Людмил Стоянов
Мехмед Синап (18) (Историята на един бунт)

Осемнадесета глава
Всеки по свой път

Наистина, твърде късно се научи Кара Ибрахим за минаването на Синап през неговите владения. Планът му не сполучи, разбойникът се промъкна невредим. Добър е аллах, догодина ще видим.

Да го хване човек, да го набие на кол. Държа войниците затворени две седмици, после ги прекара нощно време и ги пусна близо до Соуджак — да си вадят очите… Стигнаха във валийското управление, като псуваха и се вайкаха.

Кара Ибрахим се затваряше в конака си по цели дни и мислейки за Синапа, не можеше да намери думи да го очерни в ума си. Ето години минават, а разбойникът си живее като цар. Никой не го побутва с пръст, като че ли е поставен с царски ферман.

Толкова ли го тачат хората му, та няма лоша дума да кажат за него? С какво беше ги привързал, с каква магия беше спечелил сърцата им?

— Всичката работа е там — казваше страхливо Метекса, — че челекът брани хляба на сиромашта…

— Защото ти е зет, затова говориш така — сопваше се Кара Ибрахим, на което Дели Софта отвръщаше:

— И аз мисля, Ибрахим ага, че Синап е челек на място — справедлив и юначен. Е, че е султански душманин, за това той ще си отговаря, дето трябва.

Кара Ибрахим не харесваше тия разсъждения, макар че в душата си не беше кой знае колко привързан към царството на султаните. Той знаеше само, че Синап му е враг, че владее най-хубавата част от Румелия, дето той, Кара Ибрахим, не можеше да стъпи.

— Ако знаех, че ще ми създаде толкова бели, да бях го обесил на времето…

Разчу се, че Кара Фейзията ще мине с цял табор войска на път за Янина срещу Али паша.

Заклаха много крави, приготвиха места за хората и конете, а Кара Ибрахим отдели цяло крило от конака си за легендарния герой.

В деня на пристигането той събра всички по-видни хора в селото, търговци, кехаи, чобани, и излезе да посрещне войската.

Кара Фейзията вървеше напред с черен кон, сам облечен в сърмен чепкен и везана долама, с гайтанлии беневреци и сребърен ятаган на кръста.

Дребен, с бледно, слабо лице, с мургава кожа и малки лисичи очи, с тънки, увиснали надолу мустаци, той имаше отегчен и уморен вид. Не беше тъй страшен, както га представяше народната легенда, нито особено внушителен и груб. Напротив, боязлив като жена, не смееше сякаш да спре поглед върху някого, да погледне човек в очите, макар че изглеждаше ловък и на коня се държеше като същински джигит…

Кара Ибрахим му се представи. Представи му и другите по-първи хора на селото.

— Как е към вас, мирно ли е? — запита високият гост, като слизаше от коня. В гласа му звънеше високомерие, смесено с равнодушие.

— Слава на Аллаха — каза Кара Ибрахим. — Досега не сме имали никакви неприятности.

Тръгнаха пешком. Редом с Кара Ибрахим, висок като борика, снажен, с широк гръб и голяма глава, Кара Фейзията напомняше момче, непознало още тревогите на живота, само постоянната му горчива усмивка издаваше жесток житейски опит.

— Как е пътят напред, чист ли е? — попита пак той късо и уморено.

Кара Ибрахим помълча. Въпросът беше естествен, но отговорът изглеждаше труден. Че пътят не беше чист, той го знаеше, но как да му каже за Синапа, който, както мълвяха лошите езици, се славеше като добър приятел на Кара Фейзията.

— Пътят е чист… как да не е чист… Само една беля имаме ние тук, същинска живеница…

Кара Фейзията го погледна с недоумение и Кара Ибрахим продължи:

— Мехмед Синап… той върлува татък, в дивата Чеч…

— Мехмед Синап, Мехмед Синап… — повтори Кара Феиз познатото име, като че искаше да си спомни нещо много важно, забравено.

— Лошо куче — допълни Кара Ибрахим. — Бясно куче, което трябва да се убие с камъни.

— Не, чакай… — Направи нетърпелив жест Кара Феиз. — Не е куче… Мехмед Синап е човек юначен, познавам го, човек на думата… Не, не е куче… — И той изтри с кърпа потта от лицето си.

Кара Ибрахим млъкна. Не желаеше да спори с човека, който носеше името Кара Феиз.

— Утре и другиден ние почиваме, след това ще продължим пътя си — добави Кара Феиз равнодушно.

— Добре, ефендим, както заповядаш — Поклони се Кара Ибрахим.

