Джон Голсуърти
Рицарьтъ (7)

VII

— Бѣхъ съ настроение, но въ следния моментъ започнахъ да треперя така, каточе имахъ треска. Стигнахъ въ овощната градина преди опредѣленото време. Тя не бѣше тамъ. Знаете ли какво значи да чака човѣкъ? Стояхъ неподвиженъ и се услушвахъ. Отидохъ до мѣстото, откѫдето можехъ да виждамъ най-надалечъ. Казвахъ си: „Когато човѣкъ гледа млѣкото, то не кипва; ако не гледамъ за нея, тя ще дойде“. Разхождахъ се нагоре-надолу съ очи устремени къмъ земята. Каква болесть е това! Сто пѫти си извадихъ часовника. Може би моятъ часовникъ бѣше напредъ, може би нейниятъ е останалъ назадъ — не мога да ви разправя нито една хилядна часть отъ моитѣ надежди и страхове.

Въ единъ кѫтъ имаше водоскокъ. Седнахъ до него и се замислихъ за последния пѫть, когато бѣхъ на това мѣсто, — и сякашъ нѣщо избухна у мене. Стана петь часътъ, преди да съмъ изгубилъ всѣка надежда; идва единъ моментъ, когато човѣкъ се чувствува щастливъ, че надеждата е умрѣла, защото това означава спокойствие. „Свърши се и това, — казвате си вие, — сега мога да действувамъ“. Но какво трѣбваше да правя азъ? Азъ лежахъ на земята съ очи надолу; когато човѣкъ е смутенъ, това е единственото нѣщо, което помага — да се притискате и да се вкопчите въ нѣщо, което не може да ви убѣгне. Лежахъ тамъ цѣли два часа, знаейки презъ цѣлото време, че постѫпвамъ като страхливецъ. Въ седемь часа напуснахъ овощната градина и тръгнахъ къмъ странноприемницата; бѣхъ нарушилъ думата си, но се чувствувахъ щастливъ. Азъ щѣхъ да я видя — и нищо, съръ, нищо, освенъ това не изглеждаше да има значение.

Торъ бѣше въ градината и кастрѣше розитѣ си. Той тръгна къмъ менъ и азъ можахъ да забележа, че не можеше да ме гледа въ очитѣ.

— Где е жена ми? — казахъ азъ.

Той отговори:

— Нека идемъ при Люси.

Затичахъ се въ кѫщата. Люси ме посрещна съ две писма; първото — собственото ми писмо — не бѣше разтворено; а второто, ето го:

„Оставихъ те. Ти бѣше добъръ къмъ мене, но сега — нѣма полза отъ това.

Ейли“.

Люси ми каза, че предишния день едно момче донесло едно писмо за жена ми отъ единъ младъ човѣкъ въ една лодка. Когато Люси й го предавала, попитала я:

— Кой е този човѣкъ, мисъ Ейли? Какво ще каже мистъръ Брюнъ?

Жена ми я погледнала сърдито, но не й отговорила, — и презъ цѣлия този день тя не проговорила. Вечерьта заминала, като оставила това писмо на леглото…

Люси плачеше така, като че щѣше да се пръсне сърдцето й. Хванахъ я за раменетѣ и я изтикахъ изъ стаята; не можехъ да понасямъ никакъвъ шумъ. Седнахъ и се опитахъ да мисля. Докато седѣхъ тамъ, дойде Торъ съ едно писмо. То бѣше написано на бланка на една странноприемница на дванадесеть мили по течението на рѣката. Ето неговото съдържание:

„Ейли е моя. Готовъ съмъ да се срещна съ васъ кѫдето обичате“.

Той продължаваше да говори съ болезнена монотонность въ тона:

— Когато прочетохъ тѣзи думи, имахъ само една мисъль — да ги настигна; изтичахъ долу на рѣката и избрахъ най-леката лодка. Точно когато потегляхъ, Торъ дойде тичешкомъ.

— Изпуснали сте това писмо, съръ, — каза той. — Две орѫжия^[1] струватъ повече отъ едно!

Той се качи въ лодката. Взехъ греблата и тикнахъ лодката къмъ срѣдата на течението. Започнахъ да греба като лудъ, а оня едъръ човѣкъ, съ своитѣ голи скръстени рѫце, седѣше срещу мене като огроменъ, мургавъ бикъ.

