Димитър Мантов
Дяволската въртележка (4)

В началото на 1156 година войната между ромеите и сицилийските нормани продължила с още по-голямо ожесточение. Папа Адриан IV бил на ромейска страна. Император Мануил Комнин изпратил в Италия още войски. Всички сили на сицилийските нормани били насочени към едно — да разгромят в Италия ромейските войски, да потопят корабите им, които обсаждали откъм морето Бриндизи, и да помогнат на своите сънародници, които защищават тази здрава крепост.

 

 

Сифант не закъсня да потвърди пред своя крал, че му е верен поданик — двете галери, дромонът и дракарът напуснаха сицилийските брегове на път за Архипелага. Сега ромеите се сражаваха и в техните пристанища бяха останали само малки военни платноходки, които се страхуваха да излязат в открито море.

А в същото време всяка седмица от Константинопол и Тесалоника тръгваше по един керван от товарни кораби, които носеха на войските, обсаждащи Бриндизи, храна, оръжие и подкрепления.

Сифант беше подушил лесната плячка.

 

 

Цяла зима робите на Сифант не напуснаха нито за един ден полутъмното помещение, в което и работеха, и спяха. Пролетта дойде, но те не я видяха, защото отворите на помещението за светлина и въздух бяха високо горе, към тавана.

Когато ги изведоха на корабите, всички те бяха като пияни — въртяха глави от внезапната свежест на морския вятър, от силната светлина на слънцето, от необятността на морския простор.

Оковаха ги при греблата, здраво вързаха въжетата на запасните смени и всички нормани, въоръжени, застанаха по палубите — от опит знаеха, че след зимния затвор мнозина роби обезумяват и са възможни стихийни бунтове.

Пръв пое черният дракар на Сифант. След него — дромонът и двете галери.

Тръгнаха по изгрев-слънце, а когато започна да се свечерява, вече бяха при Малта. Трябваше да заобиколят острова, за да излязат в открито море по посока към Архипелага.

Западният бряг на Малта беше целият покрит с буйна зеленина и колкото повече приближаваха, толкова по-ясно се очертаваха тъмните редици на кипарисите, сведените чела на палмите, разхвърляните купчини на ниските храсти. А на стръмния склон не се ли белее малка дървена къща, обвита в бръшлян? Нагоре води тънка бяла пътечка… Кой ли щастливец живее там?

Очите на робите жадно поглъщаха забравените гледки и месеци наред не виждали зеленина, искаха да вдъхнат аромата на тревите, да усетят между пръстите си покрити с белезникав мъх листа, да схрускат няколко стръка и стипчивият вкус да разхлади зажаднелите им устни.

Не сънуваха ли?

Тези зелени брегове не бяха ли измама — едно ново, жестоко мъчение на норманите?

Ръцете по навик въртяха греблата, очите на всички обаче бяха отправени към опиващата като вино зеленина.

Беше им забранено да говорят. Не можеха да изразят, с думи онова, което ги вълнува, и затова всички изтръпнаха, когато нейде от долния ред на десния борд се понесе виене:

— А-у-у-у-у…

Няколко гласа веднага подеха вика и той полетя над стихналото вечерно море като стон на измъчено животно, което вие и рие с лапи безчувствената към страданията му земя.

— Герасим не разбра кога и той отвори уста, кога зави с изтръпнало гърло. Около него сто души, превити над греблата, плачеха с вой, взираха се в зелената, примамлива далечина и по лицата им течаха сълзи.

Водителят на гребците диво крещеше, удряше медните гонгове, надзирателите търчаха по палубата и биеха, когото заварят.

Ерлинг, изгубил глас от гняв, не знаеше какво да прави с измъкнатия от ножницата меч.

Нищо не можеше да спре плачливия вой на робите.

Греблата се оплетоха, дромонът едва се движеше, подтикван само от вятъра, който леко надуваше платната. Двете галери го застигнаха и като по даден знак и оттам подеха протяжния вой.

Кой в тия мигове знаеше за какво плаче? Устата сами се отваряха и в стенанията бе събрана мъка и жажда за свобода, и тайна надежда за сломяване на веригите — надежда, която камшиците на надзирателите не бяха успели да прогонят.

