Кристин Хармел
Рим, моя любов (3)

Трета глава

В понеделник сутринта както обикновено пристигнах на работа точно в седем и трийсет преди всички.

— Защо, госпожице Конъли? — възкликна Майлс, който охраняваше сградата и всяка сутрин ме поздравяваше. — Сватбата на сестра ви не беше ли през този уикенд? Бях сигурен, че по изключение днес ще закъснеете.

— Защо, господин Паркър — отвърнах, като не се обръщах към него по име, понеже и той отказваше да ме нарича с малкото ми име. — Мислех си, че досега сте ме опознали по-добре.

Той се засмя:

— Вярно е, госпожице Конъли. Мога да си сверя часовника според вашето пристигане и тръгване.

Разсмях се, но ми прозвуча фалшиво, докато влизах в асансьора и пожелавах на Майлс „приятен ден“. Знаех, че се шегува, но беше прав.

Седнах на бюрото в моята преграда на безлюдния четирийсет и втори етаж, а думите му не ми даваха мира.

Принципната Кет Конъли.

Принципна.

Принципна означава досадна. Без изненади. Без да разчита на късмет. Без нито секунда живот на ръба.

Но „принципно“ е нещо хубаво, нали? Надеждно, безопасно, предвидимо. Винаги съм се гордяла, че съм човек, на когото може да се разчита, винаги е налице и по чиято всекидневна поява пазачът може да свери часовника си, човек, който идва рано на работа и си отива късно, който прави всичко възможно близките му да са заедно, докато хората около него се разделят.

Невинаги съм била такава. Но след като майка ми ни напусна, само по този начин оцеляхме. Ипотеката и сметките пак трябваше да се плащат, вечерята да се сервира и къщата да се чисти.

Беки беше твърде малка. Татко беше твърде съсипан.

Останах само аз.

В рутината и последователността намирах утеха, след като мама ни напусна. По-трудно е да изпитваш тъга, когато имаш списък с двайсет задачи и разписание, с което всеки трябва да се съобразява.

Не че имаше нещо лошо в това. Даже си мисля, че това внимание към детайлите, тази прецизност и сигурност, ме тласнаха да получа високи оценки в гимназията, стипендия в Нюйоркския университет и стабилна работа като счетоводителка в „Пафър и Хамлин“, една от най-прочутите фирми в Манхатън. Работех там от дванайсет години и на всеки шест месеца, като по часовник, получавах неотменно стабилно повишение.

Струва ми се, че единствената пукнатина в моя прилежно подреден живот беше, както изглежда, че бях абсолютно неспособна на любовна връзка.

„То е, защото не можеш да контролираш поведението и чувствата на хората, както контролираш числата“ — подхвърли ми веднъж Беки. Лесно й е на нея. Тя беше усмихната, вятърничава бавачка на половин работен ден, разхождаше кучета пак на половин надница, живееше от заплата до заплата и явно изобщо не й пукаше. Не полагаше никакви усилия в живота си и въпреки това нещата й винаги се подреждаха. Нейният апартамент в евтин жилищен комплекс буквално й изпадна за смешно малка сума благодарение на възрастен клиент, чиято военна част бе свикана на действителна служба същата седмица, когато Беки беше изгонена от нейното жилище. Всеки път, щом губеше работата си на бавачка поради преместване на семейството или пък защото детето беше пораснало, само след няколко седмици като с магическа пръчка се появяваше друга работа. Никога не оставаше без сериозно гадже повече от два месеца, след като в осми клас за пръв път започна да ходи с Джейми Алън.

Беки нарушаваше всички правила и изглежда живееше като в приказка.

Аз живеех по правилата и изглежда се носех към задънена улица.

* * *

До единайсет същата сутрин не бях свършила почти никаква работа, което беше необичайно за мен. Дори Крис, която седеше в преградата до мен и през изминалите шест години стана най-добрата ми приятелка, го забеляза.

— Витаеш в облаците — отбеляза тя с въпросително вдигната вежда, когато за пореден път въздъхнах срещу екрана на компютъра. Както обикновено тоалетът й беше в крещящи цветове, сякаш изпаднал направо от шейсетте. Преди да миряса и да се омъжи, да роди две деца и да стане счетоводителка, беше прекарала края на деветдесетте размахвайки знамена на мира и участвайки в мирни демонстрации в Сан Франциско. Почувствах, че по страните ми плъзва лека руменина, и затворих бързо прозореца на компютъра, в който се взирах.

