Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (49)

46.

— Само си помисли колко много неща могат да се оплескат — каза Ема, без да спира да крачи нервно из спалнята.

— Защо не се съсредоточиш върху това колко неща могат да минат идеално? — предложи Хари. — Вслушай се в съвета на Грейс и се опитай да се отпуснеш и да гледаш на цялото преживяване като на ваканция.

— Жалко, че тя няма да бъде с нас на плаването.

— Грейс никога не би си взела две седмици отпуска насред семестъра.

— Джайлс обаче успява да го направи.

— Но само за една седмица — напомни й Хари. — И съчетава приятното с полезното, защото плановете му са да посети ООН в Ню Йорк, а после да иде във Вашингтон и да се срещне с американския си колега.

— Като остави Гуинет и бебето у дома.

— Мъдро решение предвид обстоятелствата. Едва ли ще е почивка и за двамата, ако малкият Уолтър им надува главите ден и нощ.

— А ти готов ли си? — попита Ема.

— Да, госпожо председател. От доста време.

Ема се разсмя и го прегърна.

— Понякога забравям да ти благодаря.

— Не ставай сантиментална. Имаш още доста работа, така че какво ще кажеш да се размърдаме?

Ема сякаш изгаряше от нетърпение да тръгне, макар това да означаваше, че ще виси на борда часове преди капитанът да даде заповед да вдигнат котва и да потеглят към Ню Йорк. Хари реши, че ще е по-зле, ако останат у дома.

— Виж го само — с гордост каза Ема, докато колата наближаваше кея и „Бъкингам“ се издигаше над тях.

— Да, наистина истерически кораб.

— Господи — промърмори Ема. — Ще го преживея ли някога това?

— Надявам се, че не — отвърна Хари.

 

 

— Толкова е вълнуващо — каза Сам, когато Себастиан излезе от А4 и продължи към пристанището. — Никога не съм се качвала на презокеански лайнер.

— При това не какъв да е — отбеляза Себастиан. — Има си закрита слънчева палуба, кино, два ресторанта и плувен басейн. Прилича повече на плаващ град.

— Изглежда шантаво да имаш басейн, щом си заобиколен от вода.

— Вода, вода, навсякъде вода.

— Това някой от неизвестните английски поети ли е? — попита Сам.

— А има ли известни американски поети?

— Ето ти един, от когото можеш да се поучиш: „Не се достигат висини с криле вълшебни в този свят, а с устрема към бъднини, докато всички други спят“.

— Кой е написал това? — попита Себастиан.

 

 

— Колко от хората ни вече са на борда? — попита лорд Гленартър, мъчейки се да остане в ролята, докато колата излизаше от Бристол и се насочваше към пристанището.

— Трима носачи и двама сервитьори, един в грил ресторанта, един във втора класа и един куриер.

— Можем ли да разчитаме, че ще си държат езика зад зъбите, ако бъдат подложени на разпит и ги натиснат сериозно?

— Двама от носачите и един от сервитьорите са подбрани специално. Куриерът ще е на борда само за няколко минути и след като достави цветята, незабавно ще офейка обратно в Белфаст.

— Лайъм, след като се регистрираме, ела в каютата ми в девет часа. Тогава повечето пътници от първа класа ще вечерят и ще имаш предостатъчно време да подготвиш оборудването.

— Проблемът не е в подготвянето — каза Лайъм. — А в качването на онзи голям сандък на борда, без да събудим подозрения.

— Двама от носачите знаят номера на тази кола — каза шофьорът. — Ще се оглеждат специално за нас.

— Как е акцентът ми? — попита Гленартър.

— Мен можеш да заблудиш, но пък аз не съм английски джентълмен. И ще трябва да се надяваме, че никой на борда не се е срещал с лорд Гленартър.

— Малко вероятно е. Той е над осемдесет и не се е появявал в обществото, откакто жена му умряла преди десет години.

— Той не е ли далечен роднина на Барингтънови? — попита Лайъм.

— Точно затова избрах него. Ако САС имат на борда свои хора, те ще проверят в „Кой кой е“ и ще приемат, че съм роднина.

— Ами ако се сблъскаш с някой от семейството?

— Няма да се сблъсквам с някой. А ще блъсна всички. — Шофьорът се изкиска. — А сега ми кажи как да стигна до другата си каюта, след като натисна бутона?

— Ще ти дам ключа в девет часа. Помниш ли къде е общият клозет на шеста палуба? Там ще трябва да се преоблечеш, след като излезеш за последен път от каютата си.

— В края на салона първа класа. И между другото, друже, това е тоалетна, а не клозет — каза лорд Гленартър. — Дребни грешки от този род могат да доведат до издънки. Не забравяй, този кораб е типично английско общество. Висшата класа не се смесва с втора класа, а онези от втора няма и да помислят да разговарят с пътуващите в туристическата. Така че може да имаме трудности с поддържането на връзка.

