Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Knight, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2018)
Корекция и форматиране
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джонъ Голсуѫрти

Заглавие: Утро въ долината

Преводач: П. К. Чинковъ

Език, от който е преведено: английски

Издател: М. Г. Смрикаровъ (не е указан)

Град на издателя: София (не е указан)

Година на издаване: 1940 (не е указана)

Тип: Роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13361

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Karel)

Метаданни

Данни

Година
(Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
Karel (2020 г.)
Източник
www.gutenberg.org

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Karel)

III

— Ще ме извините, ако започна много отдалечъ. Това бѣше презъ седемдесеть и четвърта, когато бѣхъ боленъ отъ тропическа треска. За да ми спасятъ живота, бѣха ме качили на борда на единъ корабъ въ Сантиаго, и на края на пѫтуването се намирахъ въ Лондонъ.

Имахъ много малко пари; не познавахъ никого. Казвамъ ви, съръ, има времена, когато е трудно за единъ борчески човѣкъ да намѣри какво да прави. Хората ми казватъ:

— Съжаляваме, че нѣмаме въ своята фирма никаква работа за човѣкъ като васъ!

Опитахъ съ всѣкакви хора. Но вѣрно е, отъ шейсета година азъ се бѣхъ сражавалъ ту тукъ, ту тамъ и сега не бѣхъ годенъ за нищо…

Той поклати глава.

— Въ южнитѣ щати, спомнямъ си, преди войната обичаха да казватъ, че кучето и войникътъ имали една и сѫща цена. Но всичко това нѣма нищо общо съ онова, което искамъ да ви разправя.

Той пакъ въздъхна и продължи, овлажнявайки устнитѣ си:

— Единъ день вървѣхъ по Страндъ, твърде обезсърдченъ, когато чухъ да ме повикаха по име. Странно нѣщо е като ви се случи това въ една непозната улица. Впрочемъ, — продължи той съ суха церемониалность, — вие не знаете името ми, струва ми се. Азъ се казвамъ Брюнъ — Роджъръ Брюнъ. Най-първо не познахъ човѣка, който ме бѣше извикалъ. Той току що бѣше слѣзълъ отъ единъ омнибусъ — единъ човѣкъ съ четвъртити рамене, съ тежки мустаци и крѫгли очила. Но като ми стисна рѫката, азъ веднага го познахъ. Това бѣше единъ човѣкъ по име Далтонъ, който бѣше взетъ пленникъ въ Гетисбургъ; единъ отъ вашитѣ англичани, които бѣха дошли да се биятъ съ насъ — единъ майоръ въ полка, въ който азъ бѣхъ капитанъ. Бѣхме другари въ течение на две войни.

Братъ да му бѣхъ, той нѣмаше да се зарадва повече, като ме видѣ. Заведе ме въ единъ баръ, за да пиемъ за старитѣ времена. Питието ме блъсна въ главата и когато стигнахме на Трафалгаръ Скуейръ, азъ бѣхъ съвсемъ неспособенъ да вървя. Той ме накара да седна на една скамейка. Азъ бѣхъ наистина пиянъ. Не е хубаво да бѫде човѣкъ пиянъ, но тогава имаше извинение. И казвамъ ви, съръ, (презъ цѣлия си разказъ той винаги употрѣбяваше този изразъ, който изглеждаше да влива свежъ духъ въ него, да опрѣснява паметьта му на трудни мѣста, да му помага да владѣе чувствата си; това приличаше на кѫсъ хартия, която нѣкой нервенъ човѣкъ държи въ рѫката си, за да си помага въ речьта си) никога не съмъ виждалъ човѣкъ съ по-фина душа отъ моя приятель Далтонъ. Той не бѣше уменъ, макаръ че бѣше челъ много; а понѣкога обичаше да говори, може би, твърде много. Но той бѣше джентлеменъ; той ме слушаше така, като че бѣхъ дете; той не се срамуваше отъ мене — а за да не се срамувашъ отъ единъ пиянъ човѣкъ по улицитѣ на Лондонъ, трѣбва да си джентлеменъ.

Единъ Богъ знае какво ли съмъ му говорилъ, докато сме седѣли тамъ! Той ме заведе у дома си и самъ ме сложи въ леглото; защото отново бѣше ме нападнала тропическата треска.

Той спрѣ, извърна се леко настрана отъ менъ и поднесе рѫката си къмъ челото си.

