Карън Мари Монинг
Проклятието на черната луна (6)

Пет

Вайпърът не е най-скъпата или най-бързата кола на пазара, но дава всичко, което обещава. Има страхотни линии, злобно поведение и заковава сто за по-малко от четири секунди. Ако някога отново се прибера у дома, няма да знам какво да правя с моята тойота. Ще трябва да направя като Фред Флинстоун и да мушна крака през пода.

Последния вайпър, който Баронс ми позволи да карам и който мислех, че ще получа, този път го нямаше. На негово място стоеше новият, току-що свален от монтажната линия, мазен, нисък и мускулест SRT-10 с деветдесет допълнителни пръхтящи коне за общо шестстотин енергични жребеца и седемстотин и петдесет нютон метра въртящ момент.

Беше черен върху черно със силно потъмнени стъкла и изглеждаше като някакъв клекнал метален звяр, който чакаше… не, умоляваше… да бъде взет и изпробван до лимита си. Моментално изпитах благоговение да държа юздите му в ръце.

За миг стоях там, попивах невероятната автомобилна колекция на Баронс и се ослушвах силно, нащрек за всеки звук или вибрация в пода. Нямаше нищо. Каквото и създание да живееше под гаража или спеше, или лежеше заситено. Представих си тежък мрак, заобиколен от купчина чисто оглозгани кости и поклатих глава, за да прогоня картината.

Плъзнах се в черния кожен интериор на двуместната кола, запалих я, заслушах двигателя, усмихнах се, вкарах първа и се измъкнах от гаража. Оплакване за вайпъра (от хора, които по-добре да се придържат към четирицилиндровите автоматици и да живеят чрез телевизионните риалити програми) е, че пътническото отделение става твърде горещо заради отработените газове и че е прекалено шумно, ако го отвориш на пътя.

Форсирах двигателя. Гърленото ръмжене беше увеличено от близките стени на уличката и аз се разсмях шумно. Ето това е вайпърът — мускули и мъжественост, а когато ги имаш в големи количества, се перчиш.

Отдясно на мен огромната Сянка се изду, почти затъмнявайки сградата зад нея. Промърморих нещо, което би накарало майка ми да се свие, но задържах ръце на волана и на скоростния лост. Нямаше да има повече среден пръст към чудовища с неизвестни параметри. Бях чувала за случаи на гняв на пътя, преминали в убийство заради много по-дребни неща и не виждах смисъл да предизвиквам вече враждебна Сянка, която ме усещаше далеч повече, отколкото ми харесваше.

Да караш хубава кола за мен е нещо много подобно на секс. Или нещо много подобно на това, което продължавам да мисля, че трябва да бъде сексът — цялостно телесно изживяване, изумително за всички сетива, което те води на места, на които не си бил, с мощен ефект, който те оставя без дъх и докосва душата ти. Вайпърът беше много по-задоволяващ от последния ми приятел.

Надух музиката и подкарах бързо в нощта. Не мислех за това, което стана днес. Имах цял следобед да мисля за него и бях взела някои решения. Времето за мислене беше свършило. Беше време за действие.

На двайсет минути от манастира, насред нищото, заобиколена от твърде много овце и твърде малко огради за мое успокоение в такава скъпа кола, аз отбих от тъмния тесен път с две платна, огледах се наоколо, за да съм сигурна, че растяха трева и зеленина и че това е свободна от Сенки зона, все пак оставих фаровете да светят и се измъкнах от колата.

Нещото на езика ми ме тревожеше откакто В’лане го беше сложил там. Не знаех колко дълго ще мога да го търпя. Но в момента се радвах, че го имах.

„Ако имаш нужда от мен, отвори уста и аз ще бъда там!“ — беше казал. Не бях помисляла, че ще го използвам след по-малко от двайсет и четири часа, но имаше нещо, което трябваше да свърша тази вечер и се нуждаех от подкрепление. Сериозно подкрепление. Имах нужда от нещо, което да разтърси света на Роуина, а Баронс просто не пасваше така, както Сийли принцът.

Опитах се да реша какво можеше да представлява нуждата от него по начин, който щеше да освободи това, което продупчваше езика ми. Просто да мисля за него? Не би могло да е това. Наполовина мислех за него цял ден. Той къкреше на края на умствената ми печка, откакто беше поставил своето гърне там, сякаш знаеше, че така ще стане. Може би с времето щях да свикна с нашественика. Съмнявах се.

— В’лане, нуждая се от теб — казах на нощта и изругах, ала нещото в устата ми не помръднеше.

Задавих се. Нещото се разви и удари в зъбите ми. Изплюх го конвулсивно. Нещо меко и тъмно избухна от устата ми, удари въздуха и изчезна.

— Шийте зрящ!

Завъртях се. В’лане беше зад мен. Отворих уста и отново я затворих, тъгуваща за добрите стари дни на мобилните телефони. Може би, както предупреждаваха експертите, радиацията наистина щеше да изпържи мозъка ми след десетилетия многократна употреба, но вече се чувствах изпържена от единствения път, когато използвах методите на Фае за комуникация.

Не си направих труда да посегна за Копието. Студеното му тегло в кобура на рамото ми беше изчезнало. Някак го беше взел от мен в мига, в който се появи. Ако знаех колко бързо ще се появи, щях да го държа, за да видя дали това ще го спре. Отбелязах си наум да опитам следващия път.

— Фае! — отвърнах сухо на поздрава, ако може да се нарече така. Как се бях озовала в свят с такива странни форми на обръщение? От всички мъже, които бях срещнала в Дъблин, само Крисчън ме наричаше Мак. — Върни ми Копието! — знаех, че няма, но това не ме спря да попитам.

