Димитър Мантов
Дяволската въртележка (3)

… В тази книга се разказва за събития, станали по време на византийското робство — през хиляда сто петдесет и пета и следващите години.

 

 

Крепостта Констанция се е издигала над днешното село Костенец, Ихтиманско.

Още във входа на каменния дом го облъхна прохлада с дъх на зеленина — по стълбището бяха окачени елови клонки.

Вратата на трапезната зала беше полуотворена, чуваха се високи гласове и Герасим, без да дочака да го повикат, с крак разтвори вратата.

Кастрофилаксът сепнато, вдигна глава. Лицето му беше потно, в дясната си ръка държеше голяма бяла кърпа и си вееше с нея.

От другата страна на масата седеше млад черноок мъж с гладко вчесана брада, облечен в кожени дрехи.

По блюдата Герасим отгатна, че двамата архонти отдавна стоят на трапезата.

Той приближи и кастрофилаксът тикна към него своята чаша с вино.

— Пий! — вместо поздрав му рече той и дори не го погледна.

— Гладен съм — със затаена вражда в гласа отвърна Герасим.

Устата му се изпълни със слюнки, като гледаше сребърното блюдо с пържена пъстърва, което недокоснато стоеше в единия край на масата.

— Нали ти казах, кир Василие? И ястие ще си поиска, и питие няма да откаже… и до Тесалоника ще отиде, стига да му натежат в ръката повече перпери.

Герасим нищо не разбираше, но усещаше, че около него се завързва някакъв възел и е по-добре с пълен стомах да разсъждава как да се измъкне от онова, което ромеите и тоя път се опитваха да му скроят.

— Гладен съм! — вече с раздразнение повтори той и без да чака покана, седна на свободния стол до непознатия архонт.

 

 

Когато от пъстървата останаха само неоглозганите глави и костите в блюдото, той погледна към кастрофилакса и с насмешливо добродушие кимна:

— Е? За какво съм ви потрябвал?

Но кастрофилаксът, който му имаше зъб от пролетта, загдето го бе направил за смях по време на един лов, пак показа пренебрежението си към него — заговори на младия архонт:

— Как смяташ, кир Василие, дали да му прочетем писмото?

— Както намериш за добре, кир Прокопие. Писмото е до теб, а не до него…

— Тъй, тъй…

Едва сега кастрофилаксът се обърна към Герасим:

— Слушай, българино! Архонтът Таронит — той кимна към младия благородник — ми донесе писмо от моя приятел, кастрофилакса на голямата крепост Филипопол.

Извади от прегънката на широкия ръкав един малък свитък и го разгъна.

— Хм… това не е за теб… и това… и това… А! Тук вече пише за „лицето Герасим, наричан още Баткуниос, разстриган монах, а сега секач на дърва в планината“.

— И ловец — обади се с лека усмивка Герасим, но кастрофилаксът се направи, че не го чу, и продължи да чете:

— „… този същият около празника свети Илия беше задържан в нашата крепост, понеже нямаше пътна грамота и след няколкодневно пребиваване…“

— В подземието — подхвърли Герасим.

— … Тъй где беше… а! „пребиваване… беше върнат обратно. Нека сега споменатият да опише подробно какви разговори е водил с един друг задържан в крепостта в продължение на една седмица, тъй като другият, наречен Стратион, се оказа голям разбойник, който успя да измами нашата бдителност и да избяга. Нека също така се каже на поменатия Баткуниос, че има награда за главата на избягалия разбойник, за когото се предполага, че е тръгнал към Тесалоника…“

Кастрофилаксът сгъна свитъка и го размаха току под носа на Герасим:

— Ще се съгласиш ли? Десет перпери и пътна грамота за Тесалоника…

Герасим се наведе над масата, придърпа чашата към себе си и надникна в празното дъно.

Десет перпери…

Не, не за парите мислеше той. Виждаше пак оня, чернобрадия, как притиска гръб към влажната стена на подземието, и чуваше дрезгавия му глас. Той разправяше, че далече оттук, отвъд планините и отвъд морето, там нейде по източните брегове, смели моряци живеят волно и свободно. Сами са си господари!

А Герасим го слушаше и пред очите му тъмнееше. Той не беше ходил по-далече от Филипопол, още не беше виждал море. Все тук, в няколко малки селища и две-три крепости, в чиито подземия го затваряха от време на време. Ако можеше да замине за оная страна, за която говореше чернобрадият…

„Истинно ли говориш, човече?“ — улови той странника за раменете.

Можеше ли да съществува такава страна? Няма ли там ромейски управници, няма ли господари?

„По ония места архонтите не смеят да минават — мрачно се засмя чернобрадият и додаде на своя особен гръцки език — малко провлачен, с гърлено произношение: — Там ние сме си господари!“

По-нататък, колкото и да го разпитваше Герасим, той само повтаряше: „Ако искаш да дойдеш с мен, по Голяма Богородица ела в Тесалоника. Край пристанището питай за таверната на Гърбавия Антимий, той ми е приятел, кажи му: диря Йоан Стратион. Тогава ще ти кажа всичко…“

Какъв човек беше този странник с пробити волски обуща и белези по ръцете? С такива подозрителни хора човек никога не е сигурен за живота и за парите си, но Герасим нямаше нито пукнат фол, а за смъртта никога не мислеше.

„Тежко се диша тук! — повтаряше Йоан Стратион. — Всички се умислили и отчаяли, превиват гръб и не се сещат, че могат с оръжие да извоюват свободата си!“

Но за такива разговори Герасим вече беше пращан по тъмниците.

— Не разбра ли за какво съм те повикал?

— Разбрах…

„Кажи му: «Диря Йоан Стратион». Тогава ще научиш всичко…“

— Ще отидеш ли?

„Отвън планините и морето… Ние сами сме си архонти! Не вярваш ли?“

— Мръсна паплач са тия павликяни, трябва всичките да ги изселят от Филипопол! Тоя Стратион бил таен пратеник до тях.

Кой каза това?

Младият архонт ли?

Чернобрадият — таен пратеник… на кого? За какво бе дошел тук и как се бе изплъзнал от ръцете на филипополския кастрофилакс?

— Ей, българино! Какво започна да клюмаш? Защо мълчиш?

… Не, чернобрадият не лъже. Такива хора могат човек да убият, но говорят ли — говорят от сърце.

Едва сега Герасим забеляза, че в дъното на чашата се е утаила едра капка вино. Той бутна чашата към кастрофилакса:

— Не се скъпѝ, кирие. Налей! Ще ви помогна… Само ми дайте пътна грамота за Тесалоника…

… и за земите отвъд морето, отвъд планините и морето.

 

 

Пристанището на Тесалоника бе пълно с търговски кораби. Големият богородичен панаир свърши преди няколко дни, но по улиците още се виждаха купища сандъци и кошове. Търговци, потънали в пот, отчаяно се пазаряха. Едни гледаха да се отърват от стоките, които бяха донесли чак от Венеция и Генуа, други се надяваха в последните часове да купят на половин цена. Носачи, превити под тежестта на товарите, кръстосваха между корабите и търговските улици.

Вечер край пристанището се носеха пиянски провиквайки, женски викове, свирня на рог и мъжки смях.

В таверната на гърбавия Антимий четирима венециански търговци вечеряха във вътрешната стаичка и пиеха ароматно пелопонеско вино.

— Дано и на връщане не срещнем никого от ония разбойници! — обади се най-младият от четиримата, който седеше в ъгъла до прозореца.