— Както и да е, тогава именно, съръ, азъ я видѣхъ за пръвъ пѫть. Не съмъ поетъ и не мога да ви кажа, какво изглеждаше тя тогава за мене. Отъ треската бълнувахъ, но винаги знаехъ, когато тя бѣше тамъ. Бълнувахъ за слънце и за нивя, за танцуващитѣ вълни на морето, за млади дървета — никога не бълнувахъ едно и сѫщо, никога не бълнувахъ за дълго; и когато отново дойдѣхъ на себе си, бояхъ се да кажа това, отъ страхъ, че тя може да си иде. Седѣше въ ѫгъла на стаята, съ спуснати около шията й коси съ ясно златистъ цвѣтъ. Тя никога не работѣше и никога не четѣше, а седѣше и говорѣше на себе си шепнишкомъ, или пъкъ ме гледаше продължително съ своитѣ сини очи, между които имаше една малка бръчка. Горната й устна бѣше здраво притисната надъ долната й устна, гдето тя имаше единъ неравенъ зѫбъ. Когато дойдѣше баща й, тя скачаше и увисваше на шията му, докато той започнѣше да роптае. Тогава тя избѣгваше, но скоро пакъ се връщаше, прокрадвайки се на пръсти. Азъ се услушвахъ за стѫпкитѣ й по стълбата, сетне за почукването; вратата се отваряше спокойно или пъкъ съ бързъ замахъ — човѣкъ никога не можеше да каже какъ щѣше да бѫде отворена вратата. И тогава се чуваше нейниятъ леко фъфлещъ гласъ:

— По-добре ли сте днесъ, мистъръ Брюнъ? Какви смѣшни работи говорите, когато бълнувате! Татко казва, че сте участвували въ сума сражения.

Той стана, започна да крачи нервно насамъ-натамъ и сетне пакъ седна.

— Спомнямъ си всѣка дума, каточе това бѣше вчера, спомнямъ си всичко, каквото казваше или правѣше тя; виждате, имахъ много време да мисля върху това.

Е добре, трѣбва да ви кажа, че първата сутринь, когато бѣхъ въ състояние да стана, азъ не я намѣрихъ. Вмѣсто нея дойде Далтонъ и азъ го попитахъ где е тя.

— Драгий ми приятелю, — отговори той, — пратихъ Ейли да се върне въ своята стара клиника долу на рѣката; по това време на годината тя е по-добре тамъ.

Погледнахме се единъ други и азъ видѣхъ, че той я бѣше пратилъ да си иде, защото ми нѣмаше вѣра. Почувстувахъ се обиденъ отъ това. Болеститѣ покваряватъ човѣка. Той бѣше правъ, той бѣше напълно правъ, защото всичко, което знаеше за мене, бѣше това, че можехъ да се сражавамъ и че бѣхъ се напилъ.

Но азъ имамъ много живъ темпераментъ. Веднага взехъ решение да го напустна. Но азъ бѣхъ твърде слабъ — той трѣбваше пакъ да ме сложи на легло. Още на следната сутринь той дойде при менъ и ми предложи да му стана съдружникъ. Той държеше едно фехтовално училище и стрелческа галерия. Сякашъ пръстъ божий се намѣси въ живота ми, а може би и така бѣше — кой знае?

Той се унесе въ мечти и като извади табакерата си, сви си една цигара. Следъ като я запали, той изведнажъ продължи:

— Тамъ, въ стаята на училището, ние обичахме да седимъ вечерно време, застанали на двата края на решетката на камината. Стаята бѣше на втория етажъ, спомнямъ си, имаше два прозореца и отъ нея се откриваше гледка само къмъ насрещнитѣ кѫщи. Мебелитѣ бѣха покрити съ картонени калъфи. Нѣщата по полицата никога не биваха разбутвани, тѣ бѣха на Ейли — полусчупени кутии съ пеперуди, една мъртва жаба въ една бутилка, едно конско копито покрито съ станиолъ, нѣколко черупки сѫщо, и една картонена кутия съ три пъстри яйца въ нея. — Той пушеше гнѣвно и пуфканията му приличаха на остри въздишки.

Далтонъ беше влюбенъ въ нея[1]. Той никога не се умаряше да ми говори за нея, а азъ никога не се умаряхъ да слушамъ. Имахме доста голѣмъ брой ученици, но вечерь, когато сѣдахме въ стаята и пушехме, разговорътъ ни рано или късно започваше да се върти около нея. Нейната спалня бѣше съседна на тази стая; той ме въведе въ нея и ми показа една малка тѣсна стая, съ ширината на коридоръ, чиста и бѣла, съ единъ портретъ на майка й надъ леглото й и съ една праздна кошница за куче или котка.