— Не витая — излъгах. — Само проверявах нещо.

— Хм — изсумтя Крис. Беше ми ясно, че не ми повярва. — Нали знаеш — добави, като се подсмихваше, — разрешено ти е да се помотаеш от време на време.

— Не и в работно време — отговорих тихо.

Крис завъртя очи и тръсна черните си къдрици.

— О, моля те! — рече. — Че къде другаде се мотаеш? Ти винаги си тук!

Усмихнах се и завъртях глава. Тя все ме занасяше заради моята безупречна служебна характеристика и заради склонността ми да идвам рано на работа и в края на деня да си отивам една от последните. Всъщност се бе изправила и ме бе освиркала донякъде на шега, поне на годишния служебен купон, когато ме наградиха за най-стриктно спазване на дисциплината за трета поредна година. „Това е странно“ — бе промърморила.

Не беше никак странно. Не и за мен. Не боледувах, тогава защо да се възползвам от болнични дни, без да ми се налага? След като фактически нямаше с кого да прекарам ваканцията си, защо да си взимам отпуската и да обикалям по света сам-сама? Всичките ми приятелки от университета бяха омъжени; сестра ми заминаваше с гаджетата си; а баща ми живееше в Бруклин и не беше необходимо да отсъствам от работа, за да го видя. Освен това, ако си вземех отпуска, щеше да ми се струпа огромно количество работа, от което щях да се побъркам, като се върна. На кого му трябваше такава бъркотия?

Единствената ми импулсивна постъпка беше, когато отидох в Рим през лятото между предпоследната и последната година в университета. И то благодарение на баща ми, който ме убеди, че трябва да попътувам и да видя света, и че на тях с Беки нищо няма да им се случи за два месеца и половина.

Това пътуване беше една голяма грешка. Тревожех се ужасно за двамата през първите дванайсет дни. И после се запознах с Франческо, чернокос и зеленоок италианец с мотоциклет „Веспа“, седем години по-голям от мен. Тогава за пръв и последен път в живота си бях импулсивна и неразумна. За пръв и последен път наистина се влюбих, макар че сега се чудя дали е било така. Възможно ли е човек да се влюби толкова внезапно? Може би се дължеше на възбудата, че бях на друго място, където не трябваше да се грижа за никого, освен за себе си. Но и сърцето ми беше разбито тогава за пръв и последен път, въпреки че се разделихме, защото аз си тръгнах в края на лятото. Още не ми се вярва, че дотам изгубих самообладание. След това се заклех повече никога да не бъда толкова лекомислена.

Но докато годините се нижеха, започнах да се питам дали пък не сгреших.

Погледнах крадешком Крис. Тя се беше обърнала с гръб към мен и отново чаткаше бясно по клавиатурата.

Аз също се обърнах към моя компютър. Хвърлих още един поглед на Крис и отворих страницата, която преглеждах преди малко. Наистина се бях размотавала. Но работата беше там, че не можех да изхвърля от главата си сладкия собственик на ресторанта. И най-лошото — все още не ми се беше обадил. Вярно, запознахме се едва преди ден и половина. Но нима не ме покани на среща тази вечер?

И ето ме в понеделник сутрин, когато, вместо да работя усилено и да пресмятам числа, прелиствах уебсайта на ресторанта „При Адриано“, където не открих биография на собственика, а само цялото му име, което беше Майкъл Еванджелисти, и го потърсих в „Гугъл“, като се надявах да открия някоя пикантна подробност.

Намерих само кратка статия в „Ню Йорк Поуст“ по повод откриването на ресторанта преди две години. Очаквах жадно да погълна всяко сведение, което интернет можеше да ми предостави. Хвърлих отново поглед на Крис, която беше погълната от работата си, и реших, че ако тя погледне към мен, ще имам също толкова зает вид.

Статията от „Поуст“, съвсем кратка, се появи на екрана и аз я прочетох бързо, като си отбелязвах оскъдните факти и малко по-задълго се вгледах в миниатюрната снимка на Майкъл, точно толкова привлекателен, колкото си го спомнях.

