Кристин Хармел
Рим, моя любов (9)

Девета глава

Час по-късно ресторантът отвори за обяд, а аз бях изписала четири страници молба за наемане на стая, която Карина ми връчи и ме отведе във вътрешния двор, за да я попълня. Освен въпрос за постоянния ми адрес и три лица за връзка, трябваше да упомена коя е любимата ми храна, кой е най-лошият ми детски спомен и каква е зодията ми.

В какво се забърках?

След като ми донесе огромен сладолед във фунийка, нектар от кайсии и още едно капучино, Карина ме остави и дойде пак при мен във вътрешния двор в единайсет и трийсет, за да провери справила ли съм се с документа.

— Meraviglioso! — възкликна възторжено, когато й го подадох. Започна да го чете съсредоточено. И тогава по лицето й премина сянка.

— Майка ти е изоставила семейството си! — погледна ме изненадано тя.

Почувствах се неловко. Защо ли отговорих толкова искрено на въпроса за моето детство?

— Не биваше да го пиша — дръпнах се аз. — Това е минало.

— Не, не! Ужасно е. Каква е тази майка, дето изоставя децата си? Не мога да си представя.

Не отговорих.

— Заради този факт да разчитам ли на теб?

— Моля? Да, разбира се.

Лицето й омекна.

— Не ми се ще да избягаш, без да си платиш наема.

— Аз не съм като майка си — отвърнах рязко.

Тя ме погледна изпитателно.

— Не — каза след малко и кимна. — По всяка вероятност не си. — Зачете се отново в документа. — Виждам, че си Рак. Много добре. Аз пък съм Риби. Ще се разбираме.

Вдигнах вежда в очакване, че ще се изсмее и ще каже, че си прави шега. Но тя беше съвсем сериозна.

— Готово — произнесе се най-накрая. — Реших. Даваш ми половината наем сега, другата след две седмици. Съгласна ли си?

— Сега веднага ли?

Тя като че ли се озадачи.

— Естествено. Парите у теб ли са?

Поколебах се. Не беше ли истинска глупост? Колкото и да ми се струваше изгодно, за пръв път виждах тази жена. Но имаше нещо у нея, което ме караше да си мисля, че е почтена. Вярно е, че постъпих глупаво и взех решение, каквото у дома никога не би ми минало през ум. Но с шестото си чувство усещах, че е правилното.

— Да — отговорих. Извадих портмонето си и преброих в протегнатата длан на Карина десет банкноти по двайсет евро.

Като свърших да броя, тя се усмихна.

— Много добре. Тръгваме ли? Ще ти помогна с багажа. Съобщих на моя шеф, че ще ми трябва половин час, и той ме пусна. В момента нямаме много работа.

Кимнах, изправих се и протегнах ръка да хвана дръжката на куфара. Но Карина ме изпревари и го задърпа.

— Остави, мога и сама — възпротивих се.

Тя поклати глава.

— С пръст да те бутна, ще паднеш — подхвърли през рамо.

Тя вече го търкаляше по улицата. Беше необикновено силна. Подтичвах след нея с двете чанти на рамо — пътната и дамската. Карина дърдореше по време на целия път за местата и хората, покрай които минавахме: пазара за месо, откъдето си купувала колбаси, зарзаватчията, който надничал в пазвата й всеки път, щом се наведяла да си избере плод или зеленчук, магазина за вино, където й отбивали от цената, ако опитвала нов сорт вино. След като прекосихме на зигзаг по малките улички две карета с жилищни сгради, тя застана пред многоетажен, стар блок, с избеляла ръждивочервена фасада.

— Пристигнахме — каза тя.

Бръкна в джоба си, извади връзка ключове и пъхна един в ключалката. Масивната дървена врата скръцна и се открехна. Карина я бутна с цялата си тежест, като си помогна и с моя куфар, и залитна във фоайето.

— Понякога запъва — обясни тя. — Трябва да бутнеш.

Поклатих глава и влязох след нея. Тя се обърна да ме погледне.

— Ще ми помогнеш ли да качим куфара?

— Разбира се.

Влачихме моя куфар нагоре до третия етаж. Аз отново плувнах в пот, но Карина изглеждаше, както и преди.

— Почакай тук — каза ми.

Отключи вратата вдясно и аз проточих врат, за да хвърля поглед в апартамента й. Преди да затръшне вратата, успях да зърна само ръждивооранжевите стени, кремавите плочки на пода и няколко мебели от тъмно дърво, които изглежда се съчетаваха с гредите на тавана. Стори ми се подредено с по-изискан вкус, отколкото очаквах да е в дома на толкова смахната сервитьорка.

Появи се след минута и ми показа един-единствен ключ.

— Този е твоят — каза лаконично. Кимна към стълбището и добави: — На горния етаж.

Влачейки куфара, изкачихме още стълби. Карина отключи вратата точно до стълбите и я отвори.

— Добре дошла у дома — съобщи жизнерадостно.

