Кристин Хармел
Рим, моя любов (5)

Пета глава

Беки и Джей се върнаха от медения си месец на следващата сутрин и аз се срещнах с тях на вечеря у баща ми. Вече бяха проявили сто снимки и сестра ми бъбреше безспир и разказваше всяка подробност от тяхното пътешествие. Джей придоби отегчен вид, а клепачите на татко започнаха да се затварят на около шейсетата снимка, но аз се стараех да я слушам. Беше важно за нея, а аз винаги обръщах внимание на събитията, които бяха важни за сестра ми.

Преди с баща ми да доядем спагетите и зелената салата, които бях сготвила за вечеря, тя не престана да разправя истории за медения им месец. И чак когато се разположихме в гостната за кафето, най-после хвърлих бомбата.

— Заминавам за Италия в четвъртък — съобщих най-небрежно, криейки усмивката си зад чашата за кафе с надпис „Дъщерите са най-върховният дар на живота“, от която баща ми държеше да пия.

Беки се задави с кафето:

— Какво?

Джей изтри от ризата си пръските и повтори:

— Италия ли?

Баща ми само се усмихна.

— Добро момиче — произнесе се.

Погледнах Беки, Джей, след това доста дълго се гледахме с баща ми. Свих рамене.

— Беше прав — казах. — Може би наистина е нещо, което трябва да направя.

— Четвъртък ли? — каза Беки все така ококорена срещу мен. — Но това е след два дни.

Кимнах.

— Крис е виновна. Намери ми от онези евтини билети; дето се продават в последния момент. Но сигурно така е по-добре. Няма време да се измъчвам с колебания, нали?

— Страхотно — заклати глава Джей. — Италия! Охо!

— Но наистина е неочаквано, Кет — каза Беки и сложи ръка на неговата да го укроти. — Сигурна ли си?

Погледнах татко, после нея.

— Мислех, че идеята е твоя — обърнах й внимание аз.

— Ами, да. Но не смятах, че ще я осъществиш в действителност. Ти никога нищо не правиш.

Настъпи неловко мълчание за миг. Баща ми се покашля.

— Ето че го прави, и според мен е чудесно.

— Благодаря — казах тихо, като се почувствах изведнъж несигурна. Беки беше права. Беше съвсем нехарактерно за мен, съвсем безразсъдно. Сърцето ми взе да се свива. Но после тя плесна с ръце и ми се усмихна.

— Права си. Абсолютно. Звучи супер готино. Само завиждам, че не мога да дойда и аз.

— Къде ще отседнеш? — попита Джей.

— Не ми се ще да похарча цяло състояние, но все пак ще потърся приличен и сигурен хотел. Има наистина много хубави хотелчета близо до спирка на влака, в които стаите са по седемдесет и пет долара на вечер, което за Рим е приемливо. Като пресметна всичко, ще ми струва около две хиляди и петстотин долара.

Беки подсвирна.

— Божичко! Това са куп пари. Да речем два пъти колкото струваше нашият меден месец.

— Да, но аз заминавам за четири седмици. Всъщност не е толкова зле, като се има предвид колко ще стоя там.

— Имаш ли толкова пари? — попита сестра ми.

Вдигнах рамене, като се почувствах изведнъж неудобно от разговора. По цял ден говорех за парите на другите хора, но мразех да говоря за своите.

— Ще се оправя — усмихнах се вяло на татко. — Освен това за какво са кредитните карти?

— Охо! — възкликна Беки. После се засмя. — Страхотно. Браво на теб. — Млъкна, след което добави: — А ще се обадиш ли на онзи тип? Как му беше името? Франциско ли?

Преглътнах.

— Франческо — поправих я. — Да. Вече му изпратих имейл.

За втори път тази вечер челюстта на Беки буквално увисна.

— Нима? И това никак не е характерно за теб.

— Да, наистина, опитвам се да се измъкна поне малко от моята уютна черупка, разбираш ли?

— Божичко, леле! — поклати глава сестра ми. — Не знам какво да кажа.

— Аз знам — каза татко тежката си дума. — Гордея се с теб, миличка. Ще прекараш чудесно. — Вдигна чашата си с кафе. — За Кет.

— За Кет — повториха Беки и Джей и чашите ни звъннаха.

* * *

До четири часа на следващия ден бях така превъзбудена, че едва се съсредоточих върху работата си. Крис постоянно повтаряше, че докато ме няма, работата няма да избяга, и че „Пафър и Хамлин“ няма да фалира без мен. Знаех, че ме занася, но все пак бях неспокойна. Не бях отсъствала повече от няколко дни, откакто започнах да работя във фирмата. Ами ако някой от моите клиенти се нуждае от мен? Ами ако връхлети някое бедствие, докато ме няма?

— Винаги можем да се свържем по имейл с теб — успокояваше ме Крис с шеговито изражение. — И след като имаш триста способни колеги, все ще се намери кой да разреши евентуален проблем.