Майкъл е бил на четирийсет и две, когато е писана статията, което означаваше, че сега е на четирийсет и четири. Беше по-стар, отколкото си мислех, фактически по-стар от мен с десетилетие, независимо от момчешките трапчинки и жизнерадостния смях. Преди да отвори ресторанта, беше работил в издателската сфера. Беше започнал бизнеса със съдружник, който бе финансирал началото, без да участва пряко в работата, а Майкъл се беше заел с управлението. Колкото до това защо се е отказал от предишната си работа и внезапно се е заел с ресторантьорство, статията цитираше Майкъл, който казал, че е заради майка му, която наскоро починала и с нея често обсъждали въпроса за отварянето на ресторант. Неочакваната й смърт го накарала да осъзнае, че човек не може просто така да си седи и да чака мечтите му да се сбъднат. Трябва да се постарае да се сбъднат, преди да е станало прекалено късно. „Баща ми почина, когато бях на двайсет — цитираха се думите му в статията и сърцето ми се разтуптя от този факт, който ми бе добре познат. — Той готвеше превъзходно и винаги ме водеше със себе си в Рим, когато се връщаше там, за да се види с роднините си. Прекарвах всяко лято с братовчедите и братовчедките си. Те всички живеят в Рим, където е отраснал и баща ми. Там се научих да готвя и там се научих какво е страст към храната. С майка ми често си говорехме да отворим ресторант, който да въплъщава тази страст, и какъв по-добър начин да почета паметта на баща си от това да го нарека с неговото име.“

Статията завършваше с кратка бележка на критика, който определяше кухнята като „великолепна италианска“, хвалеше приглушеното осветление и високите тавани, пиците, изпечени на дърва, и апетитното благоухание на хляб и зехтин. Като прочетох последните думи, се разсмях високо, като си спомних разговора за зехтина с Майкъл. За съжаление това възбуди любопитството на Крис и тя ме погледна захилено.

— Мотаеш се — заяви триумфално. — Знаех си!

Усетих, че се изчервявам.

— Не, не се мотая — възразих неубедително.

Тя завъртя очи.

— О, моля те! Че кога за последен път нечии разходи са те разсмивали?

Опитах се безуспешно да престана да се хиля. С вдигната вежда Крис стана от мястото си, направи няколко крачки, колкото бе разстоянието между нашите прегради, и застана зад гърба ми.

— Е? — попита. — Какво гледаш?

Не отговорих, но тя вече четеше над рамото ми.

— На вестникарска статия ли се смееш? — попита след минутка. Обърнах се и я погледнах. Видът й бе озадачен.

— Там беше сватбата на Ребека — отговорих вяло.

— О! — промълви Крис. — И все пак не разбирам какво е толкова смешно.

Наведе се над мен и хвана мишката. Започна да превърта към началото на статията. Щом главата на Майкъл се показа, престана да търси.

— Ах! — възкликна и само толкова.

Почаках да се доизясни, то тя не каза нищо повече. Така че попитах колебливо:

— Какво?

— Дали има нещо общо с този сладур от ресторанта?

Погледнах я виновно.

Тя се захили.

— Ах, значи твоят уикенд е бил много по-интересен, отколкото признаваш! — каза тя.

— Нищо нямаше — отвърнах. Прекалено бързо навярно.

Крис се разсмя.

— Не намеквам, че си се натискала със сладура между тенекиите със зехтин или там каквото има — възкликна тя.

Пребледнях.

— Да разбирам ли, че си се запознала с него? — настояваше тя.

Кимнах.

— И?

— И… нищо. — Свих рамене. — Стори ми се мил.

— Мил ли?

— Да — казах. — Мил, в смисъл на внимателен. Мил означава… мил.

Крис ми се изплези.

— Да, бе! Благодаря за дефиницията. А сега ще ми разкажеш ли какво се случи?

Помълчах, после се примирих. Крис попиваше съсредоточено какво бях подслушала в тоалетната, как се бях скрила в кухнята и как Майкъл ме беше открил между тенекиите със зехтин.

— Тук определено се е получила химическа реакция — отбеляза тя, когато млъкнах.