„Вседържителю — молеха се гърците, — помогни ни!“

„Непорочна дево — стенеха венецианците и генуезците, — в твои ръце сме!“

„Аллах, спомни си забравените чеда!“ — вдигаха окованите си ръце неколцината араби.

Ерлинг не издържа, втурна се с меча в ръка по палубата и закрещя:

— Ще ви избия всички! Млъкнете!

Мечът му потъна в превития гръб на един роб и това като че ли го отрезви, пръстите му сами се разтвориха. Той забрави да извади меча от окървавения труп и като се прегърби, тръгна към обичайното си място на кърмата.

Тъжният стон продължаваше да се носи в залеза на умиращия ден.

Зелените малтийски брегове оставаха все тъй далечни и примамващи.

Черният дракар начерта широка дъга по потъмняващите води и когато приближи до дромона, Сифант нареди: за неподчинение всеки десети роб да бъде убит веднага! А вечерта всички гребци да изпият по три чаши морска вода!

Десет мъртви тела биха прехвърлени през борда на дромона.

Морето равнодушно ги прие.

Корабите спряха да пренощуват в близкия залив. Там, под зорките погледи на надзирателите, гребците пиеха глътка по глътка горчива морска вода и като награда за мъчението получаваха по няколко удара в гърба.

Дори Абу-Шам, от когото Ерлинг като че ли малко се страхуваше, този път не отбягна наказанието.

 

 

При остров Закинф, недалече от Кипарисийския залив Сифант забеляза ромейски търговски керван.

И сега той приложи любимия си похват — остави по-голямата част от корабите да отплуват напред и нападна само последните два. Единственият военен дромон, който водеше седемте кораба, дори не се опита да завърже бой с малката норманска флотилия, още повече че всички познаваха отдалече „Черният змей“.

Доволен от тоя успех, Сифант поведе корабите си към източните брегове на Пелопонес. Тук той познаваше заливите, ветровете и големите дълбочини.

 

 

От корабите подбраха шестдесет здрави гребци и през нощта ги преместиха на дракара. На тяхно място сложиха робите от запасните смени.

Герасим и Стратион бяха поставени на последните две гребла от левия борд на „Черният змей“, а Франческо Феличе бе, окован на същия ред към носовата част на кораба.

Абу-Шам и тук се настани до началника на гребците, в средата на малкия кораб.

В това време стотината нормани се прехвърлиха на трите кораба.

Сифант зае мястото на Ерлинг, а Ерлинг, който още не можеше да разбере дали предводителят им го ласкае или унижава с всичко това, в следващото сражение щеше да стои в носовата част на дракара със сребърния шлем и дрехите на Сифант.

Тъкмо на това разчиташе опитният главатар — най-добрите му войни, стотината нормани, да действуват едновременно от трите големи кораба. Ромеите щяха да бягат само от вида на „Черният змей“…

 

 

Тази нощ Ерлинг не можеше да заспи. Няколко пъти става, разхожда се по тясната палуба на дракара, докато изведнъж се сети за нещо и срита Абу-Шам, който спеше свит на мястото си, където седеше през деня.

— Ела! — повелително му махна той с ръка и арабинът послушно тръгна след него.

Когато стигна до кормилното гребло, Ерлинг улови Абу-Шам за брадата, но не го удари, само го примъкна до себе си и трескаво заговори:

— Ще успеем ли утре? Не греши ли Сифант, като изоставя своя дракар?

— Не знам…

— Ти всичко знаеш! По очите ти познавам!

— Смелият Ерлинг…

— Ще те нарежа на парчета, ако ни издадеш!

— На кого? Не мога да прехвръкна…

— Вярно… Тъй и тъй на някого трябва да изрека болката си. Ти си звездоброец, отговори ми — нима звездите показват, че трябва да разменим местата си със Сифант? Има ли такъв знак по небето?

Още дълго двамата стояха там и Абу-Шам, като се мъчеше да успокои стария норманец, полека-лека научи какво се канеше Сифант да направи на следния ден.

Най-сетне Ерлинг с облекчение въздъхна и отиде да спи, а Абу-Шам се примъкна до Стратион и му разказа всичко, което бе научил. Никога досега старият арабин не беше говорил така възбудено. Като че ли в него се беше пробудил друг човек, гласът му звучеше заповеднически:

— Закълни се пред своя бог, че ще изпълняваш всичко, което ти казвам, и ние всички ще бъдем свободни!