Застанах на прага. Стаята беше миниатюрна; приличаше по-скоро на големичък килер, преобразен в апартамент. Имаше двойно легло с чекмеджета, залепено до насрещната стена. Тънки бели пердета се вееха пред голям панорамен прозорец над леглото. Отдясно имаше вратичка, вероятно за банята. Вляво зееше неголям сводест отвор!

— Води към кухничката — обясни Карина, забелязвайки погледа ми. — Там има и малка гардеробна, където можеш да подредиш дрехите си.

— В кухнята ли? — попитах неуверено.

— Не съм ти обещавала палат.

— Това определено не е палат — промърморих. В гърлото ми заседна буца, преглътнах и се огледах. Стаята беше по-малка и от спалнята ми в колежа.

— Малка е, знам — обади се Карина. — Но преди да се нацупиш, погледни през прозореца.

Поех дълбоко дъх, прекосих стаята и коленичих на леглото, за да дръпна пердетата. Ахнах от гледката, която се разкри.

Слънцето прежуряше улиците на Рим и от четвъртия етаж, където се намирах, виждах старинните улици, керемидените покриви, късите комини и дъговидните прозорци — единственият знак за днешното време. Точно пред мен се простираше улица с настилка от каменни блокове, с редици жилищни сгради от двете страни. В дъното й се мержелееше Пантеонът, огромен, с яки стени, носещи белезите на близо две хиляди години съществуване. Виждах три от внушителните колони на фасадата, основата на купола, който оставаше скрит зад съседните сгради.

— Красиво е — прошепнах.

Карина се усмихваше, когато се обърнах да я погледна. Вдигна рамене и разтвори ръце.

— Naturalmente — каза простичко. — Това е Рим.

* * *

Карина бързаше да се върне на работа и ме покани да тръгна с нея, но аз поклатих глава и й казах, че предпочитам да си извадя дрехите и да ги подредя. Всъщност исках да остана сама. Решението да се настаня в миниатюрния слугински апартамент на шантавата приятелка на лъжлив кретен от Ню Йорк ме тревожеше.

Карина каза, че след като й свърши смяната, ще се върне. Тя тръгна и около трийсет минути подреждах дрехите си в гардеробната в кухнята и прибирах в чекмеджетата бельото си.

Като свърших с настаняването, се загледах през отворения прозорец, наблюдавайки хората на улицата. Почувствах се като воайор, когато млади майки с разпуснати коси, облечени с дълги поли и с широки, веещи се ризи, минаха по улицата, стиснали за ръце едва проходилите си дечица, които се дърпаха към витрините на магазините. Две старици в черно, с глави допрени конспиративно, куцукаха, едната се подпираше на бастун, другата час по час отмяташе глава назад и се разсмиваше гърлено и така гръмко, че смехът й стигаше чак до четвъртия етаж. Двама възрастни мъже, единият с шапка за голф от туид, а другият с огромни слънчеви очила, седяха на масичка с шахматна дъска пред кафене точно под прозореца и мълчаливо започнаха да местят фигурите.

Апартаментът се намираше в странична уличка и макар че не беше далеч от туристическия маршрут, изгледът от моя прозорец беше съвсем по италиански градски. За миг, както гледах надолу, се почувствах едва ли не италианка, сякаш съзерцанието на тези сцени от всекидневния живот ме свързваше със специфичната атмосфера и мястото ми бе тук.

Помислих си да взема фотоапарата, който не беше виждал дневна светлина от сватбата на Беки. Уличните сцени там долу си просеха да бъдат уловени. Но и на това щеше да му дойде времето. Сега трябваше да поспя.

Спуснах щорите и дръпнах прозрачните пердета. Преоблякох се набързо с тениска и клин, завързах косата си на опашка и се мушнах под завивките на моето ново двойно легло.

Но независимо от прекомерната ми умора не можех да заспя, колкото и да се насилвах. Светлината зад щорите гаснеше, запалих нощната лампа и се опитах да почета, та дано да ми се доспи. Но за жалост сънят не идваше.

Най-накрая съвсем отчаяна, реших да взема едно от хапчетата за сън, които Крис натика в ръката ми, преди да замина. „В случай че ти потрябват в самолета“ — каза ми тя. Заявих, че никога не съм взимала силни приспивателни, но тя настоя с думите, че можели да направят живота ми по-лек.

Не ми се щеше да прибягвам до тях, но как иначе да подредя хаотичните си мисли. Глътнах хапчето и след минута почувствах въздействието му.

Най-после, когато часовникът на нощната масичка показваше десет вечерта, заспах.

* * *

— Събуждай се!

Събудих се изплашена от писклив глас на сантиметри от лицето ми. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите ми. Надигнах се рязко, седнах и изпищях.

— Rilassati! — каза Карина и се отдръпна със смях. — Спокойно!

Зяпнах ужасено смахнатата италианка и не можех да повярвам на очите си. Беше кацнала на ръба на леглото ми, без да изпитва ни най-малко неудобство за това, че е нахлула в апартамента на новата си квартирантка.

— Какво правиш тук? — попитах. Примигвах замаяно срещу нея. Стаята се въртеше пред очите ми. Не се досетих веднага, че съм под въздействието на хапчето за сън.

