Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (15) (Заговор на папите против християнството)

„Помиряване“ с Православието под върховенството на папата

Друго основно направление на дейността на Ватикана се явява продължаването на междурелигиозния диалог, в който предишната гъвкавост отстъпва място на по-настъпателна и твърда позиция, насочена към възвисяването на авторитета на Католическата църква и римския понтифик. Ако задачата на Йоан Павел II е да привлече към сътрудничество с католицизма колкото може повече религии, то задачата на новия папа се състои в открито утвърждаване в световното религиозно общество на водещата роля на Римокатолическия понтифик. В едно свое изказване Бенедикт XVI заявява, че „икуменическият диалог остава един от приоритетите на Католическата църква, обаче, за да бъде този диалог наистина конструктивен, освен отвореност към събеседника, е необходима вярност към идентичността с католическата вяра“. А нали най-голямата проява на тази идентичност — е признаването на върховенството на папата.

През юни 2007 г. Конгрегацията по доктрината на вярата, оглавявана от кардинал Уилям Левада, издава документ: „Отговори на въпроси, касаещи някои аспекти на католическата доктрина“, който изяснява истинското значение на някои еклесиологични формулировки, съдържащи се в по-ранните документи, в частност, в декларацията „Dominius Iesus“ (2000). В нея още веднъж по-ясно се посочва, че единствената Църква Христова „пребъдва в Католическата църква, управлявана от приемника на Петър и епископите в общност с него“, че на нея ѝ е поверена „пълната благодат и истината“, докато в същото време в другите Църкви и църковни общности, които не се намират в пълна съобщност с Католическата църква (православието и протестантството — О.Ч.), Църквата присъства благодарение само на „някои елементи на истина и святост“^[1]. При това ако протестантските църковни общности, както се посочва в документа, поради отсъствие на тайнството на свещеността са лишени от основополагащи елементи на църковността и не могат да се наричат църкви в самия смисъл на думата, то по отношение на православието е казано, че макар и тези църкви да притежават истинни тайнства и са достойни да се наричат „отделни или поместни Църкви“, то същността им „страда от някакъв недостатък“, понеже едно от вътрешно образуващите им начала се явява „общението с Католическата църква, видим глава, на която се явява Римския Епископ — Приемника на Петър“, а поради разделението между християните тази „пълнота на вселенскостта“ среща препятствия^[2].

Приравнявайки в „недостатъчността на святостта“ православието и протестантството, Ватиканът активно се заема с „възвръщането“ под омофора^[3] на папата представителите на двете християнски конфесии.

Най-голяма готовност за това проявяват консервативно настроените англикански общини. Работата е там, че още през 1991 г. част от англиканите, недоволни от либералните реформи в техните църкви, скъсват с Кентърбърийския архиепископ, духовен лидер на всички англикани, образувайки Традиционно англиканско общество (ТАО), наброяващо в днешно време около 500 хиляди човека. Целта на организацията е да защити вярата и противостои на превръщането на църквата в по-мирска. През 2007 г. лидерите на ТАО изпращат във Ватикана писмо с молба за пълно общение със Св. Престол, след което Конгрегацията по доктрината на вярата започва работа в тази посока. В резултат през октомври 2009 г. нейният префект кардинал Уйлям Джозеф Левада обявява за това, че папата е готов да приеме в лоното на Католическата църква цели англикански общности, желаещи да се върнат към пълното християнско единство с католиците и подготвя специална Апостолска конституция Anglicaorum Coetibus, предполагаща създаването на специални църковни структури, позволяващи на англиканите да преминават в католическата вяра. В съответствие с нея, англиканите ще станат англиканокатолици, а не римокатолици, запазвайки идентичност и получавайки статут „персонален ординариат“. Този статут предполага не само запазване на традиционната литургия, дисциплина и богословие, но и частична автономия, при която общността ще бъде изведена от юрисдикцията на местните католически епископи и подчинена на собствени епископи, тоест получават такава привилегия, каквато ползва „Опус Деи“. Освен това, сан на католически свещеници могат да получат и онези англикански клирици, които са женени, наистина, тогава те не могат да станат епископи.

