Джон Голсуърти
Рицарьтъ (8)

John Galsworthy
A Knight (8)

VIII

На следния день трѣбваше да ида въ Ница и се върнахъ едвамъ по полунощь. Вратарьтъ ми каза, че Жюлъ льо Ферие билъ идвалъ да ме търси. На следната сутринь, докато бѣхъ още въ леглото, вратата се отвори и се яви Жюлъ. Лицето му бѣше много бледо, а въ момента, когато той застана на едно мѣсто, капки поть започнаха да се стичатъ по бузитѣ му.

— Жоржъ, — каза той, — той е умрѣлъ! Слушайте, слушайте! Какъ глупаво ме гледате! Моятъ прислужникъ стѣга багажа ми. Остава ми половинъ часъ до заминаването на влака; показанията си ще изпратя отъ Италия. Направихъ каквото бѣше мой дългъ, другото остава на васъ. Защо устроихте онази вечеря? Какъвъ Донъ Кихотъ бѣше той! Какъвъ идиотъ! Бедниятъ човѣкъ! Не се помърдвайте! Имате ли една пура? Слушайте! Когато вие тръгнахте следъ него, азъ тръгнахъ следъ другитѣ двама. Ахъ, това мое проклето любопитство! Можете ли да си представите по-голѣма глупость? И какъ бързо вървѣха тѣ, тѣзи двамата! И все си опипваха бузитѣ, каточе и двамата бѣха ударени съ рѫкавицата, знаете! Това бѣше смѣшно. Скоро тѣ ме видѣха, защото постоянно въртѣха очитѣ си на всички страни; на бузитѣ си тѣ имаха петно отъ една рѫкавица…

Руменина започна да покрива отново лицето на Жюлъ. Той рѫкомахаше съ пура въ рѫка и ставаше все по-драматиченъ.

— Тѣ се спрѣха да ме дочакатъ. „Tiens! — каза единиятъ отъ тѣхъ, — този господинъ бѣше съ него. Името на моя приятель е баронъ дьо… Оня, който го удари, бѣше нѣкакъвъ страненъ човѣкъ. Бихте ли били любезенъ да ми кажете дали моятъ приятель ще има възможность да се види съ него?“ О, — каза Жюлъ, — той се държа предизвикателно. Трѣбваше ли азъ да жертвувамъ нашето достоинство? „Разбира се, господине“, отговорихъ. „Въ такъвъ случай, — каза той, — моля дайте ми името и адреса му.“… Не можехъ да си спомня името му, а колкото до адреса му, никога не съмъ го и знаелъ!… Помислихъ. „Това, — казахъ, — не съмъ въ състояние да направя поради нѣкои особени съображения“. „А-ха, — каза той, — съображения, навѣрно, които ще ни попрѣчатъ да си премѣримъ силитѣ съ него“. „Напротивъ, — казахъ, — азъ ще му предамъ вашата молба. Мога да ви кажа, че чухъ, че той е най-добриятъ фехтовачъ и стрелецъ въ Европа. Лека нощь!“ Искахъ да ги накарамъ да си помислятъ малко, разбирате ме, нали?… Търпение, драги мой! Търпение! Тръгнахъ за у васъ, но си помислихъ, че ще ги оставя да преспятъ съ това — имаше достатъчно много време! Но вчера сутринь отидохъ на площада и той бѣше седналъ тамъ на една пейка, а до него имаше едно голѣмо куче. Увѣрявамъ ви, той се изчерви като младо момиче. „Съръ, — каза той, — надѣвахъ се, че ще ви видя. Снощи ви причинихъ голѣмо безпокойствие. Позволихъ си една непростима свобода“ — и той пъхна въ рѫката ми единъ пликъ. Приятелю мой, какво мислите, че съдържаше той? Единъ чифтъ рѫкавици! Сеньоръ Донъ Пунктилиозо, hein? Той бѣше истински дяволъ, този вашъ приятель; той ме очароваше съ своитѣ благи очи и съ своитѣ бѣли мустачки, съ своето смирение, съ своята разпаленость — бедниятъ човѣкъ!… Казахъ му, че съмъ билъ поканенъ да му предамъ покана за дуелъ. „Ако излѣзе нѣщо отъ това, — казахъ, — можете да разчитате на мене“. „Така ли? — каза той. — Много съмъ ви благодаренъ за вашето любезно предложение. Чакайте да видимъ — много отдавна не съмъ се билъ на дуелъ. Колкото по-скоро се свърши, толкова по-добре. Можете ли да наредите за утре сутриньта? Орѫжие? Добре, нека тѣ да избератъ!“… Видите ли, приятелю мой, тукъ не можеше да има вече връщане; nous voilà en train.