— В костите на баща си и в майчиното си мляко се кълна! — изрече Стратион най-страшната клетва, която знаеше.

— … и че ще ме слушаш, дори сърцето ти да говори друго!

— И тогава!

— … и дори когато в мислите си не си съгласен с онова, което съм решил!

— Винаги ще изпълнявам заповедите ти!

Сбръчканото лице на арабина се надвеси над Стратион:

— Помни: Абу-Шам не е само звездоброец и лечител. Преди години предвождах хиляди чеда на аллаха. Седем големи победи записах в служба на каирския халиф!

— Нека осмата бъде в служба на всички нас… — тихо се обади Стратион.

Герасим, който спеше, облегнат на предната седалка, нищо не чу.

 

 

В широкия пролив между остров Китира и нос Малее през последните години Сифант не бе причаквал ромейски кораби.

Дромонът и едната галера се скриха край брега на острова, а от другата страна на пролива пуснаха котва дракарът и втората галера — те не се страхуваха, че ще ги забележат от сушата. Тук имаше само две-три десетки полугладни ромейски войници, от години не получавали заплати и сами станали разбойници.

По заповед на Сифант една лодка с неколцина нормани отиде далече на север, за да предупреди с димен стълб за идващите кораби.

Сред скалите на нос Малее растяха ниски кактуси и храсталак. Тук от време на време се появяваха диви кози, учудено поглеждаха еднообразната морска синева и изчезваха по непроходимите пътеки.

Сега дори да минеше цяло стадо диви кози, ромейските войници от стражевата кула нямаше и да ги погледнат — цялото им внимание беше погълнато от двата странни кораба, които спряха в близкия залив с такава увереност, като че ли кормчиите им познаваха всяка извивка на брега.

Морето беше спокойно, вълните равномерно биеха потъмнелите от влагата скали.

Откъм корабите не се разнасяше никакъв шум.

И изведнъж — в северната част на пролива, където се виждаше само една черна точка, към небето се проточи тънък стълб дим.

Стълбът ставаше все по-голям, горе завършваше с широка опашка.

Стражниците възбудено потриваха ръце. Дано по-скоро се развихри битка, та и за тях, забравените от императорската хазна войници, да остане някаква плячка!

Очите им, свикнали да забелязват и най-дребните предмети на големи разстояния, неспокойно се взираха в морето. Някои дори поставяха ръце, свити на фунии, пред очите си.

 

 

Ерлинг в пълно бойно облекло, но без шлем, нареди с ръмжене:

— Опънете платното! По три чаши вино на всеки войн, а на гребците по три камшика в гърба! Пригответе железните куки! Проверете веригите на робите! Бързо!

По обичай, останал от старо време, норманите преди бой изпиваха по няколко чаши вино. За такива случаи в двойни бъчви се пазеше най-старото, най-хубаво вино.

Виното имаше дъх на портокали и на някакви сладки корени. Бащата на Сифант, който някога сам беше морски разбойник, на старини останал с една ръка и едно око, наглеждаше просторните си имения край брега на река Симето в Сицилия и приготвяше най-хубаво вино в целия остров.

Виното раздвижва кръвта, приятно замъглява ума. Сокът на сладките корени леко упойва… Кой по-добре от бащата на Сифант, някога страшилище за африканските брегове, знаеше как трябва да се влиза в битка?

Ерлинг си спомни за стария си приятел и му се поиска да пие два пъти повече от войниците си, да се опие, та да се почувствува млад и силен.

— Ей, арабино! Къде си?

Задължение на Абу-Шам беше преди сражение да раздава виното и той вършеше това е особена тържественост — поднасяше голямата златна чаша с върха на пръстите си на норманеца, който заставаше пред него, после надигаше високо, до рамото си, амфората и без да пролее капка, с тънка струя пълнеше чашата чак до ръба. И така — три пъти едно след друго.

Като чу, че го вика Ерлинг, той заситни към кърмата и още по-бавно, с още по-отмерени ритуални движения, му пълни чашата шест пъти подред.