— Аз не идвам при теб въоръжен със смъртоносни човешки оръжия — В’лане беше в пълен Фае вид: Блестящ в дузина извънземни отсенки, очите му в цветовете на дъгата, безпристрастни, с разфокусиран поглед, изпълнен със спиращ сърцето невероятен секс. Буквално.

— Ти си смъртоносно човешко оръжие.

Погледът му казваше „Има го и това, и така трябва да бъде“.

— Защо ме повика? — изглеждаше нетърпелив, сякаш го бях прекъснала насред нещо важно.

— Колко силно искаш Книгата за твоята кралица?

— Ако си я намерила и мислиш да криеш от мен…

Поклатих глава.

— Не крия. Но всеки иска помощта ми да я намери и не съм сигурна кой е най-силният или кой ще ми помогне най-много. Има неща, които аз също искам.

— Съмняваш се в силата ми? — очите му блеснаха със среброто на остри ножове и внезапно имах странно видение — дрипа от генетична памет? — на Фае, одиращо кожата на човек от тялото му с поглед. „Ако те хванат, сведи глава пред тях — това бяхме учили децата си — и никога не ги гледай в очите!“ Не защото се бояхме, че може да бъдат хипнотизирани — едно Фае няма нужда от контакт с очите, за да го направи, а защото ако децата ни щяха да умрат ужасно, не искахме да видят съдбата си да проблясва в тези ярки, нечовешки очи.

— Защо си тръгна, когато Баронс се появи? — попитах.

— Презирам го.

— Защо?

— Не е твоя грижа. Такава глупачка ли си да мислиш да ме призовеш, за да ме разпитваш?

Потреперих в лекия пуловер и якето. Температурата току-що бе паднала. Кралските особи на Фае са толкова могъщи, че тяхното удоволствие или недоволство повлиява на времето, ако го позволят. Наскоро научих, че Кралските ловци с техните големи кожести крила, раздвоени езици и пламтящи очи също владеят тази сила.

— Повиках те, защото ми трябва помощта ти. Просто се чудя дали можеш да направиш това, което ми трябва.

— Ще те пазя жива. И няма да позволя… какво толкова не хареса, когато не можеше да ме призовеш преди? А, ти каза, че си страдала ужасно. Няма да позволя това.

— Не е достатъчно. Трябва да запазиш всички живи тази вечер и да не позволиш никой да страда ужасно. И трябва да знам, че няма да се върнеш тук някой ден и да ги нараниш в бъдеще — Шийте зрящите се криеха от Фае от хиляди години, а аз бях на път да отведа един от най-могъщите право в тяхната тайна бърлога. Щях ли да бъда заклеймена като предател? Отхвърлена? О, да. Аз вече бях. Тези, които трябваше да са ми съюзници в битката, сега преследваха мен, благодарение на Роуина. Нямаше да се налага да го правя, ако тя не ме беше притиснала толкова.

Извънземните му очи се присвиха и той се огледа. После се засмя.

Хванах се, че дърпам пуловера си нагоре, усмихвайки се празно. Гърдите ме боляха, а зърната ми пулсираха.

— Изключи го! — изръмжах. — Имаме сделка, не помниш ли? Каза, че ще го изключваш около мен през цялото време.

Той проблясна и отново беше мъжът, когото видях предишната нощ, в дънки, ботуши и кожено яке.

— Забравих — в думите му нямаше нито истина, нито разкаяние. — Отиваш в манастира.

— Мамка му! — избухнах. — Всички ли знаят всичко, освен мен? — утеших се с мисълта, че поне сега няма нужда да се чувствам зле, че предавам местонахождението им на В’лане. Той вече го знаеше.

— Така изглежда. Ти си млада. Твоето нищожно време е прозявка в моя живот — той замълча, после добави: — И на Баронс.

— Какво знаеш за Баронс? — настоях.

— Че ще бъде много по-мъдро да зависиш от мен, МакКайла — той се приближи към мен и аз отстъпих. Дори в заглушената си, човешка форма, той беше чист секс. Плъзна се покрай мен, спря до вайпъра и проследи с ръка гладката метална извивка на покрива. В’лане, стоящ до черната кола си беше гледка.

— Искам да дойдеш в манастира с мен — казах му. — Като подкрепление. Искам да си моята защита. Няма да нараняваш никой от Шийте зрящите там.

— Мислиш да ми даваш заповеди? — температурата падна отново и сняг покри раменете ми.

Размислих. Нямаше да ме заболи да го кажа мило. Мама винаги е казвала, че привличаш повече мухи с мед, отколкото с оцет.

— Ще ми обещаеш ли, че няма да нараняваш никой от Шийте зрящите? — направих гримаса умствено и добавих: — Моля те!

Той се усмихна и на близкото дърво разцъфнаха кадифени ароматни бели цветове, които напоиха нощния въздух с остри подправки. Те пораснаха рязко, паднаха на земята в тучен килим от алабастрови венчелистчета и бързо се разложиха. От раждане до смърт за секунди. Така ли ме виждаше той?

— Ще ти го призная. Харесва ми, когато казваш „моля“. Ще го кажеш отново.

— Не. Веднъж беше достатъчно.

— Какво ще направиш за мен в замяна?

— Правя го. Помагам ти да намериш Книгата.

— Не е достатъчно. Искаш да командваш Фае принц като кученце? Това струва скъпо, МакКайла. Ще ми позволиш да те чукам.

Трепнах и за миг бях толкова ядосана, че не можех да говоря. Не помогна и това, че думите му причиниха еротичен трепет, който запърха в стомаха ми. Беше ли се засилил отново? Или беше изстрелял някаква Фае секс-стреличка към мен, когато го каза?

— Не. Дори адът да замръзне, няма да ти предложа секс с мен в замяна за нещо. Разбра ли? Някои неща не подлежат на преговори и това е едно от тях.

— Това е просто съвкупителен физически акт. Също като яденето или като освобождаването на отпадъците. Защо му придаваш такава важност?

