Димитър Мантов
Дяволската въртележка (8)

Епилог

През есента на 1185 година братята боляри Асен и Петър се вдигнали на оръжие против ромеите. Въстанието обхванало цяла Дунавска България. Търновград бил средището на въстаниците, там обявили Петра за цар, а Асен за пръв военачалник. След като въстаниците разбили ромейските войски, предвождани от Йоан Кантакузин, към новата българска престолнина започнали да се стичат нови и нови войни — едни, водени от боляри, други тръгнали след своя селски старейшина. През лятото на 1186 година българите се готвели да отблъснат новите нападения на ромеите…

Цялата околност на Търновград гъмжеше от придошлия народ.

В крепостта сновяха боляри и войводи, по скалистия гребен, който водеше към Царевец, често изтрополяваха копитата на бързи вестоносци. А когато цар Петър излизаше от крепостта, придружен от първите боляри, хиляди люде го поздравяваха с викове, размахваха оръжия и радостният ек долиташе чак до скалистото гърло на Устето.

Долу, в града между Царевец и Трапезица, и ден, и нощ ковачите майсторяха острия на копия и мечове от купищата желязо, докарано от близки и далечни селища.

Кожарите шиеха брони от твърди волски кожи, обущарите правеха ботуши за царските конници.

От сутрин до вечер боляри и стотници обучаваха войните от своите отряди и дружини на бой с мечове и копия.

Поляните сред гористите склонове бяха превърнати в малки станове. Войниците от всяко село си имаха определено място, хранеха се наедно и не се отделяха един от друг. Само войниците от царските дружини се отличаваха и станът им беше настрана, чак на Света гора. Бяха все отбрани здрави мъже, участвували в първите битки с ромеите. Спреше ли нейде такъв войник, веднага около него се сключваше кръг от любопитни и той трябваше да разправя как са разбили Кантакузина и как след това цяло Загоре паднало в български ръце — ромеите от малките крепости и от пътните кули не мислели за съпротива. Дори когато Алексей Врана повел войската си на север, страхът не изчезвал, защото оцелелите войници от отряда на Кантакузин, отгдето минали, разправяли каква силна войска имат българите.

Така шумно дишаше и живееше въстаническата войска, докато един ден на свечеряване от скалите на Устето се издигна дълъг стълб дим.

Войниците, които се бяха пръснали край реката, в подножието на самото Усте, хукнаха нагоре да научат какво е станало.

Най-напред откъм Царевец, а после от всички страни се разнесоха пискливите звуци на бойни рогове. Те свиреха дълго чакания знак „на поход“?

Болярите и войводите припряно завикаха на войниците си.

Огънят горе, на скалите, два пъти примигна. Това означаваше, че трябва колкото може по-бързо войските да тръгват. Първият военачалник, царевият брат Асен, заминал преди няколко дни оттатък планината на разузнаване с голям отряд, сега предаваше по веригата сигнални огньове вест, която беше равносилна на заповед.

Първи тръгнаха дружините постоянна царска войска, срещу която толкова много негодуваха някои боляри — те виждаха, че върху тия войни се крепи властта на Асеновци.

Сред дневната горещина прохладата на нощта щеше да ободри войниците и те щяха да изминат повече път, отколкото през деня. Няма от какво да се страхуват в планинските усои — ще вървят все по своя земя, докато стигнат южния край на проходите, където ги чака войводата Асен.

Отрядите и дружините, които не бяха въоръжени добре, не бяха обучавани, оставаха тук. Те със завист и възхищение гледаха стройните редици на царските войни.

След пешите дружини идваха конниците — всички в еднакви дрехи, с дълги копия и конусовидни шлемове. Стотниците и войводите бяха облечени в ризници, виждаха се скъпи щитове, закачени встрани на седлата.

Надолу, към Устето, останаха съвсем малко хора. Всеки бързаше да се приготви за поход, защото можеше да дойде заповед и зле въоръжените дружини да тръгнат.

Само при големия дъб, който бе разперил клони встрани от пътя, в подножието на скалистия склон, се трупаха хора.

Ако някой новопристигнал запиташе какво става там, с шепот му отговаряха, че тук всеки ден привечер от една седмица говори Проповедникът. Колкото и да го слушаш, няма да ти омръзне.

Богомил ли е?

Не, не е богомил. Но и с ония, църковните отци, изглежда много-много не се спогажда.

Как се казва, никой не знаеше. Наричаха го Слепеца или Проповедника.

Стъпил върху скалистата издатина, Проповедника приличаше на вкаменена фигура. Лицето му не се виждаше. Последните слънчеви лъчи се промъкваха зад него и той израстваше още по-тъмен и внушителен.

Гласът му беше плътен и звучен.

— … Какво може да вълнува човек, тръгнал на смърт? — питаше той и хората наоколо неволно се притискаха напред, за да чуят отговора на собствените си мисли. Струваше им се, че слепецът с незрящите си очи надниква в ония скрити кътчета в самите тях, за които до тоя миг те не бяха и подозирали, че съществуват.