— Не изкушавай нечестивия, сеньор Луиджи! — обади се пълнобузестият мъж от другата страна на масата. — Републиката не е във война със сицилийските нормани, а архипелагът е спокоен. Освен това военни дромони ще ни придружат чак до Матапан.

Останалите двама венецианци навъсено гледаха пред себе си. Разбира се, човек сам не бива да призовава злите сили, но сеньор Франческо говори така само за да успокои младия Луиджи, момък от старо венецианско семейство, който за пръв път беше тръгнал на дълъг път. И Франческо Феличе, и двамата венецианци знаеха, че пътуването до Венеция е пълно с опасности. Вярно, норманите привидно са в добри отношения с „Републиката на свети Марко“, но от години те воюват с ромеите и един бог вижда колко поразии вършат из Архипелага и в Адриатическо море.

Миналата година почина сицилийският крал Рожер II и синът му Вилхелм с още по-голямо настървение се нахвърли върху ромеите. Неслучайно го наричаха Злия Вилхелм.

Сега венецианците си мислеха за страшните разбойници, а Франческо Феличе пръв произнесе името на един от тях:

— Преди седмица два ромейски кораба подгонили дракара на Сифант. И дяволът помага на тоя злодей! Още никой не е успял да го настигне. Сякаш лети по вълните. Казват, че Злия Вилхелм му заповядал да не допусне нито един ромейски кораб за Анкона.

— Свети Марко да ни е на помощ! — изпъшка единият от двамата търговци, които през цялото време мълчаха.

Франческо Феличе сбърчи вежди. Канеше се да каже нещо укорно, ала в същия миг една тежка ръка легна върху дясното му рамо и той чу познат глас:

— Поклон на сеньор Франческо и на благородните господа.

Човекът говореше на чисто венецианско наречие, облечен бе в жълта копринена риза с широки ръкави. На едното му рамо се крепеше син летен плащ, а от зеления му пояс се виждаха украсените със злато дръжки на две сирийски ками. Само косата му не отговаряше на богатото облекло; черна и сплъстена, тя закриваше цялото му чело и надписваше над очите. Черната му брада, кой знае откога неподстригвана, стигаше до скулите му.

Франческо Феличе се обърна и учудено възкликна:

— Джовани! Да ослепея, ако можах да те позная веднага! Оня ден приличаше на носач от пристанището, а днес се появяваш като странствуващ принц! Къде търгуваш и колко печелиш, та имаш толкова цари?

— Свети Марко помага и на онези, които са само наполовин венецианци по кръв — засмя се дошлият.

— В тия времена най-добре е човек да има по малко от всички народности и да се променя според случая. Кълна се в златния нимб на нашия светия!

— Ами тоя светия? — измъкна от джоба си една кожена кесия Джовани. Чу се ясният звън на злато. — Дойдох да се уговорим за пътуването.

— Най-напред да пием за успешно пристигане в нашата хубава Венеция! — буйно заговори Феличе и придърпа един свободен стол към масата. — Сеньори, чукнете чаши с моя нов приятел!

Но не успяха да се чукнат. Гърбавият Антимий се появи и прошепна нещо в ухото на новодошлия.

— Ей сега ще се върна, сеньори…

 

 

Герасим седеше на дървената пейка пред таверната и гледаше потъмняващото море. От мачтите на многобройните кораби просторният залив като че ли бе обрасъл с тръстика.

Огньовете на двата каменни фара едва сега се разгаряха и в настъпващата тъмнина приличаха на високи жертвеници, останали от времето, когато атинските триери са кръстосвали водите на Егея и Тесалоника им е била вярно пристанище.

Пред Герасим започваше необхватното, непознато море. Ала защо и мислите му настъпи смут и го завладя необяснима тъга? Като че ли тук, на този тъмен бряг, щеше да остави нещо много скъпо, което бе носил досега в себе си. Какво би могло да бъде то — питаше се той и не можеше да си отговори, защото нищо не му идваше в ума; размърдаше ли мислите си, щеше да се сети само за неприятности, унижения и оскърбления. И за една глупава случка тогава — в манастира (когато дойде вдовицата на един филипополски архонт), го анатемосаха и прогониха от светата обител. Цяла година мина от оня ден. Анастасия, която го караше да й вика Анастасо̀, дори не го допусна в дома си, когато преди няколко седмици се промъкна във Филипопол, без да има пътна грамота, с едно-единствено желание — да я види. Стражниците го заловиха, когато той удряше с пестници вратата на големия й дом, и го замъкнаха в тъмницата, гдето вече бяха закарали един друг подозрителен човек същия тоя Стратион, когото очакваше сега…

— Ей, човече, ти все пак дойде! — на звучен гръцки език извика някой зад него.

Чернобрадият му протегна двете си ръце.

— … и с какво, дяволите те взели, ме спечели още при първия ни разговор в онова мръсно подземие? А? Кажи де!

Герасим улови ръцете му по-горе от китките, стисна ги приятелски и някак нехайно подхвърли също на гръцки, но с твърдо, „българско“ произношение:

— Пратиха ме да те заловя. Обещаха ми десет перпери.

— Десет перпери! Бога ми, не струвам толкова много… Ха-ха-ха…

Смееше се от сърце, с отметната назад глава, но очите му зорко следяха лицето на българина.

Герасим обаче не се и усмихна. Лицето му беше напрегнато, очите му странно блестяха.

— Дойдох, Йоане Стратион! — развълнувано рече той. — Искам да дойда с тебе в онази страна, за която ми говори… там, дето свободните мъже сами на себе си са господари. Там, отвъд планините и морето!

Стратион престана да се смее, прехвърли синия плащ от дясното на лявото си рамо, опипа с нервни движения златните дръжки на двете сирийски ками и тръсна глава — черната му коса слезе още по-ниско и закри очите му.

— Добре — хрипкаво рече той, — тъй и тъй съм тръгнал да купувам хора, ти ще си първият, когото ще запиша в свитъка на новите моряци. Само че аз ще ти определя цената! И тя ще е много повече от десет перпери, българино, запомни това!

 

 

Гърбавият Антимий бе запознал Стратион с Франческо Феличе. И затова чернобрадият не забрави да му заплати за услугата.

Корабът на Феличе беше среден по големина неф, с високи четириъгълни площадки на носа и кърмата. На голямата мачта бе прикрепен широк плетен кош — наблюдателният марс. Двете платна бяха старателно свити и закотвеният кораб слабо се полюляваше от налитащите вълни.

Един сънен и сърдит моряк посрещна нощните гости и като вдигна високо слюдения фенер, разгледа двата медни пръстена, които служеха като доказателство, че сам стопанинът на кораба изпраща тия пътници.

— Разположете се, където желаете — промърмори той и се запъти към тъмния трюм.

Стратион пъргаво се изкачи по стълбата на кърмата и като стигна до дървения навес, който закриваше кормилото, широко разтвори ръце.

— Отново се раждам сега, приятелю! За два месеца се отделих от морето, а като че ли двадесет години минаха!

Той метна плаща си върху дървения под и се простря по гръб. Вързопът дрехи, който носеше, постави под главата си и когато Герасим седна до него, с изненада видя по лицето му вместо обичайния присмехулен израз чиста, детинска радост.