— Но аз четох, че това е първият лайнер с телефон във всяка каюта — каза Лайъм. — Ако изникне нещо спешно, просто набираш седемстотин и дванайсет. Ако не вдигна, сервитьорът в грила се казва Джими и…

 

 

Полковник Скот-Хопкинс не гледаше към „Бъкингам“. Той и колегите му внимателно наблюдаваха тълпата на кея и търсеха следи от ирландско присъствие.

Засега не беше видял нито едно познато лице. Капитан Хартли и сержант Робъртс, които бяха служили в Северна Ирландия, също не откриваха нищо. Забеляза го не друг, а ефрейтор Кран.

— Четири часа, стои сам зад тълпата. Не гледа кораба, а само пътниците.

— Какво прави там, по дяволите?

— Може би същото като нас, търси някого. Но кого?

— Не знам — каза Скот-Хопкинс. — Кран, не го изпускайте от очи и ако заговори някого или опита да се качи на борда, искам незабавно да ми съобщите.

— Да, сър — отвърна Кран и тръгна през тълпата към целта си.

— Шест часа — каза капитан Хартли.

Полковникът погледна натам.

— Господи, само това ни трябва…

 

 

— Лайъм, щом сляза от колата, веднага се изпарявай и приеми, че в тълпата има хора, които те търсят — каза лорд Гленартър. — И те искам в каютата си в девет вечерта.

— Току-що забелязах Кормак и Деклан — каза шофьорът, примигна с фаровете и двамата забързаха към тях, подминавайки неколцина други пътници, които се нуждаеха от помощ.

— Не слизай от колата — каза Гленартър.

Наложи се двамата носачи да обединят усилия, за да вдигнат тежкия сандък и да го поставят много внимателно върху количката, сякаш държаха новородено. След като единият затвори багажника, Гленартър каза:

— Кевин, когато се върнеш в Лондон, дръж под око Итън Скуеър четирийсет и четири. Мартинес продаде ролс-ройса си и имам чувството, че може да се опита да офейка.

Гленартър се обърна към Лайъм.

— Ще се видим в девет — добави той, слезе от колата и изчезна в множеството.

— Кога да доставя лилиите? — прошепна младият мъж, който се бе материализирал до лорда.

— Трийсетина минути преди корабът да отплава. После гледай да не те виждаме повече, освен ако не сме в Белфаст.

 

 

Дон Педро стоеше в тълпата и гледаше как една позната му кола спира на известно разстояние от кораба. Не се изненада, че точно този шофьор не слезе, когато изневиделица се появиха двама носачи, отвориха багажника, натовариха голям сандък на количката си и я подкараха бавно към кораба. Двама мъже, един възрастен и един на трийсет и няколко, слязоха от задната седалка. Възрастният, когото дон Педро не беше виждал досега, наглеждаше разтоварването на багажа и разговаряше с носачите. Дон Педро се огледа за другия, но той беше изчезнал в тълпата.

След секунди колата обърна и се отдалечи. Шофьорите обикновено отваряха задната врата за пътниците си, помагаха при разтоварването на багажа и чакаха по-нататъшни инструкции. Но не и този, който явно не искаше да се задържа достатъчно дълго, за да бъде разпознат, особено при наличието на толкова много полиция на кея.

Дон Педро бе сигурен, че каквото и да са замислили ИРА, то най-вероятно ще се случи по време на плаването, а не преди вдигането на котва. След като колата изчезна, дон Педро се нареди на дългата опашка за такси. Вече нямаше шофьор и кола. Още кипеше от яд заради цената, която беше получил за ролс-ройса, след като настоя да му платят в брой.

Накрая се качи в едно такси и каза на шофьора да го откара до гара Темпъл Мийдс. Във влака за Падингтън обмисли отново плановете си за следващия ден. Нямаше намерение да плаща вторите 250 000 — пък и не разполагаше с толкова пари. В сейфа му оставаха малко над 23 000 паунда и още четири хиляди от продажбата на колата. Помисли си, че ако успее да се измъкне от Лондон преди ИРА да изпълнят своята част от уговорката, те едва ли ще го последват в Буенос Айрес.

 

 

— Той ли беше? — попита полковникът.

— Възможно е, но не съм сигурен — отвърна Хартли. — Днес има много шофьори с фуражки и тъмни очила, а докато приближих достатъчно, за да погледна, той вече караше към портала.

— Видяхте ли кого остави?

— Огледайте се, сър, може да е всеки от стотиците пътници, които се качват на кораба — каза Хартли.

В същото време някой се блъсна полковника.

— Ужасно съжалявам — каза лорд Гленартър, повдигна шапка и се усмихна на полковника, след което продължи нагоре по рампата.

 

 

— Страхотна каюта — каза Сам, докато излизаше от банята, увита в кърпа. — Помислили са за всичко, от което се нуждае едно момиче.

— Защото майка ми лично е проверила всяко помещение.

— Всяко ли? — слиса се Сам.

— И още как. Жалко само, че не е помислила за всичко, от което се нуждае едно момче.

— Че какво друго би могъл да искаш?

— Като начало, двойно легло. Не мислиш ли, че още ни е рано да спим в отделни легла?

