Джон Голсуърти
Рицарьтъ (3)

III

— Ще ме извините, ако започна много отдалечъ. Това бѣше презъ седемдесеть и четвърта, когато бѣхъ боленъ отъ тропическа треска. За да ми спасятъ живота, бѣха ме качили на борда на единъ корабъ въ Сантиаго, и на края на пѫтуването се намирахъ въ Лондонъ.

Имахъ много малко пари; не познавахъ никого. Казвамъ ви, съръ, има времена, когато е трудно за единъ борчески човѣкъ да намѣри какво да прави. Хората ми казватъ:

— Съжаляваме, че нѣмаме въ своята фирма никаква работа за човѣкъ като васъ!

Опитахъ съ всѣкакви хора. Но вѣрно е, отъ шейсета година азъ се бѣхъ сражавалъ ту тукъ, ту тамъ и сега не бѣхъ годенъ за нищо…

Той поклати глава.

— Въ южнитѣ щати, спомнямъ си, преди войната обичаха да казватъ, че кучето и войникътъ имали една и сѫща цена. Но всичко това нѣма нищо общо съ онова, което искамъ да ви разправя.

Той пакъ въздъхна и продължи, овлажнявайки устнитѣ си:

— Единъ день вървѣхъ по Страндъ, твърде обезсърдченъ, когато чухъ да ме повикаха по име. Странно нѣщо е като ви се случи това въ една непозната улица. Впрочемъ, — продължи той съ суха церемониалность, — вие не знаете името ми, струва ми се. Азъ се казвамъ Брюнъ — Роджъръ Брюнъ. Най-първо не познахъ човѣка, който ме бѣше извикалъ. Той току що бѣше слѣзълъ отъ единъ омнибусъ — единъ човѣкъ съ четвъртити рамене, съ тежки мустаци и крѫгли очила. Но като ми стисна рѫката, азъ веднага го познахъ. Това бѣше единъ човѣкъ по име Далтонъ, който бѣше взетъ пленникъ въ Гетисбургъ; единъ отъ вашитѣ англичани, които бѣха дошли да се биятъ съ насъ — единъ майоръ въ полка, въ който азъ бѣхъ капитанъ. Бѣхме другари въ течение на две войни.

Братъ да му бѣхъ, той нѣмаше да се зарадва повече, като ме видѣ. Заведе ме въ единъ баръ, за да пиемъ за старитѣ времена. Питието ме блъсна въ главата и когато стигнахме на Трафалгаръ Скуейръ, азъ бѣхъ съвсемъ неспособенъ да вървя. Той ме накара да седна на една скамейка. Азъ бѣхъ наистина пиянъ. Не е хубаво да бѫде човѣкъ пиянъ, но тогава имаше извинение. И казвамъ ви, съръ, (презъ цѣлия си разказъ той винаги употрѣбяваше този изразъ, който изглеждаше да влива свежъ духъ въ него, да опрѣснява паметьта му на трудни мѣста, да му помага да владѣе чувствата си; това приличаше на кѫсъ хартия, която нѣкой нервенъ човѣкъ държи въ рѫката си, за да си помага въ речьта си) никога не съмъ виждалъ човѣкъ съ по-фина душа отъ моя приятель Далтонъ. Той не бѣше уменъ, макаръ че бѣше челъ много; а понѣкога обичаше да говори, може би, твърде много. Но той бѣше джентлеменъ; той ме слушаше така, като че бѣхъ дете; той не се срамуваше отъ мене — а за да не се срамувашъ отъ единъ пиянъ човѣкъ по улицитѣ на Лондонъ, трѣбва да си джентлеменъ.

Единъ Богъ знае какво ли съмъ му говорилъ, докато сме седѣли тамъ! Той ме заведе у дома си и самъ ме сложи въ леглото; защото отново бѣше ме нападнала тропическата треска.

Той спрѣ, извърна се леко настрана отъ менъ и поднесе рѫката си къмъ челото си.