— Може би за Фае е просто физически акт, може би за някои хора също, но не и за мен.

— Защото сексът е бил толкова поразителен в краткия ти живот? Или защото си имала любовници, които са карали тялото ти да гори и са подпалвали душата ти? — присмя се той.

Вдигнах по-високо брадичка.

— Може да не съм изпитвала точно това все още, но ще го изпитам един ден.

— Ще ти го дам сега. Екстаз, за който би умряла, но аз няма да го допусна. Ще спра, преди това да се случи.

Думите му ме смразиха. Той беше просто поредният вампир, обещаващ да спре, преди да пресуши последните капки кръв, които поддържат сърцето ми да бие.

— Забрави, В’лане! Съжалявам, че те повиках! Ще се погрижа сама за нещата. Не ми трябваш ти или някой друг — отворих вратата на колата.

Той я затръшна толкова бързо, че едва не загубих един пръст. Стреснах се от внезапната му ярост. Той ме избута върху вайпъра и докосна лицето ми. Очите му бяха остри като бръсначи, враждебни. Пръстите му бяха леки като перце.

— Кой те насини?

— Бих се с други Шийте зрящи. Спри да ме натискаш!

Той проследи с пръст скулата ми и болката изчезна. Спусна ръка към ребрата ми и болката вече не ме прорязваше с всеки дъх. Когато плъзна длан по бедрото ми, усетих как кръвоизливът се оттича от контузията. Притисна крака към моите и пищялките ми вече не бяха натъртени. Плътта ми гореше в дирята на докосването му.

Той отпусна глава напред, устните му бяха близо до моите.

— Предложи ми нещо в замяна на това, което искаш от мен, МакКайла! Аз съм принц, а ние имаме гордост — докосването му беше леко, но усещах сковаността в тялото му и знаех, че съм го притиснала до предела.

В Дълбокия Юг разбираме гордостта. Някога сме загубили всичко, но, ей Богу, сме успели да се задържим за нашата гордост. Струпали сме гориво в нея, наклали сме я високо като крематориум. И понякога се принасяме в жертва заради нея.

— Знам как Книгата се движи наоколо. Не съм казала на никого — тялото на В’лане, долепено до моето, беше като откачени врати в ума ми, които ми показваха стаи, които беше по-добре да не знам, че съществуват.

Устните му забърсаха бузата ми и потреперих.

— Баронс не знае?

Поклатих глава и я обърнах. Устните му се преместиха до ухото ми.

— Не. Но ще кажа на теб.

— И няма да кажеш на Баронс? Ще бъде нашата тайна?

— Не. Имам предвид — да. В този ред — мразя, когато хората трупат въпросите един върху друг. Устата му беше огън върху кожата ми.

— Кажи го!

— Няма да кажа на Баронс и това ще бъде нашата тайна — нямаше загуба тук. Не бях планирала да му кажа и без това.

В’лане се усмихна.

— Имаме сделка. Кажи ми!

— След като ми помогнеш.

— Сега, МакКайла, или отиваш сама. Ако ще придружавам Нул сред стените на Шийте зрящите, искам плащането в аванс — нямаше място за пазарене в гласа му.

Мразех да се разделям с асата в ръкава си, но ако трябваше да дам на В’лане частица информация, която предпочитах да не му давам, за да предотвратя Роуина да се нахвърля върху гърба ми всеки път, щом го обърнех, така да бъде! Не можех да се пазя от всички опасности в града. Фае бяха достатъчно лоши, но поне можех да ги виждам, когато идват. Слугите на Роуина бяха напълно нормално изглеждащи хора, които можеха да ме доближат твърде много, преди дори да разбера, че съм в опасност. Докато инстинктите ми да се нахвърля върху Фае бяха силни, инстинктите ми да нападна човек не бяха и не исках да стават по-добри. Хората не бяха мой враг. Трябваше да пратя на Роуина и нейните Шийте зрящи едно голямо съобщение „Назад!“ и В’лане беше идеалният куриер.

Все пак не трябваше да му казвам всичко. Избутах го и се изплъзнах измежду него и вайпъра. Той гледаше как се оттеглям с подигравателна усмивка. Почувствах се по-добре на десетина крачки разстояние и започнах да му разказвам подбрани части от това, което бях видяла, докато лежах в смрадливата локва. Казах му, че се движи от човек на човек, карайки ги да извършват престъпления.

Но не му казах за трите лица, които Книгата беше представила, или за жестокостта на престъпленията, или че убиваше приносителя, преди да се премести. Оставих го да вярва, че се прехвърля от един жив човек на друг. Така, ако се опиташе да я проследи сам, аз щях да имам предимство. Трябваха ми всички предимства, които можех да намеря. Знаех, че В’лане не смята хората за жизнеспособни форми на живот и нямах повече основания да му вярвам, отколкото на Баронс. В’лане може да беше Сийли, а Баронс може и да продължава да спасява живота ми, но вече имах твърде много въпроси без отговор и за двамата. Сестра ми беше вярвала на приятеля си чак до края. Беше ли измисляла извинения за лорд Господар така, както аз измислях за Баронс? И какво толкова, като никога не отговаря на въпросите ми? Той ми е казал повече за това какво съм, отколкото някой друг. И какво толкова, ако убива безмилостно? Прави го само за да съм в безопасност… Можех да скалъпя половин дузина подобни обяснения на мига. За В’лане също. Той е Секс-до-смърт-Фае, но никога не ме е наранявал наистина. И какво толкова, ако ме кара да се събличам на публични места? Той ме спаси от Сенките…

Аз съм барманка. Харесвам рецептите. В тях съдържанието е точно определено. Дали рецептата за съблазняване беше една част чар и две части самозаблуда, разбити, не разбъркани?

— Останала си в съзнание през цялото време?

Кимнах.

— Но все пак не си могла да я доближиш.

