Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (18) (Заговор на папите против християнството)

Кой все пак формира глобалната етика

Ако католическо мюсюлманския диалог при Бенедикт XVI започва със скандал и се стимулира от твърдото намерение на Ватикана да реформира исляма, то отношенията с юдаизма, както и при Йоан Павел II, продължават да се развиват по пътя на по-нататъшни отстъпки към последния. Юдейското общество възприема добре избирането на Ратцингер, прекрасно разбирайки, че миналото на новия папа, а именно неговото участие в ранните му години в Хитлерюгенд и службата му в немска зенитна батарея, го прави достатъчно уязвим и зависим, за да оказва натиск за осигуряването на „правилната“ позиция. В това отношение действително дълбоко символичен е фактът, че в момента на прехода на Католическата църква към заключителния етап на „покаянието“ (тешува) начело стои папа немец с нацистко минало.

Що се касае до идейното формиране на Ратцингер като свещеник, то за някои интересни подробности съобщава, по-точно, Пол Гиневски в своята статия „От Йоан Павел II към Бенедикт XVI: същата еврейска политика?“, публикувана два месеца след избирането на Ратцингер за папа.

Задавайки си въпроса, от какво ще се определя политиката на новия понтифик, той пише:

Ние не рискуваме да сбъркаме много, като предскажем, че Бенедикт XVI е предразположен от цялата своя предишна дейност в плоскостта на юдейско-християнските отношения да стане, от еврейска гледна точка, „добър“ папа и че той ще желае това. Един журналист, отбелязвайки приемствеността между новия и стария папа, нарекъл Бенедикт XVI „пазител на войтиловия храм“. А Йозеф Ратцингер нарекъл своя предшественик „Йоан Павел II Велики“. Още по времето на своето обучение в семинарията той се увлякъл по Мартин Бубер^[1], немско-еврейски, а след това израелски философ, велик теоретик на диалога, сближението и мира между противниците. Бъдещият папа провел дълги беседи и с други еврейски философи, в частност с Емануел Левин. По-конкретно, в качеството си на професор по теология и (от 1981 г.) префект на Конгрегацията на доктрината на вярата (която определя курса и следи за работата на теолозите и религиозното образование), той бил постоянен сътрудник на Йоан Павел II, главен редактор на потификалните текстове, на първо място, посветените на юдеите и еврейската държава. Той бил в значителна степен творец на изключителните успехи на папата, инициатор на политиката на покаяние за преследванията и пречистване на паметта. Идеите на Йозеф Ратцингер ние намираме във формулировките на Йоан Павел II. В интервю, дадено през 1990 г. на американския еврейски ежемесечник Midstream, Йозеф Ратцингер, говорейки за подготвяния тогава нов Катехизис на Католическата църква и за „дълбоката“ приемственост между Вехтия и Новия Завет, заявил: „При написването на Катехизиса нашите намерения бяха да покажем, че без Вехтия Завет и без постоянните контакти с живия и вечен юдаизъм християнският свят не може да бъде верен на собствените си извори“^[2].

За симпатиите на Ратцингер към юдаизма свидетелства и директорът на Центъра за библейска теология Св. Павел Скот Хан, който заявява в своето интервю за агенция Zenit през юли 2005 г.: „Папа Бенедикт XVI самият той се явява голям библейски теолог, пропит от идеите на Отците и Учителите на Църквата, особено св. Августин и св. Бонавентура, а също така и юдейските и равинските традиции. Аз не мисля, че ще се намери друг папа от времето на св. Петър, който в такава степен да е изучил древните равини“^[3].

Един от първите знаци дадени от новия папа става посещението му през 2005 г. по време на Световния ден на младежта на Кьолнската синагога и взетото там участие в богослужението. Втори път папата посещава синагога в Ню Йорк по време на посещението му в САЩ през април 2008 г., където става първият понтифик, който влиза в американски юдейски храм. Това посещение е камерно и със закрит характер, то не само не е показано по телевизията, но и отсъства като точка в официалната програма^[4]. Този стремеж към сближаване, демонстриран от папата, се вписва в по-широка перспектива.

