Димитър Мантов
Дяволската въртележка (5)

В началото на единадесетото столетие ромеите успели да завземат владенията на арабските емири и на арменските князе. Княз Рубен, от рода на последните Багратиди, през 1080 година основал нова арменска държава в Киликия, а в част от земите на Малка Армения. Съвременникът на император Йоан Комнин — Левон, присъединил към тази държава градовете Тарс, Адана и Мопсуестия, но ромеите отново завоювали Киликия, като пленили Левон и двамата му синове. В Константинопол починали Левон и единият му син, а другият — Торос_, успял да избяга и започнал продължителна война в бащините си владения. За да стъпи здраво на морския бряг, Торос използувал морските разбойници, които сами дошли в Киликия и му предложили услугите си, разбира се, срещу добро заплащане…_

 

 

Дракарът навлезе привечер в големия Мерсински залив.

Първите посрещачи бяха няколко кресливи чайки. Те прелетяха над дракара, извиха се и изчезнаха към белите каменни зидове на пристанището.

А може би отидоха и нататък, отгдето започваше най-хубавата част на Киликия — равнина, в които се намираха няколко големи градове.

Далече на север се синееха заснежените върхове на Киликийския Тавър — те спираха студените ветрове, а долу, в равнината, земята раждаше в годината по четири пъти.

Стратион застана пред корабното платно и с присвити очи се взря в далечината. Шлемът на Ерлинг закриваше остриганата му глава — последната следа от доскорошното робство. Лицето му беше напрегнато. С никого ни дума не бе споделил, но в себе си таеше тревога от онова, което научи на остров Карпатос — заместникът му Лонгин се бе обявил за „доживотен водач на свободните киликийски моряци“ и бе заявил, че ако Кървавата брада се завърне, ще го обеси на първия стълб до пристанището.

И ето, той се завръщаше!

— Готови ли сте? — обърна се Стратион към мъжете, които се качиха на кораба от остров Карпатос.

— Ние винаги сме готови, щом има кой да ни предвожда…

— Лонгин ни прогони от Киликия като твои привърженици…

— Сега трябва богато да ни възнаградиш!

— Добре, добре… — махна с ръка Стратион.

И тръгна покрай гребците.

— Слушайте! — казваше подред той на трите езика, на които говореха неотдавнашните роби. — Обещах ви свобода, тук вече ще я имате. Но всеки от вас може да стане наемен моряк мри мене. Сега трябва да заявите това!

— Да живее нашият Джовани! — извика Франческо Феличе. Той беше в свободната смяна и вървеше след Стратион като телопазител.

— Да живее! — обадиха се неколцина от гребците.

Но повечето мълчаха.

И тогава Абу-Шам застана в средата на кораба, вдигна ръце и с треперещ от вълнение глас изрече само две думи:

— Йар аллах^[1]!

Малцина разбираха арабски и затова думите му прозвучаха като заклинание.

— Стратион! Стратион! — изхриптя оня същият гребец, който бе обезумял в деня на бягството от норманите. — Да живее Стратион!

Чуваше се плющенето на вятъра в платното и скриптенето на греблата в дървените жлебове — дракарът продължаваше да лети към пристанището.

— Да живее Стратион! — вдигна меча си високо нагоре Герасим и като че това беше знак всички да завикат:

— Да живее!

— Да живее Стратион!

Герасим продължаваше да вика и да отмерва с вдигане и спускане на меча, възгласите на хората.

Стратион се обърна, погледна го мълчаливо и му кимна, леко усмихнат.

В това време една платноходка се отдели от каменния пристан и заплува към дракара. На върха на малката й мачта се развяваше триъгълното жълто знаме с черния лъв на арменските князе от рода Левон.

Когато платноходката приближи, оттам се разнесе глас на гръцки:

— Кои сте вие?

Никой от дракара не се обади. Трябваше да отговори предводителят Стратион, но той продължаваше да мълчи. Отиде само към носа на дракара и се наведе напред с ръка върху очите, за да вижда по-добре.

Тогава от платноходката някой възкликна:

— Да падна в пъкъла, с главата надолу, ако това не е Кървавата брада!

— Аз съм! — в отговор извика Стратион и бутна шлема си назад, за да се открие лицето му.

— Откъде се появи? — обади се същият глас от платноходката. — Вече ти сторихме три панихиди…

— Той е! Той е! — чуха се и други гласове от платноходката, а един съвсем приятелски извика:

— Добре дошел, приятелю Йоане! Какъв е този кораб със змей на носа, с който се завръщаш?

Дракарът плуваше право към пристана и платноходката трябваше да направи кръг, за да го следва.

На пристанището вече се бяха насъбрали тридесетина брадати мъже, въоръжени с мечове и къси копия, препасани с разноцветни пояси. Някои от тях по моряшки обичай си бяха превързали главите с големи кърпи или парчета плат, други носеха като арабите четириъгълни бели кърпи, закрепени през челото със снопчета камилски косми.

Стратион даде знак и дракарът спря до самия пристан.

Платноходката приближи до брега и моряците от нея възбудено завикаха:

— Кървавата брада се завръща!

— Той е, дяволите да го вземат!

— Той е!

В това време прозвуча силният глас на Стратион:

— Вече ме познахте! — викаше той към хората на брега. — Вижте и хората, с които пристигам! Кой иска да се бие с нас?

Мъжете по пристана мълчаха, споглеждаха се един друг, взираха се към странния черен кораб.

— Защо пък да се бием? — обади се един възрастен моряк, който от недоумение чак повдигна рамене.

— Защото сте хора на Лонгин! Той се е обявил за ваш вожд, той е заел мястото ми. Който не е с мен, е против мен! — вече пресипнал, завърши Стратион и обърна гръб на хората от брега.

Към пристанището прииждаха все нови и нови хора, разпитваха какво се е случило и щом забелязваха Стратион, блъскаха се да отидат напред, за да го видят по-добре.

Двама мъже на средна възраст, забрадени с черни кърпи, които до тоя миг мълчаливо бяха стояли на пристана, се озърнаха, да проверят, дали някой не ги следи, после кривнаха по една странична уличка и забързаха към покрайнината на пристанищното градче.

 

 

Столицата на княз Торос беше крепостта Сис, далече от морския бряг, сред непристъпната планина. А в равнината два града си съперничеха по богатство и красота — Адана и Тарс. Там живееха не само собствениците на големи имения и многобройни стада. Имаше много търговци, майстори златари, работилници за персийски килими, за тънки памучни платна и пъстра коприна.

Докато Адана беше тих град, в който трудно намираха хора дори за градската стража. Тарс по цяла Киликия беше прочут като средище на „свободните моряци“.

Пролетта тук траеше малко, но до началото на летните горещини равнината младееше с луда зеленина. Цъфтяха лимоните и портокалите в малките горички, пръснати покрай лъките на трите реки. Маслинените дървета, лозята, пшеничните ниви — всичко преливаше от сила.

Тарс, отдалечен на един ден път от морето, през това време беше град на веселие и забрава. Край каменните сгради с открити, тераси цъфтяха бадеми, цветя пъстрееха в малките градинки и дори в хладните изби на таверните проникваше свежият дъх на зеленина, за да се смеси с аромата на южното вино.

Копитата на конете отекнаха в окрайнините на града. Най-верните наемници на Стратион, мъжете от остров Кариатос, бяха на коне, останалите се мъкнеха пеша по прашния път. За Абу-Шам се намери една черна кочия, в която той изчезна и не се показа през целия път.

— Ами ако ни нападнат? — обади се Герасим и спря коня си.

Стратион смушка своя арабски жребец и през рамо подхвърли:

— Ще се бием, кирие! Тук всичко се купува с кръв.

Конниците, наредени в двойна редица, отминаха напред, зададоха се пешаците и докато Герасим разбере, появи се и черната кочия на Абу-Шам.

Едва сега старецът открехна слюденото прозорче и подаде глава.

Герасим приближи коня си до кочията. Искаше му се да попита: „какво ще стане сега, затова ли дойдохме тук пак да проливаме кръв, пак да се хвърляме в опасности…“

Абу-Шам му направи знак с пръст да приближи. Когато младият мъж се наклони към него, той рече на своя завален гръцки:

— Не изоставяй приятеля си. Още сте приятели, защото се борите за власт, после ще станете врагове и единият ще убие другия… Но сега върви, върви! Още сте приятели!

Какво бъбри тоя изкуфял старец?

Как смее да подхвърля такива думи?

Герасим искаше да му каже нещо гневно, ала видя, че спешените моряци отминават далече напред. Наистина трябваше да бърза. После обаче ще си поприказват със стария арабин. Да не си мисли той, че всичко, каквото говори, е премъдрост; ще му каже какво нещо е мъжкото приятелство, как кръвта и опасността сродяват хората. И още много неща ще му каже, за да не му подхвърля вече такива думи!

 

 

От две десетилетия, когото и да изберяха моряците за главатар, негов съветник ставаше Полихрон — вече шестдесетгодишен грък, роден и отраснал в Тарс. Той говореше арабски и арменски като родни езици и имаше приятели във всички пристанища на Леванта. Занимаваше се с продажбата на плячката, която донасяха „свободните моряци“, и тайно пренасяне на злато и сребро в латинските владения.

Полихрон беше първият посрещач на Стратион в Тарс — появи се с празнична, дреха и разтворени ръце.

За жителите на Тарс това беше равносилно на предаването на властта от едни в други ръце — щом старата лисица преминава на страната на Кървавата брада, дните на Лонгин са преброени. Така му се и пада, като не знае да се държи с хора като богатия търговец. От петнадесет години кириос Полихрон е вдовец, всяка събота ходи на гроба на жена си, а Лонгин още на другия ден, след като се обяви за главатар по време на пиршеството в таверната „Тавърски леопарди“, с меч в ръка застави стареца да се ожени за момичето Ринго. Това момиче се появи неизвестно откъде миналата година, беше много хубаво, с тяло на змиорка, с пламтящи очи и гъвкави ръце.