Поклатих глава.

— Как планираш да я намериш отново?

— Нямам представа — излъгах. — В Дъблин има повече от един милион души, а престъпността е скочила до небето. Ако допуснем, че остане в града, в което не съм сигурна (беше лъжа; не знам защо, но бях сигурна, че Книгата няма намерение да напуска хаотичните улици на Дъблин в момента, нито в близкото бъдеще), търсим игла в купа сено.

Той ме оглежда известно време, после каза:

— Много добре. Ти спази твоята част от сделката. Аз ще спазя моята.

Качихме се в колата и се отправихме към манастира.

 

 

Манастирът Арлингтън е изграден на светена земя през седми век, когато църквата, първоначално построена от Свети Патрик през 441 г., изгоряла. И което е много интересно, самата църква била построена на мястото на рухнал каменен кръг, за който някои твърдели, че преди много време бил свещен за древно езическо сестринство. Каменният кръг, както се твърди, бил предшестван от шиан, или могила на феи, скрила в себе си вход към Другия свят.

Манастирът бил плячкосан през 913 г., построен отново през 1022 г., изгорен през 1123 г., построен отново през 1218 г., изгорен през 1393 г. и построен отново през 1414 г. Като всеки път беше разширяван и укрепван.

През шестнайсти и седемнайсти век беше разширен многократно, спонсориран от анонимен, богат дарител, който завършил правоъгълника от каменни сгради, ограждащи вътрешния двор, и добавил жилища — за голямо учудване на местните — за около хиляда обитатели.

Същият неизвестен дарител купил земята около манастира и превърнал анклава в самоиздържащата се единица, която е днес. Манастирът се слави със собствена мандра, овощни градини, добитък, овце и обширни паркове, чиято връхна точка е сложна оранжерия със стъклен купол, която според слуховете е подслонила някои от най-редките цветя и най-необичайните билки на света.

И това беше всичко, което успях да открия за това място за двайсетте минути, които имах да сърфирам в интернет, преди да се отправя в посоката, която Баронс ми беше дал.

Днес манастирът Арлингтън беше притежание на клон на много голяма корпорация, която беше част от огромен холдинг на дори още по-голяма корпорация. Никой не знаеше нищо за съвременните му действия. Невероятно, но никой не намираше това за необичайно. За мен беше ужасно странно, че държава, която полага такива любящи грижи за своите манастири, замъци, изправени камъни и безброй други паметници, не задава въпроси за най-необичайно добре запазения манастир в своите граници. Но това беше факт, а манастирът си стоеше по средата на почти хиляда акра — тих, тайнствен и частен, и никой не го притесняваше.

Чудех се каква огромна важност имаше това място за Шийте зрящите, че така упорито го защитаваха, дори под маскировката на християнството, и го построяваха отново всеки път, щом биваше унищожено, укрепвайки го все повече, докато сега вече се издигаше като отблъскваща крепост над спокойно, тъмно езеро.

В’лане потрепна в седалката и сякаш проблясна.

Погледнах го.

— Ще оставим колата тук — каза той.

— Защо?

— Тези в манастира са… досадни с техните опити да не се подчиняват на расата ми.

Превод: Манастирът има защити.

— Можеш ли да минеш през защитите им?

— Не могат да предотвратят влизането ми. Ние Пресяваме местата. Не могат да се защитят срещу това.

Добре, това беше обезпокоително, но щях да се върна към него по-късно. Едно по едно.

— Баронс каза, че можете да Пресявате и времето — всъщност той каза, че Фае са били способни, но вече не могат. — Че можете да се връщате в миналото — където Алина беше все още жива. Където можех да спася сестра си и където това ужасно бъдеще можеше да бъде предотвратено и можехме да се върнем към блажено невежия си живот, без да знаем какви сме, щастливи със семейството си обратно в Ашфорд, Джорджия, и никога да не го напускаме. Щяхме да се омъжим, да родим бебета и да умрем в Дълбокия Юг на преклонна възраст. — Вярно ли е? Можеш ли да се връщаш назад във времето?

— Някога определени от нас можеха. Но дори тогава бяхме ограничавани. С изключение на кралицата. Вече не притежаваме тази способност. Ние сме в капана на настоящето по същия начин, по който са и хората.

— Защо? Какво е станало?

Той трепна отново.

— Спри колата, МакКайла! Не се наслаждавам на това. Защитите им са много.

Отбих колата и угасих двигателя.

— Значи защитите ти причиняват неудобство, но това е всичко? Всъщност не те задържат навън? — можеше ли да влезе в книжарницата по всяко време, когато искаше? Защитите на Баронс предпазваха ли ме от всички Фае?

— Точно така.

— Но аз мислех, че не можеш да влезеш в книжарницата. Преструваше ли се в нощта, когато Сенките влязоха?

— Ние обсъждахме защитите на Шийте зрящите. Магията, която твоите хора познават, и магията, която Баронс познава, не са същите — погледът му проблясна като остра стомана при споменаването на работодателя ми. — Ела! Дай ми ръка, за да мога да те Пресея вътре! И внимавай с намеренията си! Ако ме Нулираш сред тези стени, ще съжаляваш. И още веднъж, МакКайла, виждаш ли какво доверие ти оказвам? Позволявам ти да ме отведеш в твоя свят на Шийте зрящи — там, където от мен се страхуват и ме мразят. И се оставям на твоята милост. Няма друг сред моя вид, който дори би го обмислил.

— Без Нулиране. Обещавам! — Баронс имаше още едно предимство пред останалите от нас. Защо това не ме изненадваше? Така ли беше успял да скрие Ънсийли огледалото от мен? С по-дълбока и по-тъмна магия от тази, която владееха Шийте зрящите? Не можех обаче да се ядосам наистина, защото това все пак означаваше, че аз съм в безопасност в книжарницата. Колко объркана ставах — благодарна за сила, където и да се намираше, стига да работеше за мен. — Наясно ли сме какво ще направя аз и какво няма да направиш ти?