През 2005 г. Католическата църква тържествено отбелязва 40-годишния юбилей на Nostra Aetate, която кардинал Каспер нарича само „начало на процеса на помирение и мир“, като отбелязва, че е „необходимо да се напишат още много исторически и теологически трудове“, тъй като християнската теология на юдаизма на този момент има „фрагментарен“ характер^[5]. За стимулирането на по-дълбокото запознаване на католиците с юдаизма голяма група католически кардинали и епископи в края на март 2006 г. за първи път посещава йешива — религиозни юдейски училища^[6].

С цел задълбочаване на теологията на юдаизма Католическата църква при Бенедикт XVI започва да разработва „иновационни“ подходи. Една такава стъпка, насочена към изкореняване на самите корени на антисемитизма, става опита за фактическа реабилитация на Юда Искариотски, на която се решават чиновниците на Ватикана. През януари 2006 г. главата на Папския съвет по въпросите на историята, монсеньор Валтер Брандмюлер и писателят Витори Масури — двамата близки приятели на Бенедикт XVI — заявяват, че образът на Юда е станал жертва на „теологическа инсинуация“, която е послужила след това като тласък за появата и развитието на антисемитизма и че те имат намерението да прокарват в масите идеята, че той не е бил предател, а само е изпълнявал волята Божия, както и останалите участници в тази история. Проектът е одобрен от самия папа, който счита, че той може да окаже сериозна помощ в уреждане на отношенията между християните и юдеите. За прокарване на новата трактовка на Юда Масури и Брандмюлер за първи път организират съвместно с Географското национално дружество публикация на намерения през XX век апокрифен текст на „Евангелие на Юда“, принадлежащо на една от гностическите секти, в съответствие, с което Юда е единственият, който е разбрал истинската вест на Христа и Го предава по Негова молба. И макар че, поради разразилия се сред вярващите скандал, Ватиканът е принуден да се изкаже против този текст, пролука е отворена.

След това започват да се появяват многочислени книги за Юда, показващи го в положителна светлина, а през ноември 2008 г. на него е посветен и цял колоквиум, организиран съвместно с асоциацията Юдейско християнска дружба на Франция (ИХДФ). Както заявява първия докладчик Ален Лелюш, председател на ложата Бнай Брит Бен Гурион в Париж, идеята за провеждане на такъв колоквиум принадлежи на нейния бивш председател Ежен Лейба. Темите на докладите са следните: „Литературен анализ на някои пасажи от Новия Завет, посветени на Юда“, „Друг поглед на Юда“, „Експлоатацията на мита за Юда в многовековната мълва“ и др. Във всеки от тях напълно се изкривява образа на Юда, даден в Новия Завет. Ето, по конкретно, някои по-основни положения от доклада на професор А. Абекасис: „Юда е предател, неговата любов към парите… — всичко това са абсурдни шаблони или измислици“, „Св. Йоан ненавиждал Юда и ревнувал от него. Той носи главната отговорност за негативния образ на Юда, оформил се у християните“, „Юда не е предавал Христа, напротив, той искал да Го спаси“, „В Гетсиманската градина, когато Исус се молел, Юда само не спял. Неговата вяра в Христа била пълна, той повече от всички вярвал в Него“, „Юда бил жертва на заговор“, „Историята за Юда трябва да се преразгледа“ и т.н. „Това, — завършва Абекасис — накрая, ще способства за приключването на антиюдейската полемика, скрита в името на Юда и в онзи образ, който създал за него Йоан и който приела Църквата“^[7].

Новаторско е и изказването на папата през септември 2008 г. пред делегация от представители на френската юдейска общност по време на посещението в Париж, в хода, на което той не само повтаря известната фраза на папа Пий XI „ние, християните, се явяваме духовни семити и не можем да бъдем антисемити“, но и отива до там, че да цитира вавилонския Талмуд, в желанието си да покаже общото в ученията на двете конфесии. Това става уникален случай в историята на папството — на това не се решава даже Йоан Павел II. Затова неслучайно Давид Нехоз, генералния секретар на ивритоезичния Католически Викариат в Израел нарича този акт „мълчалива революция“^[8].