Изчервих се.

— Покани ме да излезем — избъбрих.

Крис се захили изведнъж.

— На среща ли, тъй да се каже?

— Не знам. Така си мисля. Но не ми се обади.

Тя тъкмо отвори уста да отговори и мобилният ми телефон завибрира върху бюрото. Спогледахме се, после се вторачихме в екрана. Номерът беше непознат.

— Даде ли му твоя номер? — попита Крис.

— Да.

— Сигурно е той, звъни ти от ресторанта! — каза тя. — Отговори!

Поколебах се. Телефонът пак завибрира.

— Отговори! — повтори Крис още по-нетърпеливо. Аз не се помръднах и тогава тя се пресегна, натисна копчето и ми подаде телефона. Сега вече нямаше накъде да бягам.

— Ало? — казах.

— Кет? — Познах гласа на Майкъл веднага. — Обажда се Майкъл. Запознахме се в събота вечерта. Много съжалявам, че не ти се обадих вчера. Денят беше ужасно натоварен и когато приключих с работата, вече беше единайсет. Помислих си, че е много късно да ти звъня.

— Няма проблем — отвърнах възможно най-нехайно. Дадох на Крис да разбере, че е той, и тя направи няколко радостни танцови стъпки. Притиснах ръка към устата си, за да не се разсмея.

— Ами, хм, още ли си навита да вечеряш с мен — попита Майкъл. — Знам, че поканата ми е кажи-речи в последната минута, но има едно малко заведение, в което приготвят фондю. Намира се съвсем близо до моя ресторант и възнамерявам там да запазя маса, ако нямаш нищо против.

Засмях се.

— Струва ми се приятно — казах възможно най-непринудено.

— Добре. — Усетих, че си отдъхна. — Толкова съм отвикнал от тези неща.

Прииска ми се да попитам какво има предвид. Току-що се е разделил с приятелка ли? Или няма време за срещи? Но предпочетох да не водя този разговор по телефона. Така че му казах да ме чака в осем часа в неговия ресторант и че това фондю звучи страхотно.

Затворихме и погледнах глуповато Крис, която още стоеше до моята преграда и ми се хилеше.

— Фондю, а? — попита тя. — Намирисва ми на романтика.

— Нима? — Поех дълбоко дъх. — Знам, че ще прозвучи тъпо, но имам добро предчувствие за този човек.

Крис ми намигна.

— Знам. Пролича си. Не съм виждала тази отсянка на червеното по лицето ти, откакто се сблъска с онзи сервитьор на служебния купон и целият поднос с чаши, пълни с вино, се изсипа върху господин Хамлин.

Разсмях се.

— Знаеш ли, като че ли потръпвам. Това смахнато ли е?

— Не — каза Крис. — Това е добър знак. Така трябва да се чувстваш.

— Да, бе! — Усмихнах се и погледнах Майкъл, който ми се усмихваше от екрана на компютъра. — Смахнато е, нали?

* * *

Взех такси от моя жилищен квартал със сгради без асансьор на Източна седемдесет и шеста, където заемах апартамент с една спалня, и пристигнах в ресторанта пет минути преди осем. Сама не можех да повярвам колко съм нервна; обикновено запазвам хладнокръвие и не се разсейвам преди среща, но пък моите срещи обикновено са били уговорени от доброжелателни приятели или съм се срещала с мъже, с които съм се запознавала по служба и е трябвало да се увещавам, че са вълнуващи.

Влязох в ресторанта и помолих салонната управителка да повика Майкъл. Тя ме изгледа от глава до пети, сви устни и без да бърза, тръгна да го търси. Той се появи след малко, засмян до уши.

— Значи така изглеждаш, когато не се криеш в моята кухня — огледа ме развеселено.

Почувствах, че се изчервявам.

— И? — попитах аз и погледнах смутено масленозелената си пола и бледорозовата тънка блузка.

— Мисля, че си най-хубавата жена, която е украсявала тенекия със зехтин.

Разсмях се.

— Добре. Ще го запомня.

— Но искам да знаеш, че не го казвам на всички жени, които срещам в моята кухня — добави сериозно.

— Ами, добре — отвърнах без следа от вълнение. — Бях се притеснила за миг.