— Както и да е, тогава именно, съръ, азъ я видѣхъ за пръвъ пѫть. Не съмъ поетъ и не мога да ви кажа, какво изглеждаше тя тогава за мене. Отъ треската бълнувахъ, но винаги знаехъ, когато тя бѣше тамъ. Бълнувахъ за слънце и за нивя, за танцуващитѣ вълни на морето, за млади дървета — никога не бълнувахъ едно и сѫщо, никога не бълнувахъ за дълго; и когато отново дойдѣхъ на себе си, бояхъ се да кажа това, отъ страхъ, че тя може да си иде. Седѣше въ ѫгъла на стаята, съ спуснати около шията й коси съ ясно златистъ цвѣтъ. Тя никога не работѣше и никога не четѣше, а седѣше и говорѣше на себе си шепнишкомъ, или пъкъ ме гледаше продължително съ своитѣ сини очи, между които имаше една малка бръчка. Горната й устна бѣше здраво притисната надъ долната й устна, гдето тя имаше единъ неравенъ зѫбъ. Когато дойдѣше баща й, тя скачаше и увисваше на шията му, докато той започнѣше да роптае. Тогава тя избѣгваше, но скоро пакъ се връщаше, прокрадвайки се на пръсти. Азъ се услушвахъ за стѫпкитѣ й по стълбата, сетне за почукването; вратата се отваряше спокойно или пъкъ съ бързъ замахъ — човѣкъ никога не можеше да каже какъ щѣше да бѫде отворена вратата. И тогава се чуваше нейниятъ леко фъфлещъ гласъ:

— По-добре ли сте днесъ, мистъръ Брюнъ? Какви смѣшни работи говорите, когато бълнувате! Татко казва, че сте участвували въ сума сражения.

Той стана, започна да крачи нервно насамъ-натамъ и сетне пакъ седна.

— Спомнямъ си всѣка дума, каточе това бѣше вчера, спомнямъ си всичко, каквото казваше или правѣше тя; виждате, имахъ много време да мисля върху това.

Е добре, трѣбва да ви кажа, че първата сутринь, когато бѣхъ въ състояние да стана, азъ не я намѣрихъ. Вмѣсто нея дойде Далтонъ и азъ го попитахъ где е тя.

— Драгий ми приятелю, — отговори той, — пратихъ Ейли да се върне въ своята стара клиника долу на рѣката; по това време на годината тя е по-добре тамъ.

Погледнахме се единъ други и азъ видѣхъ, че той я бѣше пратилъ да си иде, защото ми нѣмаше вѣра. Почувстувахъ се обиденъ отъ това. Болеститѣ покваряватъ човѣка. Той бѣше правъ, той бѣше напълно правъ, защото всичко, което знаеше за мене, бѣше това, че можехъ да се сражавамъ и че бѣхъ се напилъ.

Но азъ имамъ много живъ темпераментъ. Веднага взехъ решение да го напустна. Но азъ бѣхъ твърде слабъ — той трѣбваше пакъ да ме сложи на легло. Още на следната сутринь той дойде при менъ и ми предложи да му стана съдружникъ. Той държеше едно фехтовално училище и стрелческа галерия. Сякашъ пръстъ божий се намѣси въ живота ми, а може би и така бѣше — кой знае?

Той се унесе въ мечти и като извади табакерата си, сви си една цигара. Следъ като я запали, той изведнажъ продължи:

— Тамъ, въ стаята на училището, ние обичахме да седимъ вечерно време, застанали на двата края на решетката на камината. Стаята бѣше на втория етажъ, спомнямъ си, имаше два прозореца и отъ нея се откриваше гледка само къмъ насрещнитѣ кѫщи. Мебелитѣ бѣха покрити съ картонени калъфи. Нѣщата по полицата никога не биваха разбутвани, тѣ бѣха на Ейли — полусчупени кутии съ пеперуди, една мъртва жаба въ една бутилка, едно конско копито покрито съ станиолъ, нѣколко черупки сѫщо, и една картонена кутия съ три пъстри яйца въ нея. — Той пушеше гнѣвно и пуфканията му приличаха на остри въздишки.

Далтонъ беше влюбенъ въ нея^[1]. Той никога не се умаряше да ми говори за нея, а азъ никога не се умаряхъ да слушамъ. Имахме доста голѣмъ брой ученици, но вечерь, когато сѣдахме въ стаята и пушехме, разговорътъ ни рано или късно започваше да се върти около нея. Нейната спалня бѣше съседна на тази стая; той ме въведе въ нея и ми показа една малка тѣсна стая, съ ширината на коридоръ, чиста и бѣла, съ единъ портретъ на майка й надъ леглото й и съ една праздна кошница за куче или котка.

Той пакъ прекѫсна съ видъ на досада и сетне подкачи отново съ строгъ тонъ, сякашъ се мѫчеше да обвърже самъ себе си съ разказа за тия извънредно забележителни, споредъ него факти:

— Тогава тя бѣше на петнадесеть години, — майка й бѣше умрѣла преди дванадесеть години, — лицето й бѣше красиво, приличаше на лицето на майка й; нейната смърть бѣше станала причина Далтонъ да дойде да се бие съ насъ.