Още една новост става поканата на Бенедикт XVI на общото заседание на синода на епископите през октомври 2008 г. на главния равин Хайфа Шеар Йешуа Коен, което също така става първия случай на присъствие на такова събрание на некатолик. Той се изказва пред събралите се с доклад на тема за централното значение на юдейското Писание в юдейската традиция, макар темата на синода да е „Словото Божие в живота и мисията на Църквата“. Коган е член на постоянната работна двустранна израелско ватиканска комисия, събираща се редовно за подготовка на сключването на юридическо финансово съглашение, касаещо църковната собственост и данъчните облекчения на доходите от търговска дейност на християнските общности и юридическия статут на Католическата църква в Израел. Съдейки по всичко, резултатите от тези преговори в голяма степен зависят от степента на поддръжка от страна на Ватикана на усилията на Израел, насочени към постигането на неговите цели. Така че Коен, видимо, има пълното основание, като се обръща към събралите се, да заяви: „Ние се надяваме на вашата помощ като религиозни ръководители… за защита на дело, протекция и спасение на Израел, единствената суверена държава на «народа от Писанието», от ръцете на неговите врагове“. Относно поканата той заявява, че те „високо оценяват последиците от този жест“ и че нейната поява е „много показателна“^[9].

Наистина е показателно, че именно на този синод в основния доклад е посочено, че „отношенията между християни и юдеи трябва да станат обект, касаещ не само социалния диалог, но и всички християни“ — тоест е определена тъкмо онази задача, от решението, на която е притеснен вече цитирания от нас Пол Гиневски — „просветата“ и мобилизацията на католическите „низини“, които не са запознати с теоретическите нововъведения на богословите. Подчертано е, че това изисква конкретно поведение: винаги да се говори за юдеите в сегашно време, да се смята оцеляването на юдейския народ за духовен факт, да се приеме универсалното значение на юдаизма, да се избягва всяка теология на заместването в християнските четения, при християнския прочит на Стария Завет да се оставя място за юдейски прочит и да се сподели заедно с юдеите есхатологическото^[10] очакване. Всичко това свидетелства, че, в съответствие с плановете на Жюл Исак, Католическата църква окончателно преминава към „учение на уважението“ и скоро ще започне да подготвя света за пристигането на юдейския Машиях.

Използвайки изключително толерантното отношение към себе си от страна на понтифика, юдейското ръководство си позволява все по-активно да се намесва вече във вътрешните работи на Св. Престол. Пример за това е станалата историята с британския епископ Уйлямсън, един от четирите епископи от Братството на св. Пий X, от когото през януари 2009 г. Бенедикт XVI снема отлъчването. Обаче буквално в навечерието на това събитие шведската телевизия показва интервю с Уйлямсън, заснето още през ноември 2008 г., в което последният заявява, че нацистите по времето на Втората световна война не използват газови камери за изтреблението на евреите, а самата бройка на загиналите в лагерите евреи е силно преувеличена и съставя в действителност 200–300 хиляди човека. Било ли е случайно това съвпадане на тези две събития или то е било специално организирано, е неизвестно, но решението на папата за свалянето на отлъчването от Уйлямсън веднага предизвиква силно негодуване на широката еврейска общественост и ръководствата на юдейските общности. Главният равинат на Израел в знак на протест решава да скъса официалните отношения с Ватикана, поставяйки под въпрос планираното посещение на папата в Израел, а директорът на равината Одед Вейнер заявява, че „без публично извинение и преразглеждане (решението на папата — О.Ч.) ще бъде трудно да се продължи диалога“.

Всичко това принуждава Бенедикт XVI дълго да се оправдава и обяснява своята постъпка. Папата заповядва на Уйлямсън „безусловно и публично“ да се разграничи от своите позиции, заявявайки при това, че той не е в курса на нещата по заявлението на епископа и че смята неговите възгледи съвършено неприемливи и решително ги отхвърля. Официалният представител на Ватикана Федерико Ломбарди изразява надежда, че след заявленията на понтифика главният равинат ще преразгледа своето решение и продължи „плодотворния и умиротворителен“ диалог. Обаче вече известният ни главен равин Хайфа Коен подчертава в интервю за вестник Jerisalem Post, че за възобновяването на отношенията с израелско юдейската общност Уйлямсън трябва публично да се откаже от своите предишни заявления относно холокоста. „Аз споделям усилията на папата, насочени към възстановяване на единството в църквата. Но той трябва да разбира, че по такъв начин той косвено е обидил евреите. Ние очакваме, че той ще направи всичко зависещо от него, за да поправи ситуацията“ — отбелязва Коен^[11]. Ангела Меркел призовава папата да се изкаже по-определено за неприемливостта на отричането на холокоста, след дълъг разговор, с който Бенедикт XVI снема Уйлямсън от поста началник на католическата семинария Ла Реха в Буенос Айрес. Както предава Deutsche Welle, по време на конструктивния разговор понтифика и Ангела Меркел подчертават важността на „постоянното напомняне“ за трагедията на холокоста. Накрая, на 12 февруари Бенедикт XVI приема еврейска делегация от главите на 60 най-големи обединения и отново ги уверява в своята абсолютна преданост към курса на сближаване с юдаизма.