Тъкмо за това момиче Лонгин застави стареца Полихрон да се ожени. На другия ден след сватбата целият Тарс научи: главатарят на моряците наемници заминал с Ринго за замъка Намрун, който се издигаше високо в планината, близо до притока на река Тарс — буйния и през летните суши Помук. Там водачите на киликийските моряци пазеха непродадената плячка, там прекарваха в гуляи, заобиколени от най-близките си приятели.

Сега Полихрон се кланяше на Стратион и му казваше, че в Тарс всички са с него, че Лонгин е в Намрун, но има малко въоръжени хора с него.

— Никой да не напуска града! — вместо отговор му рече Стратион и се отправи с коня си към таверната „Тавърски леопарди“.

Моряците, които се намираха в града, бяха излезли да го приветствуват — махаха му с ръце, викаха му „добре дошел“.

А пред самата таверна го посрещнаха с музика. Пищяха костени свирки, думкаха тъпани.

— Три бъчви ще отпушим! Три дни ще се веселим! — кланяше се Полихрон пред върналия се главатар.

В разгара на пиршеството, станал още по-мрачен и неразговорлив, Стратион изведнъж улови стария търговец за гърдите:

— Ще бъдеш ли докрай с мен?

— Кълна се, че…

— Не се кълни! Ако Лонгин имаше повече хора и ако бях пристигнал сам, ти пръв щеше да ми забиеш нож в гърба.

— … Лонгин ме направи за смях в цяла Киликия с момичето Ринго — проплака Полихрон и даже изтри с опакото на дясната ръка изсушените си от старостта очи.

— Върви сега при него и му кажи, че съм те изгонил от Тарс, защото си негов приятел. Примами го тук!

— Той ще ме убие… — простена Полихрон.

— Умът му е колкото на пиле. Лесно ще го убедиш, че хората ми са малко и са зле въоръжени, че в града са ме посрещнали зле и че моряците са още с него…

— Ах, Богородице! — прекръсти се старецът. — Какво пак ми се струпа на главата!

Но Стратион се направи, че не го чува, обърна се и заговори нещо на Герасим, който седеше от другата му страна.

 

 

Веселбата продължи и на другия ден.

Търговците, привикнали с честите пиянски изстъпления на моряците, се бяха затворили в къщите си и чакаха всичко да утихне, за да се появят пак по търговските улички на града.

Късно следобед към Тарс приближи голяма конна дружина. Всички носеха копия, а високият и тънък четиридесетгодишен мъж, който ги предвождаше, бе препасал два меча. Главата му — малка и топчеста, наполовина беше скрита от стоманен шлем. Очите му неспокойно оглеждаха улиците, по които минаваха. Ала нямаше нищо подозрително. Никъде не се виждаха въоръжени моряци.

Конниците спряха пред голямата таверна в центъра на града, но и сега никой не се появи да ги посрещне с оръжие или с приятелски възглас.

Полихрон приближи с коня си до Лонгин и посочи с глава „Тавърските леопарди“:

— Там е! Сигурно вече се търкаля пиян…

— Обградете таверната! — извика Лонгин на хората си с тънък момчешки глас, който никак не отговаряше на войнствения му вид.

Ездачите наскачаха от конете.

През полуотворената врата на таверната долиташе еднообразна мелодия — свирня на костена свирка, придружена със ситни удари на малък барабан.

Лонгин с два скока изкачи няколкото каменни стъпала и разтвори вратата.

Миг-два той се взира в полутъмното помещение, после прекрачи прага. И в същото време таверната прогърмя от силен глас:

— Дойде ли, плешива камило! Дойде ли, куче със сърце на заек!

Стратион се изправи зад масата, до която седеше, разбута насядалите наоколо мъже и тръгна напред.

— Махай се оттук, докато не съм те нарязал на парчета! — писна Лонгин и бързо извади от ножницата тънкия сирийски меч, който бе препасан от лявата му страна.

Зад него пристъпваха трима телопазители, въоръжени с мечове.

Изведнъж вратата на таверната с трясък се затвори и на улицата се разнесоха викове, придружени от дрънкане на оръжие.

Лонгин погледна към вратата, чу шума на схватката, която се разгаряше вън, обърна се към Стратион и се спусна напред с меч в ръка.

Стратион леко отби удара.

От улицата долитаха викове:

— Предайте се! Кървавата брада е нашият главатар!

— Хвърлете оръжието!

— Смърт на Лонгин!

— Смърт!

Не се чуваше нито един вик, нито един възглас в подкрепа на Лонгин и тримата придружвачи на доскорошния главатар един след друг хвърлиха мечовете и ножовете си на пода.

— Предаваме се! — извика един от тях. — Кървавата брада е нашият главатар!

— И аз…

Измяната на най-доверените му телохранители накара Лонгин да изпадне в изстъпление. Той отвръщаше на ударите на Стратион с тънкия си меч и ръмжеше задавено:

— Ще те разкъсам! Кръвта ти ще изпия!

Моряците, които бяха в таверната, се струпаха около двамата в кръг възбудено наблюдаваха двубоя, очите им блестяха и когато ударът беше майсторски, одобрително тропаха с крака и пляскаха с ръце.

Със силен удар Стратион отхвърли назад противника си и тръгна към него с острие, насочено към гърдите му.

Но Лонгин измъкна с лявата си ръка втория, по-къс, но също така тънък и остър меч и зачака.

И Стратион извади втория меч от пояса си…

 

 

Герасим по-скоро броеше ударите по острото звънене на калената стомана, отколкото наблюдаваше двубоя.

Това беше бой на живот и на смърт!

Сражаваха се двама главатари… Така ли се стигаше тук, в земята на свободните моряци, до водаческото място?

„Така… Така…“ — отговаряха му Лонгин и Стратион с остриетата на мечовете си.

„Така… така“… — радостно тропаха моряците наоколо.

Лонгин остро изпищя — от лявото му рамо бликна кръв, но продължи да се сражава.

При едно срещане на остриетата Стратион се подхлъзна, Герасим изтръпна от уплаха, като видя как мечът свирна над главата на приятеля му. В следния миг обаче и той, както всички наоколо, разбра какво беше сторил Стратион — Лонгин се отпусна на пода със забит в гърдите меч.

Такава тишина настъпи в таверната, че се чуваше замореното дишане на Стратион.

Франческо Феличе, пребледнял от вълнение, посегна към една глинена кана от най-близката маса и като я придържаше с треперещи ръце, изпи няколко едри глътки. Когато се обърна, той видя само на крачка от себе си Стратион — новият водач държеше право надолу острието на меча, за да се оцеди по-бързо кръвта. Той срещна уплашения поглед на венецианеца и рече с мрачна подигравка:

— Фортуна ди гуерра^[2], сеньор Франческо! Можех и аз да бъда убитият.

— Фортуна ди гуерра… — объркан прошепна някогашният търговец и в тоя миг искаше само едно — да изпие на един дъх цяла амфора вино, та дано кървавата гледка изчезне от очите му.

 

 

Една стара гръцка поговорка казва, че с буквата „К“ започват три лоши думи: кападокийци, критяни и киликийци.

Може някога в Киликия да е имало лоши хора, но когато Герасим попадна в Тарс, говореше се само, че земята, която го е приютила, е убежище на свободни моряци, мирни земеделци и сръчни занаятчии. Вярно е, и тук се срещат нехранимайковци, но где по света ги няма? Ако кир Баткуниос се поразходи наоколо, ще срещне от добри по-добри хора.

Герасим не тръгна из Киликия да търси добри люде, защото сега той беше първият помощник на Стратион и трябваше навсякъде да придружава новия главатар.

Най-напред двамата със Стратион подбраха петдесетина души за телопазители и смениха стражниците, които охраняваха пристанището.

Франческо Феличе се стягаше да се връща във Венеция — търговската къща Феличе имаше свой агент в Антиохия, който щеше да му помогне. Сеньор Франческо вече бе започнал да вярва, че името му е най-добрият талисман (Феличе значи щастие!), когато Стратион го повика при себе си в таверната и му заговори:

— Слушай, сеньор Франческо, и добре запомни: докато не престоиш три години в Киликия, никъде няма да заминаваш. Във Венеция ще се занимаваш с търговия. Добре, и тук ще можеш да превръщаш един дукат в три. Ще станеш съдружник на Полихрон. Той се мисли за много умен и хитър, но ние ще го надхитрим. Пари за начало ще ти дам аз, а печалбата ще делим наполовина.

— Ами ако тоя дъртак не ме иска за съдружник? — с последна надежда попита Феличе.

Стратион се засмя и завъртя глава:

— Ой, сеньор Франческо! Ти не разбра ли вече, че тук законите се пишат с ей това перо!

Венецианецът спря уплашен поглед върху тънкия сирийски меч, който Стратион бе взел от убития Лонгин.

Докато траеше този разговор, Герасим стоеше настрана, не искаше да се меси в тайните на Стратион.

Вече всичко бе приготвено двамата да тръгнат за замъка Намрун, където единствено имаше хора на предишния главатар. Казваха, че не са повече от десетина души, но и те можеха да причинят доста главоболия…

— Хайде, приятелю! — обърна се към Герасим Стратион. — Хайде, че път ни чака!

Франческо Феличе затича след него, но Стратион му махна с ръка, като отиваше към вратата:

— Фортуна ди гуерра, сеньор Франческо!

 

 

Бившите телопазители на Лонгин само бяха чакали да се появи новият главатар, за да сложат оръжието си в краката му и да се закълнат, че ще му служат вярно.

Стратион им върна оръжието, даде им по една шепа сребърни монети и ги изпрати в Тарс, а на тяхно място постави свои верни хора. И едните, и другите му бяха еднакво предани, той знаеше това, но сега трябваше да показва господарската си сила и щедростта си, за да кара моряците сами да идват при него с думи за „вечна вярност“.

