Джон Голсуърти
Рицарьтъ (2)

John Galsworthy
A Knight (2)

II

Една седмица по-късно азъ се озовахъ пакъ седналъ до него на единъ концертъ. Между това го бѣхъ виждалъ сегизъ-тогизъ, но само мимоходомъ. Той изглеждаше въ потиснато настроение. Ѫглитѣ на устнитѣ му бѣха стиснати; обгорѣлитѣ му отъ слънцето бузи имаха сивкавъ цвѣтъ, очитѣ му бѣха неспокойни; и, между два номера отъ програмата, той промълви, тупайки съ пръсти по шапката си.

— Имате ли понѣкога лоши дни? Да? Съвсемъ не сѫ приятни, нали?

Следъ това се случи нѣщо, отъ което последва всичко онова, за което трѣбва да ви разправя. Въ концертната зала влѣзе героинята на единъ отъ онѣзи романи, или престѫпления, или лудости, или странности, или както искате го наречете, които тъкмо привличаха върху себе си вниманието на „висшето общество“. Тя мина край насъ съ своя кавалеръ и седна на единъ столъ презъ нѣколко редици въ дѣсно отъ насъ. Постоянно обръщаше главата си и при всѣко обръщане азъ долавяхъ блѣсъка на нейнитѣ неспокойни очи. Нѣкой задъ насъ каза:

— Безсрамна развратница!

Моятъ другарь се извърна съвсемъ и погледна да види кой бѣше казалъ това. Промѣната у него бѣше съвсемъ забележителна. Устнитѣ му се дръпнаха и откриха зѫбитѣ му; той се намръщи; следата отъ рана на слѣпото му око се зачерви.

— Ахъ, тия клюки! — каза ми той. — Подло! Какъ мразя това! Но вие не бихте разбрали… азъ… — и изведнажъ прекѫсна и бавно придоби своя обикновенъ видъ на безразличие; той изглеждаше дори засраменъ и започна да се опитва да засуче мустацитѣ си още по-нагоре, отколкото обикновено, сякашъ бѣше забелязалъ, че неговата разпаленость ги е лишила отъ тѣхната гиздавость.

— Не приличамъ на себе си, когато говоря по такива въпроси, — каза той ненадейно и започна да чете програмата, държейки я долу предъ себе си. Една минута по-късно, обаче, той каза съ страненъ гласъ: — Могатъ да се намѣрятъ хора, които се противопоставять на вивисекцията извършвана надъ животни, но кой обръща внимание на вивисекцията надъ нѣкоя жена? Можете ли да твърдите, че е право, щото заради нѣкоя такава трагедия, — повѣрвайте ми, това винаги сѫ трагедии, — да трѣбва да преследваме една жена? Право ли е другитѣ жени да я смѣтатъ отхвърлена? Право ли е ние, които сме мѫже, да я смѣтаме своя плячка? Като си помисля, че… Той пакъ прекѫсна, взирайки се много напрегнато предъ себе си. — Ние ги правимъ да бѫдатъ такива, каквито сѫ; но дори и да не е това така — о, ако си помисля, че въ свѣта има една жена, предъ която не бихъ могълъ да сваля шапката си — азъ… азъ… не бихъ могълъ да спя презъ нощьта.

Той се изправи отъ мѣстото си, наложи съ треперещи пръсти своята стара сламена шапка и, безъ да хвърли погледъ назадъ, излѣзе, препъвайки се о краката на столоветѣ.

Азъ останахъ да седя, страшно смутенъ. Думитѣ „Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ“ ме преследваха. Когато излѣзохъ, той бѣше застаналъ предъ входа, съ една рѫка на хълбока си, а другата положилъ върху кучето си. Въ това очаквателно положение той представляваше много търпелива фигура; слънцето хвърляше надолу лѫчитѣ си и разкриваше колко износени бѣха дрехитѣ му и колко изтънѣли бѣха мургавитѣ му рѫце съ тѣхнитѣ дълги пръсти и пожълтѣлитѣ отъ тютюнъ нокти.

Като ме видѣ, той пакъ се изкачи по стѫпалата и отложи шапка.

— Радвамъ се, че ви забелязахъ. Моля, забравете всичко това.

Попитахъ го дали би ми направилъ честьта да вечеря съ мене въ моя хотелъ.