Между другото, епископ Уилямсън, макар и да се извинява поради това, че възникнала сложна ситуация, не се отказва от своите възгледи, което предизвиква остра дискусия вътре в църквата, така че Бенедикт XVI е принуден два месеца след началото на скандала да се обърне с обяснително писмо към епископите. В него се казва, че той си взема от случилото се важен урок, доколкото свалянето на отлъчването е трябвало да бъде по-добре организирано и се изразява благодарност на „еврейските приятели, които помогнали да се отстрани недоразумението“^[12]. Папата заменя от заемания пост кардинал Дарио Кастрильон Ойос, който взема решението за връщане в лоното на църквата епископ Уйлямсън и решава да остави решението за отлъчването в сила, докато епископите лефевристи не бъдат готови да проявят уважение към другите конфесии^[13]. Едва след това се състои срещата на папата с представителя на главния равинат на Израел Давид Розен, поставила края на напрежението в двустранните отношения.

През май 2009 г. се състои, накрая, най-трудното посещение на понтифика Бенедикт XVI — „поклонничеството с политически уклон“ (както го нарекли журналистите) в Близкия Изток, в хода, на което той посещава Йордания, Израел и Палестина, среща се с политици и с религиозни дейци от различни конфесии. Обаче първото, което посещава папата, пристигайки в Йерусалим, е мемориалният комплекс на жертвите от холокоста „Яд ва Шем“ и Стената на плача, след което следва срещата с двамата главни равини на Йерусалим. И макар понтифика всячески да подчертава привързаността си към юдейско католическия „диалог“, израелските политици и равини остават неудовлетворени от неговата реч, понеже очакват да чуят извинение от името на Ватикана за пасивната позиция на църквата по време на Втората световна война. Както е посочено в редакционната статия на израелския вестник Ha’aretz, в речта на папата отсъства една важна дума — „простете“^[14].

В Йерусалим са произнесени много речи, обаче те не отразяват никаква самостоятелна позиция на католическия лидер — папата избягва всички наболели политически въпроси, не желаейки да дразни Израел. Когато главата на шериатските съдилища в Палестина шейх Тайсир ал Тамими на междурелигиозната асамблея в Йерусалим заявява, че ислямът и християнството са длъжни да се обединят против „израелската окупация и да помогнат за създаването на независима Палестина“ и се обръща към папата с призив да осъди престъпленията на държавата Израел и призове израелското правителство да спре агресията против палестинския народ, Бенедикт XVI тутакси напуска събранието^[15]. Той не посещава църкви на евреи католици, преминали от юдаизъм към католицизъм и обречени да бъдат маргинали. Той не отваря дума по деликатната тема за предаване на имущество и недвижими имоти на Католическата църква в нейно разпореждане^[16]. В Назарет, както отбелязват коментаторите, жителите на града се радват не толкова на визитата на папата, колкото на внезапната промяна на града: „За нашия град правителството си спомни само благодарение на посещението на понтифика. Изведнъж за благоустройството на един от най-важните християнски градове се намират бюджетни средства“^[17]. Както точно отбеляза журналистът С. Минин, „когато трябва да е дипломат, Бенедикт XVI предпочита ролята на богослов, честен като самата истина. Когато е нужно да е пастир на своето паство, той предпочита ролята на дипломат, предпазлив до абсурд“.

