Людмил Стоянов
Мехмед Синап (13) (Историята на един бунт)

Тринадесета глава
Давия с падишаха

В края на първата година от сватбата Синап имаше вече син.

Синап се измени. Възмъжа още повече, стана още по-затворен. Вкъщи беше весел и шеговит. С хората се държеше като с равни, не продаваше големство. Кореше глупавите, караше се, но за добро, със строг, наставнически тон:

— Помак — ахмак. Като не знаеш, питай, будала!

Понякога се сърдеше:

— Глупав ахренски милет! Келяви читашки глави! Барем да сте чисти читаци, ами то — изтърсаци, катъри! Аллах не дава това, аллах не дава онова. Кога станахте толкоз близки комшии с аллаха? Много иска да знае за вас аллах, довчерашни гяури… Има за кого да мисли той — за тия, дето му градят високи джамии и му палят два боя свещи!

Слушаха го с наведени глави. Той повече знаеше от тях щом можеше и против аллаха да говори. Чудеха се на дързостта му, но не му възразяваха. Вече трета година джамиите бяха пусти. Моллите и ходжите бяха заминали тихомълком и Синап не ги задържа. Бяха чисти турци, верни слуги на правата вяра, а тук беше опасно, миришеше на барут, на бесилки.

Есента превали. Гората беше съвсем гола, когато му казаха, че му се е родил син. Радостта му беше двойно по-голяма. Мъглите го пазеха, докато лятото беше по-опасно. През лятото можеха да го връхлетят изненади, а първите зимни виелици затваряха пътищата, издигаха непроходима стена между него и душманите му. Синап заставаше на горните чардаци и оглеждаше синия хоризонт на Чеч.

Върлуваше дълбока зима, сняг покриваше всичко. Пощя по клисури и долове препускаше вятърът, в тъмни усои виеха вълци. По-лесно можеше да се преплува морето, отколкото да се изброди без пътища и пътеки незнайното царство на Синапа.

Затова той спокойно стоеше в конака си и люлееше люлката на своя син.

— Гюля! — казваше той на жена си в момент на бунтовническа гордост. — Юнак челек ще стане, а?

После прибавяше:

— Юнак, юнак ще ми станеш, сине, да треперят от тебе паши и везири.

Синап беше по природа весел и разговорлив, та затова, като нямаше с кого, често разговаряше със сина си, особено когато тоя поотрасна. Пееше му песни и му свиреше със свирка.

Той беше господар — привикна с тази мисъл като с нещо естествено. В конака си имаше войнишка стража, верни хора, които хранеше и които му бяха нещо като съгледвачи, изобщо служеха му за частна свита. Гюла, жена му, имаше в конака цяло крило, с много ратайкини и макар и млада, можа да свикне с работата и да върти къщата като истинска домакиня. Синап беше доволен от нея и често й казваше на подбив:

— Гюла, ти си войвода в тази къща и както я въртиш, топ не може да я разбие.

— Холан, Мехмеде, не ми се смей — казваше тя засрамено, — млада съм още…

— Кой ти се смее бе, жена — казвам ти да го знаеш. Никой не може да припари до конака на Синапа, по-як е той от всички царски табии.

Като казваше това, Синап имаше не малко тайни мисли в ума си. През лятото той ходи пак с хората си и видя, че царската сила беше се удвоила. Наистина, и бунтът беше се разлял още по-нашироко, беше стигнал до Странджа балкан, до Коджа балкан, че и надолу до морето. На разни места в царството на османлиите се дигаха с оръжие гладни и голи тълпи, цели човешки стада, и удряха на юруш, където им видят очи. Той можа да се срещне с Еминджика, с Кара Фейзията, а за Инджето чуваше небивали чудеса, Дертли Мехмед му беше дясната ръка, както и Топал Салих, но получаваше постоянно хабери и от Исаоглу, и от Аджи ага… И тия хабери казваха, че аскерът напада и трепе без милост, движи се с конница и топове.

Тия мисли връхлетяха Синапа, когато каза на жена си, че неговия конак „и топ не може да го разбие“.

Гюла го гледаше в очите и му се радваше. Виж ти, какъв бил нейният Мехмед! Тя не знаеше какво точно прави той в отлъчките си през лятото, но това, че всички го обичаха и го слушаха като свой и близък, я успокояваше.

Той беше ахренин, но не й забраняваше да тачи някои свои празници, на които беше свикнала вкъщи.

Нощем, като изпратеше гостите си, с които уговаряше общите работи на народа в Чеч, отиваше при нея, за да я разпита за къщните нужди. Викаше още от вратата:

— Гюла! Искам утре от тебе баница!

— Полека бе, хало — кореше го тя. — Събуди малкото.

Дните минаваха и времето поомекна. Зимата се смекчи, духнаха топли ветрове. Мина Атанасовден, гората се очисти от снега, само поляните бяха още шарени, тук-там лъщяха по тях локви и снежни преспи.

Ранната пролет плашеше хората. Тъкмо засеят при хубаво време, току удари по Великден някоя люта зима — всичко иде по вятъра: и труд, и надежда. Тъй стана и сега. Писнаха селата, изтръпна цялата Чеч.