Той стоеше, триеше ръцете си и пристъпваше от крак на крак. Усетих изведнъж, че леко се смущава.

— Ще тръгваме ли? — попита, пристъпи към мен и ми предложи официално да го хвана под ръка, както церемониалмайсторите отвеждат булките до олтара.

Усмихнах се и мушнах ръка под неговата. Докато отивахме към входа, не можах да не забележа, че салонната управителка ни изпраща с поглед.

* * *

Няма да преувелича, ако кажа, че срещата с Майкъл беше най-приятната от много време насам, даже по-вълнуваща от онези няколко вълшебни първи срещи с Франческо в Рим преди много години.

Никога не бях общувала с човек, с когото разговорът да тече така леко или пък да ме разсмива толкова много. Умееше да разказва вицове и истории и докато отивахме към ресторанта със специалитетите от топено сирене и месни аламинути все така хванати спокойно под ръка, той ми разказа за решението си да отвори ресторант и как се е борил с банката, за да докаже защо заслужава да му се отпусне заем.

— Тук това никак не е лесно — поклати глава. — Когато дядо ми е отварял ресторант в Рим преди петдесет години, трябвало е само да обещае на банкерите безплатен обяд за цял живот.

Разсмях се.

— Дядо ти ли има ресторант в Рим?

— Имаше — поправи ме Майкъл. — Почина доста отдавна. Чичо ми го върти, откакто се помня.

Замлъкна, щом стигнахме ресторанта, който се наричаше „Лакомник със залък“. Стана ми смешно, като видях фирмения знак на вратата, който представляваше коте, седнало в единия край на лунния сърп, потапящо прибор за фондю в съзвездие от сирене.

Щом се настанихме на нашата маса, Майкъл продължи да разказва:

— Когато бях малък, татко ме водеше в Рим по за два-три месеца всяко лято. Нямам братя и сестри, но имам безброй братовчеди и братовчедки там. Научих тях и техните приятели да говорят английски, а те ме научиха как се върти ресторант. Братовчедите ми още работят при чичо ми. Сигурен съм, че скоро те ще поемат ресторанта. Това е едно от най-хубавите неща в Италия: бизнесът е семеен.

Закимах усмихнато.

— Къде се намира ресторантът?

— Недалеч от Пантеона. Познаваш ли Рим?

— Прекарах едно лято във Вечния град.

— Занасяш ме! — учуди се той. — Само не ми казвай, че имаш и роднини в Рим.

Поколебах се. Доколкото знам, родителите на майка ми и нейната сестра живееха там, но през моята лятна римска ваканция умишлено не ги потърсих. Знаех къде да ги открия, ако поискам. Притежаваха магазин за шалове и вратовръзки на площад „Колона“, но не се реших да отида. Ами ако и те не ме приемат? Но постоянно се взирах в лицата на хората по улицата и се питах дали ще видя у някой непознат тъмнозелените очи на моята майка, или ще чуя звънък смях, подобен на нейния. Сякаш търсех призрак.

— Не — отрекох най-накрая. — Нямам.

Думите прозвучаха неестествено, както понякога се случваше с лъжите.

— Хареса ли ти? — попита след малко Майкъл.

Примигнах смутено срещу него.

— Какво?

Той се усмихна.

— Рим. Хареса ли ти градът?

Не отговорих веднага. Помислих си как, макар и да звучи странно, се чувствах едновременно разтревожена и закриляна, когато майка ми беше около мен. Помислих си за Франческо, първият мъж, в когото се влюбих, независимо от това, че любовта ни продължи само едно лято. Той ми писа няколко пъти, след като се върнах в Щатите; не можел да поддържа връзка при това разстояние. Помислих си за свободата, която почувствах, свободата да идвам и да си отивам, когато си поискам, свободата да скитам из улиците и по изключение свободата да се тревожа само за себе си.

— Обожавам го — рекох тихо.

Майкъл засия.

— Аз също. Кое е любимото ти място в града?

Дори не бе необходимо да мисля.

— Мостът при замъка Сант Анджело.

Майкъл се сепна изненадано.

— И на мен това е едно от любимите ми места.