Посещението на папата в Йерусалим не оправдава всички очаквания на еврейското ръководство, за сметка на това то остава напълно удовлетворено от друго изключително важно събитие, оценено от него като „решително позитивно“ — посещението на Бенедикт XVI в римската синагога, явяваща се център на живота на най-старата юдейска общност в света извън Израел. Това става на 17 януари 2010 г. Няколко часа преди пристигането в синагогата по време на традиционната неделна проповед във Ватикана папата, спомняйки си „историческата визита“ на своя предшественик, заявява: „Въпреки проблемите и сложността между вярващите от двете религии съществува атмосфера на голямо уважение и диалог, свидетелстващи за това, колко по-зрели са станали нашите отношения при съвместното осъзнаване на това, което ни обединява“^[18]. А ни обединява „на първо място, вярата в единия Бог, а също защитата на живота и семейството, стремежа за социална справедливост и мир“. Подчертавайки, че юдеите и християните „се молят на един и същи Господ“_, папата няколко пъти напомня за „близостта и духовното братство“ на двете религии, завършвайки своята реч на слаб иврит. По такъв начин, срещата преминава успешно, но, както отбелязва абат Флориано Абрамович, _„единствен, който отсъства от нея, е нашият Господ Исус Христос“.

Струва ми се важно да приведа думите на директора на L’Osservatore romano Джовани Мария Виан, произнесени във връзка с посочените събития за днешния папа: „Ще се намерят малко католици през XX век, които са направили толкова много, колкото Йозеф Ратцингер, като теолог, епископ, глава на Конгрегацията на доктрината на вярата, а сега и като папа, за сближаването на юдеите и католиците“^[19].

Във връзка с това трябва да отбележим, че не всичко е еднозначно и по въпроса за беатификацията на Пий XII, предизвикваща такова недоволство сред юдеите. Както е известно, този папа се подлага на остра критика от страна на редица религиозни и светски еврейски организации за своето мълчание по повод на политиката на нацизма по отношение на евреите, а в експозицията на музея „Яд ва Шем“ в Йерусалим има съответен надпис, вменяващ вина на Пий XII за престъпленията на холокоста. Но за Католическата църква беатификацията на този понтифик има принципно значение, тъй като неговата „святост“ е призвана да осигури поддържане на благородно героичния образ на католицизма през периода на нацисткия режим и едновременно да символизира юдейско католическото помирение на нашето време. Характерно е, че проектът беатификация на Пий XII е иницииран още от Йоан XXIII и Павел VI, които правят обрат в юдейско католическите отношения. И Бенедикт XVI през годината на 50-годишнината от смъртта на Пий XII (2008) провежда мащабна пиар кампания на понтифика, заявявайки, че той се явява едва ли не основен вдъхновител на II Ватикански събор, осигурил икуменическата отвореност на Католическата църква (а в документите на събора има повече от хиляда позовавания на негови текстове и името му се среща повече от 200 пъти).

Интересно е, че по този въпрос като цяло нито едната, нито другата страна не заемат категорична позиция, а го използват за постигане на взаимни отстъпки. Днес подготовката за беатификацията на понтифика е близо до завършването си и ѝ трябва само официално признаване на чудо, извършено чрез неговите молитви. Обаче поради това, че представители на еврейски организации се борят за предоставяне за независима експертиза на материалите от ватиканските архиви от времето на Пий XII, папата обявява, че беатификацията няма да се състои, докато не бъдат отворени съответните архиви, което ще отнеме 6 — 7 години^[20]. През ноември 2008 г. е фактически решено скандала около Пий XII да бъде „покрит“ — както съобщава католическата агенция Zenit, на юдейско католическата конференция в Будапеща е приета специална декларация, в която се казва, че „за разногласията, които от време на време възникват между нас, трябва да говорим в духа на взаимното уважение и в никакъв случай да не използваме език, усилващ напрежението“^[21].

Между другото, в чест на отбелязването на зрелостта на юдейско католическите отношения през 2007 година Международният съвет на християни и юдеи (МСХЮ), обединяващ националните асоциации за юдейско-християнска дружба, събрал се в Сидни на своята ежегодна конференция, тържествено отбелязва годишнината от конференцията в Зеелисберг. Там е прието решение да приемат по аналогия със Зеелисбергската декларация нов документ от 12 тезиса, обърнат този път не само към християните, а към целия свят^[22]. Място за среща за приемане на новата декларация е избран Берлин, символизиращ едновременно и победата над фашизма, и победата над комунизма, а сега — и за утвърждаване на новата универсална религия на примирение с юдаизма.