С нисък, възглух глас той заразправя, че когато бил още юноша, баща му го учил да разпознава звездното небе. Тогава живеели в Родос, острова, на който за пръв път видял белия свят. Баща му бил известен свирач на лютня, а майка му — хубава венецианка, отвлечена от разбойници, когато пътувала за Сицилия, и продадена като робиня чак в Кипър. Стратион не обясни как бедният свирач на лютня бе успял да откупи красавицата и да я заведе на Родос. Наскоро, след като се оженил, баща му захвърлил лютнята и се върнал към отколешния си занаят на кормчия по крайбрежните търговски кораби. От него Стратион се научил да води кораб в бурно море. Да различава съзвездията и да не се страхува от нищо.

Как да забрави Стратион маслинените и бадемови горички, пръснати по родния остров? Ами златните ивици пясък, по който бе тичал като дете? Никъде другаде небето не е така безоблачно и бездънно синьо като там…

Герасим притихнал слушаше тази внезапно избухнала изповед. Това ли беше тоя същият Стратион, който за всичко говореше с недомлъвки и нищо не разказваше за себе си?

Тъкмо сега трябваше да го попита за онази страна, където свободните хора сами са си господари.

И го попита.

Стратион изведнъж пак стана затвореният, подозрително гледащ чернобрад странник.

— Не бързай. Ще научиш всичко, когато трябва!

— Кастрофилаксът ми каза, че си враг на императора, и още…

— Какво?

— … че във Филипопол те бил изпратил арменският княз Торос, който воювал с империята и искал да привлече на своя страна сънародниците си в града и околността, арменците павликяни.

— Хм…

— Вярно ли е това, Йоане Стратион? Тарс ли е средището на свободните моряци? Тарс в Киликия ли?

Стратион му обърна гръб.

Приливът започна да повдига кораба.

Вятърът, който идваше откъм морето, се усили.

Герасим легна до Стратион, като подложи ръката си за възглаве.

Беше уморен, но възбудата от изпълнения с впечатления и преживявания първи ден в Тесалоника още не го напускаше. Очите му бяха притворени, целият се люлееше с вълнението на морето и може би затова, когато Стратион заговори, в първия миг му се стори, че чува глас, който иде някъде от тъмните води.

… Знае ли той, този разстриган монах, какви опасности крие морето? Старите моряци разправят: понякога се случва така да се извие вихрушка, че морската вода започва да се върти в кръг и, не дай боже, кораб да попадне там. Не, корабът не потъва, само се върти в този широк кръг, по цели дни може да се върти и ни с гребла, ни с платната можеш да го изведеш. Моряците не издържат, косите им побеляват от ужас, гласовете им пресъхват от викане — към кого викат те, сами не знаят. И така — докато един след друг се хвърлят в морето… Това е дяволската въртележка; попаднеш ли в нея, вече не можеш да се отървеш, ще кръжиш по един и същ ръб над водната пропаст; ще викаш за помощ… докато обезумееш и сам потърсиш смъртта.

— Всички ние рано или късно попадаме в дяволската въртележка — едва чуто рече Стратион и млъкна.

Герасим потръпна от думите му, от нощния хлад и от мисълта, че утре рано сутринта по своя воля тръгва към неизвестността.

Но за какво да съжалява? За ромейските тъмници ли? За жалкия живот в манастира ли? Или за зверовете, които го дебнеха в гората, когато с лък в ръка тръгваше на лов?

Така си говореше и се успокояваше сам, за да забрави страшната заплаха на Стратион, че всеки човек рано или късно попада в дяволската въртележка.

 

 

По изгрев-слънце корабът се оживи.

Пристигна и Франческо Феличе. След него двама едри мъже носеха по едно желязно ковчеже — златото, което търговецът бе успял да спечели на панаира. Освен това от Тесалоника, Феличе бе натоварил кожи, восък и лен.

Тоя ден единадесет венециански кораба щяха да напуснат пристанището, придружавани от два военни дромона.

От фара при входа на пристанището се проточи дълга черна струя дим — знак, че корабите могат да потеглят.

Моряците вдигнаха котвите, платната с плющене загребаха от силата на утринния вятър, греблата се забиха в сивата вода и челният кораб пое към открито море.

На брега барабанчиците на стражевия отряд с отсечени удари биеха тържествен марш за изпращане на големия морски керван.

— Непорочната дева и всички светии да са ни на помощ! — прекръсти се Франческо Феличе, като гледаше от кърмата дългия низ разноцветни корабни платна.

Нефът беше към края на редицата, след него плуваше вторият дромон.

Търговската къща Феличе притежаваше две галери, но сеньор Франческо настоя и тръгна на панаира в Тесалоника с нефа, който побираше двойно повече стоки от една галера. Сега търговецът се радваше, че бе постъпил така, и си казваше, че следващата година ще дойде с два нефа.

Йоан Стратион се беше изкачил на наблюдателния марс, а Герасим застана в носовата част на кораба.

Плуваха в спокойно море, по небето нямаше ни едно облаче. Денят щеше да бъде ведър и чист и Герасим усещаше как в гърдите му се наслоява едно ново чувство — доволство от самия него и увереност, че трябва все тъй да постъпва — без колебание да върви към примамливата неизвестност, защото нямаше какво да загуби, а тъкмо там, зад неясния кръгозор, може би го чака най-сетне неговият голям щастлив случай… Здрав е, силен е, освен това е учил гръцко четмо и писмо, знае наизуст едно от четирите евангелия, знае и безброй молитви, с умни думи може да омотае безкнижен, та и книжен човек. И с всичките си тия качества заслужава да бъде сам на себе си господар…

Дали трябва напълно да се довери на Стратион?

Едва ли… Чернобрадият притежава способността да упражнява някаква тайна власт над хората. Но Герасим не е вчерашен. Сега Стратион му е нужен — и затова ще върви след него. Ако ли обаче разбере, че е подведен, знае как да постъпи — поне разбра, че по пристанищата и по корабите се търсят мъже, които имат здрава десница и лесно забравят десетте божи заповеди. А има ли вече божи заповеди за един разстриган монах?

 

 

Плуваха край красивите острови на Архипелага.

Виждаха се малки тъмни горички, възвишения с каменни кули, бели скали и градчета от по стотина къщи с плоски покриви.

Денят идваше с бързината на буйно разгорял се огън, слънцето неусетно стигаше зенита, залезът сливаше небето и морската шир в една тъмна завеса.

Колко време вече плуваха?

Герасим обърка дните.

Един нов изгрев донесе тъмни облаци, които се трупаха на кръгозора и бързо закриха слънцето.

Духаше западен вятър, но корабите имаха опитни кормчии и моряци и въпреки високите вълни керванът продължи да плува.

Вече се свечеряваше, когато наближиха нос Матапан. Първите кораби извиха покрай скалистия гребен и се отправиха към Мерсинския залив. Щяха да пренощуват в пристанището Каламе, където ги чакаше новата им охрана — две венециански военни галери.

Ромейските дромони бавно извършиха маневра, обърнаха се и потеглиха обратно, за да ги завари нощта в сигурното пристанище Монемвасия.

Вятърът се усили, вълнението на морето се увеличи и при скалистия нос галерите трябваше да свият платната и да плуват на весла.

Корабът на Феличе се движеше само с платна и насрещният вятър спираше пътя му. Напразно моряците се опитваха да обърнат кораба така, че вятърът да им помогне за един плавен завой. Нефът се люлееше и не помръдваше.

В това време керванът замина далече напред.

Откъм брега заедно с тъмнината на настъпващата нощ бавно приближаваха сивите валма на мъглата.

Моряците се спуснаха към трюма, за да донесат помощните гребла, но ги спря гласът на Феличе:

— Оставете! Истинска лудост е да догонваме галерите в тази мъгла. Тук е пълно с подводни скали. Опънете платната! Ще се върнем в Монемвасия. Утре ще настигнем нашите!