Жюлъ си извади часовника.

— Оставатъ ми шестнадесеть минути. Имате щастие, че вчера не бѣхте тукъ, иначе сега вие щѣхте да сте въ моето положение. Опредѣлихъ мѣстото, надѣсно отъ пѫтя за Рокбрюнъ, точно при пресѣчката на желѣзопѫтната линия, а времето — петь и половина сутриньта. Уговорено бѣше, азъ да ида да го взема. Отвратителенъ часъ; не бѣхъ ставалъ толкова рано, откато се бѣхъ дуелиралъ съ Жакъ Тирбо презъ осемдесеть и пета година. Въ петь часа го намѣрихъ готовъ. Пиеше чай съ ромъ — страненъ човѣкъ! Накара ме и азъ да сръбна малко — бррр! Бѣше избръснатъ и облѣченъ въ оня старъ рединготъ. Голѣмото му куче скочи въ файтона, но той му заповѣда да слѣзе, сложи лапитѣ му на раменетѣ си и му пошепна на ухото нѣколко италиански думи; сякашъ магия направи той — hein! — и то се върна обратно, подвило опашка между краката си. Карахме бавно, за да не се тресе рѫката му. Той бѣше по-веселъ отъ мене. По цѣлия пѫть ми говорѣше за васъ: колко благъ сте били къмъ него, колко добъръ сте били къмъ него! „Но вие не говорите за себе си! — казахъ. — Нѣмате ли приятели, нѣма ли да порѫчате нѣщо? Понѣкога ставатъ и нещастни случаи!“

„О, — отговори той, — нѣма опасность! Но ако по нѣкаква случайность… да, въ джоба ми има едно писмо.“ „Ами ако го убиете?“ — казахъ. „Но азъ нѣма да го убия! — отговори той лукаво. — Мислите ли, че ще стрелямъ срещу него? Не, не, той е твърде младъ.“ „Но, — казахъ азъ, — азъ не мога да се съглася на това!“ „Да, — отговори той, — азъ му дължа единъ изстрелъ; но нѣма никаква опасность — ни най-малка опасность.“ Бѣхме пристигнали; тѣ бѣха вече тамъ. Ахъ, да! Вие знаете прелиминариитѣ, вежливоститѣ — това дуелиране, знаете, това е абсурдно, въ края на краищата. Поставихме ги на двадесеть крачки. Мѣстностьта не е лоша. Има борове наоколо и скали; по това време бѣше хладно и сиво като въ черква. Подадохъ му пистолета. Какъ да ви го опиша — застаналъ тамъ и галещъ съ пръсти орѫжието! „Какво хубаво нѣщо е единъ добъръ пистолетъ! — каза той. — Само единъ глупакъ или лудъ човѣкъ жертвува живота си“, — каза той. „Разбира се, — отговорихъ азъ, — разбира се!“ „Но сега нѣма опасность“, — и той ме погледна, като засука нагоре мустачкитѣ си. И двамата застанаха тамъ, гърбомъ единъ къмъ другъ, насочили къмъ небето дулата на пистолетитѣ си. „Un! — извикахъ азъ, — deux! tirez!“ Тѣ се обърнаха, азъ видѣхъ какъ пушека на неговия изстрелъ се възнесе право нагоре, като молитва; неговиятъ пистолетъ падна. Затичахъ се къмъ него. Той гледаше изненаданъ, протегна рѫката си и падна на рѫцетѣ ми. Той бѣше мъртавъ. Онѣзи глупаци дойдоха тичешкомъ. „Какво има?“ — извика единиятъ. Направихъ му единъ поклонъ. „Както виждате, — казахъ, — дали сте единъ великолепенъ изстрелъ. Моятъ приятель стреля въ въздуха. Месийо, по-добре ще бѫде да бѣхте закусили въ Италия.“ Отнесохме го въ файтона и го покрихме съ едно килимче; другитѣ потеглиха за границата. Занесохъ го въ стаята му. Ето неговото писмо.