Той пакъ прекѫсна съ видъ на досада и сетне подкачи отново съ строгъ тонъ, сякашъ се мѫчеше да обвърже самъ себе си съ разказа за тия извънредно забележителни, споредъ него факти:

— Тогава тя бѣше на петнадесеть години, — майка й бѣше умрѣла преди дванадесеть години, — лицето й бѣше красиво, приличаше на лицето на майка й; нейната смърть бѣше станала причина Далтонъ да дойде да се бие съ насъ.

Е добре, съръ, единъ день презъ августъ, когато времето бѣше много горещо, той предложи да направимъ единъ излетъ въ околностьта. И какво мислите, кѫдето отидохме, на вратата излѣзе да ни посрещне Ейли съ синьо боне и съ синя рокля — синьото бѣше нейниятъ любимъ цвѣтъ. Азъ се ядосахъ на Далтонъ, задето не бѣше ми казалъ, че ще я видимъ. Дрехитѣ ми не ми стояха добре, косата ми се нуждаеше отъ подстригване. Тя бѣше черна тогава, съръ, — добави той, като чертаеше съ бастуна си нѣкаква рисунка въ тъмнината. — Тя имаше една малка кола теглена отъ магаре; тя караше и докато ние вървѣхме, единиятъ отъ едната, другиятъ отъ другата страна, тя постоянно ме гледаше изподъ своето слънчево боне. Трѣбва да ви кажа, че тя никога не се смѣеше — очитѣ й играеха, бузитѣ й ставаха розови, а косата й се тресѣше около шията й, но тя никога не се смѣеше. Нейната стара бавачка, Люси, една твърде дебела, добра жена, бѣше се оженила за собственика на странноприемницата въ онова село. Никога не съмъ виждалъ нѣщо подобно на тази странноприемница: пълзящи растения се виеха чакъ до покрива! А благоуханието — азъ съмъ много чувствителенъ къмъ благоухания!

Главата му се отпусна и цигарата падна отъ рѫката му. Единъ влакъ, който минаваше подъ насъ, пръсна цѣлъ рой искри. Той трепна и продължи:

— Взехме закуската си въ гостната стая — спомнямъ си тази стая много добре, защото най-щастливитѣ дни на живота си следъ това прекарахъ въ тази странноприемница… Следъ закуската отидохме на една ливада и моятъ приятель Далтонъ заспа. Едно чудно-хубаво нѣщо се случи тогава. Ейли ми пошепна:

— Нека прекараме хубаво времето си!

Тя ме взе и ние направихме една великолепна разходка. Рѣката течеше наблизо. Приятна рѣка е вашата рѣка Темза, тъй спокойна и широка. Тя е като духа на вашия народъ. Азъ бѣхъ очарованъ, забравихъ своя приятель и не мислѣхъ вече за нищо друго, освенъ за това, какъ да я запазя за себе си. Деньтъ бѣше тъй хубавъ! Има дни, които сѫ адски, но този день бѣше наистина божественъ. Тя ме заведе до едно малко езеро подъ едно брѣстово дърво и ние ровихме въ него, ние двамата, цѣлъ часъ, за да търсимъ едни малки червени червейчета за храна на нѣкакво създание, което имаше тя. Намирахме ги въ тинята и когато тя се навеждаше, кѫдритѣ й падаха въ очитѣ й. Ако можехте да я видите тогава, струва ми се, съръ, че бихте казали, че е като първата гледка на пролѣтьта…

Следъ това пихме чай, всички заедно, въ високата трева подъ нѣкакви плодни дървета. Ако имахъ даръ слово, има нѣща, които бихъ могълъ да нарека…

Той се приведе, сякашъ отъ уважение къмъ тѣзи неизречени спомени.

— Здрачь припадна, докато още седѣхме тамъ. Чудно-хубаво нѣщо е здрачьта на село! Стана време да си вървимъ. Наблизо имаше една алея отъ дървета — като нѣкаква черква съ прозорецъ на дъното, презъ който минава златна свѣтлина. Азъ се разхождахъ нагоре-надолу съ нея.

— Ще дойдете ли пакъ? — пошепна тя и изведнажъ извърна нагоре лицето си, за да я цѣлуна.

