Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (10)

7.

— Само с един глас?

— Да — каза майорът.

— В такъв случай купуването на акциите вече се доказа като добра инвестиция.

— Какво искате да направя сега?

— Засега подкрепете председателя, защото скоро отново ще се нуждае от подкрепата ви.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Не е нужно да разбирате, майоре.

Дон Педро стана от бюрото си и тръгна към вратата. Срещата беше приключила. Фишър бързо го последва в коридора.

— Как ви се отразява животът на семеен мъж, майоре?

— Отлично — излъга Фишър, който бързо беше научил, че двама души не могат да живеят толкова евтино, колкото един.

— Радвам се да го чуя — каза Мартинес, докато подаваше на майора дебел плик.

— Какво е това? — попита Фишър.

— Малък бонус за добре свършената работа — отвърна Мартинес, докато Карл отваряше външната врата.

— Но аз вече съм ви длъжник — каза Фишър, докато прибираше плика във вътрешния си джоб.

— А аз съм сигурен, че ще ми се издължите подобаващо — каза Мартинес и погледна към мъжа, който седеше на една пейка от другата страна на улицата и се преструваше, че чете „Дейли Мейл“.

— Още ли искате да дойда в Лондон преди следващото заседание на борда?

— Не, но искам да ми се обадите веднага щом научите кой е спечелил поръчката за построяването на „Бъкингам“.

— Вие ще сте първият, който ще научи — каза Фишър.

Отдаде шеговито чест на новия си шеф и закрачи към Слоун Скуеър. Мъжът от отсрещната страна на улицата не тръгна след него, но пък капитан Хартли знаеше със сигурност къде отива майорът.

Дон Педро се усмихна, докато влизаше обратно в къщата.

— Карл, кажи на Диего и Луис, че искам да ги видя незабавно. Ти също ще ми трябваш.

Икономът се поклони, докато затваряше външната врата, тъй като внимаваше да играе ролята си всеки път, когато някой можеше да ги гледа. Дон Педро се върна в кабинета си, седна зад бюрото, усмихна се и си помисли за току-що приключилата среща. Този път нямаше да му попречат. Всичко беше на мястото си и той можеше да довърши не само един човек, а цялото семейство. Нямаше намерение да казва на майора какъв ще е следващият му ход. Имаше чувството, че въпреки редовните бонуси Фишър може да се окаже несигурен при натиск и че е възможно да има някакви граници, които не е склонен да прекрачи.

На дон Педро не му се наложи да чака дълго — на вратата се почука и в кабинета влязоха единствените трима души, на които имаше доверие. Двамата му синове заеха местата си от другата страна на бюрото, което само му напомни, че най-малкият му син няма да присъства. Това само засили решимостта му. Карл остана прав.

— Заседанието на борда е минало отлично. Решили са с един глас разлика да започнат строежа на „Бъкингам“, като решаващ се е оказал вотът на майора. Сега трябва да разберем коя корабостроителница ще получи поръчката за строежа. Дотогава не можем да продължим с втората част от плана ми.

— И тъй като начинанието може да се окаже доста скъпо — обади се Диего, — имаш ли идеи как ще финансираме цялата операция?

— Да — каза дон Педро. — Смятам да обера банка.

 

 

Полковник Скот-Хопкинс се вмъкна в „Кларънс“ малко преди обяд. Кръчмата се намираше само на двеста метра от Даунинг стрийт и бе популярна сред туристите. Той отиде при бара и поръча половин пинта тъмно и двоен джин с тоник.

— Три и шест, сър — каза барманът.

Полковникът сложи на тезгяха два флорина, взе питиетата и тръгна към едно сепаре в ъгъла, където щяха да са добре скрити от любопитни очи. Остави напитките на малката дървена масичка, покрита със следи от халби и фасове. Погледна си часовника. Шефът му рядко закъсняваше, но пък в неговата работа проблемите по принцип изникваха в последния момент. Но явно не и днес, тъй като секретарят на кабинета влезе в кръчмата само след няколко секунди и се насочи право към сепарето. Полковникът стана.