Жюлъ спрѣ. Сълзи се стичаха по лицето му.

— Той е мъртавъ; азъ му склопихъ очитѣ. Слушайте, знаете ли, ние всички сме еснафи — това си е по правило; но този случай… този случай, може би, бѣше изключение.

И безъ да каже нищо повече, той се втурна навънъ.

Навънъ, предъ жилището на стария човѣкъ, единъ слѣзълъ отъ файтона си cocher стоеше безутѣшенъ на слънцето.

— Отгде можехъ да зная, че отиватъ да се биятъ на дуелъ! — избухна той, като ме видѣ. — Той имаше бѣли коси — моля ви да ми бѫдете свидетель, че той имаше бѣли коси. Това е лошо за мене, ще ми отнематъ разрешението. О, ще видите, — това е лошо за мене!

Отскубнахъ се отъ него и се качихъ на горния етажъ. Стариятъ човѣкъ бѣше самъ, легналъ на леглото, нозетѣ му бѣха покрити съ едно килимче, каточе можеше да му е студено; очитѣ му бѣха затворени, но въ своя смъртенъ сънь той все още имаше оня видъ на слаба изненада. Изтегнала се въ цѣлата си дължина, наблюдаваща непрестанно леглото, Фреда лежеше, както е лежала нощно време, когато той наистина е билъ само заспалъ. Капацитѣ на прозорцитѣ бѣха полуотворени: стаята още миришеше леко на ромъ.

Стояхъ дълго време и гледахъ лицето му: малкитѣ бѣли мустачки, засукани нагоре дори въ смъртьта, хлътналитѣ му бузи, спокойствието на неговата фигура. Той бѣше като нѣкой старъ рицарь…

Кучето наруши омаята. То се възправи, положи лапитѣ си на леглото и започна да лиже лицето му. Слѣзохъ долу — не можехъ да понасямъ да го слушамъ какъ вие.

Ето неговото писмо до мене, написано съ готически почеркъ:

„Уважаемий съръ, когато ще четете това, азъ ще съмъ мъртавъ. Срамувамъ се, че ви създавамъ безпокойства — единъ мѫжъ наистина трѣбва да си нарежда така работитѣ, че да не създава безпокойства; и все пакъ, надѣвамъ се, че нѣма да ме смѣтате нахаленъ. Затова, ако желаете да приберете нѣщата на единъ старъ човѣкъ, моля наредете да бѫдатъ погребани съ мене сабята ми, приложеното тукъ писмо и портретътъ, който е поставенъ на печката. Завещанието ми и списъкътъ на вещитѣ ми се намиратъ между листата на съчиненията на Байронъ въ малкия ми куфаръ; тѣ трѣбва да бѫдатъ пратени на Люси Торъ — адресътъ е отгоре. Може би ще ми направите честьта да задържите за себе си нѣкои отъ моитѣ книги, които може да ви доставятъ удоволствие. Има и едно списание и въ него ще намѣрите нѣкои отлични рецепти за турско кафе, италиански и испански гостби, и за промиване на рани. Дъщерята на хазайката говори италиански и знае, че би искала да има Фреда; бедното куче ще чувствува отсѫтствието ми. Челъ съмъ, че стари индиански воини вземали съ себе си въ гроба своитѣ коне и кучета. И Фреда би дошла — благородни животни сѫ кучетата! Тя яде веднажъ на день — но трѣбва да има изобилно ядене — и иска много соль. Ако имате свои животни, съръ, не забравяйте, че всички животни искатъ много соль. Дългове нѣмамъ, слава Богу! Паритѣ въ джобоветѣ ми ще стигнатъ за прилично погребение — не може да има опасность за това. Срамувамъ се, че ви отекчавамъ съ подробности — това, което най-малко бива да прави единъ човѣкъ, е да не вдига шумъ — и все пакъ трѣбва да бѫде заваренъ готовъ. — Съ дълбока благодарность, съръ, Вашъ слуга,