— Да вечерямъ? — повтори той съ такава усмивка, съ каквато се усмихватъ децата, когато имъ предложите кутия съ оловени войници. — Съ най-голѣмо удоволствие. Рѣдко вечерямъ навънъ, но струва ми се, че ще трѣбва да поставя въ редъ нѣкой вечеренъ костюмъ. Да… да… И въ колко часа трѣбва да дойда? Въ седемъ и половина, и вашиятъ хотелъ е… Добре! Ще бѫда тамъ. Фреда, mia cara, тази вечерь ще бѫдешъ сама. Вие не пушите рѫчни цигари, предполагамъ. Азъ ги намирамъ много хубави, макаръ че сѫ малко сертъ.

Той отмина съ Фреда, пуфкайки димъ отъ своята тънка, свита на рѫка цигара.

Веднажъ-дважъ той се спрѣ, сякашъ бѣше учуденъ или слисанъ отъ нѣкаква внезапна мисъль или споменъ; и винаги, когато той се спрѣше, Фреда лижеше рѫката му.

Тѣ изчезнаха задъ единъ ѫгълъ на улицата, а азъ отидохъ въ хотела си, за да наредя за вечерята. По пѫтя срещнахъ Жюлъ льо Ферие и го помолихъ да дойде сѫщо.

— Разбира се, ще дойда! — каза той съ розовия песимизъмъ, характеренъ за единъ френски редакторъ! — Човѣкъ трѣбва да вечеря!

Въ седемь и половина ние се събрахме. Моятъ „космополитъ“ бѣше облѣченъ въ старъ рединготъ, порѫбенъ по краищата, закопчанъ високо и пристегнато и правещъ да изпъкватъ още повече, отколкото обикновено, остритѣ форми на раменетѣ му и леката изгърбеность на гърба му. Освенъ това, бѣше дошелъ съ една шапка съ черна козирка и съ военна кройка, която бѣше избралъ, очевидно, като повече подходяща на редингота, отколкото една сламена шапка. Отъ него се разнасяше леко благоухание на нѣкаква билка.

Седнахме да вечеряме и не станахме цѣли два часа. Той бѣше очарователенъ гостъ, хвалѣше всичко, което ядѣше — и не съ общи фрази, а съ думи, които ви караха да чувствувате, че това му е доставило истинско удоволствие. Най-първо, винаги, когато Жюлъ направѣше нѣкоя отъ своитѣ хапливи забележки, той изглеждаше съвсемъ засегнатъ, но сетне сякашъ изведнажъ се опомни, че това бѣше само лай, а не ухапване. И следъ това, при всѣка такава забележка, той се извръщаше къмъ менъ и казваше:

— А-ха, това е хубаво — нали?

Следъ всѣка чаша вино той ставаше по-разположенъ и по-веселъ, седейки твърде изправено, съ пристегнато закопчано палто, докато малкитѣ бѣли краища на мустацитѣ му изглеждаха готови да го оставятъ, за да идатъ да търсятъ по-добъръ свѣтъ.

Въпрѣки всички най-подвеждащи въпроси, обаче, ние не можахме да го накараме да заговори за себе си, защото дори Жюлъ, който бѣше най-циничниятъ отъ всички мѫже, бѣше забелязалъ, че той е герой на нѣкой романъ. Той отговаряше кротко и ясно, а сетне продължаваше да седи, сучейки мустацитѣ си, съвсемъ несъзнаващъ, че ние искахме да чуемъ нѣщо повече. Но по едно време, когато виното го удари малко въ главата, неговиятъ слабъ, тънъкъ гласъ стана още по-слабъ, бузитѣ му се покриха съ руменина, очитѣ му свѣтнаха. На края на вечерята той каза:

— Надѣвамъ се, че не съмъ говорилъ много.

Ние го увѣрихме, че изобщо не е говорилъ достатъчно.

— Вие ми се присмивате, — отговори той. — Та азъ говорихъ презъ цѣлото време!

— Mon dieu! — каза Жюлъ. — Ние очаквахме да чуемъ нѣкоя история за вашитѣ войни; но нищо — нищо не чухме, не казахте дори колкото да задоволите най-слабото любопитство.

Стариятъ човѣкъ изглеждаше смутенъ.

— Чакайте, — каза той замислено. — Оставете ме да помисля. Зная една история за Колхаунъ въ Гетисбургъ; има и друга една за Гарибалди.