Тъкмо това той обясняваше на Герасим, докато се качваха по витата каменна стълба на замъка.

Какво ги чакаше тук?

Плячка едва ли има. Научили за смъртта на Лонгин, телопазителите са си поделили всичко ценно и са побързали да го изнесат от замъка. Нямаше нужда никой да му казва за това. На тяхно място Стратион би постъпил по същия начин.

Но Ринго, малката Ринго къде е?

— Ти върви наляво, аз — надясно. Оглеждай всяка стена! — рече той на Герасим и тръгна в онази посока, където бяха спалните стаи.

Герасим се подвоуми да го остави сам. Все пак можеха да ги дебнат изненади. Но заповедта на главатаря не биваше да се подлага на съмнение и той закрачи към лявото крило на замъка.

Сторил само няколко крачки, той видя една полуотворена врата, през която проникваше разсеяна слънчева светлина.

Предпазливостта не беше излишна и Герасим улови дръжката на меча, готов всеки миг да изтегли острието.

Помещението беше празно, само на едната стена бяха окачени кръстосани ръчни копия. Но в дъното имаше една врата, също така полуотворена.

Сега вече трябваше да извади меча. Той не се поколеба и готов да отбие внезапно нападение, мина и през втората врата.

Още едно такова голо, мрачно помещение.

И една трета, също полуотворена врата…

Оттам прозираше някаква особена светлина.

С крак разтвори докрай вратата и изведнъж светлината заискри, превърна се в пъстро сияние на скъпи килими, окачени по стените и постлани по пода.

Пред очите му всичко се сля в една смайваща гледка — цветята и орнаментите по килимите, блясъкът на двете посребрени огледала, рисуваните малки стъкла на прозореца. И сред този водопад от цветове и златиста светлина — млада жена в дълга бяла рокля, с лъскава черна коса, сплетена в тънки плитчици. Зелен копринен пояс обвиваше тънкия й кръст.

Герасим пристъпи напред. Искаше му се да се потопи целият в този блясък от злато, сребро и коприна, но още на втората крачка разбра, че силите му го напускат.

Тогава тя тръгна към него. Приближаваше като малък светъл облак. Ей сега — и ще го обгърне целия…

Но вместо това тя само улови десницата му, хвана дръжката на меча и го захвърли в ъгъла. Острието иззвъня, ала и сега Герасим стоеше вкаменен.

Тя се усмихна, пак улови ръката му и се отпусна назад. Косите й опряха в килима, гърдите й опънаха тънката копринена дреха.

Герасим усети, че загубва власт над себе си — ушите му бучаха, очите му виждаха само полуотворените й устни.

И в това време чу гласа й:

— Колко е силна ръката ти… Ти ли уби Лонгин?

Тя вече се бе изправила, гледаше го в очите и стискаше ръката му.

— Не…

— Ти не си ли Стратион? — пусна ръката му тя.

— Не…

— Аз съм Ринго… Ти си чувал вече за мене, нали?

— Чувах…

Тя се отдръпна, пак го изгледа. После със ситни крачки отиде до прозореца, сви се зад високата облегалка на един резбован стол и тихичко, с лек смях подхвърли:

— Ти не си убил Лонгин, но ти ще убиеш Стратион!

Думите се извиха около Герасим, изсъскаха.

Приглушеният смях го отрезви изведнъж.

Как се осмелява да му говори така тази… тази Ринго!

В тоя миг той чу, че някой го вика по име.

Кой друг можеше да бъде, освен Стратион?

Главатарят идваше с широката, шумна стъпка на властник. Риташе вратите, дрънкаше с меча си. Но когато се появи в залата, едно-единствено нещо порази Герасим — в ръката на Стратион той видя бич от крокодилска кожа.

Дълбоко вживеният ужас от норманите, който Герасим бе мислил, че е вече далечно минало, изведнъж оживя и той неволно отстъпи назад.

— Ха-ха-ха! — прониза го смехът на момичето.

— Как попадна тук, Баткунецо?

Стратион се усмихваше с устни, но очите му бяха свити и дебнещи.

Сега Герасим трябваше да си тръгне.

По-скоро да се махне, да избяга от острия, подигравателен смях на момичето Ринго и от дебнещите очи на Сратион!

И той тръгна към вратата. Нямаше какво да си казват със Стратион. Нямаше какво да очаква от Ринго.

 

 

В таверната „Тавърски леопарди“ уморено тътнеха, двата тъпана от козя кожа, сънно подрънкваше китара, пресекливо се обаждаше тъпичкият глас на флейта.

Стратион бе решил да изпрати Абу-Шам с незапомнено веселие. Искаше два дни да пият и да пеят, но защо толкова бързо „момчетата“ се измориха? Той още можеше да пие и да удря с пестник по масата, да вика и да следи с трезви очи какво става в просторната таверна.

В железните триножници смолата прегаряше, през малките прозорчета нахлуваше жълта светлина.

Под едно от тия прозорчета седеше до масата старецът Абу-Шам и си шепнеше нещо.

Герасим накланяше към него размътената си от виното глава, дано долови нещо, но тихият ромон го заливаше с еднообразните си звуци и той усещаше как дрямката го оборва.

В това сънно състояние разговорите със Стратион се смесваха с онова, което Герасим искаше да каже на него, на стареца и на самия себе си…

— Казваш, че бил стар? Не е толкова стар, колкото изглежда, може да му се поиска да застане начело. Освен това постоянно ще ни напомня, че той ни спаси от робство. По-добре да си върви!

— Но не само той… и ние… сами се спасихме. Той е умен, много умен, брате Стратион.

— Стига вече с това „брате“! Ти си мой заместник, дръж се като първия след главатаря! Чакай, чакай де! Разсърди ли се? Хайде, когато сме само двамата, може и братя да се наричаме, но пред другите внимавай да не се изпуснеш!

От шепота на Абу-Шам се отделяха съвсем ясни, разбираеми думи на завален гръцки:

— Както няма полуробство, така няма и полусвобода. Трябва да избирате, докато е време, какви ще сте и двамата — дали ще лишавате другите от робство или сами ще бъдете роби.

— Роби ли? — проплака Герасим дълбоко в себе си. — Ни-ко-га! Никога вече в робство! По-добре сам да се пробода…

— Не можеш да бъдеш свободен човек, когато лишаваш други от свобода. Сега е време и двамата да избирате.

— Избрали сме! Какво само брътвиш, старче? Не разбра ли, че вече сме избрали? Аз съм главатар, а Баткунеца е първият ми заместник.

 

 

Настъпваше бледо, мъждиво утро.

Стратион улови стария арабин подръка и го поведе към вратата.

Десет отбрани, здрави мъже от телопазителите на Стратион щяха да придружат Абу-Шам до Алепо. Пътищата бяха несигурни, в латинските княжества бароните и баронетите не пропущаха сгоден случай да заловят някой богат арабин, за да искат след това голям откуп.

Стратион сам държа стремето, за да възседне. Абу-Шам ниското конче от издръжлива кюрдистанска порода. После тръгна пеш наред със стареца.

Малката дружина потегли по прашната улица.

Абу-Шам няколко пъти погледна мълчаливото, затворено лице на киликийския главатар, наведе се от седлото и рече тихо.

— Аллах вижда, мъчно ми е, че се разделям с тебе, Йоане Стратион!

Той спря коня си, изчака останалите ездачи да отминат и едва тогава разтвори дрехата на гърдите си, за да снеме от врата си сребърната верижка с малка кожена муска.

— Тридесет години нося тоя знак на съдбата до сърцето си. Ти се молиш на друг бог. По-право, ти на никой бог не се молиш, Йоане Стратион. Нека тогава за тебе това да е знак, че си я приел от моята ръка. Потрябва ли ти помощ, ела в Алепо. Ако не съм жив, потърси синовете ми или поискай да те пуснат при емира Нур ад-Дин. Покажеш ли тази муска, ще видят и ще ти повярват, че си мой приятел…

Абу-Шам закачи верижката на шията му, после зашепна молитва.

 

 

В таверната Стратион се завърна зъл и намръщен, изпи чаша вино и блъсна с лакът Герасима, който бе задрямал в единия край на масата.

Първите слънчеви лъчи играеха в локвите вино, разлято върху широките маси, по пода се търкаляха пияни моряци. В единия ъгъл свирачите уморено хъркаха с отворени уста.

— Пий! — със замах постави Стратион пълната чаша пред българина.

Герасим разтърка сънени очи, погледна чашата и сложи длан върху нея.

— Ти си навикнал все да заповядваш, брате Йоане… А някога ми казваше, че Тарс е място на свободни хора.

— Глупак! — изръмжа Стратион. — Ако не управляваш със здрава ръка тия нехранимайковци, те един друг ще се изколят. За тяхно добро върша всичко!

— В пристанището има две галери, на които са оковани повече от двеста души… И това ли е за тяхно добро?

— Галерите са на княз Торос, който изпраща там престъпници. Ти или си много пиян, или съвсем си оглупял, Баткунецо, за да се грижиш за хора, които не заслужават човек да се изплюе върху тях.

— Така говорят и ромеите за българите — едва чуто отвърна Герасим и внезапно с променен глас се обърна към Стратион: — Брате Йоане, пусни робите на свобода! Повярвай ми, тогава и те, и всички останали ще те слушат не от страх, а защото ще виждат, че си добър по сърце. Спомни си как страдахме като роби, как виехме от мъка…

Чашата, която Стратион държеше, избумтя в масата:

— Стига! За светец ли ме мислиш, дяволите да те вземат!

Още веднъж удари с чашата върху масата и извика така, че цялата таверна прокънтя.

— Донесете вино ей, заспали баби! Свирете, мърльовци, или ще заповядам да ви ударят по десет тояги! Опечете още овни, цял ден ще пируваме.