Усмихнах се, въздъхнах и продължих:

— Звучи глупаво, но винаги когато ми е било тъжно или е трябвало да размишлявам, или да взема важно решение, отивах там. Имам предвид, че хиляди хора минават покрай теб, но никой не те поглежда. Като че ли си седиш сред множеството и гледаш света.

— Съгласен съм — потвърди Майкъл меко. Сега ме погледна различно. Хареса ми онова, което видях в очите му.

Поръчахме сирене фондю и бутилка совиньон блан, разисквахме весело храната, разказвахме си истории от детството, споделихме какво най-много ни привлича в Рим, какво обичаме и какво мразим в работата си.

Открихме, че като деца сме били ненаситни читатели, даже, че са ни харесвали едни и същи книги. Той си призна смутено, че чел поредицата за добрата Нанси Дрю на майка си, след като свършил всичките мистерии за момчета от серията „Харди“, както се полагало, а аз се разсмях и казах, че аз също съм чела момчешките книги заедно с онези за момичета. В гимназията и двамата бяхме харесали Скот Фитцджералд, след като бяхме прочели „Великия Гетсби“, и двамата бяхме проявили интерес към английската класика на двайсет години. И двамата бяхме възпитани в католическа религия, но си признахме, че макар и да вярваме в онова, което ни бяха учили като деца, не ходим на църква така често, както се полага, и по този повод чувствахме известна вина. Харесвахме „Полет с Конкор“ и „Антураж“. Открихме още, че имаме еднакъв еклектичен вкус за музика. Бяхме ходили на концерт на Елтън Джон и Били Джоел, когато бяха на турне в Щатите; на последния концерт на „Рейдиохед“ в Ню Йорк; два пъти бяхме ходили да видим Гийом Рич, на шоуто на сестрите Хейзъл на Ървинг Скуеър преди няколко години, когато групата на Пат Макгий от Вирджиния подгря публиката. И двамата си бяхме купили последния албум на Манди Мур, и за двама ни нямаше по-талантливи автори на песни и изпълнители от Пол Маккартни и Джон Ленън.

Когато се появи нашият десерт от шоколад фондю, вече тръпнех и бях по-неспокойна отколкото в началото на срещата. Всичко беше толкова безупречно. И изведнъж като че ли усетих предчувствие за нещо лошо.

— А колко пъти си ходила след това в Рим? — попита Майкъл, прекъсвайки този пагубен мисловен процес, и натопи парченце банан в разтопения шоколад.

— Само тогава.

Той замръзна както беше потопил пръчицата с банана в шоколада.

— И повече не си ходила!

Поклатих глава.

— Защо?

Свих рамене.

— Нямах причини да отида повторно. Животът ми е тук. Имам хубава работа. Сестра ми се нуждаеше от мен, когато беше по-малка. Предпочитам да съм близо до баща си, в случай че съм му необходима. Нали разбираш?

Майкъл се взираше внимателно в лицето ми.

— Не — изрече, — не разбирам. — Изглеждаше леко притеснен. — Но това е град, който обичаш. Никога ли не си се опитала да се върнеш там? Защото си го приела като нещо нередно ли?

Свих рамене и се почувствах глупаво.

— Не зная — смънках.

Майкъл се умълча. Погледнах го с очакване да видя укор. Но вместо това той изглеждаше загрижен.

— Трябва да отидеш пак — каза тихо. — Ние с теб знаем по-добре от всеки друг, че животът понякога е твърде кратък, нали?

Свих рамене. Престорих се, че думите му не означават нищо особено за мен. Но в действителност ме засегнаха дълбоко. Беше прав. Животът е кратък. Дори ако изживееш всичките си години, както е отредено на нормален човек, понякога пак като че ли не достигат. А аз всъщност не бях и живяла, нима не беше така? Сърцето ми се сви.

— Както и да е — продължи Майкъл, изглежда усети, че пак потънах в моите мисли и че думите му са ми въздействали по някакъв начин. — Стига по този въпрос. Ще имаме предостатъчно време да говорим за Рим в бъдеще, нали?

Усмихнах му се.

— Да.

Стана ми приятно, че спомена бъдещето, сякаш беше установен факт. От това се почувствах малко по-сигурна. Обичах сигурността.

Той се покашля.