Рано на другия ден Кара Феиз излезе, придружен от група сеймени. Беше страстен ловец, искаше да поскита и да се освежи. Кара Ибрахим изрази желание да го придружи по-скоро от страх да не му се случи нещо лошо, отколкото от служебна ревност, но Кара Фейзията отказа под предлог, че такъв му е характерът, не може да търпи хора, обича да бъде сам, да се наслаждава на природата и великата мъдрост на аллаха…

— Ако закъснея, никой да не се безпокои — довърши той.

Един от сеймените замина напред, заръките му бяха дадени още от вечерта. Замина да отвори път на началника си, да предупреди хората за неговото пристигане. Как се учуди Мехмед Синап на неочакваното известие! Кара Феиз му иде на гости, верният му приятел не го е забравил! Той цял сияеше от радост и изненада.

Кара Феиз премина непроходимите планини, провря се през тъмните смълчани гори като вълк и още на пладне беше в царството на Синапа.

Двамата приятели се прегърнаха и влязоха в конака.

— Чудно! — каза Мехмед Синап. — Нощеска те сънувах.

— Още вчера, като чух името ти, нещо ме прободе в сърцето. Ех, брате, ти още си пееш старата песен. Царуваш!

Кара Феиз направи широко движение с ръка, като че искаше да каже: „Хубаво ти царството!“.

— Какво да правя, брате, такъв занаят ми дал аллах — кратко отвърна Мехмед Синап.

— Хубав занаят. Само аз се намерих умният да се главя на султанска служба. Глупост! Страшна глупост!

При тия думи Кара Феиз наведе глава, опрял ръка на кобура.

— Как стана тая хата? — запита съчувствено Синап.

След кратко мълчание Кара Феиз продължи:

— Ето как. Ние с Кара Мустафа и Еминджик нападнахме Гюмюрджина и я превзехме. Но ние нямахме топове. Топът е страшно нещо, Синап! Той пръска хората като пилци. Войската със своите топове ни разби и ние трябваше да се предадем.

Кара Феиз се замисли. От чардака, дето стояха, пред тях се откриваше цялата Чеч с планините и селата, потънали в своята горда бедност и дива свобода. Ето го царството на Мехмед Синап, откъснато от царството на султана, освободено от всичките му тегоби, данъци, сейменски зулуми, ангарии, робия, военна служба и раболепие пред силните… Имаше голям късмет тоя Синап, вървеше му, пък и други, по-големи грижи имаше султанът, за да се занимава с него.

Дойдоха двете големи деца на Синапа и Кара Феиз се почувствува истински нещастен при вида на тия весели главички, които го гледаха с нежност и любопитство и търсеха да открият в него приятеля на баща си. Сам сирак, той не знаеше бащинска ласка, а и сам не изпита радостта да бъде баща. А ето Мехмед Синап има деца, жена, дом и пак намира време и смелост да се бие срещу султана… Чуден, чуден юнак!

— Едно ще ти кажа — прекъсна той мълчанието. — Пази се от Кара Ибрахим. Пази се от войската — тя сега не е като в наше време: сега и учението й друго, и практиката, и фортификацията — други. Пък и топове има, колкото щеш.

Мехмед Синап слушаше тия съвети не без вътрешен смут. Той беше свикнал с чувството на сигурност, но все пак допущаше всичко лошо за себе си. Понякога му се струваше, че са махнали ръка от него: „Нека си чупи главата!“.

— Ако можеш да имаш два-три малки топа — добави Кара Фейзията, — ти си кале…

После той си спомни, че новото му положение на царски военачалник му заповядва повече въздържаност в разговорите, и затова добави:

— И тъй, брате, другиден аз ще мина през Машергидик и твоите хора ще ме пуснат като приятел.

— Бъди рахат, брате Кара Феизе… Желая ти благополучие в похода.

— И друго ще ти кажа. Не пущай много-много султански хора да шарят в земята ти, защото имаш душмани и те не спят.

— Прав си, душмани дебнат челека и насън…

Кара Феиз стана. Той се чувствуваше някак смаян, поразен пред фигурата и свободното държане на Синапа. Имаше над себе си не едно началство, което можеше да му заповядва и пред което той трябваше да стои мирно… Тъй ли беше по-рано, в бунтовното време?

Разцелуваха се.

— Сбогом, брате — каза Мехмед Синап. — Помни ме с добро…

— Аллах да ти е на помощ, брате — отвърна Кара Феиз развълнувано. — Това е то животът… Играе си с хората, както детето с топката…