Веднага след това около 600 служителя на традиционалистическото течение на Англиканската църква на Великобритания, обединени в движението „Напред във вярата“, обявяват на свое събрание в Лондон, че са готови да преминат в лоното на Католическата църква, поставяйки с това самата англиканска църква на границата на тежък разкол. Кентърбърийският архиепископ Роуен Уйлямс, обезпокоен от онова, как е проведено и възприето обявяването на папската конституция (а Уйлямс е оповестен за подготовката на документа само две седмици преди той да бъде обявен официално), през ноември същата година е приет от папата. Срещата преминава при закрити врати, подробностите по обсъждането остават неизвестни, но след нейния край пресслужбата на Ватикана и Роуен Уйлямс се изказват за възобновяване на диалога, който е прекъснат поради недоволството на Католическата църква от либералните промени в англиканското общество. При това архиепископ Уйлямс подчертава, че той не смята издаването на конституцията за опит да се „откраднат“ вярващи от Англиканската църква, заявявайки: „Хората стават католици, защото те искат да бъдат католици, защото по такъв начин се оформя тяхното съзнание“.

Характерно е, че няколко дена преди срещата с папата Уйлямс излиза с реч на икуменическия семинар в Папския Григориански университет, в която, макар и да подлага на критика позицията на Ватикана, разглеждаща ръкополагането на жени като препятствие за икуменическия диалог, въпреки това подчертава, че католицизма и англиканството са много близки, а наличните между тях различия — това са „разногласия от второ ниво“^[4].

Действията на папата накрая завършват с успех. Вече през февруари 2010 г. главата на ТАО архиепископ Джон Хепуърт съобщава за „голям прогрес“ в преговорите по повод встъпването в общение с Рим, а през март за прехода под омофора на Рим обявяват консервативните англикани от САЩ, Австралия и Канада, изказвайки се категорично против ръкополагането на жени и хомосексуалисти в свещенически сан и благославянето на еднополовите съюзи.

Важна роля в плана за постигане на сближаване между католиците и англиканите е призвана да изиграе визитата на Бенедикт XVI във Великобритания, състояла се през септември 2010 г. Трябва да подчертаем, че това е първото посещение на главата на Св. Престол в Обединеното кралство, и има статута на държавна визита с пастирски елементи, в подготовката, на което участват както представители на католическите общности във Великобритания, така и държавни органи и власти. Предприетата още през 1982 г. визита на Йоан Павел II в Англия има само пастирски характер и е осъществена по покана на католиците.

През четирите дни на визитата папата се среща с представители на много общности и различни религии, оформящи английското общество, но основно събитие, заради което е предприето посещението, става участието на папата в церемонията по причисляването към лика на блажените на известния английски теолог и църковен деятел от XIX век Джон Хенри Нюман. Значението на този акт е не само в това, че това е първата беатификация от времето на идване на власт на Бенедикт XVI, но и в това, че Нюман заема особено място в историята на католицизма.

Той е англикански свещеник, който, като оценява значението на католическите традиции и се опитва отначало да съвмести англиканското и католическото вероучение, преминава към католицизма, той е ръкоположен за свещеник и възведен в кардиналско достойнство. Решаващият принос на Нюман се състои в това, че той формулира концепцията на така нареченото догматическо развитие, която става предпоставка и основа на утвърждаването на идеята за папската непогрешимост, оформена в качеството на догма на I Ватикански събор. Тя изхожда от това, самото съдържание на вярата и Откровението в самото начало е било само в зачатъчен вид, във вид на неясни намеци в Писания и Предания, доколкото апостолите осъзнавали християнската вяра само в най-минимален обем. И само с течение на времето Църквата постепенно осъзнавала и формулирала новите истини, построявайки на основата на неявни божествено откровени послания догматическите изводи. Доколкото в съответствие с католическата идея Църквата има явен глава — папата, който стои като пазител на истинското учение, но оттам произтича необходимостта да се провъзгласи неговото мнение и решенията му за непогрешими, което и е направено на I Ватикански събор.

