Людмил Стоянов
Мехмед Синап (21) (Историята на един бунт)

Двадесет и първа глава
С неравни оръжия

Есента в Румелия е топла. През деня лежи тънка прашна мъгла от хилядите крака, които бързат по пътищата. Харманите са пълни с хора, там ронят царевица. Скоро ще почне гроздобер.

Всеки бърза по работата си. Мехмед Синап също лети за своята Чеч.

Дори се страхуваше, че тая година се връща по-късно от друг път. Бяха отлетели първите ята жерави. В тия дни на Машергидик пада първата слана… Сърцето му се свиваше мъчително за Гюла и Сеинчо, за всеки връх и всеки камък, запечатани от детинство в паметта му.

Тая година четите върлуваха в Средна гора и в Балкана, чак до Котел. Прибраха се късно и Синап разпореди да минат Марица на разни места.

Той потегли пръв — бутна над Кричим. Но веднага се върна — отсреща имаше войска. Другите чети също се натъкнаха на засади. Срещният бряг беше цял заварден — положението изглеждаше опасно. Това беше стратегия, хитро скроена игра. Но Синап нямаше време да мисли дълго. Той събра четите и ги раздели на две групи: едната взе сам, другата даде на Дертли Мехмед. Пушките край Марица пукаха цяла нощ, ехото на боя стигаше до Пазарджик и дори до Пловдив. Призори той можа да си пробие път и да хване гората.

Бързаше да вземе високите пътеки, да остави потерите по-далеч зад себе си.

Но то не беше лесно. Ония стреляха с нови, капаклии пушки, куршумите свиреха злобно и където улучеха, отваряха дълбока, страшна рана. Мнозина от момците на Синапа паднаха в жълтата царевица. Хората се събираха накуп, одимени, потъмнели, като че така бяха в по-голяма безопасност.

Назад останаха Марица, върбовите храсталаци край брега, пусиите на аскера.

Първите червени слънчеви лъчи заляха върховете на Родопа, когато дружината отмина Дермендере и потъна в тъмните гори.

Внезапно откъм ниската келява гора отсреща се чу залп. Дружината се пръсна и залегна в неравните синори.

— Кучета! — каза високо Синап. — Няма да им се дадем.

Удариха по друг път.

Бързаха да видят близките си, да стигнат в своята род на Чеч.

Да бранят свободата й.

Какво бе станало наистина? Всички дефилета по пътя му бяха пълни с пусии. Войската бе стигнала до Соуджак, отдето Синап можеше да се справи по-лесно — имаше свои, тайни пътеки, а също и верни хора, които го посрещаха и осведомяваха. Той разбра, че е в опасност, и реши да се бори докрай. Какво друго му оставаше. Той цял настръхна, всичката му кръв кипна от жажда за мъст.

Ето я неговата Чеч, тук ще им даде хубав урок, стига да имат късмет или да се излъжат да дойдат насам.

Но както изглежда, те вече бяха дошли. Селата, покрай които мина, бяха пусти — страшните слухове бяха прогонили хората в горите. Мълва се носеше, че Синап е хванат, защото султанът искал много да го види. И когато го виждаха здрав и читав, не знаеха да скърбят ли или да се радват.

Цялата Чеч беше в тревога. Синап бързаше да види своите, да събере силите си, след това да заварди проходите да върне ония, страшните, ако настъпят.

А те настъпваха бавно, но сигурно. Настъпваха като невидима буря, мълчаливо, като вода или нощен мрак.

Синап се оглеждаше тревожно. Дружината му се топеше. Хората един по един се отделяха.

Когато в далечината се откри силуетът на Машергидик, той въздъхна и каза на хората си:

— Братя ахрене! Вярвам, че нищо не може да ни раздели, докато знаем, че сме деца на нашата свободна Чеч.

— Да живееш, войводо! Нищо, нищо не може да ни раздели! — извикаха хората му.

— Който иска да бъде роб, да гради сараи за паши и султани, а сам да живее като скот — нека си каже, ще го пусна свободно… — завърши той, като махна широко ръка, и млъкна.

— Не! Не! — викаха хората и размахваха пушки.

— Право ли казвам?

— Право казваш!

Наоколо беше тихо — мълчаха голите скали, ливадите и редките борове. Тревата беше още зелена, но във въздуха се чувствуваше прохладата на есента — летяха глухарчета, прехвърчаха синигери.

Когато Кара Ибрахим се научи, че пусиите край Марица са разбити от Синапа, страшно се ядоса. Той вярваше, че разбойникът жив, или мъртъв ще падне в ръцете му и сега, когато му се изплъзна, не знаеше какво да мисли.

Планът наистина не беше още пропаднал, той сега започваше.

Нощта беше извикана на помощ.

Кара Ибрахим потегли с хората си привечер и след два дни достигна в подножието на Карлък. Тук той реши да остане на лагер, като не преставаше да оглежда през бюлюра неприятелската страна. Той виждаше в утринната мъгла, скътани в пазвите на планината, селата Кестенджик, Наипли. Каинчал и Алакьой — последното с особен интерес, защото нейде там бяха конаците на разбойника.

По-нататък в правилен полукръг извиваше снага Машергидик. Дали Синап беше стигнал в своето леговище, или още се луташе по пътищата? Дали потерите от Марица продължаваха да го гонят, или са изгубили дирята му? Тия въпроси бяха важни. Кара Ибрахим разбираше тяхното значение.