По палубата пийналите нормани вече оживено говореха, смееха се и се блъскаха приятелски с пестници по гърдите.

Дойде ред Абу-Шам да поднесе чашата на водителя на гребците, който не напускаше своето място в средата на кораба, но той отрицателно поклати глава.

— Смелият Ерлинг заповяда всички да пият — тихо отвърна Абу-Шам, постави чашата на палубата и пак тъй, отвисоко, я напълни с искряща струя вино. После внимателно я улови и я поднесе на намръщения норманец, който няколко мига я гледа мълчаливо, преглътна и изведнъж закрещя:

— Махай се! Нали знаеш, че преди битка никога не пия!

И така блъсна чашата, че ситни капки оросиха лицето на Абу-Шам.

Старецът остави амфората и като се прикри зад платното, попи с кърпа капките вино и дълго плю. След това намери глинен съд с чиста вода и изми цялото си лице.

Като се появи сред палубата; той видя, че са останали само трима нормани, които го чакаха да им даде вино. Той им остави наполовина пълната амфора и чашата — да пият колкото си искат, и застана встрани да си отдъхне.

Изведнъж се сети, че кърпата, с която избърса капките вино от лицето си, е в пояса му, извади я и я хвърли в морето. Постоя малко така, облегнат на дървените перила, после си рече съвсем тихо:

— Сега, каквото аллах реши…

С тихите си, дебнещи стъпки отиде в носовата част на кораба, без никой да го види, повдигна една дъска и измъкна две дълги пили. След това тръгна покрай левия борд. Когато стигна до Стратион, се наведе, за да загърне дрехата си, и постави в краката му пилите.

 

 

Най-сетне керванът ромейски кораби навлезе в пролива.

От скрития залив на острова дромонът и галерата вдигнаха платна. Попътният вятър помагаше на гребците.

Сега трябваше и Ерлинг да даде заповед за отплуване, но той се държеше за дървените перила на кърмата и пред очите му тъмнееше. В стомаха му нещо пареше.

И все пак успя да извика:

— Тръгваме!

Водителят на гребците удари медния гонг.

Дракарът леко се плъзна по вълните. Неколцина нормани разпънаха широкото платно и махнаха тънките рогозки, които закриваха носовия акростол.

 

 

От скалите, издадени в морето, ромейските стражници видяха черния дървен змей, който бе разтворил широко уста, за да погълне нова жертва.

— Сифант!

— Света Богородица да помага на нашите!

— Четири нормански кораба могат да потопят не само тия шест търговски корита, не още толкова!

— Ай-ай-ай… Такова чудо още не бях виждал… — набожно се кръстеше един старец козар, който бе докарал десетина мършави кози да опасат оскъдната растителност между скалите.

„Черният змей“ летеше към последния кораб от кервана, да прекъсне пътя за отстъпление.

Галерата бързаше да го догони.

Докато ромеите разберат какво става, вече бяха попаднали в клопката: отляво — островът, отдясно — скалистият нос, отпред — два големи кораба, в гърба им — черният дракар и една галера…

Ромейските моряци се объркаха — никой не им казваше какво да правят, дали да разпънат запасните платна или да грабнат мечове и копия.

Но защо галерата задмина дракара?

Нали казваха, че „Черният змей“ е най-бързият кораб в четирите морета? Ето — греблата едва-едва се превъртат, заплитат се и дракарът се движи само от силата на вятъра…

 

 

Пръв Ерлинг се строполи на кърмата и на устата му се появи пяна.

Тримата нормани, които заедно бяха изпили останалото в амфората вино, един след друг се изтъркаляха по палубата. Другите вече усещаха болки в стомаха, краката им се огъваха от слабост. Те размахваха мечове и викаха:

— Измяна!

— Отровиха ни!

Галерата ги беше задминала и дори най-силните викове не можеха да стигнат до нея.

Повалиха се и двамата кормчии, които управляваха двете големи гребла на кърмата.

Падна и помощникът им.

Началникът на гребците с всички сили биеше гонга, но вече никой не гребеше.

— Ще ви избия! — крещеше той.