Той се впусна да разправя една история, която щѣше да бѫде крайно отекчителна, ако не бѣше убедителностьта въ неговия погледъ и начинътъ, по който той се поспираше и тълкуваше нѣкои факти.

— Ето, виждате, — завърши той, — такъвъ човѣкъ бѣше този Гарибалди! Бихъ могълъ да ви разправя и другъ единъ случай съ него.

Като хвърлихъ, обаче, въпросителенъ погледъ къмъ Жюлъ, азъ предложихъ да изпушимъ пуритѣ си горе въ насрещното кафене.

— Великолепно! — каза стариятъ човѣкъ. — Тамъ ще имаме музика и чистъ въздухъ и ще изпушимъ пуритѣ си съ чиста съвѣсть. Не ми се харесва пушенето въ една стая, въ която вечерятъ дами.

Той излѣзе вървейки предъ насъ и пушейки съ видъ на голѣмо удоволствие. Жюлъ, блестящъ въ своята чиста риза и въ своя жакетъ, ми пошепна:

— Монъ шеръ Жоржъ, колко добъръ е този човѣкъ! — Сетне въздъхна и добави мрачно: — Бедниятъ човѣкъ!

Седнахме около една малка маса. Близо до насъ шумолѣха слабо клончетата на една платана; тѣхнитѣ листа бѣха увиснали безжизнено, поръсени съ петна като гърдитѣ на нѣкои птички или изглеждащи черни на фона на небето; сетне, подхванати отъ вѣтреца, тѣ изведнажъ започнаха да шумолятъ.

Стариятъ човѣкъ седѣше съ отметната назадъ глава, съ усмивка на лицето, откѫсващъ се отъ време на време отъ своитѣ унесени блѣнове, за да сръбне кафе, да отговори на нашитѣ въпроси или да потананика мелодията, която свирѣше оркестрътъ. Пепельта на неговата пура стана много дълга. Една отъ ония смѣшни фигури въ ориенталска носия, които, нощь следъ нощь, предлагатъ на високата цена своитѣ съмнителни стоки, се появи подъ бѣлата свѣтлина на една лампа, погледна съ бѣгла усмивка въ лицето му и се отдръпна назадъ, отчаяна отъ неговата безчувственость. Това бѣше нощь за блѣнуване! Слабо, почти източно благоухание въ въздуха, благоухание на черенъ тютюнъ и подправки; още малцина хора имаше около малкитѣ маси, келнеритѣ бѣха уморени, оркестрътъ свирѣше тихо.

За какво мечтаеше той, този старъ човѣкъ, чиято пепель на цигарата бѣше станала толкова дълга? За младостьта, за своитѣ сражения, за ония нѣща, които трѣбва да бѫдатъ вършени отъ хора, които се мѫчатъ да бѫдатъ джентлемени; може би пъкъ мислѣше само за своята вечеря; въ всѣки случай — за нѣщо така леко позлатено, както свѣтлината позлатяваше клонитѣ на платаната.

Жюлъ ме дръпна за рѫката:

— Той спи.

Той бѣше клюмналъ усмихнатъ; пепельта на пурата, тази ронлива кула на неговитѣ блѣнове, се бѣше откъртила и паднала върху рѫкава му. Той се събуди и започна да я издухва.

Малкитѣ маси около насъ започнаха да се изпълватъ. Единъ отъ оркестрантитѣ започна да свири на цимбалъ единъ чардашъ. Двама млади френци, говорещи високо, седнаха на съседната маса. Тѣ разговаряха за дамата, която днесъ следъ обѣдъ бѣше на концерта.

— Басътъ си е басъ, — каза единиятъ отъ тѣхъ, — но тукъ е сегашниятъ мѫжъ. Азъ вземамъ три седмици, това е достатъчно — elle est dèclassée; ce n’est que le premier pas…

Пурата на моя старъ приятель падна на масата.

— Мосьо, — каза той заплетено, — какъ можете да говорите така, на публично мѣсто, за една дама?

Младиятъ човѣкъ се втренчи въ него.

— Коя е тази персона? — каза той на своя другарь.

Моятъ гостъ вдигна рѫкавицата на Жюлъ, която бѣше сложена на масата, и преди нѣкой отъ двама ни да можеше да си помръдне пръста, той я хвърли въ лицето на говорещия.

