Джон Голсуърти
Рицарьтъ (6)

John Galsworthy
A Knight (6)

VI

— На следния день се върнахме обратно въ Лондонъ. Живѣехме съвсемъ близо до училището и следъ около петь-шесть дена Далтонъ дойде да вечеря у насъ. Той би идвалъ всѣки день, ако не бѣше отъ оня родъ хора, които не умѣятъ да си доставятъ удоволствия. По това време имахме повече ученици отъ всѣки другъ пѫть. Въ свободното си време учехъ жена си да фехтова. Никога не бѣхъ виждалъ толкова пъргавъ и бързъ човѣкъ или толкова красивъ, каквато бѣше тя въ своя фехтоваленъ костюмъ и съ своитѣ бродирани обувки.

Бѣхъ напълно щастливъ. Когато осѫществи своитѣ желания, човѣкъ става безгриженъ и самодоволенъ. Бѣхъ, обаче, бдителенъ, защото знаехъ, че съмъ естествено, себиченъ човѣкъ. Мѫчехъ се да си наредя така времето и да си пестя така паритѣ, че да й давамъ колкото е възможно повече удоволствия. Това, което по това време тя обичаше повече отъ всичко въ свѣта, бѣше ездата. Купихъ й единъ конь и вечерно време презъ пролѣтьта и лѣтото двамата ездѣхме заедно. Но когато деньтъ стана твърде кѫсъ и не можеше да се излиза късно на езда, тя ездѣше сама, на голѣми разстояния, а понѣкога прекарваше цѣлия день на седлото и се връщаше тъй уморена, че едва можеше да се изкачва по стълбитѣ — и азъ не мога да кажа, че това ми се харесваше. Това ме правѣше нервенъ, тя бѣше тъй своенравна, но не смѣтахъ, че е право да й се мѣся. Имахъ сума грижи за пари, защото, макаръ да работѣхъ усилено и да печелѣхъ повече отъ всѣки другъ пѫть, изглеждаше, че паритѣ никога не ми стигатъ. Разбира се, полагахъ грижи да спестя нѣщо, но ние нѣмахме дете, и това ми бѣше едно безспокойство. Тя ставаше по-красива отъ всѣкога и струва ми се, че бѣше щастлива.

Правило ли ви е впечатление нѣкога, че всѣки отъ насъ живѣе на рѫба на нѣкой вулканъ? Струва ми се, че нѣма човѣкъ, който да нѣма известна страсть или интересъ тъй силни, че да смѣта всичко останало за нищо. Разбира се, човѣкъ може да си изживѣе цѣлия животъ, безъ да открие това. Но нѣкои отъ насъ…! Азъ не се оплаквамъ; каквото е станало, станало е.

Той нахлупи по-низко надъ очитѣ си шапката си и вкопчи здраво рѫцетѣ си надъ дръжката на бастуна си. Той приличаше на човѣкъ, който пришпорва коня си къмъ нѣкаква безнадеждна цель, не желаейки да печели време отъ страхъ, че може да си счупи главата въ последния моментъ.

— Презъ пролѣтьта на седемдесеть и осма година при мене дойде единъ новъ ученикъ, единъ младъ човѣкъ на двадесеть и една година, който се готвѣше да постѫпи въ войската. Азъ го обикнахъ и направихъ всичко, каквото можехъ, за да го направя майсторъ на сабята. Но у него имаше нѣкакво извратено безразсѫдство; за нѣколко минути той напрѣгаше всичкото си внимание, сетне ставаше извънредно безгриженъ. „Франсизъ, — казвахъ азъ, — ако бѣхъ на ваше мѣсто, щѣхъ да се срамувамъ“. „Мистъръ Брюнъ, — отговаряше ми той, — защо трѣбва да се срамувамъ? Азъ не съмъ се създалъ самъ“. Богъ ми е свидетель, че искамъ да бѫда справедливъ къмъ него; той имаше добро сърдце. Единъ день той потегли съ кола нагоре и донесе въ нея своето бедно куче, което бѣше избѣгало^[1] и сега умираше. За половинъ часъ той се затвори съ неговия трупъ и ние можехме да го чуемъ какъ хълца като дете. Сетне той излѣзе съ съвсемъ зачервени очи и извика:

— Зная кѫде ще намѣря този звѣръ, който го е отвлѣкълъ^[2]!

И изкочи навънъ. Той имаше хубави италиански очи; лека фигура, не много висока; тъмна коса, малки, тъмни мустачки, а устнитѣ му бѣха винаги малко разтворени, — това именно, и неговата походка, и начинътъ, по който спущаше клепкитѣ си, му придаваха единъ особенъ, нѣженъ и гордъ видъ. Обичахъ да му казвамъ, че отъ него никога нѣма да излѣзе войникъ!

