеха ли ми се няколко секунди или той се беше навеждал по-близо през цялото време? Устата му беше на сантиметри от моята. Можех да усетя дъха му по кожата си. Миришеше на екзотични, опияняващи подправки.

— Назад, В’лане! — предупредих го.

— Подготвям се да ти дам начин да ме призоваваш, човеко. Стой неподвижна!

— Целувка? Моля те! Не съм толкова…

— Името ми на езика ти. Не мога да те науча да го казваш. Хората не притежават способността да оформят такива звуци. Но аз мога да ти го дам. С устата си мога да го поставя на езика ти. Тогава ще трябва само да освободиш името ми на вятъра и аз ще се появя.

Той беше толкова близо, че усещах горещината на тялото му като слънчева светлина по кожата си. Нищо ли не беше просто? Не исках гривната. Не исках целувка. Исках хубави, нормални начини за комуникация.

— Какво ще кажеш за мобилен телефон?

— Няма кули във Фае.

Присвих очи.

— Пошегува ли се току-що?

— Ти вървиш сред най-лошите от моя вид, но трепериш от възможността за една проста целувка.

— Не треперя. Виждаш ли нещо да трепери тук? — пъхнах треперещите си ръце в джобовете и го изгледах с равен, самонадеян поглед. Съмнявах се, че нещо от В’лане е просто. Особено целувка. — Какво ще кажеш за мистичен клетъчен телефон, който не използва кули? — притиснах го. — Със сигурност при всичката мощ, за която говориш с такова самодоволство, можеш да създадеш…

— Млъкни, МакКайла! — той сграбчи шепа къдрици на тила ми и ме дръпна към себе си. Не можах да извадя ръцете си от джобовете достатъчно бързо, затова се забих в гърдите му. Помислих дали да не го Нулирам, но ако наистина щеше да ми даде начин да се свързвам с него, го исках. Беше част от плана ми да разнообразя играта. Исках цялото подкрепление, всички потенциални оръжия и шансове, които можех да получа. Ако отново попаднех в затруднение, както бях под Бърен, В’лане можеше да ме спаси за секунди. Беше отнело на Баронс часове, докато ме открие и стигне до мен, следвайки сигнала от татуировката ми.

И като говорим за това…

Кокалчетата на В’лане докоснаха основата на черепа ми, където Баронс ме беше дамгосал. Очите му се свиха и той вдиша рязко. За миг изглеждаше, че трепти, сякаш се мъчеше да запази формата си и да не се върне към друга.

— Позволяваш неговия знак върху тялото ти, но отказваш моя? — изсъска и сключи устни върху моите.

Кралските ловци са особено ужасяващи за Шийте зрящите, защото знаят къде живеем вътре в главите си. Те инстинктивно знаят точно къде да намерят малкото уплашено дете във всички нас.

Сийли принцовете също знаят къде живеем, но те търсят зрялата жена. Те ни хващат в собствените ни тела, проследявайки ни без милост в най-тъмните ъгълчета на нашето либидо. Те могат да прелъстят Мадоната, те прославят курвата. Те обслужват сексуалните ни нужди неуморно, тъпчат се с нашата страст, увеличават я и ни я запращат обратно хилядократно. Те са господари на всички наши желания. Те познават границите на нашите фантазии; отвеждат ни до ръба и ни оставят там да висим на нокти над бездънния пролом, умолявайки за още.

Езикът му докосна моя. Нещо горещо и наелектризиращо разтърси устата ми и продупчи езика ми. Изду се в мен, изпълвайки устата ми. Задавих се с него и получих незабавен оргазъм, толкова горещ и наелектризиращ, колкото това, което току-що беше направил на езика ми. Удоволствието премина на вълни през тялото ми с такава остра прецизност, че костите ми се разтопиха и се превърнаха във вода. Щях да се срина, но той пое теглото ми и за няколко мига се озовах в едно призрачно, нереално място, където неговият смях беше черно кадифе, а нуждите му бяха огромни като нощта, после отново бях чиста и себе си.

Имаше нещо могъщо и опасно в устата ми, на езика ми. Как се предполагаше да говоря с него?

Той се отдръпна.

— Дай му минутка! Ще се успокои.

Успокои се с цялата изтънченост на множество оргазми на върха на стоманен шип; удоволствие, неотделимо от болката. Вторичните трусове ме разлюляха. Взирах се в него, по-разтърсена от докосването му, отколкото исках да призная.

Той вдигна рамене.

— Заглуших се много. Можеше да е много по-… каква е вашата дума? Травматизиращо. Хората не са създадени да носят име на Фае на езика си. Какво е усещането, МакКайла? Имаш част от мен в устата си. Искаш ли друга? — той се усмихна и знаех, че няма предвид дума или каквото беше това, което лежеше там намотано, почти задрямало в порцеланова клетка.

Когато бях на четиринайсет, счупих зъб на тренировка на мажоретките. Зъболекарят ми беше в отпуска и минаха почти две седмици, преди да ми го поправи. По време на безкрайното чакане, езикът ми непрестанно опипваше нащърбените краища на емайла. Точно такова беше усещането сега. Имах нарушение в устата и исках да го изстържа, защото беше грешно, не му беше мястото там, а докато беше на езика ми, нямаше да мога да изстържа принца Фае от ума си.

— Кара ме да искам да се изплюя — казах хладно.

Лицето му се стегна, а температурата спадна толкова рязко, че дъхът ми заледи нощния въздух.

— Аз те почетох. Никога преди не съм давал такъв дар. Не го омаловажавай!

— Как да го използвам?

— Ако имаш нужда от мен, отвори уста и аз ще бъда там! — не го видях да се движи, но внезапно устните му бяха до ухото ми. — Не казвай на никого, че съм ти го дал! Спомени го и ще си го взема! — той изчезна, преди да свърши да говори. Думите му затанцуваха във въздуха като усмивката на Чеширския котарак.

— Хей! Мислех, че искаше да знаеш за Шинсар Дъб! — бях толкова стресната от рязкото му заминаване, че говорих, без да мисля. Съжалих на мига. Думите ми увиснаха натежали като влагата в Джорджия нощем. Шинсар Дъб, изглежда, отекна шипящо, свистейки на нощния вятър, надбягвайки се с мрака и внезапно имах чувството, че съм отпечатала червен Х върху себе си.

Нямах представа къде беше отишъл В’лане или защо беше изчезнал толкова внезапно, но реших, че ще е мъдро и аз да направя същото.

Преди да успея да помръдна, една ръка стисна рамото ми.

— Аз искам, госпожице Лейн — каза Баронс мрачно. — Но първо искам да знам защо го целуваше, мамка му!