Людмил Стоянов
Мехмед Синап (5) (Историята на един бунт)

Пета глава
На дълъг път

Женски плач, протяжен, упорит. Селска улица, ниска къщурка на края на селото, покрита с плочи.

Жената е облечена във вехт, износен сукман, както ходят всички жени в Чеч. Шамията на главата й е свлечена назад, открива рано побеляла коса, дълъг нос, сиви, угаснали очи, мокри от сълзи.

Така вият жените в гробищата над пресен гроб на близък покойник.

Две съседки изскочиха бързо. Залаяха псета от близките дворове.

— Какво има, лельо Дудо, защо плачеш?

— Да кажеш къщата ти гори!

Жената се клатеше наляво-надясно, закрила мокрото си лице, погълната от тежката си мисъл.

— Гори, гори, комшийке, не е лъжа!

Приближиха се жени, деца.

— Какво има, како, какво се е случило?

Вратата се отвори. Показа се Мехмед Синап и погледна жалостиво майка си — защо е такава слабодушна?

— Чакай, майко, какво си завила като над умряло? Затова никога не й казвам къде отивам — обърна се той към съседките, — защото жив ме оплаква… Сега сбърках…

— Шега ли е, синко, дето си намислил — аскерин да идеш?

— Да, майко, дотегна ми да слугувам на един, на друг господар. Аскерин ще се пиша и туйто…

Дуда престана да плаче, влезе в разговор:

— Ами ако стане мурабе? — запита майката и го погледна с разширени очи.

— Голяма работа! Един помак по-малко на света! Барем ще яде човек пилаф и ще спи под сушина… Майко, не плачи!

Тя с мъка се изправи и влезе вкъщи.

Стар, окъсан миндерлък, празни полици, изстинало огнище.

Сииап извади шарена кърпа, развърза я и й подаде парите, получени от Метекса Марчовски.

— Вземи, майко. Всичкият ми труд за три години. Метекса ми плати честно, което е право. Затова му прощавам…

Дуда пое сребърните махмудии, засуети се, без да знае къде да ги скрие. Пъхна ги в джеба на сукмана и каза вече по-спокойно:

— Синко Мехмеде, Мехмеде, луда глава! Всички синове са при майките си, само ти се не свърташ!

— Ще ти стигнат за хляб и урда. Да ме чакаш! Стискай зъби и ме чакай!

После, когато тя отново се разплака, той се разсърди:

— Котка с котка! Ще ида по широкия свят, да видя как живеят хората… Така ли като нас или по-хубаво? Че какво е нашият живот? Кучешки живот!

Тя като че се примири с неизбежното. Стана и прегърна сина си, като го милваше по лицето, косата, после го целуна няколко пъти по челото и страните. Каза със запъване, защото сълзите я задавяха:

— Аллах да ти е на помощ, синко!

После тя стоя дълго на вратата, с ръка над очи, загледана в криволиците на белия път, където се изгуби нейният син.

Той изчезна между боровете и тя дълго гледа нататък, може би в предчувствие, че няма вече да го види. Тази мисъл преряза сърцето й като с нож, защото Мехмед беше единствената й радост, едничката й надежда. Седна пак на прага и заплака. Но сега плачът й беше тих и безшумен и сълзите се ронеха на земята като рядък есенен дъжд…

… Изгуби се Мехмед Синап в обширната империя като капка в морето. Никаква вест не идеше отникъде за него — и как можеше да дойде? Толкова рядко идваха хора отвън — и все чужди, враждебни, сурови, — как да ги попита?

Наистина Синап не стана аскерин, а слуга във Филибе аргатин на богат чифликчия турчин, който го ругаеше, наричаше го „гяурин“, „куче“, биеше го с бича — не като Метекса, не! — тъй, че по лицето и шията му се разкриваха червени пътеки. Синап едва се сдържаше да го хване за гушата да го удуши, но той имаше още много верни слуги, сеизи, пазванти, вардияни… Животът във Филибе не беше лек — по улиците бродеха големи групи хамали с въжета през рамо и самари на гръб. Синап мислеше понякога, че колкото и да е трудно да кара бричката до чифлика и обратно и колкото да е груб чорбаджията му — все е по-леко от работата на хамалите, по-разнообразно.

И когато кърджалии нападнаха чифлика и го запалиха, Синап се примоли на главатаря да го вземе със себе си. Изгледа го войводата изпитателно, разговори се с него, видя, че е сиромашко чедо махна с ръка да остане.

— Откъде си? — попита той.

— От Чеч — гордо отвърна Синап.

— Не съм чувал — дигна рамене войводата. — Далеко е хеее, вдън балкана — и той посочи на юг към лабиринта на Родопските планини.

— Какъв си? Българин, турчин? Говориш български.

Синап за пръв път се смути. Какъв е той наистина? Не знаеше дума турска, майчиният му език беше български, гяурски, а идваше ходжа да обрязва децата, да ги учи на турска вяра…

— От помаците — отвърна той.

— Харно… — замисли се главатарят. — Хубави хора са помаците… честни… стоят на думата си… И какво санким? Ние не правим разлика — турчин бил, българин или помак. Нашите душмани са султанът и слугите му.

— И ти говориш български… — някак плахо процеди Синап.

Но главатарят не го слушаше.

По-късно Синап научи, че името му е Кара Колю, че бейски син отвлякъл сестра му в харема, затова той събрал дружина да мъсти на турци зулумджии.

По цяла Тракия кръстосваха кърджалийски чети. Империята беше разделена на две — на господари и народ. Страшен гняв кипеше в гърдите на народа — нямаха край бейските и пашовските зулуми — насилия, ангарии, грабежи на млади гяурки… Започна безмилостна борба срещу господарите, властници и богати земевладелци. И толкова близо до столицата Истанбул… Животът замря, пътищата опустяха, дим и чад се дигна над безкрайното Тракийско поле.

Синап скита с четата дни и месеци, получи „сабля дамаскиня“ и пищов с две цеви, след няколко месеца — и кон, черен с бяла звезда на челото. Какво беше станало? Това, че той попадна в такова хоро, където скоро стана хороводец, стана началник. Стигна дотам, да участвува във военните съвети на главатарите.

Минаха година, две, три. В Чеч забравиха чобанина Синап, забравиха младежа с орлови очи и кичур коси над челото.

Често мислеше за майка си. Но нямаше по кого да й прати хабер, да научи жива ли е, здрава ли е, мирно ли е към село, как живеят хората в Чеч.