Джон Голсуърти
Рицарьтъ (4)

IV

— Времето течеше. Казваха, че въ Лондонъ нѣмало другъ, който да играе така добре съ шпагата или да стреля така добре съ пистолетъ. Ние имахме толкова ученици, колкото искахме да имаме — това бѣше едничкото време отъ моя животъ, когато бѣхъ въ състояние да пестя пари. Нѣмахъ възможность да ги харча. Давахме уроци презъ цѣлия день, — вечерь бѣхме твърде уморени и не можехме да излизаме. Тази година имахъ нещастието да изгубя своята мила майка. Станахъ богатъ човѣкъ — да, съръ, по това време трѣбва да съмъ ималъ не по-малко отъ шестотинъ лири годишно.

Мина дълго време, преди да видя пакъ Ейли. Тя замина въ чужбина, въ Дрезденъ, съ сестрата на баща си, за да учи френски и нѣмски. Бѣше презъ есеньта на 1875 година, когато се върна пакъ при насъ. Тогава бѣше на седемнадесеть години — едно хубаво младо създание.

Той спрѣ, сякашъ за да събере своитѣ разказвателни сили, и сетне продължи.

— Висока, като млада фиданка, съ очи като небето. Не бихъ казалъ, че бѣше съвършена, но нейнитѣ несъвършенства бѣха очарователни за мене. Какво е това, което кара човѣка да люби? Ахъ, съръ, това е нѣщо твърде скрито и тайнствено. Тя никога не забравяше да си стиска силно устнитѣ, когато си спомнѣше за своя неравенъ зѫбъ. Вие може да кажете, че това е било суетность, но у едно младо момиче… пъкъ и кой отъ насъ не е суетен, а?

Както казахъ, тя се върна обратно въ Лондонъ, въ своята малка стая, и вечерь бѣше винаги готова съ нашия чай. Не бива да предполагате, че е била кѫщовница; у менъ има нѣщо, което ме кара да не се възхищавамъ никога отъ кѫщовничество; това е едно хубаво качество, безъ съмнение, и все пакъ…

Той въздъхна.

— Да, — подкачи той, — Ейли не бѣше такава, защото никога не бѣше съвсемъ една и сѫща два дена едно следъ друго. Казахъ ви, че очитѣ й бѣха като небето — това бѣше вѣрно за цѣлата нея. Въ едно нѣщо, обаче, по това време тя изглеждаше винаги една и сѫща — въ любовьта си къмъ баща си. А къмъ мене! Не зная какво трѣбва да съмъ очаквалъ, но моето присѫтствие изглеждаше да има това въздействие, че я правѣше нѣма. Изненадвахъ я да ме гледа навѫсено и тогава, сякашъ стремейки се къмъ своята собствена природа, — а по-прелестно създание никога не е имало на този свѣтъ, това ще зная до последния си день, — тя отиваше при баща си и го цѣлуваше.

Когато говорѣхъ съ него, тя се правѣше каточе не забелязваше това, но можехъ да видя какъ лицето й ставаше студено и упорито. Азъ не съмъ бързосхватливъ и мина дълго време, преди да разбера, че тя бѣше ревнива, че искаше да го има само за себе си. Често съмъ се чудилъ какъ можеше тя да е негова дъщеря, защото той бѣше въплъщение на справедливостьта и сѫщо бавенъ човѣкъ — а тя бѣше бърза като птичка. Дълго време следъ като забелязахъ нейното неудоволствие отъ мене, азъ отказвахъ да вѣрвамъ въ него. Ако човѣкъ не иска да вѣрва нѣщо, винаги има причини, поради които то не изглежда вѣрно. Поне съ менъ е така и смѣтамъ, че съ всички себични хора е така.

Така прекарвахъ тамъ вечерь следъ вечерь, докато, ако не бѣхъ мислилъ само за себе си, трѣбваше да се махна отъ тамъ. Но единъ день азъ не можехъ повече да остана слѣпъ.

Бѣше единъ недѣленъ день презъ февруарий. Въ недѣлни дни винаги получавахъ покана да вечерямъ съ тѣхъ посрѣдъ день. Въ салона нѣмаше никой, но вратата на Ейлината спалня бѣше отворена. Азъ чухъ гласа й:

— Този човѣкъ, винаги този човѣкъ!

