Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (39)

36.

Понеделник, 8:53

Диего Мартинес си погледна часовника. Не можеше да си позволи да чака повече. Огледа пълния коридор, за да се увери, че стюарда го няма, отвори прозореца, завъртя дръжката отвън, отвори вратата и скочи от влака.

— Не можете да правите това! — извика някой.

Нямаше смисъл да си губи времето и да му казва, че вече го е направил.

Затича се към осветената гара и след около двеста метра перонът се появи пред него. Не можеше да види изумените лица на пътниците, които го гледаха от прозорците на вагоните, докато профучаваше покрай тях.

— Сигурно е въпрос на живот и смърт — предположи един от тях.

Без да спира да тича, Диего измъкна портфейла си и извади билета си много преди да стигне бариерата. Контрольорът го погледна.

— Казаха ми, че „Нощният шотландец“ ще пристигне най-малко след петнайсет минути.

— Къде е най-близкият телефон? — извика Диего.

— Ето там. — Контрольорът посочи редица червени кабини. — Не можете да ги пропуснете.

Диего се втурна през пълната чакалня, като вадеше монети от джоба на панталоните си. Спря пред шестте кабини. Три бяха заети. Той отвори вратата на едната свободна и провери дребните, но нямаше четири пенса, а само три.

— Прочетете новините! — чу глас наблизо.

Рязко се обърна, видя вестникарчето и се затича към него. Пререди дългата опашка и подаде на момчето половин крона.

— Искам едно пени.

— Веднага — каза момчето, което предположи, че господинът има спешна нужда да посети тоалетната, и бързо му даде едно пени.

Диего се втурна обратно към кабините и не чу вестникарчето да казва: „Рестото, сър“ и „Забравихте си вестника!“. Отвори вратата на първата кабина и бе посрещнат от надпис „НЕ РАБОТИ“. Напъха се в следващата, докато една стресната жена отваряше вратата. Вдигна слушалката, пъхна четирите пенса в черната кутия и набра СИТИ 416. Секунди по-късно чу сигнал за свободно.

— Вдигай, вдигай, вдигай! — извика той.

Най-сетне в слушалката прозвуча глас.

— „Кейпъл и компания“. С какво мога да ви помогна?

Диего натисна А и чу как монетите падат в кутията.

— Свържете ме с мистър Александър.

— Кой мистър Александър? А., Д. или У?

— Момент. — Диего остави слушалката върху апарата, извади от портфейла си визитката на мистър Александър и бързо взе отново слушалката. — Чувате ли ме?

— Да, сър.

— Дейвид Александър.

— В момента не е на разположение. Да ви свържа ли с друг брокер?

— Не, свържете ме незабавно с Дейвид Александър — настоя Диего.

— Но той разговаря с друг клиент.

— Тогава прекъснете разговора. Спешно е.

— Нямам право да прекъсвам разговори, сър.

— Можеш и ще го направиш, глупачке, освен ако не искаш от утре да си търсиш работа.

— За кого да предам? — попита разтрепераният глас.

— Просто ме свържи! — извика Диего.

Чу се изщракване, после глас:

— Чувате ли ме, мистър Хардкасъл?

— Не, не ви чува. Обажда се Диего Мартинес, мистър Александър.

— А, добро утро, мистър Мартинес. Обаждате се точно навреме.

— Кажете ми, че не сте продали акциите на „Барингтън“ на баща ми.

— Всъщност току-що го направих. Несъмнено ще се зарадвате да научите, че един клиент купи всички милион и двеста хиляди акции. При нормални обстоятелства това можеше да отнеме две, може би три седмици. И дори ги продадох с един шилинг над цената им при отварянето на борсата.

— За колко ги продадохте?

— За един паунд и девет шилинга. Нареждането е пред мен.

— Но те струваха два паунда и осем шилинга, когато борсата затвори в петък следобед!