Този подход се основава на чисто схоластичното разбиране на догматическото съдържание на християнската вяра като определено количество знания, подредени в логически непротиворечива философско богословска система, и е съвършено чуждо на православното разбиране, произлизащо от това, че непогрешимостта на Църквата се заключава в нейната способност да съхранява неизменно Христовото учение. То изключва възможността за догматически прогрес, твърдейки, че обективното съдържание на истината е неизменно, понеже то е дадено в Обетованието, а развитието е възможно само в степента на усвояване на богооткровената истина.

Нюман е интересен и с това, че вече в наши дни за него се говори като за скрит баща на II Ватикански събор, тъй като много от онова, което го безпокои, намира отдушник по онова време^[5]. Коментаторите отбелязват, че неговото разбиране на вярата е близко до това на Ескрива де Балагер, за което, например, споделя в своето интервю за католическата агенция Zenit в навечерието на папската визита в Англия членът на „Опус Деи“, свещеникът Хуан Р. Велес (той се явява съавтор и редактор на няколко книги на Нюман). Като подчертава, че както и Хосемария Ескрива Нюман е ревностен поборник за светостта във всекидневния живот, Велес заявява: „Той беше убеден, че всеки католик е призван да развива дадените му от Бога таланти, за да служи с тях на своя Създател в обществения живот“. Подобно на Ескрива, проповядващ 50 години по-късно, Нюман призовава своите колеги и своите студенти да се стремят да заемат своето място в обществото, за да донесат Светлината Христова във всичките му слоеве, в това число и във висшите му ешелони. Фактически блаженият Джон Хенри Нюман призовава миряните без страх да изповядват своята вяра и да поемат отговорност за обществото… С една дума, Нюман предполага, че вярващите миряни са длъжни да отделят време за молитва и изучаване на богословието, и че те са длъжни да се издигат в службата, да имат влияние в университетската среда, в правителствените учреждения. Те не трябва да превръщат религиозните си убеждения в шапка, която свалят и закачат на закачалката при влизане вкъщи. Новият блажен на Католическата църква като че ли пита всеки от нас: „По какъв начин ти можеш да служиш на Бог по най-плодотворен начин, оставайки верен на своята професия, заемайки определена позиция в обществото?“.^[6]

Велес намира и много общо между Нюман и Бенедикт XVI, подчертавайки, че те двамата се явяват изключителни интелекти и че техните богословски произведения много си приличат.

Може да направим извода, че фигурата на Нюман представлява, по такъв начин, за Ватикана особен интерес както поради изключителната актуалност на неговия подход към разбирането за ролята на католицизма в общественото развитие, така и поради неговото значение като символ на сближаването на англиканството с католицизма, което може да завърши само под омофора на папата.

Резултатите от визитата на понтифика са високо оценени както от Ватикана, така и от ръководствата на Великобритания и Англиканската църква. Както заявява Кентърбърийския архиепископ Рон Уйлямс, именно благодарение на визитата на папата въпросите за вярата отново излизат на преден план в британското общество.

Отказвайки на протестантизма правото да се нарича истинско християнско учение, Ватиканът заедно с това с посредничеството на католическите мисии тясно сътрудничи с протестантските общности в реализацията на общата с тях стратегия за настъпление в каноничните земи на православието чрез въвличането му в активен диалог. Става дума за продължаване на прозелитизма, методите и способите, на който стават все по-гъвкави и изтънчени. Бенедикт XVI изключително изкусно използва днешната тактика „криптокатолицизъм“, при който католиците, избягвайки открити конфликти и силов натиск, осъществяват последователно и дълбоко проникване в православния свят.