— Добро утро, сър. — Никога не беше и помислял да се обърне към него със „сър Алън“: струваше му се прекалено фамилиарно.

— Добро утро, Брайън. Разполагам само с няколко минути, така че няма да е зле да ме запознаете с развитието на нещата.

— Мартинес, синовете му Диего и Луис, както и Карл Лунсдорф, определено работят като екип. След срещата ми с Мартинес обаче никой от тях не е припарвал до болница „Принцеса Александра“ в Харлоу, нито е стъпвал в Бристол.

— Добре е да се знае — каза сър Алън, докато вдигаше чашата си. — Но това не означава, че Мартинес не работи върху нещо друго. Не е от хората, които отстъпват лесно.

— Сигурен съм, че сте прав, сър. Макар и да не е ходил в Бристол, това не означава, че Бристол не отива при него.

Секретарят на кабинета повдигна вежда.

— Алекс Фишър сега е на пълен работен ден при Мартинес. Върнал се е в борда на „Барингтън“ и докладва пряко на новия си шеф в Лондон веднъж, а понякога и два пъти в седмицата.

Докато обмисляше думите на полковника, секретарят на кабинета отпи от двойния си джин. Първото, което трябваше да направи, бе да купи няколко акции на „Барингтън Шипинг“, за да получава копие от протоколите след всяко заседание на борда.

— Нещо друго?

— Да. Мартинес си уговори среща с управителя на „Английска банка“ за единайсет сутринта идния четвъртък.

— Значи скоро ще разберем колко още фалшиви банкноти от по пет паунда са останали у този проклетник.

— Не унищожихме ли всичко в Саутхамптън миналия юни?

— Само онова, което бе скрил в статуята на Роден. Но той е прекарвал по-малки количества от Буенос Айрес през последните десет години, много преди някой от нас да осъзнае какви ги върши.

— Защо управителят просто не откаже да работи с него, щом всички знаят, че банкнотите са фалшиви?

— Защото е надут задник и отказва да повярва, че някой е в състояние да създаде идеално копие на една от скъпоценните му банкноти. Значи Мартинес се кани да смени всичките си стари лампи с нови, а аз с нищо не мога да му попреча.

— Винаги мога да го ликвидирам, сър.

— Управителят или Мартинес? — попита сър Алън, без да е съвсем сигурен дали Скот-Хопкинс се шегува.

Полковникът се усмихна. Не би имал нищо против да види сметката и на двамата.

— Не, Брайън. Не мога да одобря премахването на Мартинес, докато не разполагам със законен повод. А доколкото знам, фалшифицирането не се наказва с бесило.

 

 

Дон Педро седеше зад бюрото си, барабанеше нетърпеливо по плота и чакаше телефона да звънне.

Заседанието на борда бе насрочено за десет часа и обикновено приключваше около пладне. Вече бе 12:20, а от Фишър нямаше и вест въпреки ясните инструкции да му се обади веднага след края на срещата. Спомни си обаче, че Карл беше препоръчал Фишър да не се опитва да се свърже с шефа, докато не се отдалечи достатъчно от сградата, за да е сигурен, че никой от другите членове няма да го види.

Освен това Карл бе посъветвал майора да избере място, което никой от другите директори не би и помислил да посети. Фишър бе избрал „Лорд Нелсън“ не само защото се намираше на по-малко от миля от корабостроителницата на „Барингтън“, но и защото беше наистина невзрачна кръчма, предлагаща евтини питиета. Още по-важното бе, че имаше телефон до входа.

Телефонът на бюрото на дон Педро оживя. Той грабна слушалката преди второто иззвъняване. Карл беше посъветвал Фишър да не се представя, когато се обажда от улична кабина, да не си губи времето в празни приказки и да гледа докладите му да се вместват в рамките на минута.

— „Харланд и Волф“, Белфаст.

— Има Бог — отвърна дон Педро.