Кормчията сръчно изви дървените лостове.

Няколко моряци на ръце управляваха краищата на платната по посока на вятъра и нефът направя широка дъга сред разлепеното море.

Мъглата настъпваше след кораба.

— Трябва да се разпънат всички платна! — обади се Стратион, който стоеше до кормчията.

Изведнъж той забеляза от лявата страна на борда тъмния силует на голям кораб, който плуваше към тях. Взря се и различи две наведени платна и два реда весла.

Откъде се появи този дромон? Нали ромеите отпътуваха?

Стратион се обърна, срещна погледа на кормчията и отгатна в него същия въпрос.

— Ще се сблъскаме! — извика кормчията и с една ръка заудря чугуненото клепало, което висеше до него.

— Дай! — грабна дървения чук Стратион и с пълен замах загърмя по клепалото.

В мъглата се носеха бързи и тревожни удари, но дромонът продължаваше да лети право срещу тях. Когато приближи на хвърлей от стрела, венецианците видяха как по даден знак греблата се прибраха.

Какви са тия приготовления?

Защо ромеите не извият кораба встрани?

Венецианците нямаха време да проумеят всичко, което се случи след това.

Дромонът стремително приближаваше. Десният му борд беше пълен с въоръжени хора, които държаха в ръце дълги абордажни куки.

— Разбойници ни нападат! — пискливо извика Франческо Феличе. — Дайте греблата! Отбийте куките!

Моряците, неколцината пътници и войниците от охраната грабнаха кой лопата, кой копие.

— Пресечи му пътя вляво! — изхриптя Стратион в ухото на кормчията, който се беше съвсем объркал и само стискаше кормилото.

Чернобрадият го изблъска, пое кормилото и нефът неочаквано изви вляво.

От момента, в който разбра, че на кораба настъпва суматоха, Герасим държеше с изтръпнали пръсти едно гребло и стоеше близо до кърмата. Разбираше, че единственият човек, чиито заповеди трябва да изпълнява, е Стратион, и затова гледаше да е близо до него. Откак стъпи на кораба, до тоя миг той се чувствуваше несигурен, макар че знаеше да плува, и се успокояваше с мисълта: ей го де е брегът, все някак ще стигне здрав и читав до там. Но чернобрадият го беше повел към Венеция, беше му обещал, че след това ще отидат в Киликия. Каквото и да стане, те двамата трябва да бъдат заедно…

Ето, сега всички разчитат на Стратион, моряците отгатнаха какво иска той от тях и обърнаха платната. Носът на дромона успя само да се отрие о левия борд.

— Сифант! Сифант! — понесоха се викове от дромона.

Когато венецианците се огледаха, видяха, че от другата страна, откъм изток, където мъглата беше по-рядка, плува черен кораб с високо издигнат нос и четириъгълно платно на червени и бели ивици.

— „Черният змей“ на Сифант — простена някой и моряците, които държаха краищата на платната, като по заповед отпуснаха ръце.

Името на Сифант се носеше по четири морета — Егейско, Критско, Йонийско и Адриатическо. Крал Вилхелм не криеше, че използува опитната ръка на Сифант да държи в страх морските пътища.

Колко и какви кораби имаше прочутият морски разбойник, никой не можеше да каже със сигурност. Веднъж силно въоръжени платноходки нападаха някой търговски керван, друг път няколко мирни на вид венециански галери неочаквано се втурваха на абордаж върху византийски кораби, пълни със стоки за Константинопол.

Дракарът на Сифант беше прочут като самия морски главатар. Наричаха го „Черният змей“, защото носовият акростол завършваше с хищно разтворените челюсти на изрязан от дърво змей. Никъде вече по моретата не се срещаха такива кораби. Някога, преди близо две столетия, викингите бяха правили с дракари морските си походи, като ограбваха и разоряваха Франция и Англия.

Далече от северната си прародина, сицилийските нормани участвуваха в кръстоносните походи, но въпреки това сред тях живееха преданията за кървавите битки на викингите и всеки нормански благородник се гордееше, ако можеше да спомене в родословието си някой славен ярл или прочут войн. Скитащи певци пееха дълги саги за подвизите на дедите. По рицарски турнири победителите бяха възвеличавани с имената на герои от стари предания. Рожер II беше поръчал да му построят цяла флотилия от дракари и разправяха, че дракарът на Сифант е подарък от покойния крал.

Докато на другите кораби като гребни бяха оковани роби и пленници, на дракара, както бе по стар обичай, само свободни мъже — калени в битки войни, въртяха греблата. При нападение мечът беше играчка в силните им ръце.

От другата страна на венецианския кораб бързо приближаваше дромонът на норманите. Там се разнесе удар на меден гонг, греблата изведнъж се вдигнаха във въздуха, после само тия от левия борд се забиха във водата и целият кораб се изви след нефа. Сега гребците още по-бързо загребаха. Дромонът подгони венецианския кораб, пресрещна го, когато той правеше завой, и дългият железен таран се заби в кърмата. Няколко абордажни куки се закачиха на нефа.

 

 

Сифант не бързаше.

Той остави жертвата да бъде разкъсана от войните на стария Ерлинг, който командуваше дромона.

Когато най-сетне дракарът приближи до мястото на боя, половината от венецианците вече лежаха по палубата промушени или с натрошени глави. На кърмата двама мъже — единият чернобрад, другият едър, с дълги кестеняви коси — въртяха гребла и отблъскваха нападателите. На носа на кораба се съпротивяваха неколцина войници от охраната.

Нефът бавно потъваше.

Норманите тичешком пренасяха на дромона стоките, които бяха натрупани по палубата, някои се спуснаха в трюма и заедно с вързопите скъпи кожи измъкнаха и един петдесетгодишен, пребледнял от страх мъж, който пищеше, като че ли го колеха, и се молеше на венецианско наречие:

— Не ме убивайте! За мене ще вземете добър откуп! Аз съм търговецът Франческо Феличе!

Дракарът се полюляваше до потъващия кораб, но нито един човек от него не помръдваше.

В носовата част на венецианския кораб един дългокрак норманец с ризница от стоманени плочки, с черни пера по шлема, въртеше меч и подканяше с викове хората си.

Това беше Ерлинг, старият Ерлинг, който някога с бащата на Сифант бе нападнал египетските брегове, а сега помагаше на сина въпреки шестдесетте си години.

— Слава на Ерлинг! — изпищя някой и от дракара ревнаха след него:

— Ерлинг! Слава!

— Ерлинг! Слава!

Старият норманец промуши гърдите на венецианеца, с който се бе счепкал, чу виковете и вдигна високо меча си за поздрав. Кръвта се стичаше от острието по дръжката, плъзна под ръкава на дрехата. В такива мигове той загубваше властта над себе си и се случваше да нарани и свои войници.

— Кръв! Кръв! — изхърка Ерлинг.

Норманите знаеха за пристъпите му на лудост и се дръпнаха встрани.

Той остана сам срещу двама венецианци и сега никой не се съмняваше, че в неравния двубой победител ще излезе опияненият от мириса на кръвта Ерлинг.

Нефът продължаваше да потъва.

Мъглата бързо се сгъстяваше.

Едва на сутринта, когато дромонът пореше водите на Йонийско море на път за Сицилия, оцелелите венецианци можаха да се видят — десетина души, скупчени в носовата част на кораба.

