Димитър Мантов
Дяволската въртележка (6)

През пролетта на 1158 година император Мануил Комнин турил край на дългогодишната война със сицилийците и сключил мирен съюз с крал Вилхелм. След това по цялата империя било обявено, че ромейската войска тръгва срещу иконийския султан, за да го накаже за постоянните му нападения. Ала Мануил Комнин бил хитър военачалник — нахлул неочаквано в Киликия и княз Торос едва успял да се спаси в Тавърските планини.

Сега вече пътят към Антиохия, гдето управлявал приятелят и съюзникът на Торос — рицарят Рено Шатильонски — бил открит. Кралят на Ерусалим — Балдуин, наскоро се бил оженил за Теодора, дъщеря на севастократора Исак Комнин, и като съюзник на ромеите, щял да притисне Антиохия от юг и изток.

Рени Шатильонски трябвало да заплати най-сетне за разбойническите си нападения на ромейските земи, за разграбването на Кипър. Придружен от най-близките си барони, той отишъл в Мопсуестия. Пред императора се явил бос, с непокрита глава и голи ръце. На шията му било вързано въже, а в ръце държал меч, с връх, насочен към сърцето си — знак, че ако иска, Мануил Комнин може да го прободе със собствения му меч.

Всички източни владетели били изпратили свои посланици, за да видят унижението на гордия и непокорен Рено, княза на Антиохия.

 

 

По същото време в Мерсинския залив се появиха корабчетата на киликийците — сега верни наемници на всепобедния василевс.

На пристанището се струпаха толкова посрещачи, че неколцина от предните редици без малко не паднаха във водата. Свиреха ловджийски рогове, кънтяха удари на кимвали, биеха барабани.

Няколко рибарски лодки, препълнени от хора, пресрещнаха корабите.

— Баткуниос! Баткуниос! — завикаха посрещачите от лодките и само за няколко мига множеството, което се тълпеше на пристанището, поде вика.

Из цяла Киликия месеци наред се говореше за заместника на Стратион, за победите му по море.

Смесицата от народности и раси, която пълнеше левантийските пристанища, се радваше заедно с гърците — приветствуваше храбрите мъже на Баткуниос. Княз Торос по чудо се спаси от смърт, ромеите пак са господари на Киликия.

Младите момци, с бронзови тела и жилести ръце, викаха най-много от всички. Само да ги приеме Баткуниос на корабите си, всички ще видят как се бият киликийските момчета! Те бяха отраснали сред пиянски побоища и разбойнически нападения и две неща можеха да ги възхитят — смелостта на здравите като кремък мъже и морски главатар, който води хората си в опасни походи и се връща с голяма плячка.

— Баткуниос! Баткуниос!

— Тарс ви очаква, приятели!

— Виното на Адана и Мопсуестия кипи в бъчвите — по-скоро да го опитаме!

Моряците сръчно свиха четириъгълното платно и дракарът приближи до пристана само на весла. Носът му беше още далече от брега, моряците, не бяха хвърлили двойните котви, когато от десния борд се надвеси широка дъска с такива дъски си служеха при абордажен бой. Докато посрещачите забележат раздвижването по корабите, висок снажен мъж със сребърна гръдна броня и разпилени от вятъра коси с два скока стигна края на дъската, залюля се и като че подхвърлен от гигантска ръка, полетя към каменната стена.

Няколко вика на страх и възхищение проечаха над тълпата:

— Баткуниос!

— Баткуниос! — зачу се откъм дракара и при всеки възглас по един въоръжен моряк стъпваше на дъската и скачаше на пристана.

Мнозинството се дръпна назад. Обветрените лица на войните, скъпите им оръжия, измачканите дрехи със следи от кръв като че донесоха соления дъх на далечни морета, устрема на битките, доволството от победите.

— Такъв господар в Киликия отдавна не се е появявал! — заговориха старите моряци, а жените и момичетата се втурнаха напред, като че се канеха с погледи да погълнат високия красив мъж — главатаря Баткуниос.