Той се вслушваше нататък с надежда да чуе нещо — какво — може би знаеше само той.

За пръв път виждаше красивата Чеч. Тя спеше, потънала в тишина и мир. Хората косяха късните ливади, маеха се около харманите, сечаха дърва в гората, когато опасността нахлу като порой, втурна се като бесен звяр.

Ловяха хората от къра, от къшлите, от харманите, всеки един беше за тях разбойник, заклет царски душманин.

— Ти не си ли ходил със Синапа? — питаха жертвата.

— Йок, ефендим, не съм бил.

— А не знаеш ли дали се е върнал?

Човекът дигаше рамене.

— Йок, ефендим, отде ще знам…

Следваха още въпроси: колко души има в дружината са Синап? Кои са хората му? Всички ли отиват по грабеж или само по-младите?

Човекът отговаряше смътно и колебливо, смутен и треперещ при вида на тия хора, които изглеждаха тъй настойчиви. После го отвеждаха настрана, на по-затулено… Започваше изтезанието:

— Къде е разбойникът? Ти знаеш, куче с куче! Казвай, мръсна помашка главо! — И по главата на жертвата се сипеха удари с приклади.

Човекът стискаше зъби, не издаваше звук. Следваха нови удари. Нови и нови удари.

Удари, от които лицето на човека посиняваше, краката се пресичаха и той рухваше на земята като отсечено дърво.

— Али Чауш! Кучето не шава — викаха аскерлиите.

— Хвърлете го в дерето, Еминаа — отвръщаше чаушът.

Та нали Али Чауш бе пострадал най-много от Синапа, затова сега не знаеше милост. Нали му закара двеста товара жито, да плюскат той и хората му, а за благодарност онзи го затвори при говедата, него, знатния чаушин!

Като че цялата Чеч се залюля в люта треска, в кърваво бълнуване. Дигна се плач, тичаха жени и деца да дирят мъжете си и бащите си, а срещу тях идеше неумолимата смърт.

Нямаха милост към никого. Всички бяха съучастници на разбойника и затова трябваше „да се заличат от списъка на живите същества, да се умъртвят и страниците на царските регистри да се освободят от техните гнусни и предателски имена“ — както се казваше в царския ферман.

Кара Ибрахим помнеше думите на фермана… и затова не оставяше жива душа по пътя си. До вечерта ордата му напредваше непрекъснато. Селата Кестенджик и Наипли той намери пусти. Съседното село Каинчал беше пълно с народ — жени, деца, мъже, които бързаха да се оттеглят в пещерите на Машергидик. Бързаха по всички пътеки.

Другият табор, който беше настъпил на юг, откъм Драма, напредваше по-бавно, но сигурно. Тук, пред Каинчал, ордите се спряха, посрещнати със стрелба от скалите, дето те мъчно можеха да минат.

Селото се оказа вече пусто, само тук-там из стръмните каменисти улици прехвърчаха кокошки, подплашени от шума на конския тропот.

Ордата на Кара Ибрахим се движеше настървена като вълча глутница. Стигнаха скалите пред Алакьой — кучешките зъби на планината, последната отбранителна позиция на Мехмед Синап. Мъчно беше тя да се превземе. Кара Ибрахим като добър стратег виждаше това и скърцаше зъби.

Може би само защитниците не мислеха така. Те разсъждаваха общо, без обмисляне. Можеха ли да се борят с въоръжената до зъби царска войска? Патроните им бяха преброени, а с голи ръце огън не се пипа.

— Лошо — чуха се гласове, — лошо братя ахрене.

Тия подхвърлени между два залпа думи ядосаха Синапа. Той виждаше как малодушието се промъква в душите и ги сковава.

— Искате ли да бъдете вечни роби, вие и децата ви, и внуците ви? — викаше високо той, да го чуят всички. — Ето кое е лошото, а не това, днешното. Сега ние трябва да покажем, че не сме баби, а хора свободни и че можем да браним своята челяд. Право ли казвам?

— Право казваш! — отвърнаха му в елин глас.

— Щом е така, братя ахрене, трябва ли да се държим, или сами да дадем главите си на душманина?

— Да се държим, Синап! В тебе ни е надеждата!

Синап препусна надолу покрай реката, под високите скали. Там имаше други групи, които искаха да го видят.

Боят кънтеше, повторен от ехото, и между два залпа проехтяваше гласът на телялина:

— Ей, братя ахрене! — викаше той откъм селото. — Предайте се, да ви е мирна главата! Дарят, е милостив, ще ви дарува живота!

Защитниците отвръщаха със стрелба, докато нападателят правеше опити да се приближи до скалите, за да удари по-сигурно фланга на бунтовниците. Кара Ибрахим излизаше с коня си напред, даваше заповеди. Цял червен и настръхнал, той тръпнеше при вида на очакваната победа, която щеше да му донесе нови почести.

Наглед ония там, тайфата на разбойниците, бяха спокойни — стреляха отмерено, точно, не правеха излишни движения.

„Каква сила има тоя пусти Синап — мислеше Кара Ибрахим. — Да не беше разбойник и царски душманин, да го вземе човек за приятел и побратим.“