Роджъръ Брюнъ.“

Всичко бѣше както той бѣше писалъ. Портретътъ върху печката представляваше една млада девойка на деветнадесеть или двадесеть години, облѣчена старомодно, съ коси прибрани отзадъ на кокъ. Очитѣ се взираха въ васъ съ слаба смръщеность, устнитѣ бѣха силно стиснати; изразътъ на лицето бѣше живъ, буденъ, своенравенъ и, преди всичко, младъ.

Въ малкиятъ куфаръ имаше нѣколко чифта дрехи, но много малко, и всички бѣха по-стари отъ тия, които той обикновено носѣше.

Но отъ всичко най-интересно ми се струваше да е единъ дневникъ, воденъ до миналата Коледа. Това бѣше единъ патетиченъ документъ, пъленъ съ смѣтки за ценитѣ на храната; съ решения да внимава за едно или за друго; съ съмнения дали не трѣбва да се откаже отъ пушенето; съ изрази на страхъ, че Фреда не е яла достатъчно. Изглеждаше, че се е мѫчилъ да живѣе съ деветнадесеть лири годишно и да праща другитѣ сто лири на Люси за детето; въ тѣзи усилия той никога не е успѣвалъ, понеже е трѣбвало да праща по-малко отъ тази сума — записванията показваха, че за него това е било истински кошмаръ. Последни думи, писани на връхъ Коледа, бѣха тѣзи: „Каква полза да водя този дневникъ, щомъ като той не издава нищо друго, освенъ неуспѣхи!“

Дъщерята на хазайката и азъ отидохме на погребението. Сѫщия день подиръ обѣдъ отидохъ въ концертната зала, гдето най-първо заговорихъ съ него. Когато излѣзохъ, Фреда лежеше предъ входа, гледаше въ лицата на всички, които минаваха и лениво душеше петитѣ имъ. Около нея се въртѣше дъщерята на хазайката съ бисквита въ рѫка и съ смутенъ, печаленъ погледъ…

VIII

The following day I was obliged to go to Nice, and did not return till midnight. The porter told me that Jules le Ferrier had been to see me. The next morning, while I was still in bed, the door was opened, and Jules appeared. His face was very pale; and the moment he stood still drops of perspiration began coursing down his cheeks.