Тя ме гледаше недоумяващо.

— Събуждам те — каза бавно и отчетливо.

— Да, това го разбрах. Но защо ме будиш?

Тя се взря в мен за миг.

— Защото, мис Америка, не си излизала от стаята цял ден и цяла вечер. Стоиш тук и се самосъжаляваш. А това не е позволено в Рим.

— Моля?

Жената завъртя триумфално глава и измъкна изписани листове от диплите на полата си. Познах моята молба за наемане на апартамента й. Карина посочи един параграф към края на третата страница. Бях го прочела набързо и бях регистрирала само изискванията да връча седемдневно предупреждение, ако искам да удължа престоя си, да не разхищавам топлата вода, понеже използваме един и същи бойлер, да изхвърлям боклука на три дни, за да не замирише през отдушника в апартамента на Карина. Но сега тя сочеше към текст съвсем в края на листа. Примигнах няколко пъти, дойдох малко на себе си и се наведох да прочета.

„На квартирантката се забранява да се цупи“ — пишеше в договора с разкривения почерк на Карина.

— Сигурно ме поднасяш — рекох аз. — Включила си клауза за цупене ли?

Тя сви рамене.

— Никой не те е насилвал да го подписваш.

— Карина, едва разчетох твоя ужасен почерк — негодувах аз. — Това е нелепо.

— Трябваше да бъдеш по-благоразумна и да не подписваш нещо, което не си прочела. Размаха пръст. — Ами ако те бях заставила чрез подписа си да ми дадеш първородното си дете? Направо щеше да ми отстъпиш правата върху него.

Аз се вторачих в нея. Даже не знаех откъде да започна.

— Ти си побъркана.

Тя сви рамене и се ококори престорено невинно.

— Плюс всичко останало — продължих да мърморя, — при това положение явно няма да имам бебе.

Карина скочи на крака и ме стресна.

— Цупиш се! Самосъжаляваш се! Откъде знаеш какво ще ти донесе животът?

Аз мигах срещу нея.

— Все едно — каза след малко, като не отговорих, — време е.

Приглади дългата си черна коса и ме загледа, сякаш бях длъжна да знам какво има предвид.

— А?

— Време е — повтори тя.

— Време за какво?

Тя плесна с ръце. Подскочих стреснато.

— Време е да станеш и да излезеш! Време е да престанеш да се вайкаш! Време е да престанеш да се цупиш!

Поклатих глава и въздъхнах.

— Точно сега никак не ми е до това. А колко е часът?

Тя погледна часовника си.

— Единайсет.

— През нощта ли? — попитах скептично. Бях взела хапчето за сън само преди час. Нищо чудно, че се чувствах толкова замаяна. Сигурно бях заспала дълбоко.

— Si. Помързелува. Време е да станеш от леглото.

— Но…

— Никакво „но“! — прекъсна ме тя. — Ставай веднага. Ако до пет минути не си облечена, ще анулирам договора.

— Не можеш да го направиш!

Карина се подсмихна лукаво, разлисти договора и посочи драсканиците на четвърта страница. Там имаше следната клауза: „В случай на проявен мързел договорът може да бъде прекратен по преценка на хазяйката“.

— Моля? — викнах аз. — Тази точка я нямаше! Ти си я добавила!

Карина сви рамене.

— Предполагам, че никога няма да разберем дали е така. Но отдолу стои твоят подпис, мис Америка. Така че предлагам да станеш и незабавно да се облечеш.

Аз я зяпнах.

— Защо? Къде ще отидем?

Лицето й с широка уста светна.

— Излизаме — отвърна. — Ще се върна след пет минути.

Погледна ме предупредително още веднъж и се изниза през вратата. Полата й прошумоля, косата й се развя. И въпреки всичко след минута се усетих, че ставам и се запътвам към кухнята, за да прегледам с какви дрехи разполагам. „Няма да изляза — нашепваше ми един глас, — но ако все пак се съглася, тази широка бяла блуза и тясна пола ще ми стоят добре. Може би в допълнение с дългия златен синджир, обиците и гладиаторските сандали?“

Пет минути по-късно, когато Карина прекрачи моя праг, стоях в спалнята с гладко сресана на опашка коса, напълно облечена. Излизаше, че тази луда жена има някаква власт над мен.

— Леле — захили се тя, — много си готина!

Завъртях очи.

— Дори не знам защо правя, каквото ми кажеш.

— Защото знаеш, че съм права.

— Защото смятам, че си луда, и се страхувам да не ми се случи нещо, ако ти откажа.

Тя се усмихна загадъчно.

— Може и това да стане, но така или иначе, си облечена.

Огледа ме и се разсмя. Поклати глава.

— Вие, американките, сте смешни.

Погледнах се. Мислех си, че съм се докарала добре, особено като се има предвид, че се облякох в миниатюрна кухничка.

— Какво смешно намираш у мен?

Тя пак се разсмя.

— Нищо — завъртя очи. — Прелестна си.

Смутих се и мълчаливо я последвах навън, като се питах каква ли беля си навличам.