Задрямалите по масите, налягалите по пода мъже започнаха един след друг да се събуждат.

В това време свирачите подхванаха любимата му мелодия — сицилийската пиянска песен — и той пръв запя:

Пресушихме чашите,

няма с какво да ни плашите.

Извадете ножове светкавици

да ни видят нашите красавици.

— Братя! — извика Стратион и се покачи на масата, размаха двата дълги ножа, които носеше в пояса си. — Тук да не е по-лошо от Палермо? Ще пием и ще пеем, колкото душа ни иска! Сами сме си господари! След седмица ще ви поведа в Кипърско море, ще се върнем с богата плячка!

— Пак ще опитаме ромейското злато…

— … с Кървавата брада ножовете ни няма да ръждясат!

Сега вече няколко гласа подеха припева на песента:

„Извадете ножове светкавици…“ — и наистина всички размахаха ножове.

Неколцина развиха дългите си пъстри пояси и ги замятаха над главите си. Други удряха по масите с пестници в такт с песента.

 

 

Тъкмо сега, сред най-големия шум, Герасим внезапно оглуша.

Видя се сам сред вековен лес. Над главата му клоните тежат с едрите си листа като свесла… Ето, те се сливат с тъмното небе и той вече е съвсем сам в една друга странна, мъртва гора от дървета без клони — черните стволове се превръщат във фигури на хора и зверове.

 

 

… Някога, в манастира, когато беше послушник, го караха да дълбае с нож кръстове, които отец икономът продаваше на богомолците. Това беше стар монашески занаят, който се предаваше от поколение на поколение. Един прегърбен монах с вечно сълзящи червени очи учеше дни наред младия послушник. Икономът отец Амфилохий идваше често да ги надзирава и двамата; и все поучаваше, сърдеше се, че Герасим не се старае с иглата.

А Герасим не можеше да понася това едва забележимо острие, което бодеше еднакво злобно и дървото, и пръстите му. И в часовете на непоносимо дълбаене с иглата в гърдите му наедряваше желанието да улови тежка дърварска брадва, да размаха нашироко — та клони да пращят, стволове да падат.

Един ден той успя да се изплъзне от манастира, но не с дърварска брадва в ръка, а с едно малко секирче, с което през зимата монасите раздробяваха боровите цепеници за подпалки. И все пак това вече беше оръжие.

Какво можеше да направи? Клоните, които се свеждаха над главата му, падаха покосени, някакъв млад ствол се изпречи пред него, искаше да му прегради пътя и той започна да го сече бавно, упорито, със стиснати зъби. А когато дървото падна и пред него застана висок дънер, острието на брадвичката започна да го оформя така, че без да разбере, от окълцаното дърво оживя лицето на омразния отец Амфилохий — с козята си брадичка, изпъкнали кръгли очи и гърбав нос. Той така много приличаше на дявола, който бе виждал по стенописите в манастирската църква, че му липсваха само рога. Без да ги прави обаче, Герасим ги виждаше и тръпнеше. Не съзнаваше, че върши забранени за един послушник неща, само си отмъщаваше за униженията и в себе си се смееше: ха-ха-ха! ето те и тебе, отче икономе, ето истинския ти образ!

От тоя ден това малко кътче във вековния лес стана за него място на едно особено полесражение — там отиваше, когато не можеше да отвръща на обидите и огорченията; превръщаше стволовете в дънери, а дънерите в обезобразените лица на враговете му. Това бяха несъразмерни образи, няколко пъти по-големи от нормалния човешки лик, с изкривени черти, с нещо дяволско и зловещо в израза.

Страхуваше се те да не оживеят внезапно и да се нахвърлят върху му с огромните си зъби — безръки, безноги, но с езици, червени от адския огън, който гори в тях…

Сега, сред шума на веселбата, като хладна сянка му се мярна лицето на отец Амфилохий — същия оня, който го прогони от манастира, оня, с дяволските очи и козя брада. Той беше виновен за всичко. Той, той, той! Ако не го бяха анатемосали, сега щеше да спи спокойно там, в малката си килия, на ниския одър — тих и безмълвен, приютен в сън без сънища, самотен, но защитен от дебелите стени на манастира.

И пак избухна злобата в гърдите му: той, отец Амфилохий, е виновен!

Ето го — с черното му катранено лице, с изпъкналите очи…

 

 

Жените, които готвеха във вътрешната част на таверната, се разпищяха, като видяха помощника на главатаря да се втурва към тях.

Но той бързо откри онова, което търсеше — забитата в дебелата маса брадва, с която трошаха едрите кокали. Изтри я о дрехата си и като се олюляваше, излезе навън.

Пред таверната на коневръза чакаха конете на стражите. Те всички бяха на Стратион… и на неговия заместник. Трябваше само да посегне към един от поводите.

 

 

Залезът ли го помами толкова навътре в планината?

Или конят знаеше пътя и сам го доведе тук?

Брадвичката бе затъкната в пояса му. Като се навеждаше над гривата на коня, той усещаше една остра светлина под себе си — брадвата хвърляше къси мълнии към очите му, искаше да го заслепи…

За всички са виновни ония, с катранените лица!

Те, те са виновни!

 

 

… Същата полянка.

Същите дървета наоколо.

Едрите черти на грозното лице на отец Амфилохий оживяват от прерязания на височината на човешки ръст ствол.

Козя брада.

Изпъкнали, кръгли очи.

Гърбав нос…

… и рога! Дяволски рога!

 

 

Брадвата падна от ръката му.

Нечестивият!

Рогатият…

И изведнъж — иззад ствола се появи Вахрам Гош с факла в ръка. Той се засмя ситно-ситно, като размаха факлата.

— Дяволът ли викаш тук, Баткуниос?

Говореше завалено на гръцки, хилеше се в лицето му:

— И аз като тебе съм слуга на Асмодей…

— Така ли наричаш своя княз Торос? — успя да се съвземе Герасим и пристъпи напред.

Брадвата лежеше сред тревата, той се наведе, взе я и я пъхна в пояса си.

Вахрам Гош притича до него, спря само на крачка и изсъска:

— Не се прави, че не разбираш! Нашият император е Велзевул, а кралете ни са седмина. Кесари и стратези, военачалници и логотети служат на нашия истински император!

Сега беше ред на Герасим да се засмее. И той повдигна глава, смехът му огласи поляната.

Вахрам Гош размаха факлата в кръг.

И тогава от същото място, отгдето дойде той, се появи момиче, облечено само с къса туника, босо, с разпуснати коси. То дойде до арменеца, поклони му се, после неочаквано се свлече в краката му.

Вахрам Гош простря над него ръка и произнесе като клетва неразбрани, загадъчни слова:

— Ахалаи-махалаи-ааки-баки-баган!

После извади една връвчица от пояса си, вдигна я на височината на очите си и завърза по един възел в двата края.

— Вземи — подаде той връвта на Герасим. — Вече сме свързани с тебе над главата на тая девица, която ти подарявам в знак на приятелството ни. И помни: Асмодей е нашият истински крал! Той ще ни помогне да превърнем тинята в кристал, а кристала в бисер! С негова помощ ще правим от медта злато и ще бъдем богати, най-богатите в света!

Герасим, без да съзнава, пое връвта.

Вахрам Гош сложи ръка върху косите на момичето и пак заговори с приповдигнатия си, тържествен глас:

— Нарекох я Агния^[3]. Вчера я купих, днес се лишавам от нея. Тя знае стотина гръцки думи, ще се разбереш. Тя ще те накара да забравиш Ринго! Знам какво е станало там горе, в Намрун. Асмодей ми помогна да узная!

Едва сега Герасим усети, че от него се носи дъх на нещо тежко и упойващо. Той беше пиян!

Вахрам Гош се олюля, отлепи ръка от главата на момичето и тръгна през поляната. Отдалечаваше се, но дъхът на упойващо вино остана — вече идеше от момичето, което все тъй стоеше на колене.

Герасим протегна ръце, улови раменете на Агния (как се казваше всъщност тя?) и й помогна да стане. Тя се олюля, беше пияна, очите й се притваряха.

В прегръдката му се отпусна — нежна, безмълвна.

Някъде отдалече долетя гласът на Вахрам Гош:

— Не забравяй, Асмодей е нашият крал!

— Няма да забравя… — процеди през зъби Герасим и му се поиска да му каже, че един разстриган монах от малко неща може да бъде уплашен и че с тия арменски хитрини не може да го оплете. Но по-добре да мълчи, за да не изплаши момичето, това пияно момиче, което беше в ръцете му, във властта му, и тъкмо затова трябваше да се грижи за него.

 

 

Тя беше родена в Дамаск от майка сирийка и баща някакъв дребен гръцки търговец. Баща си не помнеше. С майка си тръгнали по море за Александрия, но ги заробили норманите. После ги продали на един богат арабин, който ги довел тук, в Киликия. И отново ги продали…

— Как се казваш? — питаше я той, но тя не казваше истинското си име.

— Агния.

Харесваше и това име, повтаряше го и се вслушваше в краткия гальовен ек.

След дългия нощен сън сега при светлината на изгрева очите й бяха трезви и чисти, тя нищо не помнеше, не знаеше как е стигнала сред тая гора.

Не знаеше или не можеше да обясни с малкото гръцки думи?

Не можеше или не искаше?

Не се ли криеше зад всичко това някаква игра на Вахрам Гош, доверения човек на княз Торос, който се опитваше да го отдели от Стратион, да го смае с тайните си науки, със заклинания, за да го използува за свои цели?

Всичко беше толкова объркано, че най-добре бе още сега да отведе момичето в Тарс, в къщата, където живееше Вахрам Гош.

… А може би тя наистина се казва Агния?

 

 

Стратион беше на пристанището, Герасим трябваше да го последва веднага и той побърза да напусне Тарс, да бъде далече от момичето, което заведе в дома на Вахрам Гош, при най-старата прислужница (арменецът беше заминал някъде, може би беше със Стратион).

