Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Knight, 1900 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- П. К. Чинков, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джонъ Голсуѫрти
Заглавие: Утро въ долината
Преводач: П. К. Чинковъ
Език, от който е преведено: английски
Издател: М. Г. Смрикаровъ (не е указан)
Град на издателя: София (не е указан)
Година на издаване: 1940 (не е указана)
Тип: Роман
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13361
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Karel)
II
Една седмица по-късно азъ се озовахъ пакъ седналъ до него на единъ концертъ. Между това го бѣхъ виждалъ сегизъ-тогизъ, но само мимоходомъ. Той изглеждаше въ потиснато настроение. Ѫглитѣ на устнитѣ му бѣха стиснати; обгорѣлитѣ му отъ слънцето бузи имаха сивкавъ цвѣтъ, очитѣ му бѣха неспокойни; и, между два номера отъ програмата, той промълви, тупайки съ пръсти по шапката си.
— Имате ли понѣкога лоши дни? Да? Съвсемъ не сѫ приятни, нали?
Следъ това се случи нѣщо, отъ което последва всичко онова, за което трѣбва да ви разправя. Въ концертната зала влѣзе героинята на единъ отъ онѣзи романи, или престѫпления, или лудости, или странности, или както искате го наречете, които тъкмо привличаха върху себе си вниманието на „висшето общество“. Тя мина край насъ съ своя кавалеръ и седна на единъ столъ презъ нѣколко редици въ дѣсно отъ насъ. Постоянно обръщаше главата си и при всѣко обръщане азъ долавяхъ блѣсъка на нейнитѣ неспокойни очи. Нѣкой задъ насъ каза:
— Безсрамна развратница!
Моятъ другарь се извърна съвсемъ и погледна да види кой бѣше казалъ това. Промѣната у него бѣше съвсемъ забележителна. Устнитѣ му се дръпнаха и откриха зѫбитѣ му; той се намръщи; следата отъ рана на слѣпото му око се зачерви.
— Ахъ, тия клюки! — каза ми той. — Подло! Какъ мразя това! Но вие не бихте разбрали… азъ… — и изведнажъ прекѫсна и бавно придоби своя обикновенъ видъ на безразличие; той изглеждаше дори засраменъ и започна да се опитва да засуче мустацитѣ си още по-нагоре, отколкото обикновено, сякашъ бѣше забелязалъ, че неговата разпаленость ги е лишила отъ тѣхната гиздавость.
— Не приличамъ на себе си, когато говоря по такива въпроси, — каза той ненадейно и започна да чете програмата, държейки я долу предъ себе си. Една минута по-късно, обаче, той каза съ страненъ гласъ: — Могатъ да се намѣрятъ хора, които се противопоставять на вивисекцията извършвана надъ животни, но кой обръща внимание на вивисекцията надъ нѣкоя жена? Можете ли да твърдите, че е право, щото заради нѣкоя такава трагедия, — повѣрвайте ми, това винаги сѫ трагедии, — да трѣбва да преследваме една жена? Право ли е другитѣ жени да я смѣтатъ отхвърлена? Право ли е ние, които сме мѫже, да я смѣтаме своя плячка? Като си помисля, че… Той пакъ прекѫсна, взирайки се много напрегнато предъ себе си. — Ние ги правимъ да бѫдатъ такива, каквито сѫ; но дори и да не е това така — о, ако си помисля, че въ свѣта има една жена, предъ която не бихъ могълъ да сваля шапката си — азъ… азъ… не бихъ могълъ да спя презъ нощьта.
Той се изправи отъ мѣстото си, наложи съ треперещи пръсти своята стара сламена шапка и, безъ да хвърли погледъ назадъ, излѣзе, препъвайки се о краката на столоветѣ.
Азъ останахъ да седя, страшно смутенъ. Думитѣ „Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ“ ме преследваха. Когато излѣзохъ, той бѣше застаналъ предъ входа, съ една рѫка на хълбока си, а другата положилъ върху кучето си. Въ това очаквателно положение той представляваше много търпелива фигура; слънцето хвърляше надолу лѫчитѣ си и разкриваше колко износени бѣха дрехитѣ му и колко изтънѣли бѣха мургавитѣ му рѫце съ тѣхнитѣ дълги пръсти и пожълтѣлитѣ отъ тютюнъ нокти.