Приетата през юли 2009 г. Берлинска декларация^[23] формулира основните положения на бъдещия диалог, превръщайки се по същество в програма за обръщане на християнството в юдео-християнство. Ако използваме терминологията на Гиневски, то става дума за преминаване към етапа на „изкупление“ (тикун), при който трябва да стане дълбоко размиване на християнството, превръщайки се в религия без Христа Сина Божий.

Обръщайки се към всички християнски и юдейски общности, а също така към „всички хора с добра воля“, авторите на документа призовават към следното:

1. Да се борят с всички форми на антисемитизма, включително религиозната и расовата (това предполага признаване на дълбоката природа на Христа и апостол Павел като юдеи и интерпретиране на техните учения в контекста на юдаизма от първи век; да се отнасят към Стария и Новия Завети като към допълващи се и взаимно потвърждаващи се, да не се извежда нито един от тях в качеството на основен; обявяване против всеки погрешен християнски прочит на библейските текстове, касаещи юдеите, в онази степен, в която този прочит може да стане причина за враждебност; подчертаване на връзката между юдейската и християнската литургии^[24], очистване на християнската литургия от юдофобски положения, особено в молитвите и химните и др.).

2. Да развиват междурелигиозния диалог с юдеите (това предполага критичен поглед на своите собствени традиции и традициите на партньора с цел откритост по отношение на другия).

3. Да се постигне теологическо познаване на юдаизма изхождайки от специфичната пълнота на последния (което предполага премахване на всяко учение, признаващо, че християните са заменили юдеите, като народ, свързан с обет с Бога; да се настоява за съвместни мисии на юдеите и християните в подготовката на света за Царството Божие; да се следи за това, че новите теологични течения, произлизащи от Азия, Африка и Латинска Америка, а също и феминистките и освободителните движения в своите идеологии да изразяват правилното разбиране на юдаизма и отношенията между него и християнството и т.н.).

4. Да се молят за мир в Йерусалим (което предполага разбиране на дълбоката привързаност на юдаизма със Светата Земя като произлизаща от фундаменталната религиозна перспектива; критика на атаките против ционизма, изразяващи се в проявата на антисемитизъм; поддържане на онези юдеи, християни и мюсюлмани (израилтяни и палестинци), които се борят за мир и създаване на климат на доверие в Близкия Изток, където всички могат да живеят в безопасност в рамките на действащи независими държави, съществуващи в рамките на международното право и уважение на правата на човека по целия свят).

5. Да се признаят онези усилия, които предприели християнските общности в края на XX век за преразглеждане на своето отношение към юдеите.

6. Да се проверят юдейските текстове и литургия в светлината на тези християнски реформи (което предполага критика на тези текстове, които се окажат ксенофобски и расистки, а също така да се настоява за подчертаване на онези текстове във всички религиозни традиции, които се борят за толерантност и отвореност).

7. Да се прави разлика между критиката на Израел и антисемитизма.

8. Да се помага на Израел в неговите усилия, насочени за реализация на идеали, които се провъзгласяват от неговите основополагащи документи — задача, която Израел споделя с много нации.

9. Да се укрепва междурелигиозното и междукултурното образование.

10. Да се способства междурелигиозната дружба и сътрудничество, а също на социалната справедливост в света (което предполага признаване в качеството на равноправни граждани на представителите на другите религии, които са емигрирали в нова родина, където те са сега религиозно малцинство; да се застъпват за правата на всички, независимо от религията, пола и сексуалната ориентация; признаване и заедно с това критика на това, което поражда чувство на религиозно превъзходство и присъства във всяка религия).

11. Да се усили диалога с политическите и икономическите институти (основавайки се на нарастващия интерес от страна на политическите и икономическите институти по отношение на междурелигиозните връзки).

12. Да се създава мрежова връзка между онези, чиято дейност отговаря на изискванията на управлението на окръжаващата среда (прокарвайки вярата в онова, което всеки човек е отговорен за управлението на планетата; признавайки библейския дълг, който носят юдеите и християните пред Творението, а също и отговорността за това, че по този въпрос да бъде привлечено цялото внимание в политическите речи и действия).