Азъ я цѣлунахъ така, каточе бѣше малко дете. А когато се сбогувахме, очитѣ й гледаха къмъ мене презъ рамото на баща й и въ тѣхъ имаше изненада и скръбь. „Защо си отивате?“ — изглеждаше да казватъ тѣ… — Но трѣбва да ви кажа, — продължи той бързишкомъ, — за едно нѣщо, което се случи, преди да бѣхме извървѣли сто метра. Ние пушехме лулитѣ си и азъ мислѣхъ за нея, — когато тя изкочи измежду живия плетъ и застана предъ насъ. Далтонъ извика:

— Какво търсишъ пакъ тука, лудо момиче?

Тя се впусна къмъ него и го прегърна; но когато погледна къмъ мене, лицето й бѣше съвсемъ различно — най-безразличното, презрително лице, което можете да си представите — и това ме наскърби. Азъ не можехъ да разбера това, а човѣкъ се плаши отъ всичко, което не може да разбере.

Бележки

[1] Беше влюбенъ въ нея (в англ. оригинал was wrapped up in her) — я обожаваше; wrapped up — be so absorbed in something that one does not notice other people or things. — Бел.ел.кор.

III

“You will excuse me if I go back rather far. It was in ’74, when I had been ill with Cuban fever. To keep me alive they had put me on board a ship at Santiago, and at the end of the voyage I found myself in London. I had very little money; I knew nobody. I tell you, sir, there are times when it’s hard for a fighting man to get anything to do. People would say to me: ‘Afraid we’ve nothing for a man like you in our business.’ I tried people of all sorts; but it was true—I had been fighting here and there since ’60, I wasn’t fit for anything—” He shook his head. “In the South, before the war, they had a saying, I remember, about a dog and a soldier having the same value. But all this has nothing to do with what I have to tell you.” He sighed again and went on, moistening his lips: “I was walking along the Strand one day, very disheartened, when I heard my name called. It’s a queer thing, that, in a strange street. By the way,” he put in with dry ceremony, “you don’t know my name, I think: it is Brune—Roger Brune. At first I did not recognise the person who called me. He had just got off an omnibus—a square-shouldered man with heavy moustaches, and round spectacles. But when he shook my hand I knew him at once. He was a man called Dalton, who was taken prisoner at Gettysburg; one of you Englishmen who came to fight with us—a major in the regiment where I was captain. We were comrades during two campaigns. If I had been his brother he couldn’t have seemed more pleased to see me. He took me into a bar for the sake of old times. The drink went to my head, and by the time we reached Trafalgar Square I was quite unable to walk. He made me sit down on a bench. I was in fact—drunk. It’s disgraceful to be drunk, but there was some excuse. Now I tell you, sir” (all through his story he was always making use of that expression, it seemed to infuse fresh spirit into him, to help his memory in obscure places, to give him the mastery of his emotions; it was like the piece of paper a nervous man holds in his hand to help him through a speech), “there never was a man with a finer soul than my friend Dalton. He was not clever, though he had read much; and sometimes perhaps he was too fond of talking. But he was a gentleman; he listened to me as if I had been a child; he was not ashamed of me—and it takes a gentleman not to be ashamed of a drunken man in the streets of London; God knows what things I said to him while we were sitting there! He took me to his home and put me to bed himself; for I was down again with fever.” He stopped, turned slightly from me, and put his hand up to his brow. “Well, then it was, sir, that I first saw her. I am not a poet and I cannot tell you what she seemed to me. I was delirious, but I always knew when she was there. I had dreams of sunshine and cornfields, of dancing waves at sea, young trees—never the same dreams, never anything for long together; and when I had my senses I was afraid to say so for fear she would go away. She’d be in the corner of the room, with her hair hanging about her neck, a bright gold colour; she never worked and never read, but sat and talked to herself in a whisper, or looked at me for a long time together out of her blue eyes, a little frown between them, and her upper lip closed firm on her lower lip, where she had an uneven tooth. When her father came, she’d jump up and hang on to his neck until he groaned, then run away, but presently come stealing back on tiptoe. I used to listen for her footsteps on the stairs, then the knock, the door flung back or opened quietly—you never could tell which; and her voice, with a little lisp, ‘Are you better today, Mr. Brune? What funny things you say when you’re delirious! Father says you’ve been in heaps of battles!’”