— Прекарах наистина чудесна вечер с теб.

Усмихнах се.

— Аз също.

— Бих искал да се срещнем пак скоро — каза той.

— И аз бих искала.

Усмихвахме се един на друг доста дълго.

След петнайсет минути тръгнахме бавно към ресторанта на Майкъл. Той предложи да се поразходим и да пийнем някъде по чаша вино, но трябваше първо да мине през ресторанта и да остави на управителя един просрочен чек. Имал намерение да му го даде по-рано, но забравил.

Щом пристигнахме там, Майкъл се поколеба, после се приближи до мен. Светът около нас сякаш замря, когато сложи ръка на талията ми, а другата на едната ми страна. Погали ме нежно е палец, впил очи в моите. Затаих дъх, когато притвори очи и започна бавно да свежда глава към моята, докато устните ни се докоснаха съвсем деликатно.

Беше идеално.

Замръзнахме така за малко, времето спря, устните ни едва-едва се докосваха и после целувката стана по-страстна. Сигурно бях оглупяла да целувам мъж, когото почти не познавах, пред входа на неговия ресторант, на оживена улица в Манхатън. Но вместо това чувствах само как тръпна. Замаях се. Беше най-прекрасната целувка в живота ми. Той продължи да ме прегръща нежно, да гали страната ми с деликатните си пръсти, после зарови другата си ръка в косата ми. Целувката като че ли продължи безкрайно и когато най-после се откъснахме един от друг, бях останала без дъх. Явно той също.

— Божичко! — промълви, впил очи в моите. Отстъпи назад и прокара ръка през косата си. — Божичко! — повтори.

— Божичко! — казах и аз. Знаех, че се изчервявам, но вече не ме беше грижа.

Майкъл се изкашля и примигна няколко пъти.

— Аз, хм, ще отида набързо да оставя чека — кимна към вратата на ресторанта. — Ще влезеш ли да ме почакаш? И после ще се поразходим.

— Да — съгласих се аз.

— Много добре. — Той ми се усмихна. — Защото си мисля, че бих искал пак да те целуна.

Сърцето ми се разтуптя.

— А пък аз си мисля, че идеята ти е превъзходна.

Лицето му грейна в усмивка.

— Веднага се връщам.

Целуна ме леко по устните. После отвори вратата, направи ми път и двамата влязохме в тъмното фоайе пред салона в ресторанта. Покани ме в кабинета си, веднага вдясно, и ми каза да се настаня. Седнах на един от фотьойлите пред бюрото му, а той отиде да потърси управителя.

Върна се след няколко минути.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо — каза, влизайки. — Ще ти дам номера на една жена в Рим, моя позната, която дава стаи под наем за месец. Стара семейна приятелка е.

— Наистина си убеден, че трябва да отида пак там, нали?

Той се засмя.

— Просто си търся повод да ти дойда на гости. Няма ли да ме приютиш на твоя диван?

— Много дръзко за втора среща.

— Надявам се втората ни среща да е преди това — подчерта той и задържа погледа ми само секунда повече от необходимото. Почувствах как по страните ми плъзва руменина, докато му се усмихвах. Майкъл написа нещо на листче и ми го подаде. Погледнах го. Беше име на жена — Карина, телефонен номер и думата Сквизито.

— Това е името на ресторанта, в който работи — разясни той. — Намира се точно до Пантеона. Не съм разговарял с нея от две-три години, но ако й кажеш, че ме познаваш, ще те приеме веднага, сигурен съм.

— Имам чувството, че разговарям с туристически агент — усмихнах се аз. Сгънах листчето и го прибрах в портфейла си, но знаех, че ако наистина се реша да отида в Рим, вероятно ще отседна в хотел. Но не исках да обиждам Майкъл, който очевидно правеше всичко възможно, за да ми помогне.

— Ще тръгваме ли? — попита той.

Кимнах и станах. Майкъл се приближи до мен и се гледахме дълго. Притегли ме в прегръдките си, притисна ме до себе си и ме целуна бавно и нежно. Беше като сън. Можех да остана така завинаги.

Но очарованието бе нарушено от пукането на балонче, което салонната управителка правеше с дъвката си, а самата тя се появи внезапно на вратата.