Гонгът не можеше да въздействува на робите и като взе меча на един умиращ до него норманец, той тръгна към кърмата, за да завърже в една посока кормилните гребла. Само така можеше да въведе някакъв ред на дракара — робите бяха оковани, не можеха даже да се изправят на местата си, щеше да ги застави пак да гребат. В ума си той вече кроеше най-жестокото от всички наказания, което можеше да измисли за арабина, който изтрови всички нормани.

— Где си, мръсно куче! — търсеше го с очи той и вдигаше меча; за да нанесе удар в мига, в който Абу-Шам се появи пред него.

 

 

Старият арабин се бе притаил под захлупената на кърмата лодка и с едно око следеше какво става на дракара.

Когато водителят на гребците дойде на кърмата и се наведе да улови греблата, от левия борд изскочи Стратион. С два скока той стигна до него, замахна с дебелата желязна верига, която доскоро го бе оковавала, и го повали с един удар в главата.

Абу-Шам обърна лодката, притича до Стратион и му рече:

— Ти остани тук и направлявай кораба. Аз ще отмервам на гребците!

И като повдигна краищата на дългата си дреха, хукна към мачтата. Трябваше да прескача норманите, които лежаха тъй, както всеки бе паднал. Някои още хъркаха, други повръщаха, но никой нямаше сили дори да повдигне ръка.

Герасим движеше пилата с изтръпнали пръсти. Желязото упорствуваше, но когато единият край на халката вече беше протрит, той се изправи и се дръпна назад. Веригата се прекъсна през средата.

— Ех! — изтръгна се само от гърдите му.

Но нямаше време да разсъждава.

— Събери оръжието! — извика му от кърмата Стратион.

Абу-Шам заудря гонга.

Робите го гледаха и нищо не разбираха.

— Греблата! Греблата! — няколко пъти извика той на сицилийско наречие, така както викаше доскоро норманецът, водител на гребците.

Един широкоплещест роб, когото наричаха Беззъбия, защото имаше само няколко оцелели зъба, диво изкрещя и заудря с ръце по дървената пейка. Веригата му беше къса, той се дръпна нагоре, но падна, пак скочи и извика:

— Няма вече нормани! Няма а-а!

Абу-Шам с тънкия си старчески глас подвикна на Стратион:

— Завържи греблата за завой вляво и вземи камшика на Ерлинг!

Герасим, който продължаваше да събира оръжието на норманите, се обърна към него. Добре ли беше чул? Пак ли щеше да свисти камшик над робските гърбове?

Не бива! Гребците, събратята им по съдба сами ще разберат, че ако не се заловят за греблата, останалите нормански кораби ще се усъмнят, ще ги настигнат…

— Братя! — на гръцки извика той. — Гребете, гребете!

— Стига! Стига вече! — заглушиха го няколко измъчени гласове.

— Няма вече нормани! Няма-а-а!

— А-ха-ха…

— О-хо-хо…

— Разбийте ни веригите!

— Освободете ни!

Стратион застана в средата на кораба. Лицето му беше бледо, очите му горяха, а в дясната си ръка здраво стискаше камшика от крокодилска кожа.

— Ако не слушате заповедите ми, ще ни заловят! Затова, който не се подчинява, ще го убия по-бързо от норманец!

Най-напред на венецианско наречие, после на гръцки, накрай на развален арабски…

Робите млъкнаха, въртяха очи и нищо не можеха да разберат.

Но камшикът, остро изплющя във въздуха, камшикът, който всеки от тях бе усещал да се врязва в гърба му, и няколко души веднага уловиха греблата.

Останалите пак завикаха — какво, те сами не знаеха. Струваше им се, че в мига, в който бяха станали свободни, някаква зла сила отново ги приковава към греблата.

— Хайде — изхриптя Стратион.

Камшикът изплющя по нечии гол гръб.

Стратион го вдигна, за да замахне повторно, ала в тоя миг Герасим го хвана за ръката.

— Махай се! — блъсна го в гърдите Стратион и Герасим падна върху палубата.

Когато се опомни от неочаквания удар и от онова, което почувствува, като видя Стратион да размахва камшика, той чу равномерните удари на гонга и плющенето на ивиците крокодилска кожа на равни интервали, но не във въздуха, а по гърбовете на гребците — звук, тъй добре познат…

До него един гребец нещо викаше, но какво? Защо?