Като ме видѣ, той пакъ се изкачи по стѫпалата и отложи шапка.
— Радвамъ се, че ви забелязахъ. Моля, забравете всичко това.
Попитахъ го дали би ми направилъ честьта да вечеря съ мене въ моя хотелъ.
— Да вечерямъ? — повтори той съ такава усмивка, съ каквато се усмихватъ децата, когато имъ предложите кутия съ оловени войници. — Съ най-голѣмо удоволствие. Рѣдко вечерямъ навънъ, но струва ми се, че ще трѣбва да поставя въ редъ нѣкой вечеренъ костюмъ. Да… да… И въ колко часа трѣбва да дойда? Въ седемъ и половина, и вашиятъ хотелъ е… Добре! Ще бѫда тамъ. Фреда, mia cara, тази вечерь ще бѫдешъ сама. Вие не пушите рѫчни цигари, предполагамъ. Азъ ги намирамъ много хубави, макаръ че сѫ малко сертъ.
Той отмина съ Фреда, пуфкайки димъ отъ своята тънка, свита на рѫка цигара.
Веднажъ-дважъ той се спрѣ, сякашъ бѣше учуденъ или слисанъ отъ нѣкаква внезапна мисъль или споменъ; и винаги, когато той се спрѣше, Фреда лижеше рѫката му.
Тѣ изчезнаха задъ единъ ѫгълъ на улицата, а азъ отидохъ въ хотела си, за да наредя за вечерята. По пѫтя срещнахъ Жюлъ льо Ферие и го помолихъ да дойде сѫщо.
— Разбира се, ще дойда! — каза той съ розовия песимизъмъ, характеренъ за единъ френски редакторъ! — Човѣкъ трѣбва да вечеря!
Въ седемь и половина ние се събрахме. Моятъ „космополитъ“ бѣше облѣченъ въ старъ рединготъ, порѫбенъ по краищата, закопчанъ високо и пристегнато и правещъ да изпъкватъ още повече, отколкото обикновено, остритѣ форми на раменетѣ му и леката изгърбеность на гърба му. Освенъ това, бѣше дошелъ съ една шапка съ черна козирка и съ военна кройка, която бѣше избралъ, очевидно, като повече подходяща на редингота, отколкото една сламена шапка. Отъ него се разнасяше леко благоухание на нѣкаква билка.
Седнахме да вечеряме и не станахме цѣли два часа. Той бѣше очарователенъ гостъ, хвалѣше всичко, което ядѣше — и не съ общи фрази, а съ думи, които ви караха да чувствувате, че това му е доставило истинско удоволствие. Най-първо, винаги, когато Жюлъ направѣше нѣкоя отъ своитѣ хапливи забележки, той изглеждаше съвсемъ засегнатъ, но сетне сякашъ изведнажъ се опомни, че това бѣше само лай, а не ухапване. И следъ това, при всѣка такава забележка, той се извръщаше къмъ менъ и казваше:
— А-ха, това е хубаво — нали?
Следъ всѣка чаша вино той ставаше по-разположенъ и по-веселъ, седейки твърде изправено, съ пристегнато закопчано палто, докато малкитѣ бѣли краища на мустацитѣ му изглеждаха готови да го оставятъ, за да идатъ да търсятъ по-добъръ свѣтъ.
Въпрѣки всички най-подвеждащи въпроси, обаче, ние не можахме да го накараме да заговори за себе си, защото дори Жюлъ, който бѣше най-циничниятъ отъ всички мѫже, бѣше забелязалъ, че той е герой на нѣкой романъ. Той отговаряше кротко и ясно, а сетне продължаваше да седи, сучейки мустацитѣ си, съвсемъ несъзнаващъ, че ние искахме да чуемъ нѣщо повече. Но по едно време, когато виното го удари малко въ главата, неговиятъ слабъ, тънъкъ гласъ стана още по-слабъ, бузитѣ му се покриха съ руменина, очитѣ му свѣтнаха. На края на вечерята той каза:
— Надѣвамъ се, че не съмъ говорилъ много.