 

 

Вече втори ден Герасим пируваше в Тарс, седеше на същата маса в таверната „Тавърски леопарди“, на която сядаше Стратион. На дясната му ръка висеше на тънко ремъче камшикът, който Стратион бе размахвал. Пиеше от същата златна чаша, която стопанинът на времето поднасяше само на Стратион. И както на Стратион — стотици хора му се кланяха, хиляди знаеха морските му подвизи.

Полихрон клюмаше над чашата си, бърчеше чело и от време на време поглеждаше главатаря. Дали очите му не виждаха добре или лицето на младия мъж се беше променило толкова, че дори Полихрон — много видял и патил — не можеше да го познае? Косата му все тъй падаше по веждите. Очите, — по-рано златистокафяви, с ясен пламък в зениците — сега бяха тъмни, недружелюбни.

— На колко си години, кириос протоспатарий? — изви глас Полихрон.

Герасим го погледна, отпи от чашата си и дрезгаво отвърна:

— На тридесет и две! Какво си мислиш, че като съм два пъти по-млад от тебе, съм и два пъти по-глупав? — и се наклони към него: — Не се опитвай; да плетеш мрежи зад гърба ми! Аз не съм като Стратион. Ще ти завържа на врата един камък и ще те пратя да видиш дъното на залива. Искам вярно да ми служиш!

— Ще ти служа, кирие, ще ти служа — тихо отвърна старецът. — Както служих на Лонгин. И на Стратион… Как казваше някогашният ми съдружник венецианецът Франческо на своя език?

— Фортуна ди гуерра! — отвърна Герасим и сви пестник. — Само да ми падне! Ще го окова на дракара да изгребва вода, докато полудее!

— Не, ти не си оня Баткуниос, когото познавах — обади се Полихрон. — По-рано в думите ти имаше мъка, а сега — злоба. Както у Лонгин. Както у Стратион…

В това време двама пияни моряци, препасани с червени пояси, приближиха до масата и единият заговори:

— Баткунецо, няма ли да отидеш да се повеселиш в замъка Намрун?

— Ти си наш главатар! — поде вторият. — Не слушай дрънканиците на тоя дъртак — хубавата Ринго те чака!

Полихрон слушаше подвикванията и не се обръщаше към Герасим. Знаеше какъв израз е сковал лицето на главатаря — самодоволство и пиянска тържественост.

— Позволяваш ли старче? — чу той дрезгавия глас на Баткуниос.

Старият грък най-сетне вдигна към него очи:

— В Киликия ти си първият човек след ромейския дук. Желанията ти лесно се осъществяват. Само че… — той се запъна, прехапа устни и едва чуто промълви — Като отидеш в Намрун, не обиждай малката Ринго. Ще ти бъда верен помощник, само ми обещай да не сториш нищо лошо на Ринго…

В първия миг Герасим едва се сдържа да не се разсмее, но когато изслуша докрай стареца, в ума му останаха тъжните нотки в гласа му, състраданието към „малката Ринго“.

 

 

Лонгин стоеше в Намрун по цял месец. Стратион — по седмица-две. Герасим на третата нощ бе вече в Тарс.

Няколко седмици той не излезе от таверните. Мъчеше се във виното и горещите тела на момичетата да намери забрава. И когато императорски вестоносец му предаде повелята на василевса да поведе корабите си към африканските брегове, Герасим не се забави нито ден.

Алжирските пирати не устояха на бързите нападения. Между тях може би имаше хора, които преди година-две бяха живели в Тарс, бяха ходили в походи под началството на Стратион, но сега Герасим не мислеше за това.

Битките и изморителните плавания се редяха с дълги престои в Тарс. Златото в желязното ковчеже, което Герасим криеше и от най-доверените си телопазители, все повече натежаваше.

Той вече се стремеше само към едно — да запази положението, до което бе достигнал. Имаше свои хора, които му донасяха какво говорят по винопродавниците, по тайни пътища научаваше къде какво казал дукът на Киликия.

Ринго отдавна бе прогонена от замъка Намрун. Полихрон я прибра в дома си и разправяха, че се грижел за нея като за своя дъщеря.