Герасим и Стратион седяха, притиснали гърбове, за да се топлят, защото бяха само по ризи. И двамата ги бяха хванали с широки клупове от въжета.

Никой от пленниците не отваряше уста.

Нямаше за какво да говорят. Тъпо примирение бе обхванало всички.

Водителят на гребците — възрастен норманец с дебели като на негър устни — седеше на ниско столче до главната мачта. Пред него висяха, окачени на дълъг прът, медни гонгове с различна големина, по които удряше с дървен чук. Удряше ги подред, носеха се звуци на някаква странна мелодия и това беше по-добре от еднообразните тонове, които можеха да подлудят човека; случваше се някой гребец да припадне само от продължителното слушане на един и същ звук.

Дромонът целият бе просмукан от смола и тръпчивият дъх изпълваше всичките му кътчета.

Тъкмо тоя мирис на вековния лес, от който Герасим бе избягал, сега навлизаше в гърдите му. Но това беше в същото време и дъх на нещо гнило, което като че ли идеше от дъното на морето.

 

 

Ерлинг лежеше под дървения навес на кърмата. Напоследък след сражения, в които получаваше такива пристъпи, той трудно се съвземаше. Понякога цели дни нямаше сили да се изправи от постелята.

До него бе коленичил арабинът Абу-Шам — нисичък, съсухрен старец, с тъмни неподвижни очи и едва забележима рядка брадичка. Той преливаше от една чаша в друга някаква синкава течност и шепнеше неразбираеми думи. Спуснатият край на голямата му бяла чалма се люлееше заедно с наклоняването на кораба.

— Ако ме отровиш, ще умреш от мъчителна смърт. Ще те одерат жив, ще ти изтръгнат езика и ще ти избодат очите изхърка Ерлинг от ниското ложе.

— Смелият Ерлинг знае, че не за първи път му давам да пие от това питие — тихичко, с пеещ глас отвърна арабинът и поднесе чашата към устните му.

Ерлинг изпи лекарството и побърза да изругае:

— Пфу! Душата ми отрови!

— Душата е безсмъртна — едва чуто рече старецът и понечи да се изправи. Но Ерлинг го улови за ръката:

— Кажи! Нали няма да умра от болест, а ще загина в бой?

— … Звездите никога не лъжат. Смелият Ерлинг навярно още помни, че преди две луни му предсказах сполука в морско сражение и връщане с богата плячка.

Ерлинг в отговор само изръмжа:

— Омитай се!

Арабинът безшумно изчезна от кърмата.

Миналата година го бяха пленили заедно с десетина души, които плуваха на кораб на каирския халиф. Ерлинг щеше да го изхвърли през борда заедно с неколцината слаботелесни пленници, които нито можеха да продадат някъде (кой ще купи слаб роб!), нито ставаха за гребци. Ала уважението, което останалите пленници оказваха на стария арабин, неволно се предаде и на него. Един от тях шепнешком му обясни:

— Той е звездоброец, всеки нов емир, както и халифите, го викат да им предсказва бъдещето и да ги лекува. Знае черната магия и може да изрече заклинания, от които земята потреперва и морето се разпенва като при буря.

Суеверен както всички нормани и моряци, Ерлинг не посмя да окове Абу-Шам. Заповяда му да стои до главната мачта при водителя на гребците и да отмерва смените с пясъчния часовник.

По цял ден Абу-Шам седеше с подвити крака и гледаше с тъмния си неподвижен поглед как пясъкът се прелива, обръщаше стъкленицата и щом изтечеше времето на смяната, само побутваше водителя на гребците.

Разболееше ли се някой от норманите или дори роб, той безшумно обикаляше около него, даваше му горчиви лекарства, шепнеше над главата му дълги заклинания. Понякога се спускаше в трюма и седнал срещу отвора, дълго гледаше квадратния къс небе. Казваше, че така и през деня вижда как блестят звездите.

Късно следобед Ерлинг стана от ложето, вае дългия камшик, който бе закачен на дъсчената стена до него, и се изправи сред кърмата. Камшикът от крокодилска кожа изплющя няколко пъти във въздуха — за подчинените му това беше равнозначно на удара на гонг, а за робите — началото на ново мъчение.

Голите тела на гребците лъщяха от пот, равномерно се наклоняваха напред, силно се дръпваха назад и при новия удар на гонга пак политаха напред. От всеки борд по петдесет души въртяха гребла, наредени в две редици, една над друга. На вратовете им тежаха зеленясали от влагата и от дългото носене медни нашийници, краката им бяха оковани във вериги, които бяха здраво заловени в палубата.

— По-бързо! — изкрещя Ерлинг и камшикът пак изплющя във въздуха.

Откъм носовата кула изскочиха двама млади нормани, в десници с дървени палки, обвити в кожа. В левите си ръце държаха по една желязна кука.

Те бавно тръгнаха покрай гребците, оглеждаха ги един по един, да видят дали се стараят във въртенето на греблата, и по навик замахваха с палките по голите гърбове.

Над целия кораб се понесе глухо пъшкане. Остро скърцаха греблата в жлебовете.

— Ей оня негодник във втория ред забавя греблото! — извика Ерлинг и посочи с дръжката на камшика към десния борд.

Шестият гребец от горния ред — човек с четвъртита, обраслата глава и тесни рамене, едва превърташе греблото, помагаше си с гърди и когато закъснееше да го тласне напред, греблото зад него го удряше в гърба. Той хриптеше, мъчеше се да не изостава, но силите му вече го напущаха и плещите му едва се превиваха напред.

Двамата нормани се втурнаха към него, измъкнаха греблото, за да не пречи на ритмичното движение, и по изнемощялото тяло на роба се изсипа град от удари.

— Изхвърлете го! — обади се от кърмата Ерлинг.

Но за да го изхвърлят, най-напред трябваше да разковат веригата, която го придържаше към палубата. Единият отиде да донесе чук и клещи. Неведнъж бяха вършили тази работа, всичко стана бързо. Измъкнаха гребеца на палубата, затътриха го с куките към борда и го прехвърлиха през дървените перила. Окървавеното тяло изчезна в морето.

Помощникът на водителя на гребците доведе от трюма нисък мъж с големи уплашени очи — от заловените преди една седмица роби — и го окова на освободеното място.

Това беше най-често използуваният и най-сигурен начин да се увеличи скоростта на кораба. Гребците виждаха мъчителната смърт на своя събрат по съдба и страхът, че и тях могат да пребият, извикваше в изтощените тела неподозирани дотогава сили, изтръпналите ръце още по-здраво стискаха греблата, от гърдите им се изтръгваха хъркащи звуци.

Водителят на гребците силно заудря медните гонгове, двамата флейтисти оглушително засвириха, задумка и барабанът.

Дромонът започна да скъсява разстоянието, което го отделяше от летящия напред дракар на Сифант.

— Къде са новите? — попита Ерлинг и без да дочака отговор, тръгна към носовата част на кораба.

Като го видяха, пазачите на пленниците тутакси станаха от пейките, на които седяха до тоя миг, и побързаха да оправят ремъците на мечовете си, както се полага при среща с военачалник.

Пленниците се изправиха и се скупчиха, като че ли така можеха да се защитят от опасността, която приближаваше към тях.

И сега Герасим потърси гърба на Стратион. Усещаше как мускулите на чернобрадия потръпват от напрежение и чуждото вълнение му пречеше да изрази своя душевен смут, очакването на най-лошото, смъртта.