— Но…

— Никакво „но“ — отсече Крис. — Сериозно. Просто замини. Престани да се тревожиш. Прекарай безметежно поне веднъж в живота си.

Не отговорих на още две обаждания на Майкъл през същия ден и изтрих две съобщения, без да ги чуя. Изкушавах се да му кажа, че заминавам за Италия, но знаех, че не бива дори да мисля за този мъж. Свързах се с телефонната компания и помолих да ме включат в международна мрежа през следващите трийсет дни. Обадих се и на кабелната компания, за да преустановят услугата за един месец.

— Хей, има ли нещо, за което да не си помислила? — поклати развеселено глава Крис.

— Обичам всичко да е точно.

И тъкмо в този момент звънна мобилният ми телефон. Търсеше ме Беки. Тя никога не се обаждаше през деня, освен ако не се е случило нещо. Вдигнах телефона веднага.

— Кет? — Гласът й беше тих, звучеше някак отдалеч. Долових, че подсмърча.

— Беки? — попитах. — Добре ли си?

Крис ме погледна сепнато.

Сестра ми позамълча, преди да отговори:

— Всъщност не съм. Сгафих.

Затворих очи за миг. Толкова пъти бях чувала от нея тези думи.

— Какво се случи.

Чу се още подсмърчане.

— Ами… аз… ммм… взех назаем колата на госпожа Коен.

Въздъхнах. Госпожа Коен беше мила възрастна дама, чийто пудел Беки разхождаше от години.

— Беки, ти нямаш шофьорска книжка.

— Нямам.

— Е?

Тя замълча.

— Само исках да заведа Мици до Сентрал Парк за разходка. Нали знаеш, че не мога да я кача в метрото, понеже там не пускат кучета, и такси не мога да взема, защото нямам толкова пари.

— Таксито е по-евтино от паркинга там.

Не се сдържах да не възкликна заради липсата на логика в историята.

— Като че ли не мога да придумам някой хлапак от персонала на паркинга да си оставя колата за един час, докато разхождам кучето — присмя се Беки.

Обмислих положението. Така беше. Беки мигаше на парцали и мъжете се надпреварваха да й помагат. Когато аз мигах, хората си мислеха, че имам нужда от капки за очи.

— Така е — потвърдих. — Тогава какво се обърка?

Тя въздъхна тежко, тежко.

— Ами всичко беше идеално, карах си колата, докато онзи абсолютен кретен не ме засече и аз не свърнах вляво, за да не ме блъсне, така че завих към Бродуей и се насочих на север.

— Но Бродуей е на юг — уточних аз.

Беки замълча.

— Ъъъ, да. Там е проблемът.

— Врязала си се в насрещното движение на Бродуей ли? — попитах. Вдигнах поглед към Крис, която клатеше глава. „Типично“ — прочетох по устните й.

— Ъъъ — плачеше Беки.

— И? — подканих я.

— Удариха ме.

— О, Господи! Как си?

— Малко съм бинтована. Ще ми мине. Мици също, слава богу, е добре. Но колата…

— Смачкана ли е? — предположих аз.

— Не съвсем — каза тя веднага. — Но е доста зле. Говорих с един тип в сервиза и той каза, че ще намали цената, понеже съм се държала много мило с него и така нататък, но пак ще бъде скъпо да я поправи.

— Госпожа Коен няма ли застраховка? — попитах.

— Всъщност не й казах. Та тя вече не я кара. Имам предвид, че си е чиста загуба, ако питаш мен. Как може да се остави порше да гние в гаража?

— Разбила си порше ли? — попитах смаяно.

— Онзи тип ще я поправи — каза Беки сконфузено. — Човекът се кълне, че като я поправи, госпожа Коен дори няма да забележи.

Въздъхнах дълбоко.

— Какво искаш?

— Фактически нямам пари да платя поправката. Похарчихме всичко на сватбеното пътешествие. Кредитните ми карти са изпразнени.

— Не можеш ли да вземеш от госпожа Коен?

— Ами работата е там, че тя е приятелка с всичките стари дами, чиито кучета разхождам. Така че ако ми се ядоса, ще каже на приятелките си и аз ще загубя бизнеса си, който градя от пет години. Ще бъда разорена.

— Значи ми искаш пари назаем? — предположих аз.

— Само една малка сума — отвърна тя бързо. — Ще ти я върна. Заклевам се.

Позамълчах. Знаех, че ще се съглася. Винаги го правех. Бях измъквала Беки от най-различни каши поне дузина пъти. Но по-рано винаги имах нещичко, скътано под възглавницата. А сега, след като платих началната вноска за апартамента миналата година, след като използвах кредитните карти няколко месеца, за да икономисам за първите вноски по ипотеката, след като купих билети за отиване и връщане и заделих пари за хотел в Рим, възможностите ми бяха рязко намалели. Заради моята коректност ми разрешиха по-висок заем, отколкото се полагаше, но това означаваше също, че не можех да искам рефинансиране толкова скоро; бях превишила лимита.

— Колко ти трябват? — попитах. Затаих дъх в напрегнато очакване да чуя отговора.