— Така е, но явно е имало оживена търговия с акции на компанията през уикенда. Предположих, че ще сте в течение, и затова така се зарадвах, че успях да се освободя така бързо от тях.

— Защо не опитахте да се свържете с баща ми, за да го предупредите, че цената се е сринала? — изкрещя Диего.

— Баща ви ясно заяви, че няма да е на разположение през уикенда и че няма да се връща в Лондон до утре сутринта.

— Но когато видяхте, че цената пада, защо не използвахте здравия си разум и не изчакахте първо да говорите с него?

— Писмените инструкции на баща ви са пред мен, мистър Мартинес. Няма как да бъдат по-ясни. Цялото му дялово участие в „Барингтън“ трябва да бъде пуснато на пазара при отварянето на борсата днес сутринта.

— Чуйте ме добре, Александър. Нареждам ви да отмените продажбата и да върнете акциите му.

— Боя се, че не мога да го направя, сър. Трансакцията е уговорена и няма начин да се отмени.

— Документите оформени ли са?

— Не, сър, но това ще бъде направено преди края на работния ден.

— Тогава не ги оформяйте. Кажете на купувача, че е станала грешка.

— Сити не работи по този начин, мистър Мартинес. След като трансакцията е уговорена, няма връщане назад, в противен случай пазарът щеше да е в непрекъснат хаос.

— Казвам ви, Александър, отменете продажбата или ще съдя компанията ви за неизпълнение на нареждания.

— А аз ви казвам, мистър Мартинес, че ако го направя, ще бъда изправен пред Съвета на фондовата борса и ще изгубя лиценза си.

Диего смени тактиката.

— Акциите от член на семейство Барингтън или Клифтън ли бяха купени?

— Не, сър. Изпълнихме дословно инструкциите на баща ви.

— Тогава кой ги е купил?

— Председателят на уважавана йоркшърска банка от името на свой клиент.

Диего реши, че е време да опита друг подход, който винаги досега бе работил безотказно.

— Ако успеете да забутате някъде нареждането, мистър Александър, ще ви дам сто хиляди паунда.

— Ако го направя, мистър Мартинес, не само ще изгубя лиценза си, но и ще вляза в затвора.

— Парите ще са в брой, така че никой няма да разбере.

— Аз обаче знам — каза Александър. — И ще съобщя за този разговор на баща ми и брат ми на следващата среща на съдружниците. Искам да го кажа съвсем ясно, мистър Мартинес. Тази фирма вече няма да работи с вас, нито с друг член на семейството ви. Приятен ден, сър.

Връзката прекъсна.

 

 

— Коя новина да бъде първа, добрата или лошата?

— По принцип съм оптимист, така че да започнем с добрата.

— Успяхме. Вече сте горд собственик на един милион и двеста хиляди акции на „Барингтън Шипинг“.

— А лошата?

— Трябва ми чек за един милион седемстотин и четирийсет хиляди, но ще останете доволен да чуете, че акциите скочиха с четири шилинга, откакто ги купихте, така че вече сте направили добра печалба.

— Благодарен съм ви, Седрик. И както се разбрахме, ще покрия всички загуби, които сте претърпели през уикенда. Мисля, че е съвсем честно. И сега какво следва?

— Утре ще пратя в Гримсби един от младшите ни директори, Себастиан Клифтън, с всички бумаги за подписване. Тъй като става дума за голяма сума, предпочитам да не оставям документите на прищевките на пощенската служба.

— Ако става дума за брата на Джесика, нямам търпение да се срещна с него.

— Точно той е. Би трябвало да пристигне при вас утре по обед и след като подпишете всичко, ще се върне в Лондон.

— Кажете му, че подобно на вас му предстои чревоугодническо изживяване с най-добрата риба и пържени картофи на света, поднесени върху вчерашен „Гримсби Ивнинг Телеграф“. Определено няма да го водя в скъпи ресторанти с покривки и чинии.