“Georges!” he said, “he is dead. There, there! How stupid you look! My man is packing. I have half an hour before the train; my evidence shall come from Italy. I have done my part, the rest is for you. Why did you have that dinner? The Don Quixote! The idiot! The poor man! Don’t move! Have you a cigar? Listen! When you followed him, I followed the other two. My infernal curiosity! Can you conceive a greater folly? How fast they walked, those two! feeling their cheeks, as if he had struck them both, you know; it was funny. They soon saw me, for their eyes were all round about their heads; they had the mark of a glove on their cheeks.” The colour began to come back, into Jules’s face; he gesticulated with his cigar and became more and more dramatic. “They waited for me. ‘Tiens!’ said one, ‘this gentleman was with him. My friend’s name is M. Le Baron de—-. The man who struck him was an odd-looking person; kindly inform me whether it is possible for my friend to meet him?’ Eh!” commented Jules, “he was offensive! Was it for me to give our dignity away? ‘Perfectly, monsieur!’ I answered. ‘In that case,’ he said, ‘please give me his name and address.... I could not remember his name, and as for the address, I never knew it...!’ I reflected. ‘That,’ I said, ‘I am unable to do, for special reasons.’ ‘Aha!’ he said, ‘reasons that will prevent our fighting him, I suppose?’ ‘On the contrary,’ I said. ‘I will convey your request to him; I may mention that I have heard he is the best swordsman and pistol-shot in Europe. Good-night!’ I wished to give them something to dream of, you understand.... Patience, my dear! Patience! I was, coming to you, but I thought I would let them sleep on it—there was plenty of time! But yesterday morning I came into the Place, and there he was on the bench, with a big dog. I declare to you he blushed like a young girl. ‘Sir,’ he said, ‘I was hoping to meet you; last evening I made a great disturbance. I took an unpardonable liberty’—and he put in my hand an envelope. My friend, what do you suppose it contained—a pair of gloves! Senor Don Punctilioso, hein? He was the devil, this friend of yours; he fascinated me with his gentle eyes and his white moustachettes, his humility, his flames—poor man...! I told him I had been asked to take him a challenge. ‘If anything comes of it,’ I said, ‘make use of me!’ ‘Is that so?’ he said. ‘I am most grateful for your kind offer. Let me see—it is so long since I fought a duel. The sooner it’s over the better. Could you arrange to-morrow morning? Weapons? Yes; let them choose.’ You see, my friend, there was no hanging back here; nous voila en train.”

Jules took out his watch. “I have sixteen minutes. It is lucky for you that you were away yesterday, or you would be in my shoes now. I fixed the place, right hand of the road to Roquebrune, just by the railway cutting, and the time—five-thirty of the morning. It was arranged that I should call for him. Disgusting hour; I have not been up so early since I fought Jacques Tirbaut in ’85. At five o’clock I found him ready and drinking tea with rum in it—singular man! he made me have some too, brrr! He was shaved, and dressed in that old frock-coat. His great dog jumped into the carriage, but he bade her get out, took her paws on his shoulders, and whispered in her ear some Italian words; a charm, hein! and back she went, the tail between the legs. We drove slowly, so as not to shake his arm. He was more gay than I. All the way he talked to me of you: how kind you were! how good you had been to him! ‘You do not speak of yourself!’ I said. ‘Have you no friends, nothing to say? Sometimes an accident will happen!’ ‘Oh!’ he answered, ‘there is no danger; but if by any chance—well, there is a letter in my pocket.’ ‘And if you should kill him?’ I said. ‘But I shall not,’ he answered slyly: ‘do you think I am going to fire at him? No, no; he is too young.’ ‘But,’ I said, ‘I—’I am not going to stand that!’ ‘Yes,’ he replied, ‘I owe him a shot; but there is no danger—not the least danger.’ We had arrived; already they were there. Ah bah! You know the preliminaries, the politeness—this duelling, you know, it is absurd, after all. We placed them at twenty paces. It is not a bad place. There are pine-trees round, and rocks; at that hour it was cool and grey as a church. I handed him the pistol. How can I describe him to you, standing there, smoothing the barrel with his fingers! ‘What a beautiful thing a good pistol!’ he said. ‘Only a fool or a madman throws away his life,’ I said. ‘Certainly,’ he replied, ‘certainly; but there is no danger,’ and he regarded me, raising his moustachette.

“There they stood then, back to back, with the mouths of their pistols to the sky. ‘Un!’ I cried, ‘deux! tirez!’ They turned, I saw the smoke of his shot go straight up like a prayer; his pistol dropped. I ran to him. He looked surprised, put out his hand, and fell into my arms. He was dead. Those fools came running up. ‘What is it?’ cried one. I made him a bow. ‘As you see,’ I said; ‘you have made a pretty shot. My friend fired in the air. Messieurs, you had better breakfast in Italy.’ We carried him to the carriage, and covered him with a rug; the others drove for the frontier. I brought him to his room. Here is his letter.” Jules stopped; tears were running down his face. “He is dead; I have closed his eyes. Look here, you know, we are all of us cads—it is the rule; but this—this, perhaps, was the exception.” And without another word he rushed away....