Но на пристанището нямаше нито един кораб. Стражите посрещнаха „първия след главатаря“ със сведени надолу върхове на късите си копия. Обаче нищо свързано не можаха да обяснят — един казваше, че Кървавата брада повел всички кораби към Кипър, друг повтаряше:

— Ама той рече, че отиват само покрай брега.

Покрай брега… поне това Герасим лесно можеше да провери, както бе на кон — ще свие юздите и ще поеме на запад, накъдето му сочеше стражникът.

Би могъл да нареди неколцина от въоръжените моряци да го придружат, но защо са му? Щеше да язди по най-използувания крайбрежен път, а ако не забележи корабите, вечерта ще се върне в пристанищното градче.

Прохладата на морския вятър го примами далече от пристанището. Едва късно следобед той реши да обърне коня назад. И тъкмо тогава забеляза в близкия малък залив една платноходка.

Не беше ли това следа от Стратион?

Конят го отведе до залива, където десетина мъже се бяха скупчили около току-що разпален огън.

Вече не можеше и да мисли за връщане — отправи се към тях, като се питаше тревожно какви са тия въоръжени хора тук, кой им е главатар, с какво се занимават.

Може би Стратион не му беше казал истината за Киликия, може би имаше и други „свободни моряци“ с други водачи, с други покровители сред съседните владетели.

Поздрави ги отдалеч с приятелско махане, но никой не му обърна внимание.

Той извъртя поясока на меча си така, че да е готов за бой, и вече гласно ги поздрави на гръцки с „добра среща“.

И сега никой не му отговори.

Спря коня на няколко крачки от огъня и вече с раздразнение попита:

— Кои сте вие, чии хора сте, та ме срещате като враг?

Неколцина от мъжете се обърнаха към него и го изгледаха без любопитство и без изненада:

— Кой ви е главатарят? На кой господар служите? — продължаваше да пита високо Герасим.

Питаше и бързо ги изучаваше с очи. Те бяха въоръжени с къси и дълги мечове, с широки и тесни ками, един даже бе преметнал арбалет. Всички бяха минали четиридесетте, но годините на по-възрастните трудно можеха да се отгатнат, защото лицата им бяха изпечени, а жестовете им издаваха скрита сила.

Морякът с арбалета приближи до него и свойски му рече, като че бяха стари познати:

— Какво си се развикал! Слизай, остани при нас. Ние сме истинските свободни моряци, в Тарс ни викат „дивите моряци“. Не си ли чувал за нас?

Чувал бе, как да не бе чувал. Наричаха ги не само „диви“, но и „глупави“. Да си в Киликия, а да се откажеш от морски походи и грабеж, да се занимаваш само с лов на риба и да живееш далече от веселите таверни и от шумното пристанище — кой умен човек може да се реши на всичко това?

Той слезе от коня. Очакваше, че разговорът тепърва ще започне, че ще го разпитват кой е и откъде идва — и вече скрои в ума си приемливи за тях отговори. Но никой повече не му обърна внимание, дори човекът с арбалета. Рибата, която бяха наловили, трябваше да бъде изкормена. На огъня в голям войнишки казан се затопляше вода и изгладнелите мъже бързаха да приготвят вечерята си.

Герасим изведнъж се почувствува излишен. Не знаеше къде да дене ръцете си, скъпите му кожени дрехи го караха да се стеснява, че не е и той като всички наоколо — един обикновен моряк, едно гладно гърло, което лесно може да бъде заситено само е една калаена паница чорба…

Чорбата беше вкусна, всички сърбаха шумно, гълтаха едри залъци.

После няколко кожени мяха с вино тръгнаха от ръка на ръка. Нямаше подвиквания, нямаше наздравици. Разменяха се само обикновени думи, кимаха си или си правеха знаци с очи и ръце.

Всичко това беше толкова странно, че Герасим си мислеше: ето, попаднах сред някакви отшелници… Какво ли ще стане след това?

Но и след като вечерята свърши, нищо необичайно не се случи. Време бе за сън. Едва сега Герасим забеляза, че наоколо под откритото небе върху едри плочести камъни бе наредена суха морска трева — леглата на „отшелниците“.

Те лягаха един до друг, но нито една дума не наруши мълчанието.

Час на мълчание…

Часове на мълчание…

Така в самотните килии старци схимници се молят на бога. Но тук шумно дишаха здрави мъже, тук все пак имаше оръжия (те напомняха за сраженията, през които бяха минали, и за грабежите, от които се бяха отказали) и Герасим не можеше да лежи спокойно на твърдото ложе. Обръщаше се, взираше се в тъмното нощно небе, по което само тук-там проблясваха звезди, взираше се и към огъня, който догаряше — все му се струваше, че там ей сега ще се появят някакви сенки, неясни образи на онова, което е било и което ще бъде, сънища наяве…

 

 

— О-хо-хо-о-о!

— Е-е-е-е-е!

Кога бяха станали моряците рибари? Ни един нямаше наоколо, в дългото, кораво ложе. Те вече бяха в лодките си, провикваха се, размахваха ръце, говореха си като весели, безгрижни момчета.

Слънцето светеше над главите им, светлина идеше и от самото море — светът беше целият разтопен в сребро и може би затова виковете се носеха с метален ек — чисти и ясни:

— Е-хе-хе-е-е!

— Хо-хо, хо-оооо!

Хайде, Баткунецо, захвърли скъпото си облекло, сложи една обикновена моряшка дреха и се метни в първата лодка, която можеш да достигнеш сега!

Морето, твоят нов бог, те вика, изпъкналите очи на рибите ще заискрят от радост, че тръгваш към тях като свободен моряк рибар.

Хайде, стани „див“ и „глупав“ моряк, остави мъдростта на Стратион, който те води към грабежи и убийства.

И по-бързо, веднага се реши!

Но той не стори дори и крачка.

Чуваше виковете на моряците, които отиваха на риболов — весели, безгрижни, захвърлили в утайката на нощта съмненията и старите си спомени, и усещаше тежестта на късия сирийски меч, който висеше на пояса му.

 

 

В Тарс, Стратион го посрещна намръщен:

— Къде се губиш? Нали се разбрахме — когато аз съм с корабите, ти ме заместваш на брега!

— Тъкмо по брега ходих — отвърна Герасим и му разказа къде бе нощувал.

Стратион подигравателно се изсмя:

— За манастира ли затъгува? Нищо. Като остареем, може и манастир да построим тук. Манастир за моряци отшелници!

И като се изсмя високо там, пред таверната „Тавърски леопарди“, се метна на коня си. Отиваше в замъка Намрун, при Ринго.

 

 

В таверната Баткуниос имаше свое място — в ъгъла (за да е сигурен, че гърбът му е защитен от двете стени, и да може с един поглед да обхване цялото помещение).

Имаше своя чаша (всъщност църковен потир, кой знае откъде задигнат).

Този път моряците, които седяха наоколо, бяха нови — пристигнали през последните седмици от различни места, жадни за плячка, нетърпеливи и приказливи.

Един през друг се подмазваха на „първия след Стратион“.

— Казват, кирие, че си можел да се сражаваш едновременно с два меча — мазно-мазно говореше един млад грък.

— Чак в Сицилия говорят за тебе!

— Каква ти Сицилия — във Венеция знаят за Баткуниос…

— Да пием за силата на Баткуниос!

— Да пием!

— До дъно — за Баткуниос!

Възгласите се сливаха в един висок, дрезгав припев.

За пръв път го хвалеха така, в очите, и въпреки че обичайната подозрителност още не угасваше в погледа му, той усещаше приятен гъдел в гърдите; задиша някак по-дълбоко, със сладост, почувствува се силен и могъщ.

Срещу него, от другата страна на масата, седеше момък с черни сключени вежди. Личеше, че е пил много, примижаваше от време на време, но се държеше. През цялото време не си отваряше устата, мълчаливо пиеше и гледаше пред себе си.

Герасим се взираше в лицето му, мъчеше се да отгатне какви мисли се крият зад това затворено чело, зад този мрачен поглед.

Недоволник от реда в Киликия?

Жаден за приключения момък, който се отегчава от пиянските сборища и чака първия бой, за да се прояви така, че всички да го забележат?

Или просто неуверен в себе си младеж, избрал това държание, за да се отличава от другите, да покаже, че е дързък, докато всъщност е само амбициозен, без дори да е много смел.

Да, това е.

Така сам Герасим някога прикриваше — както толкова много младежи! — липсата на самочувствие, нерешителността си…

Тъкмо в тоя миг обаче момъкът стана с чаша в ръка.

И тогава в цялата таверна се разнесе висок, момчешки глас:

— Смърт на Стратион! Да живее Баткуниос!

Ако кръгла като кълбо светкавица се бе претърколила през прага на таверната, по-малко щеше да бъде смайването на всички.

Заседнаха залъци в глътките.

Вино потече от зинали уста.

Момъкът вдигна чаша.

Но един от моряците, които стояха наблизо, със замах изби чашата от ръката му.

И тогава момъкът рухна на стола си.

Обаче и сега никой не смееше да се обади. Всички гледаха към Баткуниос. Не думи — само едно мръдване на веждата, само едно присвиване на очите и кимане можеше да умъртви веднага момъка.

Герасим с усилие стана и тръгна към вратата. Беше внезапно изтрезнял.

Вън, на малкия площад, той разбра, че е сгрешил. Трябваше да заповяда да обезоръжат момъка и да го хвърлят в подземието на таверната — за да му реши съдбата Стратион на другия ден.

Или още по-добре — да измъкне меча си и да убие там, на място, тоя бунтовник, тоя враг на предводителя Стратион. Как се осмелява да вика „смърт на…“

… И все пак момъкът (като че ли Йоан се казваше) желаеше Баткуниос да бъде предводител. Досега никой не беше заставал така, докрай, до него, за него…

Главатар, предводител… първият, а не „първият след първия“.