Връзката прекъсна. Явно на заседанието не беше обсъждано нищо, което според Фишър не можеше да изчака до пристигането му утре в Лондон. Дон Педро затвори и погледна тримата мъже от другата страна на бюрото. Всички те вече знаеха каква ще е следващата им работа.

 

 

— Влез.

Главният касиер отвори вратата и се дръпна настрана, за да направи път на банкера от Аржентина, и Мартинес влезе в кабинета на управителя. Беше с двуреден костюм на тънко райе, бяла риза и копринена вратовръзка, всички шити по поръчка на Савил Роу. Следваха го двама униформени охранители, които носеха голям очукан училищен сандък с инициали БМ. Последен вървеше висок слаб джентълмен с елегантно черно сако, сива жилетка, панталони на тънко райе и тъмна вратовръзка на светлосини райета, сякаш за да напомни на простосмъртните, че двамата с управителя на банката са посещавали едно и също училище.

Докато управителят заобикаляше бюрото си и се ръкуваше с дон Педро, охранителите поставиха сандъка в средата на стаята. Управителят не откъсна поглед от сандъка, докато гостът му отваряше закопчалките и вдигаше капака. Петимата мъже се взряха в редиците прилежно подредени банкноти от по пет паунда. Гледката не беше необичайна за никой от тях.

Управителят се обърна към главния касиер.

— Съмървил, банкнотите да се преброят и проверят отново и ако мистър Мартинес е съгласен с резултата, след това да бъдат унищожени.

Главният касиер кимна и единият от охранителите затвори капака и го закопча. След това двамата бавно вдигнаха тежкия сандък и го понесоха след касиера извън кабинета. Управителят не каза нито дума, докато вратата не се затвори, а после попита:

— Какво ще кажете за чаша „Бристъл Крийм“, докато изчакаме преброяването, старче?

На дон Педро му бе трябвало известно време да приеме, че обръщението „старче“ е знак на добронамереност и дори на признание, че си член на клуба, макар и чужденец.

Управителят наля две чаши и подаде едната на госта си.

— За ваше здраве, стари друже.

— За ваше здраве, стари друже — повтори като папагал дон Педро.

— Изненадан съм — каза управителят, след като отпи, — че държите такава голяма сума пари в брой.

— Бяха в един трезор в Женева през последните пет години и щяха да си останат там, ако правителството ви не беше решило да започне да печата нови банкноти.

— Решението не е мое, старче. Всъщност бях против, но онзи глупак секретарят на кабинета… завършил неподходящото училище и университет… настояваше, че немците са фалшифицирали банкнотите ни от пет паунда по време на войната. Казах му, че това е просто невъзможно, но той не искаше и да чуе. Държеше се така, сякаш разбира повече от специалистите от банката ни. Казах му също, че докато подписът ми стои на английска банкнота, сумата трябва да се признае напълно.

— Не бих очаквал по-малко — каза дон Педро и рискува да се усмихне.

Скоро откриха, че им е трудно да намерят тема за разговор, по която и двамата да се чувстват удобно. Единствено благодарение на полото (не водното), Уимбълдън и очакването на 12 август продължиха да разговарят достатъчно дълго, за да може управителят да налее по още едно шери, но и той не бе в състояние да скрие облекчението си, когато телефонът най-сетне иззвъня. Управителят остави чашата си, вдигна слушалката и се заслуша. После извади от вътрешния си джоб писалка „Паркер“, написа някакво число и помоли главния касиер да го повтори.

— Благодаря, Съмървил — каза и затвори. — С радост мога да ви съобщя, че числата съвпадат, стари друже. Не че съм се съмнявал — побърза да добави.

Отвори горното чекмедже на бюрото си, извади чекова книжка и написа „Два милиона сто четирийсет и три хиляди сто трийсет и пет паунда“ с отработен калиграфски почерк. Не се сдържа и добави „в брой“, преди да сложи подписа си. Подаде с усмивка чека на дон Педро, който провери сумата и отвърна на усмивката му.

Дон Педро предпочиташе банково нареждане, но чек от управителя на „Английска банка“ беше второто най-добро решение. В края на краищата документът носеше подписа му.