Във всички левантийски пристанища Баткуниос изпращаше съгледвачи. Мнозина от моряците напускаха Киликия, но където и да отидеха, те бяха хора на Баткуниос и срещу няколко перпери пак минаваха на негова страна, защото знаеха, че той е щедър и не жали пари за добри войни.

Латинските владетели се мъчеха да се сприятелят с първия помощник на киликийския дук. Молеха го да им помага с оръжие и злато, сами му предлагаха дружините си за общи нападения.

За такава слава и сила Стратион дори в пиянските си сънища не бе мечтал…

 

 

Една нощ той се пробуди със смътно усещане, че в ложницата му — най-голямата, най-разкошна ложница в замъка Намрун — има човек. Дали бе шум от стъпки или тежката завеса, която покриваше стената с прозорците, се бе размърдала?

Може би бе доловил чуждо дишане?

Но той самият дишаше шумно, запъхтяно — вечерта бе препил и сега устата му съхнеше.

И все пак някои се крие тук, в ложницата!

Той запали лампадата до ложето и когато пламъкът се усили, с кама в ръка обходи цялата стая. Вън, в ходника, имаше стража, но той дори не отвори вратата — не биваше да показва пред слугите, че лоши сънища го смущават.

Отново легна и като затвори очи, видя пред себе си момъка Йоан… Момъка с упорити устни, сключени вежди и напрегнат поглед.

Много пъти той си беше спомнял за този младеж, но нито веднъж не бе запитал Стратион, нито по-късно се бе заинтересувал от телопазителите на мъртвия главатар какво бяха сторили с „бунтовника“. Сега изведнъж се досети, че тогава най-верен телопазител на Стратион беше едноокият Касиан.

И с внезапно избухнала богомолска страст той се замоли: дано, боже, Йоан е жив! Ще го повикам при себе си, ще го въздигна, ще измия греха си пред него!

Не се и сещаше, че през последните години бе натрупал десетки грехове, че по негова вина бяха избивани стотици хора. Не се сещаше, защото имаше готово оправдание — сражението си е сражение, там човек влиза с риск за живота си и това, че си убил, а не са те убили, е войнско щастие (Фортуна ди гуерра!).

А момъкът Йоан е съвсем друго нещо — той бе олицетворение на една подлост… Повече не бива да носи тази тежест в себе си!

Касиан, Касиан ще му помогне…

С тази мисъл той спокойно заспа.

 

 

Касиан беше вече петдесетгодишен — един мълчалив мъж с къс врат и кръгла глава. От млади години бе попаднал сред „свободните моряци“ и многобройните белези по ръцете и лицето красноречиво говореха за миналото му. На мястото на дясното си око имаше сбръчкана хлътнатина, образувана от слепената кожа.

Той бе свикнал, като получава заповеди, да не задава никакви въпроси, само кимаше и казваше накрая „добре“.

— Добре — и този път каза той и изчезна за няколко седмици от Тарс.

Когато се върна, беше още по-неразговорлив. Само подаде на Баткуниос един кожен пояс и каза:

— От него.

— Той ли ми го изпраща?

— Не. От него го взех, като го убих.

От смайване Герасим изпусна само едно „ах!“.

Касиан го погледна, разбра, че няма да мине без обяснения, и започна да разказва: намерил момъка (станал вече мъж) в Антиохия, на пристанището. На времето Стратион бе заповядал да го прогонят от Киликия, като му ударят преди това на челото дамга на роб. Дамгата му сложил сам Касиан с нажежено желязо. Момъкът имал два пътя — или да бъде цял живот разбойник, или да превие врат като роб. Той опитал първото, изглежда не му провървяло и после сам се признал за роб. Когато видял Касиан, се уплашил и се опитал да побегне. Но като разбрал, че не може да му се изплъзне, извадил от пояса си дълъг нож и се нахвърлил върху него. Лошо се биел, не научил тоя занаят, затова и загинал.

— Така е най-добре, господарю.