Срещаха Синапа стари жени, спираха го:

— Синко, синко, какво ще правим, като всичко измръзна? На тебе ни е надеждата!

Синап не отговаряше. Дотегна му да слуша тоя гол и гладен народ. Той събираше на склад жито за запас в случай на лоша година. Но на кого по-напред? Още преди Петровден се раздаде и последното зърно и хората залитаха като сенки, замяркаха се изплашени лица, гладът тръгна като неканен гост от врата на врата.

… Какво можеше да прави? Понякога се чувствуваше като звяр в клетка. Голяма беше земята на султана, не можеше да се изходи с месеци и някъде в тая земя, изгубен като капка в морето, струваше инат Мехмед Синап, човек, роден в колиба, който не помнеше като дете да е седнал на софра и да е ял, освен качамак с вода и оцет!

Синап получи следното писмо:

Куче. Ти си бясно куче, което само си търси куршуми. Ти си озлочестил цялата нахия, цялата царщина е пропищяла кански от тебе. Каква смърт ти се следва? Избери си я сам, защото е наближил последният ти час.

Кара Ибрахим — нахийски началник

Човекът, който донесе писмото, стоеше долу на двора.

Разхождаше коня си и чакаше отговор.

Беше дошъл оттам, отвъд чертата на хоризонта, отдето идеха всички лоши известия, всички заповеди от пашовските канцеларии — да се пратят пари за хазната, да се съберат войници за войската… Там бяха занданите, хюкюматите, правителствените учреждения, които Синап ненавиждаше като места, дето се ковеше и неговата собствена гибел, свърталища на безделници и разбойници.

Писмото разбърка мислите му, извика всичката му злоба, всичката му решителност да се бори докрай, да изплете в мъст всичкото си презрение към хората на падишаха, към насилниците и убийците на народа.

Той заповяда да извикат пратеника и да го нагостят. Но не слезе да го разпита кой е и какво ново има към Кара Ибрахим. Смяташе унизително да разговаря с един прост низамин, да се преструва сам на прост, за да научи туй-онуй.

Какво можеше да му каже той?

Синап знаеше, че ще дойде и неговият час, затова искаше да бъде готов с хората си, да намери съюзници, да даде отпор.

Ония, изнежените, които имаха стада от жени в харемите си, несметни земи и послушна рая, уважаваха само силата.

Той огледа коня на низамина и намери, че е добре охранен. Види се, не са вече ония военни кранти, които той знаеше.

Можеше от най-малкия белег да вземе поука, беше умен като човек, богат с врагове.

Направи мастило от сажди, откъсна лист от стари общински тефтери.

Синап отговори по същия човек:

Не се възнасяй толкоз. Ибрахим ага, че и ти не си цвете за мирисане. Кой не знае зулумите на Кара манаф Ибрахим? Ти кротуваш сега, защото си царски челен, но знай, че падишахът и мене е помилвал и приел в царската войска. Сега ти поръчвам следното: да кажеш в Хюлбе на вали паша да прати двеста товара ръж и царевица за гладния народ. Тогава и Синап ще говори с тебе. Много ти здраве.

Мехмед Синап — войвода

Писмото на Кара Ибрахим ядоса Синапа, защото не казваше нищо положително — какво иска нахийският началник? То беше само една псувня, в която сърдитият забитин изказваше яда си. Но Синап намери случай да му съобщи причината за бунта.

През нощта Мехмед Синап стоя и мисли дълго.

Не можа да заспи.

Борината тлееше в огнището и хвърляше огромни сенки на стената. Сенките се преплитаха, бягаха като живи, препускаха като настървени конници, падаха и той ги гледаше.

Мислите му бушуваха. Тъй нощем горяха чифлиците в полето и огньовете се отразяваха в Марица. Спомни си за Караман бей, огромния търбух на читака, страха и унижението му, после — богатата плячка, високия черен ат… Та ще му простят ли за това ония, които връзват парата в девет възела?

Слезе долу и събуди Муржу.

Тоя спеше на земята по риза, с открити гърди, обрасли с гъсто власено валмо, с ръка под главата.

— Събуди се, ей ахмако — каза му Синап шеговито. — Важна работа ще ти възложа. Че ти си ми пак най-милият вардиянин.

Заръча му да се стегне рано-рано, да иде в Пазарджик-бей и да купи джепане.

— Ти знаеш да ги лъжеш тия читаци… Но и друго искам да научиш. Колко аскер има в града? Как е облечен? Какво се говори за бунтовниците? Събудил ли се е алъш-веришът?

— Бива… — разтърка очи Муржу. — А тоя, днешният, не щя да хапне от нашето ядене, мръсникът. Сигур го е страх да не го отровим. Имам, казва, в кобура ядене, аф еверсън. И направи темане с ръка. Ти знаеш ли, казвам, кой е Мехмед Синап? Йок, казва, не го познавам, но трябва да е голям човек, паша. Тъй ли, казвам? Отде знаеш? А че, казва, тачат го големците. А силяхлъкът му нов и такъмите на коня лъщят.

Синап се засмя. Но не му беше до смях.

— Каква бе тая? Откъде е дошъл? Хората на Кара Ибрахим са същи просяци.

— А че отдолу, от Хюлбе. Били цял табор, пазели джедето.