Главната задача на Св. Престол днес се състои в постигане на признание от Православната църква на примата на Римския епископ, интерпретирано изключително широко и разбирано като върховенство на неговата власт. Ключова роля в осъществяването ѝ е призован да изиграе Константинополският патриарх Вартоломей, който заема ясно прокатолическа и проамериканска позиция. Той трябва да утвърди в православието заимстваната от папизма идея за Константинополския патриарх като явен глава на Православната църква със специални прерогативи във властта, щото, като обедини всички поместни църкви под своето начало, да ги постави под контрола на папата, върховенството, на когото е готов да признае^[7].

Отчитайки важния характер на мисията на патриарх Вартоломей, трябва по-подробно да се спрем на някои факти от биографията му.

Неговото духовно израстване протича в атмосфера на икуменически идеи и много силно католическо влияние, което той изпитва по време на обучението си в Източния институт при Григорианския университет, в Икуменическия институт в Боссе (Швейцария) и в Мюнхенския университет. В Григорианския институт той защитава докторска степен, там и преподава. Богат опит в икуменическа дейност Вартоломей придобива работейки в комисията „Вяра и църковно устройство“ на ССЦ и на поста член на ЦК и изпълкома на ССЦ, вземайки участие във всички големи конгреси на тази организация, в икуменическите срещи и съвместни молитви във Ватикана, Лондон, Вашингтон, а също и в работата на икуменическия фонд Pro Oriente, който поддържа диалог между богословите.

След своето избиране за патриарх (през октомври 1991 г.) Вартоломей следва пътя на икуменическото сливане на Православната църква с друговерците, активно участвайки в православно католическия, православно ислямския и православно юдейския диалози. Той е организатор и участник на междурелигиозната Световна конференция „Религия и свят“ през 1994 г., в хода, на която призовава представителите на всички религии „към съюз и съвместни усилия в името на духовните принципи на икуменизма, братството и мира, доколкото всички ние сме единни в Духа на Единия Бог“. Под негово ръководство се провеждат консултации с представители на юдаизма през 1993 г. в Атина и през 1998 г. в Израел. През 2002 г. той участва в междурелигиозна молитва в Асизи.

През 2006 г. по покана на патриарха Вартоломей се провежда посещението на Бенедикт XVI в Истанбул, където те съвместно се молят в храма Св. Георги във Фенер, а след това в католическия храм Свети Дух в Истанбул. През юни 2008 г. патриарх Вартоломей прави официално посещение във Ватикана, а през октомври същата година се моли заедно с папата в Сикстинската капела по време на междуконфесиалната среща, свикана за борба с фундаментализма и за религиозна търпимост.

Патриарх Вартоломей, който е ангажиран активно в мирска обществена дейност, се изказва в Европарламента, на международния „Пражки форум 2000“, награден е със Златен медал на Конгреса на САЩ и наградата на ООН „Борец за охрана на Планетата Земя“. През 2005 г. заедно с равина Артур Шнайдер се проявява като организатор на истанбулската „Конференция за мир и толерантност“. На 28 октомври 2009 г. патриарх Вартоломей посещава синагогата Парк Ист в Ню Йорк^[8].

Що се касае до неговите тесни връзки с американското ръководство, то следва да подчертаем, че през 1998 г. в САЩ е приет закон за защита на Константинополския патриархат, който определя твърдата подкрепа на последните натовски операции в православните страни (Грузия и Украйна) и извършените там „цветни революции“.

Именно този религиозен деец претендира днес за това, че той да оглавява всички православни вярващи в света, да инициира и координира действията на поместните църкви.