— О, — отговаряше той, — и това ще стане, когато му дойде времето!

Той вѣрваше въ нѣкакво особено щастие, което ще направи за него всичко, когато му дойде времето.

Единъ день той дойде при мене, когато давахъ урокъ на Ейли. Тогава за пръвъ пѫть тѣ се видѣха. Следъ това той започна да идва по-често и понѣкога оставаше да вечеря съ насъ. Не искамъ да отричамъ, съръ, че се радвахъ, когато той идваше; мислѣхъ, че това е хубаво за Ейли. Може ли да има нѣщо по-отвратително, — избухна той, — отъ една самодоволна слѣпота? Има хора, които казватъ: „Бедниятъ човѣкъ, той има такава вѣра!“ Вѣра, съръ! Заблуда! Азъ бѣхъ глупакъ — а на този свѣтъ човѣкъ плаща за глупоститѣ си…

Дойде лѣтото; и единъ сѫботенъ день рано презъ юний Ейли, азъ и Франсизъ — не искамъ да ви казвамъ другото му име — излѣзохме на езда. Презъ нощьта бѣше валѣло; нѣмаше прахъ, а ето че изгрѣ и слънцето — великолепенъ день! Ездихме дълго време. Около седемь часа потеглихме обратно — бавно, защото още бѣше горещо, а предъ насъ бѣше цѣлиятъ хладъ на нощьта.

Бѣше деветь часа, когато стигнахме въ Ричмондъ Паркъ. И въ този чудно-хубавъ полумракъ, когато сърнитѣ се движеха кротко, вие бихте могли да помислите, че тѣ сѫ привидения. Ние сѫщо бѣхме мълчаливи — голѣмитѣ дървета иматъ такова въздействие върху мене…

Кой може да каже кога ще дойде нѣкоя промѣна? Като полъхъ на вѣтъра старото отминава и новото се изпрѣчва предъ васъ. Сега ще ви разправя за такава една промѣна. Безъ никакъвъ предупредителенъ знакъ Ейли подкара коня си въ галопъ.

— Какво правишъ? — извикахъ.

Тя погледна назадъ съ усмивка, а следъ това и той се стрелна покрай мене. Каточе оса бѣше ожилила и двамата: тѣ галопираха надъ паднали дървета, подъ низко увиснали клони, изкачваха се и се спущаха по хълмоветѣ. И азъ трѣбваше да наблюдавамъ тази лудость! Моятъ конь не бѣше толкова бързъ. Азъ ездѣхъ като демонъ, но останахъ далечъ задъ тѣхъ.

Азъ не съмъ човѣкъ, който гледа спокойно на нѣщата. Когато най-сетне ги настигнахъ, отъ гнѣвъ не можехъ да говоря. Тѣ ездѣха редомъ, единъ до другъ, отпустнали юздитѣ на врата на конетѣ, и се гледаха единъ другъ въ лицето.

— Трѣбва да внимавашъ! — казахъ азъ.

— Да внимавамъ! — извика тя. — Животътъ не е само внимаване!

Гнѣвътъ ми се изпари. Азъ изостанахъ назадъ, както прислужникъ езди следъ господарката си… Ревность! Нѣма по-безкрайно или по-черно мѫчение… Презъ тия минути стотици работи ми дойдоха на умъ, — стотици спомени, вѣрни, невѣрни — но какво можехъ да направя? Душата ми бѣше отровена. Опитахъ се да намѣря оправдание предъ себе си. Абсурдно бѣше да се мислятъ такива нѣща! Това не приличаше на единъ мѫжъ… Дори ако всичко е вѣрно, човѣкъ би трѣбвало да се опита да бѫде джентлеменъ! Но на тази дума азъ започнахъ да се смѣя; да, съръ, смѣехъ се на тази дума.

Той говорѣше все по-бързо, сякашъ изливаше сърдцето си не предъ единъ живъ слушатель, а въ нощьта.

— Тази нощь не можахъ да спя. Да лежа до нея съ тѣзи мисли въ главата си бѣше невъзможно! Извинихъ се и останахъ да се занимавамъ съ нѣкакви книжа. Най-тежкото нѣщо въ живота е, да виждашъ какъ едно нѣщо идва, а ти не си въ състояние да направишъ нищо, за да го предотвратишъ. Какво можехъ да направя? Забелязвали ли сте какъ хората могатъ да се отчуждатъ напълно, безъ да кажатъ нито дума? За това е потрѣбна само една дума…

Още на следния день тя каза:

— Искамъ да ида у Люсини.