— Достатъчно! — каза той и като остави рѫкавицата, излѣзе.

Всички скочихме на крака. Азъ оставихъ Жюлъ и забързахъ следъ стария човѣкъ. Лицето му бѣше мрачно, очитѣ му приличаха на очитѣ на човѣкъ ударенъ на болно мѣсто. Той направи съ пръста едно движение, което казваше ясно:

— Оставете ме, моля!

Върнахъ се обратно въ кафенето. Двамата млади хора бѣха изчезнали, сѫщо и Жюлъ, но всичко друго си вървѣше както и по-рано. Оркестрантътъ още свирѣше своя чардашъ; келнеритѣ поднасяха напитки; ориенталци се мѫчеха да продавать своитѣ килими. Азъ платихъ смѣтката, повикахъ управителя и се извинихъ. Той вдигна рамене, усмихна се и каза:

— Ексцентриченъ човѣкъ е вашиятъ приятель, nicht wahr?

Попитахъ го дали може да ми каже где е мосьо льо Ферие. Не можелъ. Излѣзохъ, за да потърся Жюлъ, не можахъ да го намѣря и се върнахъ сърдитъ въ своя хотелъ. Мѫчно ми бѣше за моя старъ гостъ, но му бѣхъ сърдитъ. Трѣбваше ли да докарва до такъвъ неприятенъ край своето донкихотство? Опитахъ се да чета. Удари единадесеть часа; казиното избълва цѣлъ потокъ хора; площадътъ изглеждаше по-оживенъ, отколкото другъ пѫть; следъ това бавно започна да се опразва и стана съвсемъ тъменъ.

Обвзе ме желание да излѣза. Нощьта бѣше тиха, много топла, много черна. На една отъ скамейкитѣ седѣха прегърнати единъ мѫжъ и една жена, на друга — едно момиче хълцаше, на трета — странна гледка! — дрѣмѣше единъ свещеникъ. Забелязахъ, че нѣкой вървѣше редомъ съ мене. Това бѣше моятъ старъ гостъ.

— Ако не сте много уморенъ, — каза той, — можете ли да ми отдѣлите десеть минути?

— Разбира се; искате ли да влѣземъ?

— Не, не. Нека идемъ долу на Терасата. Нѣма да ви задържамъ много.

Той не заговори пакъ, докато не стигнахме до една скамейка до гълѫбеното стрелбище. Сѣднахме пакъ, всрѣдъ единъ мракъ, който бѣше толкова по-гѫстъ, понеже предъ насъ свѣтѣха нанизи лампи въ града.

— Дължа ви едно извинение, — каза той. — Най-първо днесъ следъ обѣдъ, сетне тази вечерь пакъ… вашиятъ гостъ… рѫкавицата на вашия приятель. Азъ се държахъ така, както не бива да се държи никой джентлеменъ.

Той се бѣше привелъ напредъ, облегналъ рѫце на дръжката на единъ бастунъ. Гласътъ му звучеше сломенъ и смутенъ.

— О, — промълвихъ азъ, — нѣма нищо!

— Вие сте много добъръ, — въздъхна той. — Но азъ чувствувамъ, че трѣбва да ви обясня. Смѣтамъ, че ви дължа това, но трѣбва да ви кажа, че не бихъ ималъ куражъ да го направя, ако нѣмаше и друга една причина. Вие виждате, че нѣмамъ приятель.

Той ме гледаше съ несигурна усмивка. Азъ се поклонихъ и една или две минути по-късно той започна.

II

A week later I found myself again seated next him at a concert. In the meantime I had seen him now and then, but only in passing. He seemed depressed. The corners of his lips were tightened, his tanned cheeks had a greyish tinge, his eyes were restless; and, between two numbers of the programme, he murmured, tapping his fingers on his hat, “Do you ever have bad days? Yes? Not pleasant, are they?”

Then something occurred from which all that I have to tell you followed. There came into the concert-hall the heroine of one of those romances, crimes, follies, or irregularities, call it what you will, which had just attracted the “world’s” stare. She passed us with her partner, and sat down in a chair a few rows to our right. She kept turning her head round, and at every turn I caught the gleam of her uneasy eyes. Some one behind us said: “The brazen baggage!”