Трябва да кажем, че още Константинополският патриарх Димитрий (1972–1991) се обявява за „първи сред равните на Светата Православна Църква“, а папата — за „първи сред равните в цялата Църква Христова“, признавайки го, по такъв начин, за „по-голям брат“^[9]. Патриарх Вартоломей също така и активно предявява претенции за статута на глава на Вселенското православие, позволявайки си да се нарича „Първопрестол на Православието“ и „духовен вожд на 300 милиона православни християни на Константинополския Синод“. При това той използва онзи факт, че Константинополската църква има изключително разклонена структура и включва в себе си 234 чуждестранни епархии с брой на вярващите около 3 милиона човека (макар и в самата Турция те да не са повече от 3 хиляди), което му дава възможност да твърди, че основата на своето паство той смята разпръснатите по целия свят епархии извън неговите канонически територии. Най-големи по численост епархии при това се намират в САЩ — 1750 хил., Канада — 230 хил., Австралия — 320 хил., Германия — 350 хил., Великобритания — 200 хил.^[10]

Идеята за „Първопрестолното Православие“ се приема толкова на сериозно във Фенер (квартал в Истанбул, където се намира Вселенската патриаршия — бел.пр.), че съвсем неотдавна секретаря на Константинополския патриархат архимандрит Елфидофорос Ламбриниадис заявява, че „отказът да се приеме примата в Православната Църква, приматът, който може да бъде въплътен само от най-първия — това е най-малкото ерес“. Както пише прот. Андрей Новиков, „съвършено очевидно е, че представената в думите на архимандрит Елфидофорос Ламбриниадис доктрина на източния папизъм почти не се отличава от западния папизъм. Трябва да кажем, че секретаря на Синода на Константинополската Църква е преминал определена психологическа граница — той вече не само защитава «източно папиското» лъжеучение, той направо обявява несъгласните с него за еретици“^[11].

Всъщност, на православието се натрапва коренно чужд нему католически модел на църковна организация, която може да бъде внедрена само в условията на разрушаване на неговия каноничен правов ред, към което се стреми Фенер, поощрявайки разкола в поместните Православни църкви и натрапвайки им политиката на икуменизъм. Именно с тази идея е обосновано създаването през 1996 г. паралелно с Естонската православна църква на Московски патриархат на Естонската апостолска православна църква под омофора на Константинопол, макар каноническото право да не предвижда паралелни юрисдикции. Това събитие предизвиква за известно време сериозна криза в отношенията между Москва и Константинопол.

В качеството на основно средство за единение на православието под своето начало Константинополският патриарх разглежда подготовката на Великия Всеправославен Събор. Подготвителната работа по него започва още през 60-те години по инициатива на известния икуменист митрополит Никодим (Ротов)^[12], и от тогава се осъществява на Всеправославни предсъборни съвещания, които се провеждат вече четири пъти (в Шамбези през 1976, 1982, 1986 и 2009 г.), и на Междуправославни подготвителни комисии (в Женева през 1971 г., и в Шамбези през 1986, 1990, 1993, 1999 и 2009 г.).

Самият списък с въпросите, предложен от патриарх Вартоломей, свидетелства за това, че съборът трябва да има реформаторски характер. Той е призван да обсъди следните въпроси: 1. Православната диаспора. Определяне на юрисдикциите на православните обединения извън пределите на националните граници. 2. Процедура за признаване на статута на църковните автокефалии. 3. Процедура за признаване на статута на църковната автономия. 4. Диптих (йерархия на православните Църкви). Правила за взаимното каноническо признаване на Православните Църкви. 5. Установяване на общ календар на празниците. 6. Правила и препятствия за извършването на тайнството на брака. 7. Въпросът за поста в съвременния свят. 8. Връзката с другите християнски конфесии. 9. Икуменическото движение. 10. Приносът на Православието в утвърждаването на християнските идеали мир, братство и свобода^[13].

Съвършено очевидно е, че прикривайки се зад паравана на събора, Константинопол се стреми да реализира собствена програма на действия, включваща две направления. Първо, да постигне такава секуларизация и либерализация на църковния живот, която да доведе до разрушаване на каноническия строй на Православната църква — става дума за утвърждаване на икуменизма, въвеждането на нов календар, второбрачие на духовенството, намаляване и отслабване на постите и др. Второ, да утвърди своето лидерство в православието в качеството на наднационална структура, въплъщаваща общоцърковното единство. В този план обсъждането на въпросите, свързани с юрисдикцията на православните обединения и статута на автокефалиите е необходимо за постигане на приемането на такъв модел на йерархия на Православните църкви, при който рязко пада значението на тяхната национална самостоятелност, а православните общности извън пределите на техните национални граници да бъдат обединени под началото на Фенера.