— Сама?

— Да.

По това време бѣхъ решилъ, че тя трѣбва да прави точно каквото си иска. Може би действувахъ погрѣшно; не зная какво би трѣбвало да прави човѣкъ въ такъвъ случай. Но преди тя да излѣзе, азъ й казахъ:

— Ейли, какво е това?

— Не зная, — отговори тя.

И азъ я цѣлунахъ — това бѣше всичко… Мина единъ месецъ; пишехъ й почти всѣки день и получавахъ кѫси писма отъ нея, въ които ми разправяше много малко за себе си. Далтонъ ми създаваше голѣма мѫка, защото не можехъ да му кажа; той имаше убеждението, че тя ще стане майка.

— Ахъ, Брюнъ, — казваше той, — моята бедна жена бѣше точно такава.

Животътъ, съръ, е нѣщо иронично!… Той, — за менъ е трудно да произнасямъ името му, — идваше въ училището два-три пѫти въ седмицата. Често пѫти мислѣхъ, че виждамъ нѣкаква промѣна, нѣкаква цель — каточе прозираше презъ неговото безразсѫдство; нѣкаква ярость изглеждаше да се заражда у него, сякашъ се чувствуваше нараненъ отъ моята шпага. Изпитвахъ нѣкаква особена радость при мисъльта, че съмъ майсторъ и че всѣка минута мога да сваля като сламка отъ рѫката му неговата шпага. Срамувахъ се — и все пакъ се гордѣехъ съ това. Ревностьта е низко нѣщо, съръ, — низко, долно нѣщо! Когато ме попита где е жена ми, азъ му казахъ, защото бѣхъ твърде гордъ, за да скрия това. Скоро следъ това той престана да идва вече въ училището.

Една сутринь, когато не можехъ повече да понасямъ това, писахъ и съобщихъ, че ще ида при нея. Не искахъ да й се натрапвамъ, затова я молѣхъ да излѣзе да се видимъ въ овощната градина на старата кѫща, която наричахме манастиръ. Молѣхъ я да бѫде тамъ въ четири часа. Винаги съмъ смѣталъ, че единъ мѫжъ не трѣбва нито да изпросва нѣщо отъ една жена, нито да го получава отъ нея съ насилие. Женитѣ сѫ великодушни — тѣ даватъ каквото могатъ да дадатъ. Запечатахъ писмото си и самъ го предадохъ въ пощата.

По цѣлия пѫть, като отивахъ къмъ овощната градина, азъ си мислѣхъ: „Тя трѣбва да дойде — тя сигурно ще дойде!“

VI

“We went back to London the next day; we lived quite close to the school, and about five days a week Dalton came to dine with us. He would have come every day, if he had not been the sort of man who refuses to consult his own pleasure. We had more pupils than ever. In my leisure I taught my wife to fence. I have never seen any one so lithe and quick; or so beautiful as she looked in her fencing dress, with embroidered shoes.

“I was completely happy. When a man has obtained his desire he becomes careless and self-satisfied; I was watchful, however, for I knew that I was naturally a selfish man. I studied to arrange my time and save my money, to give her as much pleasure as I could. What she loved best in the world just then was riding. I bought a horse for her, and in the evenings of the spring and summer we rode together; but when it was too dark to go out late, she would ride alone, great distances, sometimes spend the whole day in the saddle, and come back so tired she could hardly walk upstairs—I can’t say that I liked that. It made me nervous, she was so headlong—but I didn’t think it right to interfere with her. I had a good deal of anxiety about money, for though I worked hard and made more than ever, there never seemed enough. I was anxious to save—I hoped, of course—but we had no child, and this was a trouble to me. She grew more beautiful than ever, and I think was happy. Has it ever struck you that each one of us lives on the edge of a volcano? There is, I imagine, no one who has not some affection or interest so strong that he counts the rest for nothing, beside it. No doubt a man may live his life through without discovering that. But some of us—! I am not complaining; what is—is.” He pulled the cap lower over his eyes, and clutched his hands firmly on the top of his stick. He was like a man who rushes his horse at some hopeless fence, unwilling to give himself time, for fear of craning at the last moment. “In the spring of ’78, a new pupil came to me, a young man of twenty-one who was destined for the army. I took a fancy to him, and did my best to turn him into a good swordsman; but there was a kind of perverse recklessness in him; for a few minutes one would make a great impression, then he would grow utterly careless. ‘Francis,’ I would say, ‘if I were you I should be ashamed.’ ‘Mr. Brune,’ he would answer, ‘why should I be ashamed? I didn’t make myself.’ God knows, I wish to do him justice, he had a heart—one day he drove up in a cab, and brought in his poor dog, who had been run over, and was dying: For half an hour he shut himself up with its body, we could hear him sobbing like a child; he came out with his eyes all red, and cried: ‘I know where to find the brute who drove over him,’ and off he rushed. He had beautiful Italian eyes; a slight figure, not very tall; dark hair, a little dark moustache; and his lips were always a trifle parted—it was that, and his walk, and the way he drooped his eyelids, which gave him a peculiar, soft, proud look. I used to tell him that he’d never make a soldier! ‘Oh!’ he’d answer, ‘that’ll be all right when the time comes! He believed in a kind of luck that was to do everything for him, when the time came. One day he came in as I was giving Eilie her lesson. This was the first time they saw each other. After that he came more often, and sometimes stayed to dinner with us. I won’t deny, sir, that I was glad to welcome him; I thought it good for Eilie. Can there be anything more odious,” he burst out, “than such a self-complacent blindness? There are people who say, ‘Poor man, he had such faith!’ Faith, sir! Conceit! I was a fool—in this world one pays for folly....