— Толкова ясно, колкото прозрачните ти желания, Шийте зрящ.

Завъртях очи, но заобиколих колата и хванах ръката му.

 

 

У дома, в Ашфорд, имам голяма група приятели.

Нямам нито един в Дъблин.

Единственото място, където мислех, че мога да намеря приятели, беше сред моя собствен вид в манастира. Сега, благодарение на Роуина, тази възможност беше затворена за мен. Тя се бъркаше в живота ми от онази първа вечер, когато пристигнах в Дъблин и когато едва не се издадох в един пъб на първото Фае, което виждах. Вместо да ме прибере и да ми каже какво съм, тя ме прати да отида да умирам другаде.

После стоя безучастно отстрани, когато В’лане едва не ме изнасили в музея.

След това прати нейните Шийте зрящи да ме шпионират (сякаш и аз не бях такава!) и накрая направи нещата още по-лоши, пращайки ги да ме нападнат и да отнемат оръжието ми, принуждавайки ме да нараня една от моя вид. Нито веднъж Роуина не ме посрещна добре. Нито веднъж не показа нещо друго, освен презрение и недоверие без основателна причина.

Тези жени нямаше да ми простят убийството на една от тях. Знаех го и не отивах там, за да го искам. Важна е не ръката, която ти е дадена. А как изиграваш картите си.

Бях тук, за да кажа истината.

Роуина беше направила изявление този следобед. Пращайки голяма група от нейните Шийте зрящи след мен със заповеди да ме усмирят и да откраднат оръжието ми, тя беше казала: Ти не си една от нас и единственият начин да станеш една от нас е пълно подчинение на моята воля. Дай ми оръжието си, подчини ми се във всичко и ще размисля дали да те пусна сред нас.

Аз бях тук, за да направя мое собствено изявление: Майната ти, стара жено! За да подсиля позицията си, бях довела като мой защитник Фае принц, способен да унищожи всички тях (не че щях някога да му позволя). Ако тя беше мъдра, нямаше отново да се забърка с мен и щеше да оттегли кучетата си. Вече достатъчно хора и чудовища ми се пречкаха.

По дяволите, исках приятели и исках да бъдат от моя собствен вид!

Исках момичета като Дани, само че по-големи, на които да се доверявам, с които да говоря, да споделям тайни за нашето наследство. Исках да принадлежа към тях. Исках да науча за О’Конърови, за кръвната линия, от която се предполагаше, че произлизам, и за последния й жив член.

— Вкарай ме вътре! — казах на В’лане и се подготвих да бъда „Пресята“.

Попитах В’лане защо Фае го наричат Пресяване, а той ми каза, че това е единствената човешка дума, която е близка до основното, което правят. Фае пресяват безкрайни измерения, като зърна пясък през пръстите си, оставяйки малко да се разсипе тук, малко да се разсипе там, сортират ги, докато хванат тези, които искат. Когато изберат, нещата се променят.

Попитах го дали това значи, че избира „зрънцето“ на мястото, където иска да бъде и се мести там със силата на мисълта. Той не схвана идеята на местенето там. Според него нито ние, нито измеренията се местят. Ние просто… се променяме. И ето ги отново двете преобладаващи понятия за Фае: застой или промяна.

Пресяването беше като умиране. Просто спрях да съществувам напълно, после бях там отново. Беше безболезнено, но дълбоко тревожно. В един момент бях отвън, стоях до вайпъра почти в мрак, в следващия — разширените ми от нощта зеници се тъпчеха с блясъка на светлини, които ме заслепиха за момент, а когато отново можех да виждам, бях вътре зад ярко осветените стени на манастира Арлингтън.

Някакви жени пищяха. Много и силно. Беше оглушително.

За миг се изплаших, че са нападнати. После разбрах — аз бях нападението. Чувах звука от стотици Шийте зрящи, усетили изключително мощно Фае сред защитените им стени. Бях забравила тази малка подробност. Разбира се, че щяха да усетят В’лане и щяха да нададат вой.

— Да ги накарам ли да замълчат? — попита В’лане.

— Не. Остави ги! Ще спрат след минута — надявах се.

Спряха.

По мои указания той ни Преся в задната част на манастира, където се надявах да намерим спалните помещения. Предположението ми, базирано на скиците, които видях онлайн, беше точно. Една по една се отваряха врати, подаваха се глави, усти се затваряха, зяпваха и отново се затваряха.

Позната глава с къдрава червена коса се появи от близката стая.

— О, ти си толкова шебано мъртва! — възкликна Дани. — Беше сериозно загазила преди, но сега тя ще те убие.

— Внимавай с езика, Дани! — смъмри я жената, която се появи в рамката на вратата след нея.

Дани извъртя очи.

— Искам да видя как ще опита — казах.

Външните ъгълчета на устата на червенокосата хлапачка трепнаха.

— Как смееш да идваш тук? Как смееш да водиш това нещо тук? — настоя облечена с пижама Шийте зряща, мушкайки пръст към В’лане. Още една глава изскочи иззад нея, носът беше силно бинтован. Познавах тази жена. Юмрукът ми беше срещнал лицето й по-рано днес. Очите й бяха кръвясали от плач и присвити към мен с враждебност.

Когато той се стегна, поставих ръка на рамото му, като внимавах да не тая намерение да го Нулирам, искайки да покажа солидарност, която се надявах да разсее агресивността му.

Коридорът вече беше пълен с Шийте зрящи в различни етапи на разсъбличане. Не заради В’лане, а защото беше след полунощ и ги бях събудила. Очевидно той държеше на думата си. Нито една Шийте зряща не се събличаше. Не усещах и намек за сексуална тръпка. Въпреки всичко те всички се взираха втренчено в него.