Как шуми тая мисъл, как упойва по-силно от вино…

Но изведнъж се сепна: Стратион още тази нощ ще научи какво е станало в таверната; и това, че Герасим не е взел никакви мерки против един бунтовник. Може дори да си помисли, че момъкът е подставено лице на Баткуниос — да изпробва как ще се приеме такъв един възглас…

Герасим се обърна към таверната. Оттам никой не излизаше.

Бързо, като че някой го преследваше, той прибяга до коневръзите.

 

 

Яздеше съвсем сам по нощния път нагоре, към замъка Намрун, но му се струваше, че го следва цяла дружина хора, които искат да го изпреварят и да го предадат на Стратион.

„Почакайте — стискаше зъби Герасим, — лесно няма да ви се дам…“

… А Стратион само се усмихна, огледа го внимателно и тихо рече:

— Така… Всичко е наред.

И тогава Герасим си отдъхна, притвори очи. Но в същия миг видя напрегнатото лице на момъка Йоан, който събираше сили и смелост да извика страшната си наздравица.

— Какво вино ще пиеш — кипърско или киликийско? — любезно питаше Стратион, застанал до отрупаната с храна маса.

В дъното на малката зала на ниско ложе Ринго, облечена с прозрачна туника, се преструваше, че спи.

— Нищо няма да пия, брате Стратион. Само ми се спи…

Може би прекалено дълго бе задържал погледа си върху тялото на Ринго, защото Стратион се засмя, като посочи към нея с глава:

— Но не там, брате Баткуниос! И все пак вземи тази амфора!

И постави в ръцете на Герасим една сребърна амфора с тънки, изящни дръжки.

 

 

— На суша морякът се разсъхва. След два дни излизаме в открито море!

— Както кажеш, брате Стратион…

И Герасим става с размътена глава, прави няколко замаяни крачки и пита объркано:

— А оня момък… момъка Йоан… как ще го накажеш?

Главатарят изведнъж става строг.

— Ти го предаде в ръцете ми. Повече не разпитвай!

— Слушам…

И Герасим несъзнателно прави крачка към ложето, където е повалената амфора, където единствено може да намери забрава от мръсната, подла мисъл, че е предател.

 

 

Тарс внезапно утихна.

Моряците се върнаха в пристанището, започнаха да затягат корабите за продължително пътуване.

В това време Герасим трябваше по нареждане на Стратион да не се отделя от Вахрам Гош.

Но какво можеше да откопчи от него? Арменецът си гледаше работата като опитен моряк, ни веднъж не заговори за тайните науки, ни веднъж не спомена името на Асмодей. Като че такъв разговор между двамата не се бе състоял. За момичето Агния каза — без Герасим да го пита, — че я продал на един сирийски търговец.

В дъното на залива бяха закотвени двете галери на княз Торос с окованите на тях гребци и Герасим, колкото пъти поглеждаше натам, бързо извръщаше глава.

Тези галери щяха да останат в пристанището, за да охраняват залива, ако ромеите се появят внезапно.

Стратион поведе цяла флотилия.

На вид корабите на киликийците приличаха на мирни рибарски платноходки. Всяко корабче имаше здрава мачта с четириъгълно платно, а щом потрябваше, осем до десет гребла помагаха на плуването. За кормило служеше една широка лопата. Със заострен нос и сплеснат корпус, тия корабчета приличаха на акули, които летят по гребена на вълните.

Начело на всяко корабче стоеше по един верен на Стратион човек, на когото викаха, както отдавна бе прието в Леванта, ар-раис^[4].

„Киликийските ястреби“ — така наричаха тия корабчета.

Два търговски кораба, които плуваха от Кипър за Родос, докато разберат какво става, бяха ограбени. „Ястребите“ приближиха в двойна редица и хвърлиха абордажните куки…

После Стратион реши да обиколи кипърските брегове, да сплаши стражевите ромейски платноходки и да пресрещне още някой търговски кораб.

 

 

Дните приличаха на разноцветни корабни платна, опъвани от зли ветрове.

Герасим не искаше да брои в колко нападения вече е участвувал.

Появяваше се нейде на кръгозора мачта на кораб, после се виждаше платното… докато най-сетне в схватката всичко почервеняваше и в съзнанието му оставаше само едно окървавено платно.

Сифант ги търсеше по целия Архипелаг, киликийците също го търсеха. Рано или късно трябваше да се срещнат.

Стратион размахваше камшика на Ерлинг и подхвърляше на Герасим:

— Не се мръщи. Това е моят скиптър. Когато го дам на тебе… или на някой друг, все едно че ви давам част от властта си. Но сега ще плуваме заедно, само така ще се справим със Сифант.

 

 

… Най-сетне се срещнаха.

Силите на норманите бяха малко — само две галери срещу киликийската флотилия.

Сифант успя да се изплъзне с едната галера. Кой знае какви проклятия бълваше срещу „робите“, които втори път го правеха за смях в целия Архипелаг.

Герасим не можа да се сдържи и гърлено се засмя, като видя как бяга норманският кораб.

И за пръв път въздъхна с облекчение.

 

 

Чак в Константинопол се заговори за дръзките нападения на киликийските моряци. Императорският флот не можеше да ги усмири — военните дромони едва успяваха да се справят със сицилийците, които причакваха в Йонийско море ромейските кервани за Анкона.

Войната между Византия и норманите в Италия вървеше зле за ромеите. При Бриндизи, Вилхелм Сицилийски разби византийската войска. След това норманите превзеха и разрушиха до последната къща град Бари.

Съюзникът на ромеите, папа Адриан, който се укриваше в Беневент, подписа мир с Вилхелм.

За да възстанови големите загуби в Италия, императорът Мануил Комнин трябваше да организира нов поход. Ромейският флот имаше задача да разбие сицилийците по море и да пренесе войски в Анкона.

Стратегът на островната тема получи заповед да поправи старите кораби, които се намират във военните пристанища, и да събере наемници за дромоните.

Дукът на остров Кипър поиска разрешение от императора да започне преговори с водача на киликийските моряци Йоан, наречен Кървавата брада, и да му предложи срещу добро заплащане да участвува с хората и с корабите си в големия поход, подготвян за началото на следващата година.

„Така ще си отдъхнат нашите земи от нападенията на киликийците — пишеше наплашеният от Стратион ромейски сановник — и военният флот на богоподобния василевс ще се увеличи с опитни войни. За една година този главатар ни причини толкова злини, че ако се съгласи да ни служи, дори да му платим четири кентинария^[5], пак ще имаме полза…“

През един следобед на късната есен, когато корабите се бяха прибрали в Мерсинския залив и в Тарс по таверните започнаха пиянските сбивания, при Франческо Феличе пристигна окъсан скитник и му предаде писмо, скрепено с два зелени печата.

— Идвам от Антиохия — каза на венецианско наречие той, — Амадео Кантарини те поздравява и чака бърз отговор…

Франческо Феличе счупи печатите, прочете писмото и когато вдигна очи, по челото му беше избила пот.

— За бога! — простена той. — Все на мене ли се случва да оправям объркани работи.

И още същата нощ замина при Стратион в замъка Намрун.

 

 

Зимата в Киликия е мека и приятна. В Тарс имаше къде човек да се забавлява и Герасим вече рядко оставаше сам с мислите си. Стратион нито веднъж не го покани в Намрун.

И за Герасим се намериха хубави момичета в Тарс. Таверната „Тавърски леопарди“ кънтеше от гласа на българина, когато се присъединеше към пиянските песни, а разгневеше ли се, измъкваше меч и всички отстъпваха пред кървясалите му очи. По сила не се намираше никой да му съперничи.

Полихрон рядко се отбиваше в таверната и затова Герасим чак се повдигна от стола, като го видя една вечер да прекрачва прага.

— Да живеят съпрузите на красивите жени! — предизвикателно викна той и се засмя с цяло гърло.

Неколцина моряци се присъединиха към смеха му, някои дори станаха и започнаха да се кланят на стареца.

— Поклон на мълчаливите съпрузи!

— Поклон!

— Кървавата брада е достоен заместник на Лонгин!

— Не се тревожи за жена си, старче, най-много да ти подари наследник…

Полихрон като че не чуваше подигравките, вървеше между масите и когато го ловяха за дрехите, дори не се обръщаше. Той приближи, седна на свободния стол до Герасим и мълчаливо го погледна.

— Ти си умен човек — тихо заговори старецът. — Поне ти не ми се надсмивай.

— И аз съм като тях! — повиши глас Герасим. — Свърши се, старче, с мене! В моята страна бях почитан от всички, хората идваха при мене за съвет. Със сълзи на очи ме изпратиха моите приятели и — кълна ти се — една болярка как ли не ми се молеше да остана… Ала аз исках да видя света.

Напоследък в мигове на пиянски излияния Герасим започваше да разправя измислени истории. Думите сами идваха на устните му. Като младеж обичаше да съчинява уж станали с него случки, за да забавлява слушателите си, а сега чувствуваше болезнена необходимост да се оправдава пред себе си със спасителни лъжи.

Полихрон пръв бе доловил тая склонност у българина и едва чуто се обади:

— Може и тъй да е било. Затова те гледам как се мъчиш да приличаш на другите. Не, ти не си като тях!

— … Срещнах някога умен човек. „Ти си кремък, който не знае огнената сила, скрита в него“ — рече ми той. А какво да сторя с тая сила? Накъде върви моят път? Вино и веселие — омръзна ми!

— Всичко на тоя свят омръзва. Само богатството и властта не омръзват, защото те дават сила, а със сила се постигат дори непостижими неща. Кървавата брада държи камшика, а аз — кесията. Всеки по свои начин е силен. Не е ли така? Стратион постави при мене тоя венецианец, за да ме следи. Страхува се от един старец! Хи-хи-хи… — закиска се Полихрон в шепи и сведе глава.