“The summer came; and one Saturday in early June, Eilie, I, and Francis—I won’t tell you his other name—went riding. The night had been wet; there was no dust, and presently the sun came out—a glorious day! We rode a long way. About seven o’clock we started back-slowly, for it was still hot, and there was all the cool of night before us. It was nine o’clock when we came to Richmond Park. A grand place, Richmond Park; and in that half-light wonderful, the deer moving so softly, you might have thought they were spirits. We were silent too—great trees have that effect on me....

“Who can say when changes come? Like a shift of the wind, the old passes, the new is on you. I am telling you now of a change like that. Without a sign of warning, Eilie put her horse into a gallop. ‘What are you doing?’ I shouted. She looked back with a smile, then he dashed past me too. A hornet might have stung them both: they galloped over fallen trees, under low hanging branches, up hill and down. I had to watch that madness! My horse was not so fast. I rode like a demon; but fell far behind. I am not a man who takes things quietly. When I came up with them at last, I could not speak for rage. They were riding side by side, the reins on the horses’ necks, looking in each other’s faces. ‘You should take care,’ I said. ‘Care!’ she cried; ‘life is not all taking care!’ My anger left me. I dropped behind, as grooms ride behind their mistresses.... Jealousy! No torture is so ceaseless or so black.... In those minutes a hundred things came up in me—a hundred memories, true, untrue, what do I know? My soul was poisoned. I tried to reason with myself. It was absurd to think such things! It was unmanly.... Even if it were true, one should try to be a gentleman! But I found myself laughing; yes, sir, laughing at that word.” He spoke faster, as if pouring his heart out not to a live listener, but to the night. “I could not sleep that night. To lie near her with those thoughts in my brain was impossible! I made an excuse, and sat up with some papers. The hardest thing in life is to see a thing coming and be able to do nothing to prevent it. What could I do? Have you noticed how people may become utter strangers without a word? It only needs a thought.... The very next day she said: ‘I want to go to Lucy’s.’ ‘Alone?’ ‘Yes.’ I had made up my mind by then that she must do just as she wished. Perhaps I acted wrongly; I do not know what one ought to do in such a case; but before she went I said to her: ‘Eilie, what is it?’ ‘I don’t know,’ she answered; and I kissed her—that was all.... A month passed; I wrote to her nearly every day, and I had short letters from her, telling me very little of herself. Dalton was a torture to me, for I could not tell him; he had a conviction that she was going to become a mother. ‘Ah, Brune!’ he said, ‘my poor wife was just like that.’ Life, sir, is a somewhat ironical affair...! He—I find it hard to speak his name—came to the school two or three times a week. I used to think I saw a change, a purpose growing up through his recklessness; there seemed a violence in him as if he chafed against my blade. I had a kind of joy in feeling I had the mastery, and could toss the iron out of his hand any minute like a straw. I was ashamed, and yet I gloried in it. Jealousy is a low thing, sir—a low, base thing! When he asked me where my wife was, I told him; I was too proud to hide it. Soon after that he came no more to the school.

“One morning, when I could bear it no longer, I wrote, and said I was coming down. I would not force myself on her, but I asked her to meet me in the orchard of the old house we called the Convent. I asked her to be there at four o’clock. It has always been my belief that a man must neither beg anything of a woman, nor force anything from her. Women are generous—they will give you what they can. I sealed my letter, and posted it myself. All the way down I kept on saying to myself, ‘She must come—surely she will come!’”