Франческо Феличе му говореше на своето звучно наречие — молеше, показваше му веригите. В треската си той не се сещаше, че може да каже на гръцки всичко, което искаше. Герасим щеше да го разбере… Но Герасим и тъй го разбра. Гледаше лицето му, по което се стичаха сълзи, и искаше да му помогне, да го откове.

Къде е обаче пилата?

Стана, тръгна към своето място в редицата на гребците, ала в същия миг над него, в самия него, дълбоко в мислите му, прозвуча заповедническият глас на Стратион:

— Върви при кормилото и извий греблата още наляво!

Герасим се обърна към Франческо Феличе, направи успокоителен знак с ръка и се отправи към кърмата.

— Хайде! — подвикна и на него Стратион, както подвикваше на гребците да въртят в такт греблата.

Оставаше само и да замахне с камшика.

Но Герасим вече беше претръпнал. Нямаше свои мисли, свои решения. Съзнаваше, че едва сега започва истинската битка за освобождението и по-добре е да слуша Стратион. Да, тъй е по-добре… Най-добре…

Норманите от останалите кораби не можеха да повярват на онова, което виждаха — „Черният змей“ се отдалечаваше на север!

Битката започна.

Всеки нормански кораб трябваше да се сражава с по два търговски дромона. Но сега клопката беше отворена и ромеите можеха да се измъкнат назад.

 

 

Три неща трябва морякът добре да знае — ветровете, морските течения и опасните плитчини край брега. А кормчията още едно — да познава звездите и да води кораба по тях.

Стратион не се плашеше от дългия път. Сега той беше господар на дракара, знаеше на пръсти всички острови на Архипелага и левантийските брегове.

Гребците вече не се бунтуваха.

Стратион няколко пъти мина покрай редиците и на три езика каза:

— Отиваме в Киликия, царството на свободните моряци. Оттам всеки може да замине, където иска. Затова не отпущайте греблата!

На носа на дракара висеше обесеният труп на Ерлинг. Труповете на останалите нормани отдавна бяха изхвърлени в морето. От тях останаха дрехите им и оръжието.

Гребците бяха все така оковани — по съвет на Абу-Шам.

„От силна радост човек може да си загуби ума — каза му арабинът. — Освен това свободни хора трудно се управляват. Като стигнем в Киликия, ще ги освободим!“

Но Стратион реши друго — всеки ден лично той отковаваше по двама гребци и ги оставяше в запасната смяна, да свикнат с положението си на вече свободни, да се порадват, преди пак да завъртят греблата.

Освобождаваше гребците подред — от носа към кърмата, по един човек от двете редици, и не обърна никакво внимание на молбите на Франческо Феличе, който непрекъснато му викаше, щом го видеше да минава край него:

— Джовани, приятелю, защо ме измъчваш?

Току-що освободените от оковите гребци отначало се смееха задъхано, ходеха по палубата, навеждаха се през борда, за да пипнат морската вода, после се излежаваха на сянка под корабното платно.

Останалите, които още чакаха своя род, ги гледаха завистливо, но никой не се обаждаше с нито една дума на протест — от началото на бунта, когато Стратион размаха камшика от крокодилска кожа и без малко не преби неколцина от тях, всички се страхуваха от него. Още по-недостъпен и внушаващ страх стана той в очите им, когато след няколко дни, неизвестно как, се понесе от ухо на ухо, че допреди година бил предводител на свободните киликийски моряци.

— Наричали го Йоан Кървавата брада…

— Арменският княз Торос е първият му приятел…

Абу-Шам пак седеше с кръстосани крака до мачтата, обръщаше стъкленицата на пясъчния часовник и като долавяше разговорите на гребците, тихичко се усмихваше — за кой ли път се уверяваше в старата истина, че слухът е по-силен от открито казаните думи.

Доскорошните роби искаха сами да се уверят — и се уверяваха едни друг, — че новият им заповедник не е случаен човек, че заслужава да поверят съдбата си в неговите ръце. Те щяха да го славословят и тайно и с възгласи, докато той ги защищава и осигурява живота и свободата им… и щяха да го разкъсат при първия му неуспех.

 

 

Когато вече бяха достатъчно далече от Пелопонес, Стратион реши да даде почивка.