По едно време той зае моето мѣсто, а азъ поехъ кормилото. Виждахъ какъ гърдитѣ му, покрити съ косми, се повдигаха и снишаваха и това ми даваше известна утеха — защото то значеше, че се приближаваме все повече.

Сетне стана тъмно, нѣмаше луна и азъ едвамъ можехъ да виждамъ брѣга: въ тъмнината има нѣщо, което кара човѣка да се вглъбява въ себе си. Хората казватъ, че настѫпва единъ моментъ, когато човѣшката природа се оформява — „спасява се“ или бива „изгубена“, както казватъ — за добро или за лошо. Това не е вѣрно, човѣкъ е винаги съ себе си и не може да бѫде промѣненъ; но азъ вѣрвамъ, съръ, че въ време на агония човѣкъ открива кои сѫ нѣщата, които може да направи, и кои сѫ онѣзи, които не може да направи. Човѣкъ тогава познава самъ себе си, това е всичко.

Така бѣше и съ мене. Всѣка мисъль, и споменъ, и страсть бѣха тъй ясни и силни! Азъ искахъ да го убия. Искахъ да убия себе си. Но нея — не! Насъ сѫ ни учили на това, че ние притежаваме своитѣ жени, тѣломъ и духомъ, ние сме възпитани въ тази вѣра, на насъ е заповѣдвано да вѣрваме въ това, — но когато бѣхъ изправенъ лице съ лице срещу това положение, тѣзи думи нѣмаха никакво значение за мене, тѣ бѣха — низость. О, да, азъ искахъ да намѣря утеха въ тѣхъ, азъ искахъ да се придържамъ о тѣхъ — но не можахъ. Човѣкъ може да насили едно тѣло; но какъ може да насили една душа? Не, не — това е страхливость! Но азъ искахъ — азъ искахъ да убия него, а нея да принудя да се върне съ мене. И тогава изведнажъ почувствувахъ каточе бѣхъ притисналъ най-скрития нервъ на сърдцето си. Струваше ми се каточе виждамъ лицето й, бѣло и треперѣщо, сякашъ го бѣхъ настѫпилъ съ кракъ. Казватъ, че този свѣтъ се управлявалъ отъ силата; може и да е вѣрно — зная, че азъ имамъ у себе си едно слабо мѣсто… Не можехъ да понасямъ това.

Най-сетне скочихъ на крака и извикахъ:

— Обърнете лодката!

Торъ ме погледна така, каточе бѣхъ полудѣлъ. И азъ наистина бѣхъ полудѣлъ. Сграбчихъ канджата на лодката и го заплашвахъ съ нея, казвахъ му страшни имена.

— Съръ, — каза той, — такива имена не приемамъ отъ никого!

— Отъ мене ще ги приемете, — извикахъ азъ; — обърнете лодката, идиотъ, куче, риба!…

Азъ имамъ ужасенъ характеръ и това е истинско проклятие за мене. Той изглеждаше слисанъ, дори изплашенъ; изведнажъ той пакъ седна и подкара лодката въ обратна посока. Азъ се отпуснахъ на седалището и закрихъ лицето си. Струва ми се, че изгрѣ луната; трѣбва да е имало мъгла, защото ми бѣше страшно студено. Въ този животъ, съръ, ние не можемъ да скриемъ лицето си — но постепенно болкитѣ отъ ранитѣ намаляватъ. Нѣкои искатъ да твърдятъ, че такива удари сѫ смъртни; това не е така. Времето е милостиво.

Рано сутриньта азъ се върнахъ обратно въ Лондонъ. Имахъ треска и бѣхъ изпадналъ въ истерия. Мога да кажа, че бихъ се самоубилъ, ако не бѣхъ толкова свикналъ съ орѫжията — тѣ и азъ сме твърде стари приятели, струва ми се — не мога да обясня това.

Мина много време, преди да се съвзема. Далтонъ ме гледаше презъ това време; неговитѣ голѣми тежки мустаци бѣха станали съвсемъ бѣли. Ние никога не споменавахме за нея; каква полза можеше да има отъ това? Имаше, разбира се, да се уреждатъ нѣкои работи, разправии съ адвоката — това бѣше неизразимо отвратително за мене.