— Не се осмелявах да дойда тук без принц В’лане — използването на титлата му хареса. Усетих мускулите му да се отпускат под кожата. — Роуина прати шест от вас след мен днес.

— Видях тези, които се върнаха — сопна се облечената в пижама жена. Тя погледна през рамо към бинтованата си съквартирантка, после пак към мен с леден поглед. — Тези, които оживяха, бяха тежко пребити. По теб няма и едно натъртване — тя замълча, после изплю: — При-я.

— Не съм При-я!

— Пътуваш с Фае принц. Докосваш го свободно, по собствена воля. Какво друго може да бъдеш?

— Опитай с Шийте зрящ, който работи с Фае принц, за да помогне на кралица Авийл да намери Шинсар Дъб, за да може да поправи кашата, в която сме всички! — казах хладно. — В’лане ме потърси от името на Сийли кралицата, защото мога да усещам Книгата, когато е наблизо. Аз бях…

Тя ахна.

— Можеш да усещаш Шинсар Дъб? Близо ли е? Виждала ли си я?

Шийте зрящи по целия коридор се обръщаха една към друга, възклицавайки.

— Никоя ли от вас не може да я усети? — огледах се. Лицата, обърнати към мен, отразяваха моето собствено удивление. Мислех, че със сигурност има и други като мен. Една или две, поне.

Дани поклати глава.

— Способността да се усещат Фае предмети е изключително рядка, Мак.

Съквартирантката й каза сковано:

— Последната Шийте зряща с тази способност умря много отдавна. Нямахме успех в развъждането на тези кръвни линии.

Развъждане на кръвни линии? Мекият ирландски напев не смекчи думите ни най-малко. Бяха студени. Караха ме да мисля за бели престилки, лаборатории и блюда Петри. Нищо чудно, че бях толкова търсена. Нищо чудно, че Баронс беше решен да ме опази жива, че един Фае принц се правеше на кученце и че лорд Господар още не беше пратил истинско нападение срещу мен. Те всички се нуждаеха от мен жива. Аз бях Тигър. Аз бях единствената.

— Ти уби Мойра! — каза жената в другия край на коридора.

В’лане ме изгледа с остър интерес.

— Убила си една от своите?

— Не, не убих Мойра — обърнах се към Шийте зрящите, които ме гледаха с открита враждебност, с изключение на Дани. — Роуина уби Мойра, когато я изпрати да ме пребие и да вземе моето копие — жената имаше име. Мойра. Имаше ли и сестра, която сега скърбеше за нея, както аз за Алина? — Аз съм също толкова ужасена от станалото днес, колкото и вие.

— Да бе! — присмя се някоя.

— Тя дори не казва, че съжалява — изплю друга. — Просто идва тук с лъскавия си Фае пазач и обвинява нашата водачка. Изненадана съм, че не е довела и Ловец.

Щях да им дам извинение, ако искаха такова.

— Съжалявам, че извадих Копието и го държах. Още повече съжалявам, че тя реши да ми се нахвърли точно в този момент. Ако не беше го направила, щеше да е жива.

— Ако не беше отказала да ни дадеш Копието, също щеше да е жива — обади се някоя.

— Копието не е твое — извика друга жена. — Защо трябва да е в теб? Има само две оръжия, които убиват Фае. Повече от седемстотин от нас споделят Меча. Ти имаш другото. Постъпи правилно! Дай го на тези, които са родени и отгледани да го имат!

Другите се съгласиха.

Родени и отгледани, петунията ми! Сякаш аз бях нещо по-малко.

— Аз съм единствената, която може да усети Книгата и трябва да съм навън всяка вечер, за да я търся. Имате ли представа на какво прилича Дъблин в момента? Не бих оцеляла и една вечер без Копието. Освен това аз съм тази, която рискува живота си, за да го открадне.

Обвинителката ми изсумтя и се обърна настрани, скръстила ръце.

— Крадеш. Работиш с Фае принц. Убиваш една от сестрите ни. Ти не си една от нас.

— Аз пък казвам, че е, но просто е имала лошо начало — каза Дани. — Не е имало кой да й помогне да разбере нещата. Вие какво бихте направили в същата ситуация? Тя се опитва да оцелее, като всички нас.

Усмихнах се. Веднъж я бях попитала същото и тя се държа нахакано, сякаш е идеална, но очевидно беше разбрала моята гледна точка. Възхитих се на смелостта й да ме защитава така. Едва на тринайсет или четиринайсет, а имаше куража на лъв. Беше също и най-дългата поредица от изречения, която бях чувала от нея, без да е оцветена от нито една ругатня.

— Връщай се в леглото, хлапе? — извика някой.

— Не съм шебано хлапе! — настръхна Дани. — Убила съм повече от тях, отколкото която и да е от вас.

— Каква е бройката ти сега, Дани? — при последния ни разговор тя имаше четирийсет и седем убити Ънсийли. С нейния талант на Шийте зрящ — увеличената скорост, въоръжена със Сийли светинята Меча на Светлината, тя сигурно беше страховит боец. Иска ми се да открия някой ден, да се бия рамо до рамо с нея. Двете можехме добре да си пазим гърбовете.

— Деветдесет и две — каза тя гордо. — И току-що гътнах онзи голям, гаден шибаняк с десетки усти и огромен, отвратителен чеп…

— Добре, Дани, това е! — каза съквартирантката й рязко, насила обръщайки я от вратата. — Обратно в леглото!

— Видяла си сметката на Многоустото нещо? — възкликнах. — Браво, Дани!

— Благодаря! — каза тя гордо. — Беше труден за убиване. Няма да повярваш…

— В леглото! Веднага! — съквартирантката й избута Дани в стаята и тръшна вратата зад нея, оставайки в коридора.