— Щом беше добро за мен, ще бъде добро и за него — каза Седрик. — Очаквам с нетърпение да се видим идния понеделник на общото годишно събрание.

— Въпреки всичко ни остават още няколко проблема — каза Себастиан, след като Седрик затвори телефона.

— Какви по-точно?

— Макар че цената на акциите вече започна да се покачва, не бива да забравяме, че писмото на Фишър с оставката му ще бъде пратено на пресата в петък. Твърдението на член на борда, че компанията е изправена пред фалит, може да доведе до сриване на акциите.

— Това е една от причините утре да пътуваш за Гримсби — каза Седрик. — Фишър има среща с мен в дванайсет, а по това време ти ще се наслаждаваш на най-добрата риба и пържени картофи в страната, с грахово пюре като допълнително.

— А каква е другата причина? — попита Себастиан.

— Искам да си по-далеч, когато се срещна с Фишър. Присъствието ти може само да му напомни на чия страна съм всъщност.

— Той няма да е лесен противник — предупреди Себ. — Вуйчо ми Джайлс на няколко пъти се увери в това.

— Нямам намерение да се отнасям към него като към лесен противник — каза Седрик. — Тъкмо обратното. Някакви други проблеми?

— Три всъщност. Дон Педро Мартинес, Диего Мартинес и донякъде Луис Мартинес.

— Имам достоверна информация, че с тези тримата на практика е свършено. Дон Педро е изправен пред банкрут, Диего всеки момент може да бъде арестуван за опит за даване на подкуп, а Луис не е в състояние да издуха и носа си, ако баща му не му държи носната кърпичка. Според мен съвсем скоро ще видим тези трима господа да поемат на еднопосочно пътуване до Аржентина.

— Въпреки това имам чувството, че дон Педро ще опита да си отмъсти до последно, преди да си тръгне.

— Не мисля, че точно сега би посмял да припари до Барингтънови или Клифтънови.

— Не мислех за семейството си.

— Не е нужно да се безпокоиш за мен — каза Седрик. — Мога да се грижа за себе си.

— Не мислех и за вас.

— Тогава за кого?

— За Саманта Съливан.

— Не ми се вярва, че дори той ще е склонен да поеме такъв риск.

— Мартинес не мисли като вас…

 

 

Понеделник вечер

Дон Педро беше толкова бесен, че мина известно време преди да си възвърне дар слово.

— Как са успели да го направят? — остро попита той.

— След затварянето на борсата в петък и заминаването ми за Шотландия — каза Диего — някой е започнал да продава голям брой акции на „Барингтън“ в Ню Йорк и Лос Анджелис, а после и в Сидни след отварянето на тамошната борса, като се е отървал от последните няколко в Хонконг, докато всички ние сме спали.

— Спали във всяко едно отношение — каза дон Педро. Отново последва дълго мълчание и отново никой не посмя да наруши тишината. — И колко изгубих? — попита накрая той.

— Над един милион паунда.

— Разбра ли кой е продавал акциите? Защото се обзалагам, че е същият, който е изкупил моите тази сутрин на половин цена.

— Мисля, че е някакъв Хардкасъл, който беше на телефона, когато прекъснах разговора на Дейвид Александър.

— Седрик Хардкасъл — каза дон Педро. — Йоркшърски банкер, който членува в борда на „Барингтън“ и винаги подкрепя председателя. Ще съжалява.

— Татко, това не е Аржентина. Ти изгуби почти всичко, а и без това знаем, че властите само търсят повод да те депортират. Може би е време да сложиш край на тази вендета.

Диего видя полетялата към него ръка, но не трепна.

— Да не си посмял да казваш на баща си какво може и какво не може да прави. Ще замина тогава, когато поискам, а не по-рано. Ясно ли е? — Диего кимна. — Има ли друго?

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че забелязах Себастиан Клифтън на Кингс Крос, когато се качих на влака, макар че беше доста далеч.

— Защо не провери?