— Две хиляди деветстотин петдесет и един долара и шейсет и пет цента — каза тя като скоропоговорка.

— Три хиляди долара! — повторих.

Челюстта на Крис увисна.

— Преувеличаваш — възрази Беки. — Не са чак толкова много. Освен това ще ти ги върна, Кет! Знаеш, че ще ти ги върна!

— Беки — казах натъртено, — не мога. Кредитните ми карти са празни.

Тя се умълча за малко.

— Празни ли?

— Задръж малко. — Проверих в моя сайт наличността на моите три кредитни карти и сметнах наум бързо. В трите общо имаше хиляда и петстотин долара. — Беки, имам само хиляда и петстотин.

— Но на мен ми трябват два пъти повече — разхълца се тя. — Ще загубя работата си. Ако загубя работата си, няма да можем да плащаме наема.

Затворих очи.

— Друга възможност нямаш ли?

— Не мога да поискам от татко.

И двете знаехме, че баща ни нямаше пари. Едва свързваше двата края. Беки не знаеше, но тази година на няколко пъти той закъсва и му заемах пари, за да плати наема си.

— Знам — въздъхнах.

Помислих малко. Хвърлих поглед към Крис, която само клатеше глава. Знаех точно какво й минава през ума. Щеше да се вбеси, ако още веднъж измъкнех Беки от поредната каша. Но Крис нямаше сестри. Никога не бе изпадала в подобно положение. Човек е длъжен да помогне на семейството си, ако има възможност.

Затворих сайта и отворих другия с хотели в Рим, който проучвах. Загледах се с копнеж.

— Дай ми пет минути и ще преведа сумата, разбрахме ли се?

— Благодаря ти — каза Беки с тъничко гласче. — Велика си. Обещавам, че ще ти ги върна.

— Знам — отговорих.

— Дай ми само номера на сметката и аз ще я кажа на човека — предложи услужливо тя. — Даже няма да се наложи да се разкарваш.

Казах й, че веднага ще й се обадя, после затворих бавно страницата с хотелите. Въведох няколко данни в компютъра и натиснах „enter“. Вдигнах поглед и видях, че Крис е точно там, където очаквах — стоеше зад мен и се взираше сърдито в екрана.

— Какво направи? — попита ядосано.

— Беки е катастрофирала с кола и има нужда от пари — смънках аз.

— Нали й каза, че нямаш пари.

— Казах й — не отрекох аз. Замълчах и прибавих: — Но тя има нужда от мен.

— И? — попита Крис нетърпеливо.

— И отказах хотела в Рим — отговорих тихо.

— Какво? Кет, ти си луда. Къде ще отседнеш?

— Не се налага непременно да замина — казах. — Може би това е знак. Сигурно така е предопределено. И кое е по-важно? Едно фриволно пътешествие? Или моята сестра?

— Въпросът е нелеп — сопна ми се Крис. — В случая пътешествието е по-важно. Твоята сестра непрекъснато иска от теб пари и услуги!

— Но нали затова е семейството.

— Не, не е затова, постоянно да се възползват от теб безотговорни, егоистични роднини — каза Крис. — А между другото билетите не могат да се сменят или връщат.

— Значи ще загубя деветстотин долара — отговорих. — Светът няма да свърши.

Крис въздъхна дълбоко.

— Колко имаш в картите?

— За хотел няма да стигнат — отговорих. — Просто не е речено да отида.

Тя впи за миг поглед в мен.

— Няма да стане — промърмори.

Застана до стола ми и ме избута встрани. Отвори моята поща и намери последното писмо от Франческо. Написа отговор и преди да видя какво е написала, го изпрати.

— Какво написа? — попитах.

Тя скръсти ръце предизвикателно.

— Теб не те засяга.

Бутнах я и отворих „изпратени съобщения“.

Зяпнах ужасено, като видях какво е написала:

„Здравей, Франческо. Направих наистина глупава грешка и дадох назаем пари на сестра си. Сега не мога да си позволя хотел в Рим. Дали ще ти бъде удобно да остана при теб?“

— Крис! — възкликнах. — Не мога да повярвам, че написа подобно нещо!

Тя вдигна рамене и присви очи.

— Все някой трябваше да го напише. Ти винаги намираш оправдание да си стоиш в уютната черупка.

И двете се вторачихме в екрана. Знаех си, че Франческо се е изплашил и че няма да отговори.

Чувствах се още по-глупаво, отколкото в началото на това фиаско. Преди всичко не ме беше виждал от години. Положително нямаше да иска да му се натрапя изведнъж в къщата.

И тогава получих имейл.

— Казах ли ти, че ще отговори — натри ми носа Крис, отваряйки съобщението. И двете се взряхме в текста на екрана: „Ще бъде идеално аз и ти заедно. Броя минутите до нашата среща. С любов, Франческо“.

— О, боже мой! — изпъшках аз.

— Кет Конъли — хилеше се триумфално Крис, — вече нямаш никакви извинения. Заминаваш за Рим.