He got up, paced restlessly to and fro, and sat down again. “I remember every word as if it were yesterday, all the things she said, and did; I’ve had a long time to think them over, you see. Well, I must tell you, the first morning that I was able to get up, I missed her. Dalton came in her place, and I asked him where she was. ‘My dear fellow,’ he answered, ‘I’ve sent Eilie away to her old nurse’s inn down on the river; she’s better there at this time of year.’ We looked at each other, and I saw that he had sent her away because he didn’t trust me. I was hurt by this. Illness spoils one. He was right, he was quite right, for all he knew about me was that I could fight and had got drunk; but I am very quick-tempered. I made up my mind at once to leave him. But I was too weak—he had to put me to bed again. The very next morning he came and proposed that I should go into partnership with him. He kept a fencing-school and pistol-gallery. It seemed like the finger of God; and perhaps it was—who knows?” He fell into a reverie, and taking out his caporal, rolled himself a cigarette; having lighted it, he went on suddenly: “There, in the room above the school, we used to sit in the evenings, one on each side of the grate. The room was on the second floor, I remember, with two windows, and a view of nothing but the houses opposite. The furniture was covered up with chintz. The things on the bookshelf were never disturbed, they were Eilie’s—half-broken cases with butterflies, a dead frog in a bottle, a horse-shoe covered with tinfoil, some shells too, and a cardboard box with three speckled eggs in it, and these words written on the lid: ‘Missel-thrush from Lucy’s tree—second family, only one blown.’” He smoked fiercely, with puffs that were like sharp sighs.

“Dalton was wrapped up in her. He was never tired of talking to me about her, and I was never tired of hearing. We had a number of pupils; but in the evening when we sat there, smoking—our talk would sooner or later—come round to her. Her bedroom opened out of that sitting—room; he took me in once and showed me a narrow little room the width of a passage, fresh and white, with a photograph of her mother above the bed, and an empty basket for a dog or cat.” He broke off with a vexed air, and resumed sternly, as if trying to bind himself to the narration of his more important facts: “She was then fifteen—her mother had been dead twelve years—a beautiful, face, her mother’s; it had been her death that sent Dalton to fight with us. Well, sir, one day in August, very hot weather, he proposed a run into the country, and who should meet us on the platform when we arrived but Eilie, in a blue sun-bonnet and frock—flax blue, her favourite colour. I was angry with Dalton for not telling me that we should see her; my clothes were not quite—my hair wanted cutting. It was black then, sir,” he added, tracing a pattern in the darkness with his stick. “She had a little donkey-cart; she drove, and, while we walked one on each side, she kept looking at me from under her sunbonnet. I must tell you that she never laughed—her eyes danced, her cheeks would go pink, and her hair shake about on her neck, but she never laughed. Her old nurse, Lucy, a very broad, good woman, had married the proprietor of the inn in the village there. I have never seen anything like that inn: sweetbriar up to the roof! And the scent—I am very susceptible to scents!” His head drooped, and the cigarette fell from his hand. A train passing beneath sent up a shower of sparks. He started, and went on: “We had our lunch in the parlour—I remember that room very well, for I spent the happiest days of my life afterwards in that inn.... We went into a meadow after lunch, and my friend Dalton fell asleep. A wonderful thing happened then. Eilie whispered to me, ‘Let’s have a jolly time.’ She took me for the most glorious walk. The river was close by. A lovely stream, your river Thames, so calm and broad; it is like the spirit of your people. I was bewitched; I forgot my friend, I thought of nothing but how to keep her to myself. It was such a day! There are days that are the devil’s, but that was truly one of God’s. She took me to a little pond under an elm-tree, and we dragged it, we two, an hour, for a kind of tiny red worm to feed some creature that she had. We found them in the mud, and while she was bending over, the curls got in her eyes. If you could have seen her then, I think, sir, you would have said she was like the first sight of spring.... We had tea afterwards, all together, in the long grass under some fruit-trees. If I had the knack of words, there are things that I could say.” He bent, as though in deference to those unspoken memories. “Twilight came on while we were sitting there. A wonderful thing is twilight in the country! It became time for us to go. There was an avenue of trees close by—like a church with a window at the end, where golden light came through. I walked up and down it with her. ‘Will you come again?’ she whispered, and suddenly she lifted up her face to be kissed. I kissed her as if she were a little child. And when we said good-bye, her eyes were looking at me across her father’s shoulder, with surprise and sorrow in them. ‘Why do you go away?’ they seemed to say.... But I must tell you,” he went on hurriedly, “of a thing that happened before we had gone a hundred yards. We were smoking our pipes, and I, thinking of her—when out she sprang from the hedge and stood in front of us. Dalton cried out, ‘What are you here for again, you mad girl?’ She rushed up to him and hugged him; but when she looked at me, her face was quite different—careless, defiant, as one might say—it hurt me. I couldn’t understand it, and what one doesn’t understand frightens one.”