Outside the old fellow’s lodging a dismounted cocher was standing disconsolate in the sun. “How was I to know they were going to fight a duel?” he burst out on seeing me. “He had white hair—I call you to witness he had white hair. This is bad for me: they will ravish my licence. Aha! you will see—this is bad for me!” I gave him the slip and found my way upstairs. The old fellow was alone, lying on the bed, his feet covered with a rug as if he might feel cold; his eyes were closed, but in this sleep of death, he still had that air of faint surprise. At full length, watching the bed intently, Freda lay, as she lay nightly when he was really asleep. The shutters were half open; the room still smelt slightly of rum. I stood for a long time looking at the face: the little white fans of moustache brushed upwards even in death, the hollows in his cheeks, the quiet of his figure; he was like some old knight.... The dog broke the spell. She sat up, and resting her paws on the bed, licked his face. I went downstairs—I couldn’t bear to hear her howl. This was his letter to me, written in a pointed handwriting:

“MY DEAR SIR,—Should you read this, I shall be gone. I am ashamed to trouble you—a man should surely manage so as not to give trouble; and yet I believe you will not consider me importunate. If, then, you will pick up the pieces of an old fellow, I ask you to have my sword, the letter enclosed in this, and the photograph that stands on the stove buried with me. My will and the acknowledgments of my property are between the leaves of the Byron in my tin chest; they should go to Lucy Tor—address thereon. Perhaps you will do me the honour to retain for yourself any of my books that may give you pleasure. In the Pilgrim’s Progress you will find some excellent recipes for Turkish coffee, Italian and Spanish dishes, and washing wounds. The landlady’s daughter speaks Italian, and she would, I know, like to have Freda; the poor dog will miss me. I have read of old Indian warriors taking their horses and dogs with them to the happy hunting-grounds. Freda would come—noble animals are dogs! She eats once a day—a good large meal—and requires much salt. If you have animals of your own, sir, don’t forget—all animals require salt. I have no debts, thank God! The money in my pockets would bury me decently—not that there is any danger. And I am ashamed to weary you with details—the least a man can do is not to make a fuss—and yet he must be found ready.—Sir, with profound gratitude, your servant,

“ROGER BRUNE.”

Everything was as he had said. The photograph on the stove was that of a young girl of nineteen or twenty, dressed in an old-fashioned style, with hair gathered backward in a knot. The eyes gazed at you with a little frown, the lips were tightly closed; the expression of the face was eager, quick, wilful, and, above all, young.

The tin trunk was scented with dry fragments of some herb, the history of which in that trunk man knoweth not.... There were a few clothes, but very few, all older than those he usually wore. Besides the Byron and Pilgrim’s Progress were Scott’s Quentin Durward, Captain Marryat’s Midshipman Easy, a pocket Testament, and a long and frightfully stiff book on the art of fortifying towns, much thumbed, and bearing date 1863. By far the most interesting thing I found, however, was a diary, kept down to the preceding Christmas. It was a pathetic document, full of calculations of the price of meals; resolutions to be careful over this or that; doubts whether he must not give up smoking; sentences of fear that Freda had not enough to eat. It appeared that he had tried to live on ninety pounds a year, and send the other hundred pounds home to Lucy for the child; in this struggle he was always failing, having to send less than the amount—the entries showed that this was a nightmare to him. The last words, written on Christmas Day, were these “What is the use of writing this, since it records nothing but failure!”

The landlady’s daughter and myself were at the funeral. The same afternoon I went into the concert-room, where I had spoken to him first. When I came out Freda was lying at the entrance, looking into the faces of every one that passed, and sniffing idly at their heels. Close by the landlady’s daughter hovered, a biscuit in her hand, and a puzzled, sorry look on her face.