— Знаеш, че тя просто стои от другата страна на вратата и слуша — казах. — Какъв е смисълът?

— Не се бъркай в работата ни и махни това нещо от тук!

— Добре казано — дойде гласът от стомана, който чаках.

Шийте зрящите се отдръпнаха, позволявайки на среброкосата жена да мине. Бях се чудила колко време ще й отнеме да дойде тук. Бях заложила на две-три минути. Беше й отнело пет. Исках няколко минути насаме с Шийте зрящите, за да изчистя името си. Бях казала, каквото имах да казвам на последователките й. Сега имах да кажа няколко неща на водачката им.

Погледнах към В’лане. Той отвърна на погледа ми, лицето му беше невъзмутимо, но очите му бяха остриета — стотици остри, лъскави ръбове, които можеха да пролеят кръв за едно мигване на смъртоносно око.

С шумолене на дългата бяла роба, старата жена спря пред мен. Невъзможно беше да се определи точно възрастта й. Можеше да е на шестдесет, можеше да е на осемдесет. Дългата й сребриста коса беше сложно сплетена на корона над лицето й с фини бръчици. Върху малкия й заострен нос почиваха очила, чиито лещи увеличаваха яростното напрежение и интелигентността в проницателните й сини очи.

— Роуина! — казах.

Тя носеше това, което, предполагах, трябваше да е одеянието на Великата повелителка — бяла роба с качулка, украсена с изумрудено и деформирана детелина, символ на залога на нашия орден да Вижда, служи и закриля, изрисувана на гърдите.

— Как се осмеляваш? — гласът й беше нисък, контролиран и разгневен.

— О, ти ще говориш — казах със същия глас.

— Поканих те да заемеш мястото си сред нас и чаках да приемеш предложението ми. Не го направи. Можех само да направя заключение, че си ни обърнала гръб.

— Казах ти, че ще дойда и планирах да го направя, но изскочиха няколко неща — неща като да бъда преследвана, отвлечена, заключена и измъчвана до смърт. — Минаха само няколко дни.

— Мина седмица и половина! Дните имат значение сега, дори часовете.

Наистина ли беше минала седмица и половина? Времето лети, когато умираш.

— Даде ли им заповед да ме убият, ако не намерят друг начин да взема Копието?

— Не! Не бях аз тази, която проля кръвта на Шийте зрящ днес!

— Напротив, ти беше! Ти ги прати след мен. Ти прати шест от твоите жени да ме нападнат. Никога нямаше да убия никоя от тях и те го знаят. Стана ужасна злополука. Но беше само толкова — злополука.

Тя плъзна очилата от носа си и ги остави да почиват на гърдите й, окачени на верижка от нежни перли зад врата. Без да сваля очи от мен, Роуина се обърна към хората си.

— Тя нарича убийството злополука. Предава ни на враговете ни и ги превежда покрай защитите ни. Тази жена също е наш враг.

— Знам къде се крие твоят вид от хилядолетие — измърка В’лане. — Защитите ти са смешни. Те не могат да попречат на никой мой кошмар да се вмъкне. Смърдиш на старост и смърт, човеко. Да го вплета ли в сънищата ти, да те преследвам ли с тях?

Роуина се взря покрай него.

— Не го чувам да говори, — а на мен каза: — Дай ми Копието и ще позволя и на двама ви да живеете! Ти ще останеш тук с нас. То ще напусне и никога няма да се върне.

Сняг покри раменете ми. Тихи ахвания изпълниха коридора. Някои от Шийте зрящите протегнаха ръце с длани нагоре, за да хванат завихрените ледени снежинки. Предположих, че никоя от тях не е виждала Фае принц преди.

Гласът на В’лане беше дори по-студен от неестествения сняг, причинен от неудоволствието му.

— Мислиш да ме убиеш с Меча, който си скрила в робата си ли, старице?

Изстенах вътрешно. Супер! Сега той имаше и двете оръжия. Трябваше ли да го Нулирам и да се опитам да ги взема обратно?

Роуина бръкна за Меча. Можех да й кажа да не си прави труда. В’лане го вдигна с бързината на светкавица и постави острия като бръснач връх в набръчканата вдлъбнатина на шията й.

Великата повелителка на Шийте зрящите застана много, много неподвижно.

— Познавам твоя вид, старице. И ти познаваш моя. Мога да те накарам да коленичиш пред мен. Би ли искала това? Би ли искала да знаеш, че прекрасните ти малки Шийте зрящи са видели как се гърчиш гола в екстаз пред мен? Да накарам ли всички да се гърчат?

— Престани, В’лане! — казах остро.

— Тя не те спаси от мен — каза той, напомняйки ми за времето, когато едва не ме изнасили в музея. — Тя стоеше там и гледаше как страдаш. Аз просто имам намерение… как го казваш ти? Да върна услугата. Ще я накажа заради теб. Може би тогава ще ми простиш поне малко.

— Не я искам наказана и няма да е услуга. Престани!

— Тя ти се бърка и те обижда. Ще я премахна.

— Няма. Имаме сделка, помниш ли?

С меч, насочен към гърлото й, и ефес, закрепен в дланта му, той ме погледна.

— Наистина, помня. Ти ми помагаш да помогна на твоята раса. За първи път от седем хиляди години Фае и хора работят заедно за една обща кауза. Това е нещо рядко и необходимо, ако и двете раси искаме да оцелеем, а световете ни да останат непокътнати — той погледна обратно към Роуина. — Обединените ни усилия ще постигнат това, което всичките ти Шийте зрящи събрани заедно не могат. Не ме ядосвай, стара жено, или ще ви изоставя в ада, който идва, ако МакКайла се провали в търсенето на Шинсар Дъб! Престани да се опитваш да откраднеш Копието и започни да я защитаваш! Тя е най-добрата надежда за вашата раса. Коленичи!