— Защото влакът всеки момент щеше да замине и…

— Дори са се сетили, че не могат да продължат с плана си, ако не се качиш на влака. Умно — каза дон Педро. — Значи трябва да са имали и човек в „Гленливън“, който е следил всяка наша стъпка. Как иначе биха разбрали, че се връщаш в Лондон?

— Сигурен съм, че никой не ме проследи, когато напуснах хотела. Проверих на няколко пъти.

— Но явно някой е знаел, че си във влака. Прекалено съвпадение е, че точно в нощта, в която пътуваш ти, влакът закъснява с час и половина за първи път от години. Помниш ли да е ставало нещо необичайно по време на пътуването?

— Някаква курва, Кити, се опита да ме свали, после някой дръпна внезапната спирачка…

— Прекалено много съвпадения.

— По-късно я видях да си шепне с главния стюард, а той се усмихна и се отдалечи.

— Проститутка и стюард не могат да спрат сами „Нощният шотландец“ за час и половина. Не, на влака трябва да е имало някой с истинска власт, който да дърпа конците. — Отново последва дълго мълчание. — Мисля, че са се усетили, но този път ще се погрижа да не се усетят. За целта ще трябва да сме толкова добре организирани, колкото са и те.

Диего не изрази мнение. Разговорът се беше превърнал в монолог.

— Колко пари в брой са ми останали?

— Около триста хиляди при последната ми проверка — каза Карл.

— И художествената ми колекция снощи е била изложена за продажба. Агню ме увери, че би трябвало да ми донесе повече от милион. Значи все още имам предостатъчно ресурси да се справя с тях. Никога не забравяйте, че няма значение колко дребни сблъсъци губиш, стига да победиш в решителното сражение.

Диего сметна, че моментът не е подходящ да напомня на баща си кой от двамата генерали е изказал това мнение при Ватерлоо.

Дон Педро затвори очи, облегна се в креслото си и се умълча. Отново никой не посмя да прекъсне мислите му. Внезапно очите му се отвориха и той изпъна гръб.

— Сега слушайте внимателно — каза дон Педро и се обърна към по-малкия си син. — Луис, от теб искам да актуализираш досието на Себастиан Клифтън.

— Татко — започна Диего, — предупредиха ни…

— Млъквай. Ако не искаш да участваш в екипа ми, можеш да се пръждосаш още сега.

Диего не помръдна, но усети обидата по-силно и от плесника.

Дон Педро отново насочи вниманието си към Луис.

— Искам да знам къде живее, къде работи и кои са приятелите му. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с това?

— Да, татко — отвърна Луис.

Диего не се съмняваше, че ако брат му имаше опашка, щеше да я размахва.

— Диего — продължи дон Педро, обръщайки се към големия си син, — ти ще идеш в Бристол и ще посетиш Фишър. Не му казвай, че ще пътуваш, по-добре да го изненадаш. Сега е още по-важно в петък сутринта да връчи писмото с оставката си на мисис Клифтън, а след това да съобщи и на пресата. Искам бизнес редакторът на всеки национален вестник да получи копие и очаквам Фишър да бъде на разположение на всеки журналист, който реши да го интервюира. Вземи хиляда паунда. Нищо не съсредоточава Фишър по-добре от вида на пари в брой.

— Може вече да са го купили — предположи Диего.

— Тогава вземи две хиляди. — Дон Педро се обърна към най-верния си съюзник. — Карл, най-доброто съм запазил за теб. Вземи нощния влак до Единбург и открий онази курва. И когато го направиш, дай й нощ, която никога няма да забрави. Не ми пука как ще действаш, но искам да знам кой е направил така, че влакът да закъснее с час и половина. Ще се срещнем отново утре вечер. Така ще мога да мина през галерията на Агню и да видя как вървят продажбите. — Дон Педро помълча известно време и после добави: — Имам чувството, че за това, което съм наумил, ще са ни нужни много пари в брой.