До него Франческо Феличе целият трепереше, пълните му бузи бяха безкръвни. За кой ли път вече той се проклинаше, че тръгна — от желание за повече стоки, за повече печалба! — с нефа, а не с една от галерите на търговската къща Феличе. Тогава нямаше да зависи от прищевките на вятъра и щеше да догони кервана. А сега вместо двойно по-голяма печалба — роб, нормански роб…

Както се бе облегнал на дървената кула, той започна да се свлича към пода. Стратион — в окъсани дрехи, със засъхнала кръв по лицето, го улови за раменете, изправи го и изхриптя в ухото му:

— Не се отпускай! Ще те отделят при негодните за гребци и ще те хвърлят в морето!

— Слушам… с попукани устни прошепна венецианецът.

Пленниците се раздвижиха и Герасим беше изтикан напред. Затова беше първият, когото поведоха между двете редици нормани. В дъното на този въоръжен коридор застана Ерлинг, заобиколен от двама копачи и един норманец с ножици и широк бръснач в ръце.

Герасим не разбра как се озова само на две крачки от Ерлинг.

В това време дойде водителят на гребците, който бе отстъпил мястото си при мачтата на своя помощник. С опитни движения той раздра ризата на Герасим и опипа гърдите му.

— Добре! — кимна той.

После стисна мускулите на ръцете му и пак рече:

— Добре! Гребец за горния ред!

Двамата ковачи уловиха Герасим, вързаха му ръцете на гърба и един от тях поднесе нагорещеното до побеляване желязо към челото му.

— Ъ-ъх! — изпъшка той.

Вторият ковач мазна раната с някакъв мехлем и като сложи на шията му тежък меден кръг, сръчно закова двата несъединени края.

След това към пленника приближи бръснарят, ритна го в слабините и го принуди да седне на палубата. С големите ножици започна да реже кичури от лъскавата му кестенява коса.

Да се съпротивява?

Как?

С какво?

В очите на Герасим се появиха сълзи на безсилие. Около него ехтеше гърлена норманска реч, мирис на изгоряло месо изпълваше целия кораб.

Един след друг венецианците бяха прекарвани през двойната редица нормани.

Колкото и да се мъчеше да бъде храбър, Франческо Феличе тихо започна да стене, когато опипваха мускулите му, оглеждаха зъбите му и го тупаха по гърба.

— За долния ред! — отсече началникът на гребците.

Четирима пленници със слаби тела бяха отделени встрани. Все пак им провървя — нямаше да ги хвърлят в морето, защото корабът отиваше в Палермо, където щяха да се опитат да ги продадат за домашни роби.

Между двойната редица последен тръгна Стратион. Горната му устна нервно потреперваше. Той спря пред началника на гребците, сам свали останките от жълтата си риза, развърза зеления пояс и всички видяха дългите белези на зараснали рани, които кръстосваха целия му гръб.

— О-хо! Добре са го ошарили! — лъсна едрите си зъби Ерлинг.

Стратион дори не го погледна.

Началникът на гребците улови лявата му ръка. Колкото и да я стискаше, пръстите му не можеха да потънат в твърдите мускули.

— Хм… — изсумтя той, хвана десницата му и се опита да я превие.

Но не успя.

Замахна с ръка, удари го в гърдите — пръстите му отскочиха от опънатото като кожата на барабан тяло на чернобрадия.

— Какъв човек си ти, че си толкова здрав и силен? — попита на венецианско наречие Ерлинг и като не получи отговор, повтори въпроса си на гръцки.

Стратион мълчеше, все едно че не говореха на него.

— Може да е ням — обади се началникът на гребците.

Ерлинг отегчено махна с ръка.

Двамата ковачи свързаха Стратион. Единият посегна с нажеженото желязо и вдигна черния кичур, който закриваше челото му, но веднага дръпна желязото встрани:

— Има стар знак!

Водителят на гребците и Ерлинг приближиха и се взряха в тъмната буква, дамгосана в средата на челото му „R“.

— Това е знакът на покойния господар Рожер! Бил е роб на кралските кораби! — рече началникът на гребците.

— Виждам… — процеди Ерлинг. — Тогава така белязваха само знатните роби… Какъв си бил, преди да попаднеш на кралски кораб?

И сега мълчание посрещна думите му.

— Казвай! — изкрещя началникът на гребците и го удари по лицето.

Стратион дори не отвори уста.

— Трябва да заговори! — процеди Ерлинг.

Водителят на гребците се канеше отново да удари пленника, но в тоя миг прозвуча гласът на: Стратион — той говореше на онази смесица от италиански, гръцки и арабски, която бе разпространена в пристанищния квартал на Палермо.

— Бях кормчия на венециански търговски кораб.

— Защо те освободиха? — бързо попита Ерлинг.

— Отговори! — пак го удари по лицето водителят на гребците.

— Избягало е, кучето! Може да е бил кормчия, но и друго има! — обади се Ерлинг и нареди: — Прибавете десет камшика към старите му рани!

Войниците бързо донесоха от трюма ниска маса с разперени встрани четири дървени крака и я поставиха до голямата мачта.

Дромонът продължаваше да лети след черния дракар.

Гребците дори не поглеждаха към новите роби, стигаха им техните собствени мъки.

Уловиха Стратион и го поставиха по очи върху масата. Завързаха ръцете му в предните, а краката в задните подпори.

Палач на дромона нямаше — всички нормани бяха палачи.

Началникът на гребците избра от един вързоп най-дългия камшик, направен от четири преплетени ремъка, и нанесе първия удар.

Кървава черта проряза мургавия гръб на вързания мъж.

От гърдите на Стратион не се откъсна нито звук, но вместо това от групата на новите роби се разнесе гневен и отчайващ вик.

— Мъчители-и-и! — викаше Герасим на български и затова никой не го разбираше. — Злодеи! И вас един ден така ще мъчим!

— Запушете му устата — с отегчение рече Ерлинг, който вече се канеше да се върне на кърмата, за да си почине на застланото с леопардова кожа ложе, доволен, че тоя ден е свършил добра работа.

 

 

Със запушени уста и стегната от медния пръстен шия, Герасим ловеше въздух през разкървавените си ноздри.

Той не искаше да гледа как камшикът разкъсва тялото на единствения му близък човек сред тия жестоки хора, не искаше да слуша свистенето на сплетените ремъци, но картината на мъчението го хипнотизираше и една-единствена мисъл се въртеше в съзнанието му: смърт, смърт за тия нормани, за всички нормани, смърт, смърт за тях!

И започна да се задушава не само от мръсния парцал, с който бяха запушили устата му, а и от прилива на една огромна злоба, каквато до тоя миг нищо не бе успяло да предизвика у него.

Не, не само злоба, а и надеждата, че един ден ръцете му няма да бъдат вързани и устата запушена — тогава той ще изрича заповеди и ще размахва камшика. И по-силно от тях ще го размахва, много по-силно.

 

 

В дъното на тъмния трюм, върху няколко просмукани от влага стари корабни платна, лежеше по очи Йоан Стратион, глухо стенеше и хапеше устни.

Когато болките замъгляваха ума му, той се мяташе по постелята, изричаше неразбираеми слова, викаше на помощ отдавна забравени приятели.

Гребците от запасната смяна притихнали слушаха стенанията на този човек, който и след страшните мъчения намери сили и смелост, заплю водителя на гребците, нарече го „сицилийска мърша“ и макар целият окървавен, се нахвърли върху него.

Защо въпреки това норманите не го убиха?

Може би се страхуваха от него?

Кой беше той?