Герасим мълчаливо го гледаше.

— … А пък аз всичко виждам. Кроят нещо двамата. Ще забият нож не само на мене, но и на тебе. Ти си опасен за Стратион. Завижда ти, че си красив, силен и смел… Хи-хи-хи… Ринго обича такива мъже…

— Млъкни! — стовари Герасим пестник върху рамото му. Старецът изкриви лице от болка и се сви, смали се в стола.

— Можеш да ме пребиеш от бой, аз пак ще ти повторя…

— Ти си пиян!

— … Колкото тебе. Всички сме пияни от безумство. Тарс, сборището на киликийските моряци, е място на безумци!

Ръцете на Полихрон започнаха да треперят, устните му мърдаха беззвучно. Герасим, му подаде чашата си.

Полихрон бавно отпи от сладкото кипърско вино, сложи ръце на масата и като отпусна на тях глава, несвързано забъбри:

— Син имах… Умря… И майка му… добрата Анастасия, почина… Кой ще ме съжали?

Герасим мълчаливо го гледаше. Сега поне можеше с още едно да се успокои — не само той, но и най-богатият човек в Тарс е самотен, нещастен човек, който не се радва дори на златото си. Към какво тогава да се стреми, за да прогони от сърцето си насъбраната от годините мъка?

— Да пием! — викна той. — Да пием, приятели! — и изкрещя онова, което искаше да внуши и на себе си: — Тарс е убежище на свободни мъже! Сами сме си господари!

Една чернокоса жена, с пламнали очи и полуотворени устни се изскубна от ръцете на двамата пияни моряци и се втурна към него.

Герасим я улови, вдигна я над масата и я завъртя, като че държеше малко дете.

— О-хо-хо! — доволно завикаха моряците. — Баткуниос пак си загуби ума!

 

 

През седмица-две Стратион слизаше в Тарс, да наглежда моряците; ходеше и в пристанището, където опитни майстори дърводелци поправяха корабите. Герасим го придружаваше, разправяше му какво ново се е случило в Тарс, но нито веднъж не го запита, за да провери подозренията си, дали уговаря нещо тайно с Франческо Феличе.

Стратион най-сетне продума.

— Освен венецианеца само ти ще знаеш! — рече му той и разказа как са започнали и накъде вървят преговорите с дука на остров Кипър, който действува от името на императора.

Ромеите сега събират голяма войска за поход в Италия, а като се закрепят там, сигурно ще се справят и с княз Торос. Няма повече да оставят в чужди ръце най-големия проход в Тавърските планини — прочутите Киликийски врата, отгдето минава пътят за Леванта. Рано или късно те ще прогонят арменците от крайбрежието и тогава — край на „киликийската наемна флота“.

Стратион отсега ще мине на ромейска страна. Ще получи титлата спатарий и два кентинария, а след успешния край на похода — още толкова злато, за да възнагради моряците си и, разбира се, сам да прибере половината.

Герасим нищо не му каза — всичко вече бе уговорено.

 

 

Студът се дръпна високо в заснежените върхове на Тавър.

Герасим за втори път посрещна пролетта в Киликия.

Морето стана синьо-зелено, водораслите разпъваха зелени мрежи. Дърветата тъй гъсто преплитаха клони край устията на многобройните рекички, че дори с брадва в ръка човек трудно можеше да си пробие път.

Всичко беше готово, дори на двете галери на Торос нямаше вече какво да оправят. Стратион отиде в крепостта Сис да каже на арменския княз, че наемните му моряци скоро ще се отправят към Архипелага.

За удивление на мнозина Франческо Феличе пожела да участвува в похода.

Моряците очакваха, че ще напуснат пристанището както друг път в началото на походите — тържествено изпратени от приятелите им, които оставаха на брега. Тогава по каменните площадки на пристанищните стражеви кули димяха огньове, литаври^[6] и кимвали^[7] отмерваха такта на гребците. Но главатарят им бе решил друго.

Една нощ, преди слънцето да изгрее, той обходи помещенията край пристанището, където нощуваха моряците и нареди:

— Не вдигай никакъв шум! Тръгваме!

Водите на морето бяха тъмни, няколко пребледнели от нощното бдение звезди уморено примигваха.

Малките корабчета едно по едно се отделяха от брега и заплуваха след дракара. Накрая бе платноходката на Вахрам Гош. Едва когато слънцето изгря, всички видяха, че с тях не бяха двете галери на княз Торос.

Вахрам Гош неспокойно крачеше по палубата, а след него подтичваше пълничкият венецианец и като ръкомахаше, оживено му говореше нещо.

Дългата редица корабни платна бързо летеше край скалистите брегове. Навлязоха в залива Аталия и дракарът пое към пристанището. Моряците объркано се заоглеждаха — сами отиваха в устата на вълка! В Аталия винаги има по десетина военни дромона!

Ала ромейските кораби дори не мръднаха, когато киликийските приближиха към входа на пристанището.

На брега от двата фара пламнаха сигнални огньове. Военни рогове приветствуваха идващите.

Една малка лодка пресрещна дракара и от нея се разнесоха викове на гръцки:

— Слава на спатарий Стратион!

— Да живеят верните на василевса моряци!

На някои от киликийските корабчета проечаха гласове:

— Измамиха ни!

— Стратион ни предаде!

Дракарът, който дотогава плуваше начело, очерта полукръг и тръгна край „ястребите“. Към всеки кораб Стратион казваше едно и също:

— Аз преминах на ромейска служба! Ще воювам с норманите? Който ме последва, ще получи два пъти повече злато, отколкото при миналогодишните битки! Ако не искате, вървете, където щете! Страхливци и хора, които не вярват в мене, не ми трябват!

На всеки кораб Стратион имаше привърженици. До тоя миг те не знаеха нищо за тайните преговори, но бяха убедени, че Кървавата брада е най-умният между тях и че никога няма да се залови за работа, която не ще успее.

— Да живее Йоан Стратион!

— Да живее нашият протоспатарий! — повишиха някои титлата му с още една степен.

Вахрам Гош стоеше до стрелометната машина на платноходката и само стискаше устни.

— Не върши глупости! — шепнеше му Франческо Феличе. — Признай властта на Стратион! Потрай малко — ние ще го надхитрим!

Дракарът бавно и тържествено приближаваше. Мургавото лице на Стратион се виждаше отдалеч, черните му очи пронизваха очите на младия арменец.

— Да живее нашият спатарий! — дрезгаво извика Вахрам Гош, но лицето му остана все тъй затворено.

Стратион му махна с ръка.

Франческо Феличе избърса с копринена кърпа изпотеното си чело и изпухтя:

— Фу-у-у! Слава богу, и това мина!

И прошепна на арменеца:

— Ти само ме слушай! Щастието принадлежи на умните! Фортуна ди гуерра!

 

 

В Аталия, Стратион получи обещаните два кентинария, по никой не узна това, на моряците не даде дори по една медна монета.

Главно сборно място на ромейските кораби, които щяха да участвуват в похода към Анкона, бе пристанището Тесалоника. Кога целият флот щеше да потегли, и в Аталия не знаеха. Може би вече и да са тръгнали, предполагаше началникът на крайбрежния отряд, защото още преди две седмици се, получила вест четири дромона да заминат за Тесалоника. Второто сборно място по пътя към Анкона бе пристанището Лаврион.

— Ще тръгна за Лаврион! — отсече новият спатарий и още на другия ден пое на път, за да пресече с корабите си Архипелага и да пресрещне императорския флот.

Пътуването беше тежко. Стратион отдавна не беше минавал по тия места и трябваше да вземат водачи от близките острови. Избикаляха опасни плитчини, спираха, за да пълнят буретата с прясна вода и да купуват храна.

Стигнаха остров Икария и щяха да се отправят към Лаврион, когато на пристанището узнаха, че ромейските кораби миналата седмица напуснали Тесалоника. Силен нормански флот се промъкнал край Пелопонес и тръгнал срещу тях. Битката станала вчера при остров Евбея, който италианците наричат Негропонт. Ромеите били разбити и цяла нощ норманските кораби преследвали пръснатите дромони и платноходки.

— Опасно е да се плува нататък! — казваха стражниците от остров Икария. — Норманите сега са господари на Архипелага!

— Все пак трябва да заминем за Тесалоника. Така ми заповядаха! — отвърна Стратион.

Късно следобед „киликийските ястреби“ се появиха край бреговете на Хиос. Вече се канеха да навлязат в залива, но ги спря неочаквана гледка: на запад, към малкия остров Псара, два дромона бягаха, преследвани от три нормански кораба.

На мачтата на дракара се развя двоен червен флаг.

— Готови за бой! — нареждаше Стратион.

— Пригответе железните куки!

— Проверете оръжието! — понесоха се викове по корабите.

Герасим застана до стрелометката при носа на дракара, готов да изпраща по неприятелите дълги стрели със запалени върхове.

Стратион обикаляше по палубата, подреждаше въоръжените моряци край двата борда. Един киликиец донесе цял сноп абордажни куки, ръждясали от влага, някои — с неизтрита по тях кръв.

Моряците се втурнаха към купчината.

Стратион стоеше настрана и оглеждаше възбудените им лица. Внезапно той подскочи и извика към минаващия моряк:

— Глупак! Къде са ти очите!

Краят на желязната кука, която морякът размахваше, бе закачил крака на Стратион. Кръв браздеше по здравите мускули. Нямаше време дори за лека превръзка, а и Стратион никога не беше обръщал внимание на такива драскотини.

Двата дромона с разпънати платна в пълен размах на лопатите бързаха да се укрият в близкия залив на островчето. Норманите продължаваха да ги преследват и едва когато наближиха брега, видяха, че попадат в клопка. Но вече беше късно да се връщат. „Киликийските ястреби“ се наредиха в широка дъга и прерязаха пътя им за отстъпление.