Е добре, съръ, единъ день презъ августъ, когато времето бѣше много горещо, той предложи да направимъ единъ излетъ въ околностьта. И какво мислите, кѫдето отидохме, на вратата излѣзе да ни посрещне Ейли съ синьо боне и съ синя рокля — синьото бѣше нейниятъ любимъ цвѣтъ. Азъ се ядосахъ на Далтонъ, задето не бѣше ми казалъ, че ще я видимъ. Дрехитѣ ми не ми стояха добре, косата ми се нуждаеше отъ подстригване. Тя бѣше черна тогава, съръ, — добави той, като чертаеше съ бастуна си нѣкаква рисунка въ тъмнината. — Тя имаше една малка кола теглена отъ магаре; тя караше и докато ние вървѣхме, единиятъ отъ едната, другиятъ отъ другата страна, тя постоянно ме гледаше изподъ своето слънчево боне. Трѣбва да ви кажа, че тя никога не се смѣеше — очитѣ й играеха, бузитѣ й ставаха розови, а косата й се тресѣше около шията й, но тя никога не се смѣеше. Нейната стара бавачка, Люси, една твърде дебела, добра жена, бѣше се оженила за собственика на странноприемницата въ онова село. Никога не съмъ виждалъ нѣщо подобно на тази странноприемница: пълзящи растения се виеха чакъ до покрива! А благоуханието — азъ съмъ много чувствителенъ къмъ благоухания!

Главата му се отпусна и цигарата падна отъ рѫката му. Единъ влакъ, който минаваше подъ насъ, пръсна цѣлъ рой искри. Той трепна и продължи:

— Взехме закуската си въ гостната стая — спомнямъ си тази стая много добре, защото най-щастливитѣ дни на живота си следъ това прекарахъ въ тази странноприемница… Следъ закуската отидохме на една ливада и моятъ приятель Далтонъ заспа. Едно чудно-хубаво нѣщо се случи тогава. Ейли ми пошепна:

— Нека прекараме хубаво времето си!

Тя ме взе и ние направихме една великолепна разходка. Рѣката течеше наблизо. Приятна рѣка е вашата рѣка Темза, тъй спокойна и широка. Тя е като духа на вашия народъ. Азъ бѣхъ очарованъ, забравихъ своя приятель и не мислѣхъ вече за нищо друго, освенъ за това, какъ да я запазя за себе си. Деньтъ бѣше тъй хубавъ! Има дни, които сѫ адски, но този день бѣше наистина божественъ. Тя ме заведе до едно малко езеро подъ едно брѣстово дърво и ние ровихме въ него, ние двамата, цѣлъ часъ, за да търсимъ едни малки червени червейчета за храна на нѣкакво създание, което имаше тя. Намирахме ги въ тинята и когато тя се навеждаше, кѫдритѣ й падаха въ очитѣ й. Ако можехте да я видите тогава, струва ми се, съръ, че бихте казали, че е като първата гледка на пролѣтьта…

Следъ това пихме чай, всички заедно, въ високата трева подъ нѣкакви плодни дървета. Ако имахъ даръ слово, има нѣща, които бихъ могълъ да нарека…

Той се приведе, сякашъ отъ уважение къмъ тѣзи неизречени спомени.

— Здрачь припадна, докато още седѣхме тамъ. Чудно-хубаво нѣщо е здрачьта на село! Стана време да си вървимъ. Наблизо имаше една алея отъ дървета — като нѣкаква черква съ прозорецъ на дъното, презъ който минава златна свѣтлина. Азъ се разхождахъ нагоре-надолу съ нея.

— Ще дойдете ли пакъ? — пошепна тя и изведнажъ извърна нагоре лицето си, за да я цѣлуна.

Азъ я цѣлунахъ така, каточе бѣше малко дете. А когато се сбогувахме, очитѣ й гледаха къмъ мене презъ рамото на баща й и въ тѣхъ имаше изненада и скръбь. „Защо си отивате?“ — изглеждаше да казватъ тѣ… — Но трѣбва да ви кажа, — продължи той бързишкомъ, — за едно нѣщо, което се случи, преди да бѣхме извървѣли сто метра. Ние пушехме лулитѣ си и азъ мислѣхъ за нея, — когато тя изкочи измежду живия плетъ и застана предъ насъ. Далтонъ извика:

— Какво търсишъ пакъ тука, лудо момиче?

Тя се впусна къмъ него и го прегърна; но когато погледна къмъ мене, лицето й бѣше съвсемъ различно — най-безразличното, презрително лице, което можете да си представите — и това ме наскърби. Азъ не можехъ да разбера това, а човѣкъ се плаши отъ всичко, което не може да разбере.