И така, юдаизмът отваря своите дружески обятия към другите религии, но става дума фактически за еврейски вариант на икуменизма, при който той последователно реализира своите интереси. Така, както основа на отвореността на католицизма се явява неприкосновената догма за папската непогрешимост и папския примат, така и юдаизма допуска междурелигиозно сътрудничество само на основата на признаване на неизменността на изключителното положение на юдеите като избрания от Бога народ. Юдаизмът се запазва в своята цялост, докато в същото време другите религии се размиват и вграждат в някаква нова универсална религия. Неслучайно в последно време все по силно заявява за себе си така наречения „ноахизъм“, разпространяван от движението „бней Ноах“ („деца на Ной“) или „ноахити“, предлагащи „най-добрия избор за неевреите“.

В съответствие с тях има само два пътя за спасение: за юдеите — да останат избраните от Бога — това е стриктното изпълнение на 613-те заповеди на Стария Завет, а за неевреите (само ако те не са преминали гиюр, тоест не са станали юдеи) — следване на 7-те заповеди на Ной. Всички останали религии юдаизма счита за не водещи към Бог. 7-те заповеди на Ной — това са минимален списък от изисквания, които, по учението на юдеите, са дадени от Бог на Адам и Ной и се състоят в следното:

1) Вяра в единия Бог и забрана на идолопоклонничеството.

2) Уважение на Бог, забрана на богохулството.

3) Уважение към живота на човека, забрана за убийство.

4) Уважение към семейството, забрана за прелюбодейството.

5) Уважение към имуществото на ближния, забрана на кражбата.

6) Уважение към живите същества, забрана на употребата за храна плът, отрязана от живо животно.

7) Назначаване на съдии, задължително създаване на справедлива съдебна система^[25].

Трябва да отбележим, че в Тора тези положения ги няма, те са изведени от мъдреците на Талмуд (трактата Санедрин) в съответствие с принципите за тълкуване на думите и словосъчетанията на Тора. Както свидетелства равина на Рим Рикардо ди Сени^[26], религията на Ной се явява равинистична традиция, и нейните привърженици се явяват всичките ортодоксални равини. Той заявява това в своето изказване: „Ной вървял заедно с Бог — юдейски универсализъм“, състояло се в Рим в залата за конференции на Главната понтификална римска семинария през януари 2002 г. А през 2007 г. между юдеите и католиците е подписана обща декларация, в която се казва: „Юдейската традиция подчертава съюза с Ной като израз на универсален морален кодекс, който цялото човечество е призвано да уважава“^[27].

Някои юдейски автори^[28] тъкмо и асоциират 12-те пункта на Берлинската декларация с ноахизма, представяйки ги като формулирани основи на глобалната етика. Ноахизмът представлява онзи икуменически „богословски минимум“, който трябва да обедини човечеството на основата на приемането на приемливи за всички заповеди, връщащи го в дохристиянската ера на цивилизационното развитие, опростяващи и нивелиращи съзнанието на хората, превръщайки ги в лесно управляема маса. Тук има вяра в единия за всички Бог (при това у всеки свое собствено негово разбиране), има забрани, има съд, но няма християнската заповед за любов, разкриваща в човека личността.

Така формулираната програма предполага работа и „надълго“ и „нашироко“. „Надълго“ — това е по-нататъшното размиване на самото християнство и превръщането му в един вид разклонение на юдаизма, а „нашироко“ — това е разпространение на идеите на „глобалната етика“ на международните форуми и срещи за достигане на нейното приемане в качеството на признат от всички световен стандарт.

Що се касае до първото направление, то в най-голяма степен в тази посока преуспява френският епископат, който се явява днес най-много „напреднал“ по отношение на икуменическата отвореност, което е резултат от 24-годишната дейност на предишния Парижки архиепископ Жан-Мари Люстиж. Той посвещава в сан 229 свещеника, създава семинарията на Парижкия диоцен, Мисионерското братство на свещениците, Катедралното училище (в духа на средновековните университети), Радио Нотр Дам, а също и кабелната католическа телевизия и интернет сайт, способствайки възпитанието на френските свещеници в духа на тясно „юдейско-християнското братство“. Така че днес френската църква в значителна степен се управлява от последователите на Люстиж.