— Господин Еванджелисти? — обърна се към него колебливо. Ние рязко се отдръпнахме един от друг, като че ли вършехме нещо нередно. Тя местеше нерешително поглед ту към мен, ту към него, после се покашля.

— Ами, търсят ви по телефона.

Той я погледна.

— Не можете ли да приемете съобщението?

Сега вече тя се притесни. Погледна ме отново и се покашля. Обърна се пак към Майкъл:

— Ами, обажда се тъща ви.

Изстинах.

Той сведе веднага очи към мен, които без съмнение само за миг бяха помътнели.

— Тъща му ли? — повторих толкова пискливо, че сама не познах гласа си.

Момичето ме погледна бегло и кимна.

— О, боже! — промърморих. Като че ли някой ме зашлеви и аз още бях замаяна от удара. Нима си бях въобразила близостта помежду ни, наелектризирания въздух, химията? Нима щях да му стана любовница, без да знам нищо? Или пък си е въобразявал, че ще се съглася да участвам в играта му, само защото съм на трийсет и пет, емоционална, без гадже и досадна? Като че ли си нямам друга работа, освен да се занимавам със сладкодумен собственик на ресторант, на всичкото отгоре женен!

Не ми се вярваше, че едва не хлътнах. Вместо трепета, който изпитвах, започна да ми се повдига.

— Страхотно — промърмори Майкъл, сякаш обезкуражен, че неудобната малка подробност за неговия брак е излязла наяве твърде не навреме. — Хм, чуй ме, Кет, не е така, както си го мислиш.

Доплака ми се. Но никога не плачех пред мъж. Нямаше точно сега да се разрева за пръв път пред някого, когото почти не познавах и за когото си бях съставила съвсем погрешно мнение.

— Не е необходимо да обясняваш — заявих решително. Вече се приготвях да си тръгна.

Майкъл изглеждаше още по-съкрушен от внезапната ми студенина. Не зная какво очакваше. Да скачам от радост ли, че бях започнала да се влюбвам в женен мъж и че току-що споделих най-прекрасната целувка в живота си с мъж, който е съпруг на друга жена?

— Но, Кет! — възкликна Майкъл. Прокара и двете си ръце през косата с явна тревога. — Това е… искам да кажа… аз… — Сякаш загуби дар слово. Чаках и го гледах унищожително. — Това е… имам предвид, че тя само живее при нас и, ъъъ… — Гласът му заглъхна.

— Тъщата ти живее с вас! — повторих аз. Изсумтях. — О, чудесно! Става все по-интересно.

— Не, това е недоразумение — продължи Майкъл.

— Исках да кажа, да, вярно е, но не е в този смисъл. Искам да кажа, че не разбираш. — Изглеждаше отчаян. Обърна се към момичето: — Анелиз, ще й предадеш ли, че ще се обадя след няколко минути.

Тя се подвоуми и ме погледна.

— Господин Еванджелисти, тя каза, че става въпрос за дъщеря ви.

— Дъщеря ли? — повторих. — Имаш и дъщеря!

И това ли щеше да ме сполети в живота? Имал жена и деца! Почувствах, че не ми достига въздух, сякаш нещо тежко притисна изведнъж гърдите ми.

— Моля те, почакай ме тук, ще ти обясня всичко — каза Майкъл. Изглеждаше паникьосан. — Аз, ъъъ, наистина трябва да се обадя. Тя никога не звъни. Сигурно е нещо спешно. Аз… аз… извинявай.

След това излетя от кабинета, а аз стоях, изгубила способността да се движа. След като той изчезна към кухнята, поех дълбоко дъх и се отърсих от вцепенението. Трябваше да си тръгна. Внезапно изпитах желание да бъда колкото се може по-далеч от това място. Погледнах салонната управителка, която още стоеше до вратата и ме зяпаше.

— Невероятно — промърморих. — Жена ли има?

Тя ме позагледа, после кимна.

— Ъхъ — произнесе. После завъртя очи с отегчен вид и започна пак да пука балончета с дъвката си. И защо не? Беше на осемнайсет или деветнайсет. Целият й живот беше пред нея.

Моят, от друга страна, все повече ме притискаше, като ми оставяше всеки ден по-малко и по-малко възможности за щастие.