В средата на бойния ред на киликийците плуваше дракарът. Трите нормански кораба трябваше да приемат боя. Те спряха и само на гребла се обърнаха към настъпващия противник. Двата дромона още не можеха да се съвземат и отстъпваха в бяг.

 

 

Не само тия сицилийски кораби паднаха в ръцете на киликийците. Два дни Стратион обикаля около Псара и Хиос, за да прибира останките от разгромения ромейски флот и да наказва норманите, които, опиянени от победата, мислеха, че в Егейско море няма кой да им се съпротивява.

Стратион не слезе от дървената площадка пред платното на дракара. Сам ръководеше кратките битки и целият гореше в огън. Вечерта на втория ден той се отпусна на постелята си под разпънатия до кърмата малък шатър и повика първия си помощник.

Герасим бе изморен, ръцете му бяха обгорени от боравенето със запалителни стрели.

— Десният ми крак се схвана… — с усилие заговори Стратион. — Попитай дали по корабите има вещ лечител. Не казвай, че е за мен. Нека всички мислят, че съм здрав! Ти застани пред корабното платно!

Старият киликиец Мелетий, който разбираше от рани и умееше да превързва счупени кости, пречисти раната на Стратион със солена вода и поклати глава. Усеща ли силни болки кириос Стратион? Как? Вече не го боли толкова много?

През нощта Стратион не можа да мигне. Болките изчезнаха, но в отпуснатото му тяло вееше такава хладина, че сърцето му се свиваше в страшно предчувствие.

— Толкова глупаво ще умра… — шепнеше той с напукани устни. — Преминах през много битки, два пъти бях окован като роб, а сега, когато имам власт и злато…

На сутринта го пренесоха на остров Псара. Разпънаха шатър и Герасим седна до главата му. Мълчаливо го гледаше, подаваше му златната чаша с горчивото питие, което трябваше да възвърне силите му. Старият киликиец му каза направо — Стратион няма да живее дълго. Не усеща ли кир Баткуниос миризмата, която се носи из целия шатър? Та Йоан Стратион вече мирише на труп!

Утринният вятър опъваше скатовете на шатъра, те трептяха като криле на птица, която се кани да отлети, и на Стратион се струваше, че чува съсъка на морския вятър в корабното платно. Как бързо лети черният дракар, как леко плуват „киликийските ястреби“ след своя предводител — стария Йоан Стратион, човекът, който разполага с толкова много хора под своя власт. Тая хубава, примамлива думичка — „власт“! Да вижда как треперят пред погледа му, да преговаря като равен с архонтите, да го знае василевсът!

— Чуваш ли ме, брате по съдба?

— Слушам всяка твоя дума, брате Йоане…

— Ти ще ме заместиш. Всички ще ти се подчиняват.

Пръстите му неспокойно опипваха разтворената дреха, уловиха малката кожена муска и той заговори с шепот:

— Абу-Шам, светилнико на умни мисли… Ти ще ме придружиш до сетния час…

Внезапно гласът му се повиши, очите му — дотогава притворени в унес — заискриха:

— Вземи! Знаеш силата на тоя знак! Казвал съм ти… Друго не мога да ти дам…

Герасим сам отвърза сребърната верижка и задържа муската в шепата си. Лицето на Стратион — удължено и бледо — бе останало без капка кръв. Черната брада — невчесана, сплъстена — лежеше върху гърдите му. До краката, върху скъпите, завивки, бе камшикът от крокодилова кожа, но за него сега Стратион не се и сещаше. Всичко, което беше част от миналото му, в тоя миг не съществуваше. Така човек захвърля стара дреха и вече не поглежда към нея.

Вятърът пак нахлу в шатъра, повдигна скатовете, но сега вместо бяло корабно платно се появиха черните крила на голям, нечувано голям ястреб. Те вееха смъртен хлад над главата на умиращия и изчезнаха, щом Стратион отвори очи.

— Вахрам Гош нощес отплувал, без никой да го усети — чу Стратион глас. — Заедно с венецианеца! Дървената площадка под кормилото на дракара е разбита!

Стратион с усилие се повдигна на лакти:

— Махни се! — викна той на моряка и когато в шатъра останаха само двамата с Герасим, задъхано заговори: — Венецианецът е откраднал златото, което ромеите ми дадоха в Аталия. Никой не знаеше где съм го скрил! Никой! Ах…

Той се отпусна на ложето и с бързото, задъхано дишане мислите му се успокоиха. Сега, когато смъртта идваше към него, колко струваха дори десет кентинария?

— Нищо… Нищо вече не ми трябва… — прошепна той и пред очите му се заредиха забравени гледки. Видя скалистите брегове на Родос, покритите с мъх камъни край морето, жълтия пясък. Отгде се появи тая тиха, тъжна музика, която се носи като лека, ефирна паяжина и оплита мислите му?

— В Родос… Там ме заведете… — прошепна Йоан Стратион и в тоя миг пак усети ледения полъх на черните криле. Сега ястребът беше кацнал в края на ложето и го гледаше със зли очи.

Защо, черна птицо, гледаш със зъл поглед умиращия Йоан Стратион? Заслужава ли той това?

— Заслужава, заслужава, заслужава!

— И все пак — защо?

— Наистина, защо?

— Защо? — чу Герасим последните му думи и извърна глава, за да не гледа сгърченото му лице.

От Константинопол тръгнаха двама пратеници, за да благодарят на Йоан Стратион от името на императора за няколкото успешни сражения с норманите и загдето е помогнал на останалите от разбития флот…

— Василевсът се радва да въздигне верния си поданик в протоспатарий и да го дари с още три хиляди перпери, освен двата кентинария, които има да получава — трябваше да кажат пратениците. — Сега твоите кораби са най-надеждната защита на Архипелага.

Ромеите пристигнаха, когато киликийците спускаха мъртвия си предводител в издълбания на морския бряг гроб.

Сетната копка пръст затисна ковчега, а моряците един по един тръгнаха към корабите. На брега остана само висок мъж, прехвърлил тридесет години, с широка кестенява брада и кафяви очи, който с подозрение гледаха двамата ромеи. Косата му беше спусната чак до веждите.

— Аз съм заместникът на Стратион! — рече им той. В десница държеше камшик от крокодилска кожа и пратениците с недоумение гледаха тоя моряк, който носеше камшик, като че беше ездач. Нямаха време за губене — на всяка цена трябваше да се споразумеят с новия главатар.

— Светлоликият василевс иска киликийските моряци да бъдат на негова страна — заговори по-възрастният ромеец, шестдесетгодишен мъж, участвувал в много опасни пратеничества. — Ние ще поправим грамотата и ще искаме одобрение от Константинопол. Как да те впишем в списъците на титлоносците?

— Герасим… Герасим Баткуниос! — рече човекът.

— Ти да не си българин? — сепна се вторият от ромеите.

— Аз съм главатар на киликийските моряци и ако василевсът не ми даде колкото злато е обещал на покойния Стратион, ще поведа хората си другаде!

— Не говори така, приятелю! — възкликна възрастният ромеец. — Ти ще бъдеш протоспатарий и ще натрупаш много злато, ако си ни верен.

— Верен съм на тия, които ми заплащат по-добре! — отвърна Герасим и без да се сбогува, закрачи към малкото пристанище, гдето го чакаше дракарът с опънати за път платна.

 

 

Киликийските моряци му се подчиняваха — но докога? Нямаше ли някои да му завидят, да го издебнат и убият?

„В едната ръка дръж златото, а в другата камшика често казваше Стратион в Тарс, когато учеше Герасима как да управлява хората. — Който не иска добра пла̀та, ще получи добър бой. Само страхът държи в подчинение такива разбойници като нашите приятели!“

Да, Герасим трябваше да ги спечели със злато.

От перперите, които двамата пратеници донесоха втория път, той задържа половината за себе си, а останалите раздаде, като обеща на моряците, че ще получат още злато, ако му се подчиняват. Всички, които бяха на дракара, той обяви за свои телопазители и им даде по още една златица.

На един от корабите неколцина моряци се разбунтуваха — искаха да се връщат в Киликия. Не желаели повече да бъдат на ромейска служба.

Дракарът спря до малкия кораб и телопазителите на Баткуниос се нахвърлиха върху бунтовниците с мечове в ръце. Четирима души бяха съсечени на място, другите — свързани и оковани във вериги.

— Това очаква всеки размирник! — рече Герасим на моряците от останалите кораби.

Дракарът минаваше край „ястребите“ с бавен ход и киликийците надничаха, за да видят окованите си другари.

„Успешните нападения карат и най-лудите глави да вярват в тебе!“ — казваше Стратион.

Герасим не закъсня да изпълни и тоя съвет.

Четири сицилийски кораба бяха пленени и ограбени. Норманите все по-рядко навлизаха в Архипелага. Когато киликийците приближиха към Кипър, само като ги видяха отдалече, шест нормански платноходки, които дни наред опустошаваха брега, побързаха да изчезнат. Ромеите от острова посрещнаха киликийците като освободители. За пръв път Герасим чу името си в приветствията на кипърците и във възгласите на своите моряци:

— Да живее Баткуниос!

— Слава на нашия протоспатарий!

Той слушаше виковете и очите му сухо блестяха. Отличителният знак на протоспатарий — тясната огърлица, украсена с бисери и рубини — искреше на слънцето и примамваше погледите на посрещачите.

Мъртъв е Йоан Стратион… Франческо Феличе и Вахрам Гош сигурно вече са във Венеция — поделили са си златото и се радват на успеха. Навярно венецианецът радостно се киска.

— Фортуна ди гуерра! Щастието принадлежи на най-умните!

„И на най-жестоките!“ — допълваше в мислите си Герасим.

Как му се искаше сега да срещне тихия старец Абу-Шам. Можеше ли някога да предполага, че когато хиляди хора знаят за него, когато е протоспатарий, ще усеща в сърцето си такава пустота?