— Стига си се оплаквал, Себ, просто ги събери едно до друго.

— Де да беше така лесно. Завинтени са за пода.

— Тогава свали дюшеците — каза тя много бавно, като на малоумен, — постави ги един до друг и ще спим на пода.

— Вече опитах, но мястото едва стига за един, какво остава за два.

— Ако печелеше достатъчно за първа класа, това нямаше да е проблем — каза тя и въздъхна престорено.

— Когато дойде денят, в който ще мога да си го позволя, вече ще спим в отделни легла.

— Как ли пък не — каза Сам и остави кърпата да се свлече в краката й.

 

 

— Добър вечер, милорд, аз съм Брейтуейт и съм главният стюард на тази палуба. Позволете да отбележа, че за мен е удоволствие да ви видя на борда. Ако ви потрябва нещо, по всяко време от денонощието можете да наберете номер сто и някой незабавно ще се яви.

— Благодаря, Брейтуейт.

— Желаете ли да разопаковам багажа ви, докато вечеряте, милорд?

— Много мило от ваша страна, но не. Имах уморително пътуване от Шотландия и мисля да си почина. Може и да пропусна вечерята.

— Както желаете, милорд.

— Всъщност — каза лорд Гленартър, докато вадеше банкнота от пет паунда от портфейла си, — можете ли да се погрижите да не ме безпокоят преди седем сутринта, когато бих искал чаша чай и препечени филийки с мармалад?

— Силно или слабо препечени, милорд?

— Предпочитам силно, Брейтуейт.

— Ще поставя табелката „Не безпокойте“ на вратата и ще ви оставя да си почивате. Лека нощ, милорд.

 

 

Четиримата се срещнаха в параклиса на кораба малко след като се настаниха в каютите си.

— Следващите дни едва ли ще ни се събере много сън — каза Скот-Хопкинс. — Видяхме онази кола и трябва да приемем, че на кораба има клетка на ИРА.

— Защо им е на ИРА да се интересуват от „Бъкингам“, когато си имат достатъчно неприятности у дома? — попита ефрейтор Кран.

— Защото ако успеят да направят удар като потапянето на „Бъкингам“, вниманието на всички ще се отклони от дома им.

— Нали не мислите… — започна Хартли.

— Винаги е най-добре да очакваш най-лошия сценарий и да приемеш, че целят точно него.

— Но откъде биха намерили пари за финансирането на подобна операция?

— От човека, когото забелязахте на кея.

— Но той не се качи на кораба, а взе влака за Лондон — каза Робъртс.

— Вие щяхте ли да се качите на кораба, ако знаехте какво са замислили?

— Ако се интересува само от семейства Барингтън и Клифтън, това поне конкретизира мишената, защото всички те са на една и съща палуба.

— Не е вярно — обади се Робъртс. — Себастиан Клифтън и приятелката му са в каюта седемстотин двайсет и осем. Те също могат да са мишена.

— Не мисля — каза полковникът. — Ако ИРА направят глупостта да убият дъщерята на американски дипломат, можете да сте сигурни, че парите, които получават от Щатите, ще секнат на мига. По-добре да се съсредоточим върху първокласните каюти на първа палуба, защото ако успеят да убият мисис Клифтън и още един-двама от семейството, това ще е първото и последно плаване на „Бъкингам“. Затова през цялото пътуване ще патрулираме на смени от по четири часа. Хартли, поемате каютите първа класа до два след полунощ. Аз ще ви сменя и ще ви събудя малко преди шест. Кран и Робъртс поемат същите вахти във втора класа, защото подозирам, че клетката се намира именно там.

— Колко хора търсим? — попита Кран.

— На борда ще има най-малко трима или четирима агенти, представящи се или за пътници, или за членове на екипажа. Така че ако забележите някого, когото сте виждали на улиците в Северна Ирландия, това няма да е съвпадение. И гледайте да ми докладвате незабавно. Което ме подсеща да попитам: открихте ли имената на пътниците, заели последните две каюти на първа палуба?

— Да, сър — каза Хартли. — Мистър и мисис Аспри, каюта номер пет.

— Магазинът, в който не бих пуснал жена ми, освен ако не е с друг мъж.

— И лорд Гленартър в каюта номер три. Потърсих го в „Кой кой е“. На осемдесет и четири е и е бил женен за сестрата на лорд Харви, така че се пада дядо на мисис Клифтън.

— Защо си е сложил табела „Не безпокойте“ на вратата? — попита полковникът.

— Казал на стюарда, че е много уморен от дългото пътуване от Шотландия.

— Нима? Все пак няма да е зле да го държим под око, макар че не виждам каква полза би могла да има ИРА от осемдесет и четири годишен старец.

Вратата се отвори и те се обърнаха. Влезлият капелан се усмихна на четиримата мъже, които бяха коленичили с молитвеници в ръце.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, докато вървеше по пътеката към тях.

— Не, отче, благодаря — отвърна полковникът. — Тъкмо си тръгваме.