My companion turned full round, and glared at whoever it was who had spoken. The change in him was quite remarkable. His lips were drawn back from his teeth; he frowned; the scar on his temple had reddened.

“Ah!” he said to me. “The hue and cry! Contemptible! How I hate it! But you wouldn’t understand—!” he broke off, and slowly regained his usual air of self-obliteration; he even seemed ashamed, and began trying to brush his moustaches higher than ever, as if aware that his heat had robbed them of neatness.

“I’m not myself, when I speak of such matters,” he said suddenly; and began reading his programme, holding it upside down. A minute later, however, he said in a peculiar voice: “There are people to be found who object to vivisecting animals; but the vivisection of a woman, who minds that? Will you tell me it’s right, that because of some tragedy like this—believe me, it is always a tragedy—we should hunt down a woman? That her fellow-women should make an outcast of her? That we, who are men, should make a prey of her? If I thought that....” Again he broke off, staring very hard in front of him. “It is we who make them what they are; and even if that is not so—why! if I thought there was a woman in the world I could not take my hat off to—I—I—couldn’t sleep at night.” He got up from his seat, put on his old straw hat with trembling fingers, and, without a glance back, went out, stumbling over the chair-legs.

I sat there, horribly disturbed; the words, “One must try to be a gentleman!” haunting me. When I came out, he was standing by the entrance with one hand on his hip and the other on his dog. In that attitude of waiting he was such a patient figure; the sun glared down and showed the threadbare nature of his clothes and the thinness of his brown hands, with their long fingers and nails yellow from tobacco. Seeing me he came up the steps again, and raised his hat.

“I am glad to have caught you; please forget all that.” I asked if he would do me the honour of dining at my hotel.

“Dine?” he repeated with the sort of smile a child gives if you offer him a box of soldiers; “with the greatest pleasure. I seldom dine out, but I think I can muster up a coat. Yes—yes—and at what time shall I come? At half-past seven, and your hotel is—? Good! I shall be there. Freda, mia cara, you will be alone this evening. You do not smoke caporal, I fear. I find it fairly good; though it has too much bite.” He walked off with Freda, puffing at his thin roll of caporal.

Once or twice he stopped, as if bewildered or beset by some sudden doubt or memory; and every time he stopped, Freda licked his hand. They disappeared round the corner of the street, and I went to my hotel to see about dinner. On the way I met Jules le Ferrier, and asked him to come too.

“My faith, yes!” he said, with the rosy pessimism characteristic of the French editor. “Man must dine!”

At half-past six we assembled. My “Cosmopolitan” was in an old frock-coat braided round the edges, buttoned high and tight, defining more than ever the sharp lines of his shoulders and the slight kink of his back; he had brought with him, too, a dark-peaked cap of military shape, which he had evidently selected as more fitting to the coat than a straw hat. He smelled slightly of some herb.

We sat down to dinner, and did not rise for two hours. He was a charming guest, praised everything he ate—not with commonplaces, but in words that made you feel it had given him real pleasure. At first, whenever Jules made one of his caustic remarks, he looked quite pained, but suddenly seemed to make up his mind that it was bark, not bite; and then at each of them he would turn to me and say, “Aha! that’s good—isn’t it?” With every glass of wine he became more gentle and more genial, sitting very upright, and tightly buttoned-in; while the little white wings of his moustache seemed about to leave him for a better world.

In spite of the most leading questions, however, we could not get him to talk about himself, for even Jules, most cynical of men, had recognised that he was a hero of romance. He would answer gently and precisely, and then sit twisting his moustaches, perfectly unconscious that we wanted more. Presently, as the wine went a little to his head, his thin, high voice grew thinner, his cheeks became flushed, his eyes brighter; at the end of dinner he said: “I hope I have not been noisy.”

We assured him that he had not been noisy enough. “You’re laughing at me,” he answered. “Surely I’ve been talking all the time!”

“Mon Dieu!” said Jules, “we have been looking for some fables of your wars; but nothing—nothing, not enough to feed a frog!”

The old fellow looked troubled.

“To be sure!” he mused. “Let me think! there is that about Colhoun at Gettysburg; and there’s the story of Garibaldi and the Miller.” He plunged into a tale, not at all about himself, which would have been extremely dull, but for the conviction in his eyes, and the way he stopped and commented. “So you see,” he ended, “that’s the sort of man Garibaldi was! I could tell you another tale of him.” Catching an introspective look in Jules’s eye, however, I proposed taking our cigars over to the cafe opposite.