Казахъ му, че всичко трѣбва да стане така, както тя желае, но оня човѣкъ искаше да дойде при мене, съ своето^[2]… както и да е, не искамъ да бѫда несправедливъ. Поискахъ отъ него да каже, че всичко е по моя вина, но той каза, — спомнямъ си и сега неговата усмивка, — че това било невъзможно, щѣло да се прозре, щѣли да започнатъ да говорять за тайни споразумения, — не разбирамъ тѣзи работи и нѣщо повече — не мога да ги понасямъ; тѣ сѫ… мръсни.

Две години по-късно, когато се бѣхъ върналъ въ Лондонъ следъ руско-турската война, получихъ едно писмо отъ нея. Ето го тука.

Той извади отъ единъ коженъ портфейлъ единъ старъ, жълтъ листъ хартия, разгъна го между пръститѣ си и започна да се взира въ него. Нѣколко минути той не проговори.

— Презъ есеньта на сѫщата тази година тя умрѣ при раждане. Той я бѣше изоставилъ. За негово щастие, той бѣ убитъ на индийската граница още сѫщата тази година. Ако тя бѣше жива, презъ идния юний щѣше да навърши тридесеть и две години; не е голѣма възрасть… Зная, че азъ съмъ, както се изразяватъ, маниакъ; всѣки лѣкарь ще ви каже, че не можете да бѫдете излѣкуванъ отъ нѣкоя лоша болесть, и да бѫдете сѫщо такъвъ, какъвто сте били преди заболяването. Ако сте прегърбенъ, за да почнете да ходите изправенъ, ще трѣбва да останете слабъ на друго мѣсто. Азъ трѣбва и искамъ да мисля добри работи за женитѣ — защото всичко направено и всичко казано противъ тѣхъ е камъкъ хвърленъ върху нейното мъртво тѣло. Вие бихте ли могли да седнете и да слушате такива нѣща?

Сякашъ подтикнатъ отъ собствения си въпросъ, той стана и закрачи нагоре-надолу. Най-сетне дойде пакъ на скамейката.

— Това, съръ, е причината за моето държане днесъ следъ обѣдъ, както и тази вечерь. Вие бѣхте така любезенъ, азъ искахъ — искахъ да ви разкажа. Тя има една малка дъщеря — Люси я гледа сега. Моятъ приятель Далтонъ умрѣ; нѣмаше да има никога никакви затруднения за пари, но съ съжаление трѣбва да кажа, че той бѣше измаменъ — най-безжалостно. На мене се падна да уредя неговитѣ работи — той не знаеше това, но умрѣ като последенъ беднякъ; бѣше се довѣрилъ на нѣкои покварени свои приятели — бѣше си съставилъ убеждението, че тѣ ще създадатъ неговото благосъстояние. Но, както открихъ твърде скоро, тѣ го бѣха съсипали. Невъзможно бѣше да оставя Люси — такава мила жена — да носи това бреме. Опитахъ се да сложа нѣщо настрана, но, видите ли, — и той ме хвана за рѫката, — азъ сѫщо не бѣхъ състоятеленъ човѣкъ; наистина, мѫчно е да се отдѣли много нѣщо отъ единъ доходъ отъ 190 лири годишно; но капиталътъ е напълно запазенъ и азъ получавамъ 47 лири и 10 шилинга на тримесечие, платени въ брой. Често съмъ билъ изкушаванъ да вложа капитала на друго мѣсто при по-голѣма лихва, но не съмъ се решавалъ. Въ всѣки случай, нѣмамъ никакви дългове — бѣхъ принуденъ да си създамъ правило да не купувамъ нѣща, които не мога да заплатя на самото мѣсто.

Азъ наистина ви отекчавамъ вече, но искахъ да ви разправя… та въ случай… че нѣщо се случи съ мене…?

Той изведнажъ каточе се изплаши отъ нѣщо, стресна се, засука мустацитѣ си и промълви:

— Вие бѣхте много любезенъ. Никога нѣма да забравя това!

Сетне се извърна бързо и отмина.

Скоро той изчезна; шумътъ отъ стѫпкитѣ му и отъ чукането на бастуна му ставаше все по-слабъ и по-слабъ, и замрѣ. Той си бѣше отишелъ. Изведнажъ азъ се изправихъ и забързахъ следъ него, но скоро се спрѣхъ: какво можеше да се каже на това?