Ние го увѣрихме, че изобщо не е говорилъ достатъчно.
— Вие ми се присмивате, — отговори той. — Та азъ говорихъ презъ цѣлото време!
— Mon dieu! — каза Жюлъ. — Ние очаквахме да чуемъ нѣкоя история за вашитѣ войни; но нищо — нищо не чухме, не казахте дори колкото да задоволите най-слабото любопитство.
Стариятъ човѣкъ изглеждаше смутенъ.
— Чакайте, — каза той замислено. — Оставете ме да помисля. Зная една история за Колхаунъ въ Гетисбургъ; има и друга една за Гарибалди.
Той се впусна да разправя една история, която щѣше да бѫде крайно отекчителна, ако не бѣше убедителностьта въ неговия погледъ и начинътъ, по който той се поспираше и тълкуваше нѣкои факти.
— Ето, виждате, — завърши той, — такъвъ човѣкъ бѣше този Гарибалди! Бихъ могълъ да ви разправя и другъ единъ случай съ него.
Като хвърлихъ, обаче, въпросителенъ погледъ къмъ Жюлъ, азъ предложихъ да изпушимъ пуритѣ си горе въ насрещното кафене.
— Великолепно! — каза стариятъ човѣкъ. — Тамъ ще имаме музика и чистъ въздухъ и ще изпушимъ пуритѣ си съ чиста съвѣсть. Не ми се харесва пушенето въ една стая, въ която вечерятъ дами.
Той излѣзе вървейки предъ насъ и пушейки съ видъ на голѣмо удоволствие. Жюлъ, блестящъ въ своята чиста риза и въ своя жакетъ, ми пошепна:
— Монъ шеръ Жоржъ, колко добъръ е този човѣкъ! — Сетне въздъхна и добави мрачно: — Бедниятъ човѣкъ!
Седнахме около една малка маса. Близо до насъ шумолѣха слабо клончетата на една платана; тѣхнитѣ листа бѣха увиснали безжизнено, поръсени съ петна като гърдитѣ на нѣкои птички или изглеждащи черни на фона на небето; сетне, подхванати отъ вѣтреца, тѣ изведнажъ започнаха да шумолятъ.
Стариятъ човѣкъ седѣше съ отметната назадъ глава, съ усмивка на лицето, откѫсващъ се отъ време на време отъ своитѣ унесени блѣнове, за да сръбне кафе, да отговори на нашитѣ въпроси или да потананика мелодията, която свирѣше оркестрътъ. Пепельта на неговата пура стана много дълга. Една отъ ония смѣшни фигури въ ориенталска носия, които, нощь следъ нощь, предлагатъ на високата цена своитѣ съмнителни стоки, се появи подъ бѣлата свѣтлина на една лампа, погледна съ бѣгла усмивка въ лицето му и се отдръпна назадъ, отчаяна отъ неговата безчувственость. Това бѣше нощь за блѣнуване! Слабо, почти източно благоухание въ въздуха, благоухание на черенъ тютюнъ и подправки; още малцина хора имаше около малкитѣ маси, келнеритѣ бѣха уморени, оркестрътъ свирѣше тихо.
За какво мечтаеше той, този старъ човѣкъ, чиято пепель на цигарата бѣше станала толкова дълга? За младостьта, за своитѣ сражения, за ония нѣща, които трѣбва да бѫдатъ вършени отъ хора, които се мѫчатъ да бѫдатъ джентлемени; може би пъкъ мислѣше само за своята вечеря; въ всѣки случай — за нѣщо така леко позлатено, както свѣтлината позлатяваше клонитѣ на платаната.
Жюлъ ме дръпна за рѫката:
— Той спи.
Той бѣше клюмналъ усмихнатъ; пепельта на пурата, тази ронлива кула на неговитѣ блѣнове, се бѣше откъртила и паднала върху рѫкава му. Той се събуди и започна да я издухва.
Малкитѣ маси около насъ започнаха да се изпълватъ. Единъ отъ оркестрантитѣ започна да свири на цимбалъ единъ чардашъ. Двама млади френци, говорещи високо, седнаха на съседната маса. Тѣ разговаряха за дамата, която днесъ следъ обѣдъ бѣше на концерта.