Повече ни дума не каза. Стоеше пред Герасим и го гледаше с единственото си око. Той беше първият, който започна да се обръща към Баткуниос с „господарю“, и Герасим запомни това.

 

 

Един ден Герасим се досети, че още не е разтворил дървения сандък, който Касиан бе пренесъл в замъка от някогашната къща на Вахрам Гош.

Все пак можеше да долови нещо от живота на арменеца, който се бе опитвал да го залъгва с тайните си науки — някакъв предмет, някакъв знак…

В сандъка имаше обаче само старинни оръжия и няколко книги. Повечето от книгите бяха написани на неразбираем за Герасим език (арменски или арабски) и само една-единствена — на гръцки.

Първите страници липсваха — не можеше да се разбере ни кой е авторът, ни каква е книгата. Едно Герасим долови в началото — че пишеше за „Лодката на Тезей“ — и се усмихна. Вечната мечта на чернокнижниците — да превърнат желязото в злато.

Но по-нататък се разказваше за различните видове демони и най-важното — предписваха се правила как да се влезе във връзка с тях. Те — демоните на огъня, водата, въздуха и сушата — живеят сред хората: те са между нас, а може би и в самите нас…

„Около нас или в нас?“ — питаше се Герасим, но книгата не даваше отговор.

„Начертай магически кръг и ги повикай!“ — съветваше го неизвестният човек, който бе писал тези редове.

„Повикай ги, повикай ги!“ — подканяше го и Вахрам Гош, скрит някъде зад него.

Арменецът дори посягаше към златната чаша с вино, поставена на масата до книгата.

Но Герасим махна ръката му — и продължи да чете…

„С въглен по пода начертай магическия кръг“ — напомни му книгата.

Той обаче и не мислеше да търси въглен. Измъкна меча си и с острието надраска по дървения под широка окръжност.

„Трябва да са четири окръжности!“ — обади се отнякъде Вахрам Гош.

И тогава Герасим не издържа:

— Ти ли, юдо, ти ли, лъжлив магьоснико, ти ли ще ми даваш ум?

И започна да удря с меча си по масата, под която се криеше арменецът.

Мечът не беше предназначен за сечене, а за мушкане.

Герасим се сети, че в ъгъла на залата има брадва.

Голямата маса беше от меко дърво, тъкмо за дялане.

И той с озлобление започна да маха от дървото излишната дървесина, онова, което беше крило до тоя момент — образа на рогатия! С три рога, с три, а не с два, както някой се опитва и в тоя миг да му внуши…

 

 

На другия ден Касиан отнесе на дракара най-зловещата фигура, която протоспатарият Баткуниос бе извайвал с брадвата.

А Герасим лежеше в скъпото ложе без сили. Някаква русокоса жена се въртеше около него (коя беше тя? Кой я беше довел?), подаваше му изстудено мляко в сребърна чаша.

Защо сребърна? Свърши ли се златото в замъка Намрун? — питаше той и жената само виновно се кланяше.

— Дай ми вино — заповяда й той и се обърна към онази страна на ложницата, където не проникваше слънчева светлина.

— Ти не си Агния — казваше той на русокосата жена, която го галеше и се притискаше в него.

— Не съм — признаваше тя.

— Кажи коя си ти! Кажи, че си Агния! — повтаряше той и дърпаше косите й до болка, а тя тихо охкаше и признаваше, много лесно признаваше всичко, което той желаеше да чуе.

Но тава Герасим осъзна едва на другия ден, в часовете на мълчаливо отрезняване.

Касиан беше дошел.

Касиан очакваше нови заповеди.

Той беше олицетворение на изпълнителността. Връчеше ли му камшика от крокодилска кожа, Герасим беше сигурен, че едноокият ще оправдае доверието му.

Касиан съзнаваше, че няма ум и възможности за главатар, и Герасим тъкмо затова го избра за свой помощник. Хитреците и властолюбците той държеше настрана — знаеше, че от тях мито добро не може да очаква. По-добро бе да бъде заобиколен от ограничени, простовати, но послушни помощници, отколкото от умни тайни завистници, готови всеки миг да му изменят.