Дракарът спря в един от безлюдните заливи на скалистото островче Тирасия, което се намира срещу извития като дъга остров Санторин.

Но никой нямаше право да напусне кораба. Само Стратион слезе на сушата и изчезна нагоре по една камениста пътека.

Герасим седеше до Абу-Шам и гледаше как пясъкът се прелива съвсем ненужно, защото сега гребците почиваха.

И все пак времето течеше — времето, което беше отмерено не от тази стъкленица, а от Йоан Стратион — предводителя, човека, който единствен знаеше какво трябва да правят, за да стигнат до Киликия…

От деня на бунта се гледаха недоверчиво и сега Герасим се опитваше да си обясни кой от двамата има по голяма вина.

В какво би могъл да упрекне Стратион? В това, че успя да ги изведе невредими от норманите? Или за ония удари с камшика? Само няколко дни оттогава, а времето потвърди, че той е бил прав. Ударите с камшика са били нужни, иначе щяха да си останат роби.

 

 

Стратион се завърна, като водеше керван от няколко мулета, натоварени с прясно месо, маслини и хляб. Двама мъже с окъсани дрехи придружаваха кервана, помогнаха на освободените гребци да напълнят буретата с вода от близкия извор и на прощаване единият от тях — висок, с голяма невчесана брада — рече на Стратион:

— Всяка седмица ще се обаждаме на нашите приятели в Карпатос, а те на теб в Киликия.

Гребците мълчаливо гледаха и слушаха и нищо не можеха да разберат. Стратион им се стори още по-тайнствен.

А когато спряха на остров Карпатос, в залива на запад от нос Кастело, повече от двадесет мъже посрещнаха Стратион с радостни викове, размахваха пъстрите си кърпи, с които си привързваха главите, и всеки гледаше да се провре напред, за да стисне ръката му.

— Жив си бил, а?

— А пък Лонгин разправяше, че те били накълцали в Тесалоника.

— Добре дошъл, приятелю Йоане!

Те говореха на гръцки на моряшкото наречие, което бе създадено от кръстосването на народностите в Леванта, лицата им бяха груби, но открити, по ръцете им се виждаха зараснали рани.

— Пак ще има работа за смелчаци! Кървавата брада се завърна…

— Ще ни вземеш ли, предводителю?

Стратион се отдалечи с четирима възрастни мъже. Отидоха в близката маслинена горичка и дълго разговаряха. Когато се върна на кораба, лицето му беше мрачно и затворено.

Рече само:

— Трябва да се сместим, за да приемем приятелите ми от този остров!

Шумната група донесе на дракара особено веселие и шеговитост. Хората, бяха облечени различно — едни като моряци и рибари, други с някакви останки от войнишки дрехи. Всеки бе сложил нещо пъстро върху себе си — или шал, или копринена риза, измърсена, но все пак яркозелена или огненочервена. Бяха окичени с оръжия, които можеха да се срещнат по различни краища на крайбрежието — къси нормански мечове с широки острия, ромейски бойни брадви, дълги персийски ками. Един дори бе презрамил стоманен милански лък.

Когато дойде техният ред да седнат при греблата, дракарът по-бързо заплува. Та и само по начина на загребваното личеше, че тия мъже са израснали сред морето.

Стратион не се отделяше от кормилото:

Прекосиха залива Аталия и приближиха към Селевкия.

Тук граничната ромейска охрана беше по-зорка, но и сега, както по време на целия път през Архипелага, дракарът не обръщаше никакво внимание на знаците с огън или знамена, които му правеха от островите и от бреговете.

На два пъти военни дромони се опитаха да ги догонят, плуваха известно време след тях, ала като видяха, че черният кораб бързо се отдалечава и им се изплъзва, се отказаха от преследването.

Когато навлязоха в левантийски води, Стратион нареди да издигнат на мачтата голям жълт триъгълник.

Жълт триъгълник с нарисуван в средата черен лъв — това беше знамето на арменския княз Торос, под което плуваха десетина бързи платноходки и две галери — флотилията на „киликийските наемни моряци“.

Само жълтият триъгълник беше достатъчен — кой ще види отдалеч черния лъв?

И кой ще познае, че знамето е направено от една измърсена жълта риза?