— Басътъ си е басъ, — каза единиятъ отъ тѣхъ, — но тукъ е сегашниятъ мѫжъ. Азъ вземамъ три седмици, това е достатъчно — elle est dèclassée; ce n’est que le premier pas…
Пурата на моя старъ приятель падна на масата.
— Мосьо, — каза той заплетено, — какъ можете да говорите така, на публично мѣсто, за една дама?
Младиятъ човѣкъ се втренчи въ него.
— Коя е тази персона? — каза той на своя другарь.
Моятъ гостъ вдигна рѫкавицата на Жюлъ, която бѣше сложена на масата, и преди нѣкой отъ двама ни да можеше да си помръдне пръста, той я хвърли въ лицето на говорещия.
— Достатъчно! — каза той и като остави рѫкавицата, излѣзе.
Всички скочихме на крака. Азъ оставихъ Жюлъ и забързахъ следъ стария човѣкъ. Лицето му бѣше мрачно, очитѣ му приличаха на очитѣ на човѣкъ ударенъ на болно мѣсто. Той направи съ пръста едно движение, което казваше ясно:
— Оставете ме, моля!
Върнахъ се обратно въ кафенето. Двамата млади хора бѣха изчезнали, сѫщо и Жюлъ, но всичко друго си вървѣше както и по-рано. Оркестрантътъ още свирѣше своя чардашъ; келнеритѣ поднасяха напитки; ориенталци се мѫчеха да продавать своитѣ килими. Азъ платихъ смѣтката, повикахъ управителя и се извинихъ. Той вдигна рамене, усмихна се и каза:
— Ексцентриченъ човѣкъ е вашиятъ приятель, nicht wahr?
Попитахъ го дали може да ми каже где е мосьо льо Ферие. Не можелъ. Излѣзохъ, за да потърся Жюлъ, не можахъ да го намѣря и се върнахъ сърдитъ въ своя хотелъ. Мѫчно ми бѣше за моя старъ гостъ, но му бѣхъ сърдитъ. Трѣбваше ли да докарва до такъвъ неприятенъ край своето донкихотство? Опитахъ се да чета. Удари единадесеть часа; казиното избълва цѣлъ потокъ хора; площадътъ изглеждаше по-оживенъ, отколкото другъ пѫть; следъ това бавно започна да се опразва и стана съвсемъ тъменъ.
Обвзе ме желание да излѣза. Нощьта бѣше тиха, много топла, много черна. На една отъ скамейкитѣ седѣха прегърнати единъ мѫжъ и една жена, на друга — едно момиче хълцаше, на трета — странна гледка! — дрѣмѣше единъ свещеникъ. Забелязахъ, че нѣкой вървѣше редомъ съ мене. Това бѣше моятъ старъ гостъ.
— Ако не сте много уморенъ, — каза той, — можете ли да ми отдѣлите десеть минути?
— Разбира се; искате ли да влѣземъ?
— Не, не. Нека идемъ долу на Терасата. Нѣма да ви задържамъ много.
Той не заговори пакъ, докато не стигнахме до една скамейка до гълѫбеното стрелбище. Сѣднахме пакъ, всрѣдъ единъ мракъ, който бѣше толкова по-гѫстъ, понеже предъ насъ свѣтѣха нанизи лампи въ града.
— Дължа ви едно извинение, — каза той. — Най-първо днесъ следъ обѣдъ, сетне тази вечерь пакъ… вашиятъ гостъ… рѫкавицата на вашия приятель. Азъ се държахъ така, както не бива да се държи никой джентлеменъ.
Той се бѣше привелъ напредъ, облегналъ рѫце на дръжката на единъ бастунъ. Гласътъ му звучеше сломенъ и смутенъ.
— О, — промълвихъ азъ, — нѣма нищо!
— Вие сте много добъръ, — въздъхна той. — Но азъ чувствувамъ, че трѣбва да ви обясня. Смѣтамъ, че ви дължа това, но трѣбва да ви кажа, че не бихъ ималъ куражъ да го направя, ако нѣмаше и друга една причина. Вие виждате, че нѣмамъ приятель.
Той ме гледаше съ несигурна усмивка. Азъ се поклонихъ и една или две минути по-късно той започна.