През есента на 2009 г. с благословията на монсеньор Робер ле Гал, председателя на Епископалната комисия по литургия на Франция, е издаден нов молитвеник, в който отсъстват празници, посветени на важните френски светци, за сметка на това са включени юдейски, мюсюлмански и протестантски празници^[29]. А през март 2010 г. архиепископа Парижки, кардинал Андре ВенТура^[30] поканва равина Ривон Криже да изнесе реч в храма Парижката Богородица в рамките на Великопостната конференция, посветена на II Ватикански събор. В своята реч Криже, принадлежащ към консервативното течение на юдаизма (представителите, на което, за разлика от ортодоксалните могат да влизат в християнските храмове), подчертава необходимостта от укрепване на междуконфесиалния диалог и избавянето от онези изтъркани клишета и непримирими съждения, които препятстват неговото заздравяване. Работата е там, че членовете на френското отделение на Братството на Пий X вече отдавна и остро обвиняват отделните епископи в това, че те са „удавили католицизма в съвместното съществуване с други религии“. И този път те няколко седмици поред водят кампания против Вен Труа и организираната от него конференция, като публикуват на 4 февруари комюнике, носещо характерното название: „Епископите: пазители на Вярата или прозелитически защитници на други култури?“. Обаче тяхната критика не докосва поведението на Римския понтифик, чийто пример на свой ред се явява образец за френския епископат.

Другото направление — разпространението на идеята за обединяване на човечеството на основата на универсалния морален кодекс — се реализира по пътя на провеждане на различен род международни срещи и организации, обединяващи лидерите и представителите на различните религии по света, влиятелни политици и бизнесмени. Става дума за Световни срещи на религиозните водачи (провеждат се в навечерието на срещите на Г8), Световни форуми на религиите, Световната конференция „Религия и мир“, Диалога на световните религии по въпросите на развитието (провеждан в сътрудничество със Световната банка), Световния съвет на религиозните лидери и т.н. Всички те се занимават с обединяването на религиите за борба със заплахите и предизвикателствата на XXI век., което обединяване е призвано да осигури „духовното ръководство“ на силните в този свят в процеса на интеграцията му в „новия световен ред“.

Изключителен принос в развитието на междурелигиозния диалог внасят ежегодните международни срещи „Хора и религии“ в духа на Световния Ден на молитва за мир в град Асизи, проведен за първи път от Йоан Павел II през октомври 1986 г. Организира ги Католическата общност Св. Егидия, основател и днешен водач, на която се явява професор Андреа Рикарди.

През 2006 г., когато се отбелязва 20-тата годишнина на този Ден, срещата, състояла се в Сан Франциско, преминава особено тържествено и е призвана, както заявява Рикарди на срещата с папата, да набележи духовния път на широко сътрудничество за „глобализация с човешко лице“ и да формулира „обща етика“^[31]. През септември 2009 г. подобна среща се състои в Краков под патронажа на вече известния ни Краковски архиепископ Станислав Дзивич. На нея, както обикновено, присъстват не само религиозни лидери, но и глави на държави, важни политически дейци и финансисти. Този път сред участниците са Жозе Мануел Барозо, главният равин на Израел Йона Метсгер, президентът на Международния еврейски комитет за междурелигиозни консултации Давид Розен, кардинал Каспер, Мишел Камдесю, Хенрих Люксембургски, Лех Валенса и др. Показателно е, че се провежда точно в навечерието на Питсбургската среща и е призвана да осигури „етическа подкрепа“ на дейността на Двайсетицата. Мишел Камдесю, който явно се явява символ на „моралния бизнес“, в своето изказване отново подчертава необходимостта да се подпомогне формулирането на „световното общо благо, в което ще се обедини цялото човечество“, за което е необходима реформа на държавите, нов икономически модел и световно управление, което е невъзможно на свой ред без диалог на културите. Срещата завършва с посещение на Освиенцим, което сега се явява, както е посочено в съобщението, „задължително за всеки уважаващ себе си политически или религиозен деец“^[32].

Важно е да подчертаем, че при цялата, така изглеждаща, формалност на срещите те изпълняват много важна функция, да въвличат ръководствата на различните конфесии и движения в орбитата на влияние на наднационалните структури, да ги откъсват от националните корени, да ги обръщат в последователи на „общо световните“ стандарти и ги превръщат в послушни изпълнители на волята на строителите на новия световен ред.