— Намери се човек, по-смел от тях — говореха си от ухо на ухо робите и тия думи пробуждаха неясна надежда: ако на кораба има още неколцина такива смелчаци, някой ден могат да се вдигнат, да строшат веригите… и свобода, свобода за всички!

Ала всеки се свиваше в дрипите си, мълчеше и дори не помисляше, че може да бъде един от тия смелчаци. Дългите месеци изтощителен труд, униженията, честите убийства на отслабналите гребци — ги бяха превърнали в неми изпълнители на чужда воля.

— Вода… вода… — стенеше Йоан Стратион.

Гребците от запасната смяна биха навързани с дебело насмолено въже, което минаваше през халките на нашийниците и никой не можеше дори крачка да, стори.

Идваше нова смяна да почива.

Други роби слушаха стенанията и неразбираемите думи на Йоан Стратион. И пак никой от тях не можеше да му помогне.

Само нощем през малкия отвор на трюма се промъкваше едва забележима сянка и спираше до премазания от мъченията мъж.

Абу-Шам сядаше до постелята от корабни платна и започваше да шепне нещо, което само той си чуваше. Когато нов пристъп на болка сръчваше Стратион, той измъкваше от пояса си малка стъкленица, пълна със зеленикава течност и я накланяше към устните му.

— Едно… две… — броеше капките старецът.

Щом станеха десет, прибираше шишенцето в пояса си и продължаваше да нарежда едва чуто своите молитви и заклинания.

Веднъж той изричаше стихове от корана, които помагат за изцеляване на огнена треска, и чу тих глас — Стратион говореше на оня арабски език, който бе разпространен в Антиохия и в латинските владения на изток — с някои италиански и френски думи, с меко произношение.

— Добрите или злите сили викаш на помощ, обновителю на моя живот?

— Аллах е велик! — вдигна ръце Абу-Шам. — Ти прекрачи прага на смъртта! В думите ти долавям смисъл, в очите ти съзирам пламъка на здравия разум. За какви зли сили говориш? Те са далече от нас!

— … Те са в нас, те са навсякъде, те ни измъчват дотогава, докато ние започнем да ги измъчваме. Но ти си добър, ти ми върна живота!

— Аз съм само лечителна вейка в ръката на оня, чиято сила признават и немите твари…

Думите на стареца заглъхнаха в тъмния трюм.

През квадратния отвор на палубата надничаха няколко едри звезди като състрадателни очи на непознати, странни хора.

Едва сега Стратион усети лекото полюшва не на кораба и разбра, че са пуснали котва.

— Къде сме? — изви той глава към арабина.

— Сицилия… Градът, наречен Палермо.

Сицилия… Палермо…

Някога Йоан Стратион беше идвал тук като кормчия на голям търговски кораб. И сега, като притвори очи, той видя тънката извивка на брега, белите къщи с плоски каменни покриви, градините, в които растяха жълтите сицилийски рози.

Тук беше бродил той, из тъмните улици, с втъкнат в пояса дълъг нож, свободен и уверен в силата на оръжието и във всемогъществото на натъпканата със злато кесия.

За какво би могъл да говори сега? Още помнеше буйните веселия в траторията „Меча бърлога“, пиянските сбивания, когато често се размахваха нормански ками… И мургавите, топли ръце на Естер, която ровеше с пръсти къдравата му коса, галеше се като глезено коте и го караше да я подхвърля с железните си ръце чак до тавана — тя пищеше от престорена уплаха, а после го целуваше по устните, по бръснатите страни, по високото, открито чело… Тогава той не спускаше косата си до веждите, за да скрие робския знак.

Само мигновеното напомняне за дамгосването и за трите години робство на нормански кораб го накара да изохка, но не от болка, а от мисълта, че след като избяга от норманите, не направи нищо, за да отмъсти. А трябваше, трябваше да им отмъсти!

Откъм брега долетя пиянска песен:

Пресушихме чашите,

няма с какво да ни плашите.

Извадете ножове светкавици

да ни видят нашите красавици…

Стратион слушаше песента, но си мислеше за друго — колко е трудно човек да направи сам равносметка на онова, което бе преживял, колко стари мъки и съмнения изплуват само при един далечен спомен.

— Светилнико на умни съвети, кажи ми, човек зъл ли се ражда или животът го прави зъл? И може ли едно голямо добро дело да пречисти грешната душа?

Стратион говореше съвсем тихо.

Абу-Шам поклати глава:

— Ти искаш с няколко думи да ти разкажа книгата на живота. На сърцето ти лежи мъка, трябва да я излееш пред мен. Утре пак ще дойда…

— Чакай! — спря го с ръка Стратион. — Къде е оня висок мъж, с когото ни заловиха на венецианския кораб?

— Той е най-силният от новите гребци. Поставиха го в горния ред и го карат да гребе две смени подред без почивка.

— Зверове! За месец ще му вземат здравето!

Старият арабин изчезна.

И Стратион остана сам — да се взира в тъмнината и да търси в спомените си топлите ръце на Естер.

 

 

За Герасим шумното пристанище Палермо беше първият отдих след изтощителното гребане. Той не знаеше, че тук растат най-хубавите рози на Средиземноморието — с упойващ аромат, жълти като огрян от утринно слънце морски пясък.

Вечер щом сложеше глава на подвитата си ръка, той заспиваше веднага, смазан от умора, без дори да усеща тежината на нашийника. Робите спяха притиснати един до друг, свързани с прекарано през халките на нашийниците дебело въже. В ниския трюм миризмата на потни тела се смесваше с дъха на смола.

Хранеха ги два пъти на ден — когато слънцето наближаваше към заника и при появата на първите звезди. Даваха им ядене, колкото да не умрат от глад. Защо да харчат излишни пари за роб, който, щом стане негоден, може веднага да бъде заменен с нов пленник? Стигат му няколко мухлясали сухара от ръжен хляб, накиснат в разредена морска вода, за да не се услажда и бързо да задоволява глада.

Напоследък на Герасим често притъмняваше пред очите, ръцете му започнаха да треперят. Тия мигове на слабост бързо изчезваха, но това бяха първите признаци, че силите му се стопяват. Непрекъснато го измъчваше вълчи глад — глад, който кара роба да събира всяка троха, да не се гнуси от парчето червясало месо, което норманите са захвърлили на палубата. Болката в празния стомах го изгаряше и той пиеше едри глътки от блудкавата вода, вмирисана от варта, която слагаха в големите бъчви, за да не се развали. Вода на гребците даваха достатъчно, това беше единствената щедрост, която норманите проявяваха към тях.

Веднъж като се обърна в съня си, Герасим усети, че лицето му опира о някакъв твърд предмет. Той протегна ръка, за да го отстрани, и напипа малко, пръстено гърне. С широки ноздри вдъхна съживяващия аромат на просена каша. Все още замаян от съня, той прилепи устни до отвора на гърнето и не ги отдели, докато не изсмука и последната капка.

После щастливо се усмихна в тъмнината и се запита: как това гърне попадна при него. Норманите не слизат често в трюма, храна тук не държат.

През следващата нощ на гърдите му бяха поставени няколко сухара.

Какво беше това чудо?

Третата вечер той се опита да остане по-дълго време буден, но сънят неусетно го унесе и на разсъмване намери до главата си няколко просени питки.

Кой беше благодетелят му?

Една нощ Герасим усети над себе си слабо раздвижване на въздуха от минаващ човек. Той бързо протегна ръка и улови края на дрехата му. Непознатият се наведе и на жълтеникавата светлина, която се промъкваше през отвора на трюма, той видя сбръчканото лице на стария арабин.