А той им казваше, че не е леко, никак не е леко да се пожертвуваш заради своите ближни. Трябва сърцето ти да е чисто, в мислите ти да не се появява нито за миг съмнение, а ръката ти да не трепва, когато улови оръжието. Всеки човек се стреми към свобода, но не всеки — и не винаги! — се решава да я завоюва. Човешките мъки са хиляди, ала най-силна е мъката на оня, който се грижи само за себе си — той и в щастието, и в нещастието е самотен, неговите радости лесно се превръщат в скърби. Слушай, човече, забързай към неизвестното бъдеще! Мисли за своите ближни, за да мислят и те за теб! Помогни им, за да ти помогнат и те!

— … Вярвайте ми, братя мои, че всичко, което ви говоря, не съм прочел в книги, а съм изстрадал — с внезапно отпаднал глас продължи Слепеца. — Започнах от нищо, стремих се към щастие само за себе си. За да постигна предначертанията си, трябваше да отнемам свободата на другите и да причинявам нещастия на много хора. Стигнах до върховете. И тъкмо когато бях решил да избягам от високото си звание и да намеря самия себе си като обикновен човек, само за няколко мига почувствувах колко е превратна човешката съдба. Загубих всичко, ослепях… и тъкмо тогава прогледнах. Имаше кой да ме подкрепя и мъченическия ми живот… Две десетилетия вече…

Слепеца протегна ръка и докосна косите на жената, която седеше в краката му. Щом усети допира на треперещите му пръсти, тя вдигна нагоре овлажнелите си очи и едва чуто помоли.

— Герасиме… недей! За друго говори!

— За друго… — още по-тихо й отвърна Слепеца и за да се овладее, бързо отдръпна ръката си.

Насъбраната тълпа затаи дъх.

Изведнъж в тишината проеча глас:

— Ей, какво сте се зазяпали тук! Хайде, и ние заминаваме!

Млад наперен болярин, долетял на кон, пискливо се караше на смълчаното мнозинство.

Никой не му отговори и като не знаеше, какво друго да стори, боляринът изруга, обърна коня си и сърдит, размаха камшик вън въздуха.

По пътя наблизо, продължаваха да вървят походните колони.

Зададоха се обозните коли и острото скърцане на колелата изпълни околността с неприятен шум.

Слепецът млъкна и скръсти ръце на гърди.

Жената се свиваше в краката му и мълчаливо притискаше чело в полите на грубото черно вретище, което опасваше все още здравото му тяло.

Обозът отмина.

Появиха се първите редици на конни болярски дружини.

— … Чувах как се оплаквате — продължи Слепеца и челото му се опъна от напрежение, големият белег от дамгосване още по-ясно се очерта, а побелялата му брада се затресе. — „По-рано ни заповядваха ромеите, а пък сега нашите боляри“. Така ли си говорите помежду си?

— Е, че тъй е…

— Вярно е! — обадиха се няколко гласа.

— Вярно е, братя! — неочаквано се съгласи с тях Слепеца. — Ала и сега вие пак само за себе си мислите. Да не искате изведнъж да заживеете доволно и честито? Все е по-добре българското царство, отколкото ромейска власт. Ромеецът те унижава и мори не само защото му си роб, но и защото си българин. А пък с нашите боляри може и другояче да се говори…

— Как? Какво да правим? — обади се един нетърпелив глас.

— … Рано е с меч и копие да се разправим с болярите — снижи глас Слепеца, но всички го чуха. — Най-напред да покажем своята сила в битките с ромеите, после ще поискаме правдини за себе си и не ни ли ги дадат, ще си изберем цар, който само нашата воля да изпълнява.

Ако можеше да възкръсне Йоан Стратион и да чуе как приятелят му Баткуниос проповядва бунт срещу господарите!

… И все пак никога няма да те забравя, Йоане Стратион. Ти по свой начин беше честен…

— Прощавайте, братя! — с пълни гърди заговори Герасим. — Дойде вашият ред!

Барабаните на пешите дружини отмерваха походен марш.

Обади се рог, за да призове стълпените край Слепеца хора. Долетя на коня си същият оня наперен болярин.

— Тръгвайте! — закрещя той и пак размаха камшика във въздуха. — Ако сте дошли да правите само навалица по пътищата, още сега предайте оръжието си и се махайте! Страхливци не ни трябват!

Един тъмнокос селянин, който, застанал в първата редица, през цялото време бе поглъщал думите на слепия проповедник, високо вдигна копието си и се обърна към болярина:

— Ти, господарю, за страх не говори. И без тебе сме претрепвали ромеи. Да не мислиш, че сега ще ни е за първи път? Хайде, братя, да вървим! — махна с ръка той.

И поведе хората със себе си, а боляринът ги гледаше и забрави от яд даже да размаха камшика си. Дяволите да ги вземат тия селяци! Не изпълняват заповедта на войводата си, а веднага тръгват след някакъв си цървулан, който не знае даже как се държи копието по войнишки.

Като се обръщаха за сетен път към Слепеца, хората се отправяха към пътя.

Герасим пак скръсти ръце на гърдите. Стоеше така мълчалив, неподвижен и като че ли се взираше в далечината.

Оттам, от прашния път, войниците, забравили, че той е сляп, му махаха за сбогом с ръце.

Небето беше чисто и спокойно.

Седемте звезди на Голямата мечка надзъртаха над смълчаната земя.