Важно е да напомним, че много православни богослови смятат, че подготвяният „Свети Вселенски събор“ — той е онзи същия отстъпнически „осми събор“, за който предупреждават нашите свети отци, сред които е и преподобния Кукша Одеский (починал през 1964 г.), пророкуващ:_ „Последни времена настават. Скоро ще има икуменически събор наречен «Свети». Но той ще бъде онзи същият «осми събор», който ще бъде сборище на безбожници. На него всички вери ще се съединят в една. След това ще бъдат премахнати всички пости, монашеството ще бъде напълно унищожено, епископите ще бъдат женени. Новостилния календар ще бъде въведен във Вселенската църква. Бъдете бдителни. Старайте се да посещавате божиите храмове, докато са още наши. Скоро няма да може да се ходи там, всичко ще се измени. Само избраните ще видят това. Хората ще бъдат заставяни да ходят на църква, но ние не трябва да ходим там в никакъв случай. Моля ви, стойте в православната вяра до края на вашите дни и се спасете!“_.

Дейността на патриарх Вартоломей неволно ни принуждава да си спомним програмата „Велика вента“ на италианските карбонарии. И ако реализирането на последната се оказва възможно поради присъствието в Католическата църква на пълновластния глава — папата, чрез когото именно се извършва самоунищожението на църквата, тогава става ясно, защо е толкова важно за антихристиянските сили да утвърдят идеята за „православния папа“ — който е и призван да осигури „тържеството на революционните идеи“.

Срещите в Шамбези стават решаващи за активизиране на усилията в подготовката за свикването на събора и първостепенна роля тук изиграва сближаването между Московския и Константинополския патриарси, което се осъществява въпреки че естонският проблем остава висящ. Посещението на патриарх Кирил в Истанбул през юли 2009 г. и ответната визита на патриарх Вартоломей през май 2010 г. в Москва изменят климата на взаимоотношенията между двамата патриарха и, както казва главата на Отдела по външно църковни връзки на Московския Патриархат митрополит Иларион, полагат началото на „ново равнище на отношенията, основани на доверие и взаимни консултации“^[14]. Патриарх Вартоломей също така подчертава, че във взаимоотношенията между двете църкви е отворена нова страница и че благодарение на сътрудничеството на икуменистите от Константинопол и ОВЦС на руската православна църква подготовката за „Светия и Велик Събор на Православната Църква“, провеждането, на който се явява негова отколешна надежда, се приближила до завършващия си стадий^[15]. На срещата в Москва е взето решение да се ускори този процес, за да се направи възможно свикването на събора през 2011 г. Това е потвърдено от патриарх Вартоломей и в неговото августовско заявление: „Православието ще живее и ще бъде проведен Светия и Велик Събор, подготовката, за който приближава своя край. В началото на 2011 г. ще се състои предпоследната, вероятно, среща на подготвителната комисия в нашия патриаршески център в Женева и тя ще стане голямо събитие. Подобни събития не са се случвали от 787 г., от VIII век ние не сме имали подобен Вселенски събор с такъв мащаб“^[16].