— Човече божи! — можа само да прошепне на гръцки Герасим.

— Не говори! Вземи това парче препечено месо. Твоят приятел Йоан вече се съвзема от раните. Затворен е ей там зад преградата…

Абу-Шам говореше на трудноразбираем гръцки, поспираше, за да си припомни думите.

Сега Герасим трябваше да каже отдавна приготвените в съзнанието му слова на благодарност, но той дори не успя да отвори уста — Абу-Шам прошумя с дрехата си и изчезна.

На другия ден и през следващите дни, като превърташе тежкото гребло, Герасим от време на време обръщаше глава към голямата мачта, където старият арабин седеше с подвити крака: надяваше се да срещне погледа му, та с очи поне да му каже колко му е благодарен.

Но Абу-Шам никого не поглеждаше, шепнеше безкрайните си молитви, спуснатият край на бялата му чалма се полюляваше над дясното ухо, а Герасим получи няколко удара в гърба, загдето се озърта и не върти греблото в такт с другите.

 

 

Остригаха черната коса на Йоан Стратион и го поставиха да гребе в горния ред на левия борд.

Няколко дни след това дромонът спря в един безлюден сицилийски залив и всички роби бяха изкарани на брега.

Вече беше късна есен, морето се вълнуваше.

В дъното на залива се издигаха няколко каменни постройки, които приличаха на пристанищни складове. Освен тях имаше висока наблюдателна кула и едно дълго помещение, в което по цял ден робите трябваше да плетат въжета и да шият скъсани корабни платна.

Щом слязоха на суша, Герасим и Стратион вече не се отделяха. Заковаха ги в обща верига заедно с останалите венецианци, сред които беше и Франческо Феличе.

Едва сега и двамата видяха колко много се е променил някога богатият търговец — беше слаб, приличаше на останалите роби. Лицето му, по което преди се четеше добродушие, примесено с лукавата веселост на хитрец, сега беше опънато от затаено озлобление.

Вместо поздрав към Стратион той заговори, като умислено поклащаше глава:

— Няма кой да ни помогне… Тук ще загинем. Четири писма писах до Венеция и — нищо!

— Ще те откупят — побърза да го успокои Стратион. — Може би норманите чакат да пленят няколко едри риби като тебе и за всички да водят преговори.

Феличе го погледна мълчаливо, не забеляза по лицето му следа от подигравка, наклони към него бръснатата си глава и рече доверително:

— Като се върна във Венеция, и тебе ще откупя!

Стратион нищо не каза, само се усмихна.

Венецианецът се канеше да повтори уверенията си, но Стратион го спря с ръка:

— Зная как републиката на свети Марко се отплаща на ония, които са проливали кръвта си за нея…

— Но не републиката, а търговската къща Феличе, аз самият ще те откупя!

— За какво съм ги потрябвал?

— Но…

Един надзирател прекъсна разговора им, от който Герасим не разбра нищо, защото приказваха на венецианско наречие.

 

 

Още първата вечер, когато легнаха върху разхвърляната в помещението слама и се приготвиха за сън, Герасим започна да разпитва Стратион — искаше най-сетне да разбере какъв е този човек, на когото бе поверил съдбата си, който го беше повел към свободни брегове, а го докара — и себе си — дотук…

Стратион отвръщаше с нежелание, но полека-лека се отпусна — на следната вечер и по-нататък се увлече в спомени за минали премеждия. По тия откъслечни разкази Герасим се мъчеше да обхване целия му живот.

Не, не толкова самият Стратион вече го интересуваше, а хората, с които се бе срещал, местата, където бе живял, събитията, в които бе участвувал.

… От норманско робство побягнал, когато корабът спрял в пристанището на Антиохия. Случайността и съобразителността му помогнали. Успял да претрие веригите, безшумно се спуснал във водата и като доплувал до брега, промъкнал се в търговския квартал, където се крил по складовете и се хранил, с каквото можел да отмъкне, докато косата му пораснала и я спуснал до веждите, за да не се вижда знакът му на роб. Тогава се нарекъл Стратион, но как беше истинското му име и още колко имена имаше, Герасим тъй и не узна.

От Антиохия, Стратион отишъл в Киликия. Там княз Торос събирал наемни моряци и имал нужда от опитни кормчии. Но, изглежда, той дълго време не стоял кормчия, защото говореше за княза като за човек, на когото е бил близък, и за някакъв арменец, наречен Вахрам Гош; с него се счепкали, Стратион искал да докаже на княза, че му е верен и че е готов да изпълни и най-опасната му поръка. Затова се съгласил да отиде във Филипопол, при арменците павликяни, да ги призове към бунт — да се вдигнат така, както се бяха вдигнали на оръжие преди години, а в това време княз Торос от Малка Армения да нахлуе в земите на империята откъм изток, където вече има няколко съюзници от емирите… Но павликяните или не повярвали на грамотата, която Стратион им показал (макар тя да била подписана и подпечатана лично от княз Торос), или първенците им били решили повече да не си създават неприятности с ромейската власт.

И тогава Стратион — вече на своя глава — решил да отиде във Венеция, където с пари можеш и кораб да купиш, и наемници да намериш. Искал да има свои наемници, с които князът и оня копой Вахрам Гош да се съобразяват, защото само силата кара хората да бъдат отстъпчиви и добри…

 

 

Ръцете на робите кървяха от плетенето на тънките върви, от които правеха корабни въжета, очите им постоянно бяха зачервени от прахта, която се вдигаше, когато причесваха конопа, а гладът доизтощаваше изнурените тела.

Още през първите дни на робството Герасим откри начин да притъпява болката от работата и униженията — притваряше наполовина очи, колкото да вижда какво става пред него, ръцете му сами се движеха, на дромона въртяха лопатата, а сега сплитаха въжа. Той беше неволник, камшикът на надзирателя свистеше над главата му, но на мислите си беше господар, в тях си отдъхваше, съживяваше стари преживявания, кроеше отмъщения.

Сънищата му бяха продължение на този странен унес и когато веднъж на заспиване долови някакъв глас, стори му се, че някой изрича мислите му.

— На съдбата трябва да се помага! Никой няма да ни дари свобода…

Той се сепна от шум на стъпки, обърна се, но никого не видя.

До него Стратион също се бе приповдигнал на лакът.

— Ти чу ли? Някой казваше на гръцки…

— Чух. На развален гръцки. Абу-Шам… Вече трета нощ идва и ни шепне, но ти така дълбоко спиш, че нищо не долавяш…

— Какво… какво иска той от нас?

— Не се прави, че не разбираш! Надява се да ни внуши ние с тебе да вдигнем робите на бунт! Не току-тъй се грижеше и за двама ни… Както го гледаш; тих й благ, той е майстор да плете заговори, всички арабски владетели го знаят. И все стои в сянка, все другите излизат начело!

— Защо му се сърдиш? — опита се Герасим да защити стареца. Не можеше да проумее как така Стратион е забравил, че ако не беше Абу-Шам, отдавна да бе мъртъв.

Но и Стратион разбра, че прекали в раздразнението си:

— Не… тоя път той мисли не за себе си, а за всички нас! И е прав, хиляди пъти е прав! По-добре да загинем като бунтовници, отколкото да умрем с пробити черепи, когато силите ни напуснат…

Тоя разговор не се поднови между тях, така както и старецът вече нито веднъж не се появи да смущава съня им.