Не ми пукаше за „най-добрата надежда на вашата раса“. Не се справям с изпитания. Никога не съм функционирала добре под напрежение.

Той принуди Роуина да коленичи. Устните й бяха побелели и тя трепереше. Можех да видя битката, която се разразяваше в нейното дребно, здраво тяло. Робата й потрепери, устните й оголиха зъбите.

— Престани! — казах отново.

— След миг. Никога повече няма да идваш пред мен с оръжие, стара жено, или ще се откажа от обещанията, които съм дал, и ще те унищожа. Помогни й с нейната задача да ми помогне и ще те оставя да живееш!

Въздъхнах. Нямаше нужда да се оглеждам наоколо, за да осъзная, че не бях спечелила никакви приятели тук тази вечер. Всъщност бях съвсем сигурна, че съм направила нещата по-лоши.

— Просто й върни Меча, В’лане, и ни измъкни от тук!

— Твоето желание е заповед за мен — той пое ръката ми и ни Преся навън.

В мига, в който се материализирахме на няколко метра от вайпъра, го ударих с дланите на двете си ръце, искайки да го замразя с всеки грам на онова чуждо място вътре в черепа ми.

За разлика от първия път, когато се опитах да го Нулирам в нощта, когато се срещнахме, той остана вцепенен по-дълго от няколко удара на сърцето. Бях толкова изненадана, че аз самата не помръднах, докато той не се раздвижи, и го ударих отново, като вложих всичко, което имах, в желанието ми да неутрализирам Фае. Ако намерението се броеше, бях силна в тази област. Възнамерявах да порасна някой ден след години. Имах намерение да го овладея напълно.

Засякох. Той остана вцепенен седем секунди. Претърсих го набързо за Копието, потупвайки го надолу, пращайки малки съобщения „Стой вцепенен, копеле!“ с дланите си, докато го правех.

Нямаше копие.

Отстъпих назад и му позволих да се раздвижи.

Взирахме се един в друг през трите метра, които бях поставила между нас, и видях много неща в очите му. Видях смъртта си. Видях отмяната на смъртното ми наказание. Видях хиляди наказания междувременно и познах мига, в който той реши да не предприема действия срещу мен.

— Наистина е трудно да ме видиш като валидна форма на живот, нали? — казах. — Какво би те накарало да ме приемеш по-сериозно? Колко години трябва да живея, за да ме броиш за каквото там оценяваш като нещо, което си заслужава?

— Дълголетието не е определящият фактор. Не оценявам повечето от моята раса. Това е виждане, родено не от надменност, а от еони, прекарани сред тези, които са най-лоши от глупаците. Защо ме Нулира, Шийте зрящ?

— Защото ти значително прецака плана ми там вътре.

— Тогава, може би, следващия път трябва да ми довериш по-фините нюанси на плана ти. Вярвах, че искаш да установиш надмощие и положих усилия да ти помогна в постигането на тази цел.

— Накара ги да мислят, че с теб сме съюзници. Накара ги да се страхуват от мен.

— С теб сме съюзници. И трябва да се страхуват от теб.

Присвих очи.

— Защо трябва да се страхуват от мен?

Той се усмихна слабо.

— Ти едва си започнала да разбираш какво си — и изчезна внезапно.

После ръката му беше в къдриците на врата ми, езикът му навлизаше в устата ми, онова горещо, мрачно, плашещо нещо продупчваше езика ми и се закрепваше там, а аз избухнах в бурен оргазъм.

Той отново беше на три метра от мен, а аз засмуквах въздух като риба на сухо и умствено се мятах по същия начин. Ударните вълни от такъв наситен еротизъм ме разтърсиха толкова силно, че бях моментално прикована на място. Ако се бях опитала да помръдна, щях да се срина.

— Действа само веднъж, МакКайла. Трябва да поставя името си на езика ти всеки път, щом го използваш. Допуснах, че го искаш обратно.

Кимнах бясна. Осъзнах, че не ми беше казал за тази малка уловка.

Той изчезна. Този път не се появи отново.

Опипах за Копието. Беше се върнало.

Стоях неподвижна и чаках последните вълни да отминат. Чудех се дали наистина съм успяла да Нулирам В’лане, или той се беше престорил. Параноизмът ми растеше и се чудех дали всички си играят игри с мен. Нещо, което се движеше толкова бързо, със сигурност можеше да избегне жалките ми усилия в магията на Шийте зрящите. Или наистина го бях изненадала? Какво можеше да постигне, като се преструваше? Асо в ръкава? Че може би един ден наистина ще имам нужда да го Нулирам и това ще бъде денят, в който ще открия, че магията ми не действа и никога не е действала?

Обърнах се и тръгнах към вайпъра. Не бях поглеждала в неговата посока, откакто се бяхме материализирали. Сега го направих и ахнах.

Улф Кунташ беше паркиран от другата му страна, дълбоко в сенките, а Джерико Баронс се беше облегнал на него със скръстени на гърдите ръце, облечен от глава до пети в черно, всяка част от него тъмна и неподвижна като нощта.

Примигнах. Той все още беше там. Трудно беше да го отделя от нощта, но беше там.

— Какво, по… как… откъде дойде ти? — изломотих.

— От книжарницата.

Да бе! Понякога от отговорите му ми се приискваше да го удуша.

— В’лане знаеше ли, че стоиш там?

— Мисля, че двамата бяхте твърде заети, за да ме видите.

— Какво правиш тук?

— Исках да съм сигурен, че не ти трябва подкрепление. Ако ми беше казала, че ще вземеш приказния си малък приятел, нямаше да си губя времето. Възмущавам се, когато ми губиш времето, госпожице Лейн.

Той се качи в колата си и замина.

Следвах го през по-голямата част от пътя до Дъблин. Когато доближихме покрайнините, той срита конете си в галоп, който не можех да поддържам, и го изгубих.