Стремейки се към обединяване под своя власт на православния свят, Константинополският патриарх издига в качеството на най-важна задача: да постигне приемането от православния свят на идеята за папския примат. Сериозен опит за утвърждаването ѝ е предприет през октомври 2007 г. в Равена на десетото пленарно заседание на Смесената международна комисия по богословски диалог между Римокатолическата и Православната църкви, което представителите на РПЦ са принудени да напуснат в знак на протест против присъствието на нея на Естонската апостолска църква. На срещата в отсъствието на делегацията на РПЦ е приет единодушно^[17] „Равенския документ“, предназначен да продължи пътя към възстановяването на единството на католици и православни. Той представлява еклесиологическо заключение, описващо църковно административната структура такава, каквато тя е до 1054 г. и каквато тя трябва да бъде, по мнение на авторите, днес. В нея чрез описване на теоретичния модел на първенството и посредством използване на размити формулировки (което е характерно за документите на II Ватикански събор) се опитва да постигне от православните преразглеждане на техните разбирания за първенството в раннохристиянската църква като „първенство на любовта“ или „първенство на честта“, за да ги склони към признаването му като някакъв специфичен институт, осигуряващ специални права на понтифика (та нали още дълго преди официалния разкол Рим формулира учение за папата като видим глава на Вселенската Църква). Доколкото в документите се признава, че на Запад и Изток съществуват различия в разбирането на това, как трябва да се осъществява този примат и какви са неговите духовни и теологически основи, въпросът за ролята на Римския епископ и неговите специфични функции се предлага да се обсъжда по-дълбоко и сериозно^[18].

По такъв начин, темата за примата се натрапва на православните днес в качеството на основна тема на диалога, което потвърждава и патриарх Вартоломей. По време на своето официално посещение в София през ноември 2007 г. в интервю за българската телевизия той заявява, че в днешно време диалогът между православните и католиците „е съсредоточен върху това, какво е мястото на римския папа в структурата на цялата християнска църква — каква е неговата роля, власт и пълномощия“ и че „ако ние с Божия помощ постигнем съгласие с Католическата църква по това, което касае значението на термина «първенство», каквото то е през първото хилядолетие, то на Вселенския патриарх няма да му е трудно да признае първенството на Римската катедра и да заеме второ място, онова, което той заема до разкола“^[19].

През октомври 2009 г. на Кипър на поредната среща на Смесената комисия по богословски диалог, обсъждането на въпроса „за ролята на епископа на Рим в единството на Църквата през първото хилядолетие“ е продължено. Сред новостите на тази сесия е присъствието на руските представители на Смесената комисия начело с митрополит Иларион. Там е разгледан проект за документ, съставен не от самата Смесена комисия, а от нейния координационен комитет на Крит през 2008 г.(тъй нареченият „Критски документ“). Обаче поради различия в тълкуването от участниците от двете страни на главния въпрос и в позициите на отделните Православни автокефални църкви дискусиите се оказват безполезни, заключителен документ не е приет, понеже оставили темата отворена за обсъждане до следващата среща.

Но не само дискусиите на съвещанието преминават тежко. Още преди него редица православни организации и свещенослужители на Кипър предприемат опити да не допуснат неговото провеждане, като се обръщат към главата на Кипърската църква архиепископ Хризостом II с искане да закрие събранието, което предизвиква негативната реакция на първойерарха. Въпреки това, благодарение на протестите на православните вярващи и монасите от манастира Ставровун е отменена съвместната молитва на представители на Православната и Католическата църкви, която организаторите на съвещанието се готвят да проведат в православната църква Св. Георги в Патос^[20].

Последната среща на Смесената комисия протича чак през 2010 г. във Виена. На нея е предложено обсъждане на „Критския документ“, текст, който е съставен в духа на католическия подход, но накрая, по настояване на православните участници, не се дава на документа официален статут, а е оставен, след доработването му, да се използва като материал за подготовката на нов документ. Както заявява митрополит Иларион, никакви „пробиви“ в работата на комисията не са направени, обаче коментарите, направени от двама от нейните ръководители — представители на Константинополския патриарх и Ватикана, и публикувани от агенцията Ройтер, свидетелстват за това, че последните оценяват резултатите от заседанията като значително придвижване в дейността по достигане на взаимно разбирателство между страните^[21].