“Delightful!” the old fellow said: “We shall have a band and the fresh air, and clear consciences for our cigars. I cannot like this smoking in a room where there are ladies dining.”

He walked out in front of us, smoking with an air of great enjoyment. Jules, glowing above his candid shirt and waistcoat, whispered to me, “Mon cher Georges, how he is good!” then sighed, and added darkly: “The poor man!”

We sat down at a little table. Close by, the branches of a plane-tree rustled faintly; their leaves hung lifeless, speckled like the breasts of birds, or black against the sky; then, caught by the breeze, fluttered suddenly.

The old fellow sat, with head thrown back, a smile on his face, coming now and then out of his enchanted dreams to drink coffee, answer our questions, or hum the tune that the band was playing. The ash of his cigar grew very long. One of those bizarre figures in Oriental garb, who, night after night, offer their doubtful wares at a great price, appeared in the white glare of a lamp, looked with a furtive smile at his face, and glided back, discomfited by its unconsciousness. It was a night for dreams! A faint, half-eastern scent in the air, of black tobacco and spice; few people as yet at the little tables, the waiters leisurely, the band soft! What was he dreaming of, that old fellow, whose cigar-ash grew so long? Of youth, of his battles, of those things that must be done by those who try to be gentlemen; perhaps only of his dinner; anyway of something gilded in vague fashion as the light was gilding the branches of the plane-tree.

Jules pulled my sleeve: “He sleeps.” He had smilingly dropped off; the cigar-ash—that feathery tower of his dreams—had broken and fallen on his sleeve. He awoke, and fell to dusting it.

The little tables round us began to fill. One of the bandsmen played a czardas on the czymbal. Two young Frenchmen, talking loudly, sat down at the adjoining table. They were discussing the lady who had been at the concert that afternoon.

“It’s a bet,” said one of them, “but there’s the present man. I take three weeks, that’s enough ‘elle est declassee; ce n’est que le premier pas—’”

My old friend’s cigar fell on the table. “Monsieur,” he stammered, “you speak of a lady so, in a public place?”

The young man stared at him. “Who is this person?” he said to his companion.

My guest took up Jules’s glove that lay on the table; before either of us could raise a finger, he had swung it in the speaker’s face. “Enough!” he said, and, dropping the glove, walked away.

We all jumped to our feet. I left Jules and hurried after him. His face was grim, his eyes those of a creature who has been struck on a raw place. He made a movement of his fingers which said plainly. “Leave me, if you please!”

I went back to the cafe. The two young men had disappeared, so had Jules, but everything else was going on just as before; the bandsman still twanging out his czardas; the waiters serving drinks; the orientals trying to sell their carpets. I paid the bill, sought out the manager, and apologised. He shrugged his shoulders, smiled and said: “An eccentric, your friend, nicht wahr?” Could he tell me where M. Le Ferrier was? He could not. I left to look for Jules; could not find him, and returned to my hotel disgusted. I was sorry for my old guest, but vexed with him too; what business had he to carry his Quixotism to such an unpleasant length? I tried to read. Eleven o’clock struck; the casino disgorged a stream of people; the Place seemed fuller of life than ever; then slowly it grew empty and quite dark. The whim seized me to go out. It was a still night, very warm, very black. On one of the seats a man and woman sat embraced, on another a girl was sobbing, on a third—strange sight—a priest dozed. I became aware of some one at my side; it was my old guest.

“If you are not too tired,” he said, “can you give me ten minutes?”

“Certainly; will you come in?”

“No, no; let us go down to the Terrace. I shan’t keep you long.”

He did not speak again till we reached a seat above the pigeon-shooting grounds; there, in a darkness denser for the string of lights still burning in the town, we sat down.

“I owe you an apology,” he said; “first in the afternoon, then again this evening—your guest—your friend’s glove! I have behaved as no gentleman should.” He was leaning forward with his hands on the handle of a stick. His voice sounded broken and disturbed.

“Oh!” I muttered. “It’s nothing!”

“You are very good,” he sighed; “but I feel that I must explain. I consider I owe this to you, but I must tell you I should not have the courage if it were not for another reason. You see I have no friend.” He looked at me with an uncertain smile. I bowed, and a minute or two later he began....