За мене това бѣше достатъчно. Азъ слѣзохъ пакъ долу, безъ да влѣза при тѣхъ, и презъ цѣлия день скитахъ насамъ-натамъ.

Три седмици се държахъ настрана. Въ училището, разбира се, отивахъ, както обикновено, но не се качвахъ горе. Не зная какво казвахъ на Далтонъ, — нѣмаше значение какво му казваше човѣкъ, той винаги си имаше своя собствена теория и бѣше убеденъ въ нейната правота — много своенравенъ човѣкъ бѣше той, съръ.

Но сега идвамъ до най-чуднитѣ дни на живота си. Пролѣтьта бѣше дошла рано тази година. Бѣхъ се отрекълъ вече отъ своето решение и бѣхъ започналъ да се прокрадвамъ горе, — рѣдко, наистина, — и прекарвахъ вечеритѣ съ тѣхъ, както по-рано.

Единъ следобѣдъ азъ се качихъ въ салона; лампата не бѣше запалена — бѣше топло и прозорцитѣ бѣха разтворени. Въ въздуха се носѣше онова чувство, което ви обвзема веднажъ въ годината, презъ пролѣтьта, безразлично где може да сте — въ нѣкоя многолюдна улица или самъ въ нѣкоя гора. Само веднажъ… едно чувство като… но азъ не мога да го опиша.

Ейли седѣше тамъ. Ако вие не знаете, съръ, азъ не мога да ви кажа какво значи да бѫдете близо до жената, която обичате. Тя се бѣше облегнала на корниза на прозореца, вперила погледъ надолу къмъ улицата, сякашъ очакваше да види нѣкого. Азъ застанахъ тамъ, едва поемайки си дъхъ. Тя извърна глава и ме видѣ. Очитѣ й бѣха странни. Тѣ изглеждаше да ми задаватъ нѣкакъвъ въпросъ, но азъ не бихъ могълъ да проговоря за нищо въ свѣта. Не мога да ви кажа какво чувствувахъ — азъ не смѣехъ да говоря, или да мисля, или да се надѣвамъ. Участвувалъ съмъ въ деветнадесеть сражения — понѣкога съмъ билъ на много опасни позиции, гдето вдигането на единъ пръстъ може да значи, може би, смърть. И все пакъ, никога не бѣхъ чувствувалъ това, което изпитвахъ въ оня моментъ. Знаехъ, че идѣше нѣщо и бѣхъ парализиранъ отъ ужасъ при мисъльта, че може да не дойде!

Той си пое дъхъ издълбоко.

— Слугинята влѣзе съ свѣщь и разтури магията. Презъ цѣлата тази нощь азъ лежахъ буденъ и мислѣхъ за това какъ ме бѣше погледнала тя и какъ руменина бавно покри бузитѣ й.

Минаха три дена, преди да събера куражъ да ида пакъ тамъ. И тогава почувствувахъ изведнажъ, че очитѣ й бѣха устремени къмъ мене — тя плетѣше рѫчна работа, но азъ можехъ да видя какъ очитѣ й се отплескваха отъ рѫцетѣ й и се устремяваха къмъ лицето ми. Сетне тя започна да се разхожда изъ стаята, опипвайки всичко. Когато баща й извика: „Какво става съ тебе, Ейли?“, тя устреми погледъ въ него като дете, което е било заловено да върши нѣщо лошо. Тогава азъ гледахъ право въ нея; тя се опитваше да гледа къмъ мене, но не можеше; и една минута по-късно тя излѣзе отъ стаята. Богъ знае какви ли глупости съмъ говорилъ — азъ бѣхъ много щастливъ.

Тогава започна нашата любовь. Не мога да ви разправя нищо за това време. Много често Далтонъ ми казваше:

— Какво е станало съ детето? Нищо, което мога да направя, не й се харесва.

Всичката любовь, която тя бѣше изпитвала къмъ него, сега бѣше за мене; но той бѣше твърде скроменъ и прямъ човѣкъ и не можеше да види какво става. Колко често съмъ се чувствувалъ като престѫпникъ спрямо него! Но когато е щастливъ, когато всичко се развива въ негова полза, човѣкъ изведнажъ става страхливъ…