Така, митрополит Йоан Зизиулас (Константинополският патриарх), по-конкретно, заявява: „Не съществуват облаци на недоверие между нашите две Църкви. Нашите предшественици и, особено, главите на нашите Църкви, както от католическа, така и от православна страна, подготвиха пътя към дружески и братски дискусии… Ако ние продължаваме в същия дух, Бог ще намери път към преодоляване на всички останали трудности и ще доведе нашите две Църкви — най-древните Църкви… до пълно общение“. Също така той признава, че в хода на дискусиите те „открили“, че през първото хилядолетие съществува признание за изключителната роля, която Римския епископ играе в Църквата, и че ако православните засилят своето разбиране за примата, а католическата страна — своето измерение за съборността, то „резултатът ще бъде близък до концепцията на Църквата, обединена в своята основна структура на правилния път“.

Фактически за същото говори и архиепископ Курт Кох, глава на Папския съвет по съдействие на единството на християните. Концентрирайки своето внимание на необходимостта от взаимното обогатяване за сметка на силните страни — православната съборност и католическия примат, той подчертава: „Разбира се, за Католическата Църква е невъобразимо единството без Римския епископ. Причината за това е, че Римският епископ — това е въпрос не само на организация, но и богословски. Диалогът именно за това, каква форма би могло да приеме подобно единство, трябва интензивно да се продължава. Единството означава, че ние се разглеждаме един друг като в пълна мяра Църкви сестри. Точно по същия начин, както (католическата) Църквата във Виена се явява Църква сестра на Църквата в Базел, така и Православната Църква ще бъде за нас сестринска Църква“.

По такъв начин, бавно, но последователно Ватиканът се приближава до своята цел, постигайки на сегашния момент главното — идеята за папския примат, тази основна ерес на католицизма, не само че не се подлага на разобличение и критика, но заема централно място в православно католическия диалог, в който Св. Престол се явява в качеството на водеща страна и заема изключително настъпателна позиция.

Далеч не всички в православния свят поддържат това „сътрудничество“. В частност, в заседанията на Смесената комисия не участва Българският патриарх. Против участието в събеседванията с католиците в рамките на тази комисия се изказват и отделни православни йерарси, както, например, това прави бившият сръбски епископ Артемий Рашко-Призренский и Косовский. Епископ Артемий винаги твърдо стои на позицията на съхраняването на чистотата на православното вероучение и е известен със своите антимодернистки, антизападни и патриотически възгледи. Но именно на него му се налага да изтърпи лишения. На 4 май 2010 г. епископ Артемий е отстранен от служене под предлог „излизане в пенсия“. След това срещу него започва многомесечна кампания в СМИ, обвиняваща неговото обкръжение в нарушаване на финансово-икономическата дейност на епархията, в сключване на рискови сделки, за които владиката Артемий като че ли косвено носи отговорност, тъй като не е проверявал и контролирал действията на своите помощници. Но по данни на вестник „Прес“, редица сръбски владики заявяват на събора, че зад обвиненията против епископ Артемий стои заговор, организиран от Ватикана.

Против епископ Артемий, управляващ епархията в Косово, отдавна се правят интриги. За модернисткото лоби в Сръбската църква е неприемлива антиикуменическата позиция на владиката Артемий, неговата вярност към Свещеното Предание. Особен гняв у сръбските политици и църковни деятели предизвиква неговият отказ да се примири със ситуацията в Косово, да сътрудничи с окупационните войски и да участва във „възстановяването“ на Косовските светини под албански и международен протекторат. В интервю за „Руска линия“ епископ Артемий заявява: „За съжаление, много православни загубиха чувството си на мярка по въпроса за сътрудничеството с Ватикана. На нас ни е необходимо да помним границите в отношенията с католическата църква. Те са установени от Светите Отци. Сътрудничество е възможно само по частни въпроси. В противен случай възниква опасност от признаване на католическата църква. Погледнете, отначало католиците издигнаха тезата за църквите сестри. А сега вече става дума за Православната църква като за дъщеря на католическата църква. Ние трябва да помним, че Римския Папа се намира извън Църквата. Не можем да говорим за неговото върховенство, защото това е равносилно на предателство на Православието“^[22].