Кристин Хармел
Рим, моя любов (17)

Седемнайсета глава

На сутринта Марко направи закуска и се смяхме от сърце на очевидното му неумение да готви; превари яйцата, изгори филийките, даже изля портокаловия сок върху кухненския плот.

— Поне кафето е без грешка — отбеляза и ми наля в малка чашка гъстата, тъмна течност от метална кафеварка.

— На човек му е трудно да повярва, че си собственик на ресторант — подразних го аз и отхапах от овъглената филийка.

— Знам — смееше се той. — Нямам представа какво ще правя, ако главният ми готвач напусне. Ресторантът ще западне.

След закуската Марко ме закара с мотопеда до вкъщи и ме целуна за довиждане.

— Следващите два дни ще отсъствам. Отивам да видя семейството си във Венеция. Но като се върна, трябва да се срещнем.

При тези думи странно ми прималя. Дните ми тук бяха преброени и ме обзе дълбоко разочарование, че няма да ги прекарам с него, въпреки че нямах право да го очаквам. Както ми се усмихваше, не забелязах съжаление в очите му или тъга, че ще изгуби няколко дни без мен.

— Добре — рекох и му се усмихнах. — Вчера беше прекрасен ден. Не зная как да ти благодаря.

— Ще ми благодариш, като си мислиш за тези неща — отговори ми той. — Живееш веднъж и нищо не бива да те спира да постъпваш смело.

Целуна ме пак, покани ме в „Пинокио“ след няколко дни и ми каза „довиждане“. Гледах след него, докато стигне до ъгъла. Помаха ми и завивайки, изчезна.

Усмихвах се на себе си и се обърнах да вляза. Стреснах се, като видях Карина, застанала в сянката на входа със скръстени ръце, да ме наблюдава насмешливо.

— Е, добро утро, Кет — захили ми се тя. — Виждам, че вече си имаш сувенир от Рим.

Изчервих се.

— Останала си с погрешно впечатление. Нищо не се случи.

Дори не знаех защо се защитавам. Но тя очевидно се забавляваше.

Карина се засмя.

— В такъв случай си луда! — възмути се тя. — Разкошен е! Кой е той?

— Мъжът от „Пинокио“, за когото ти разправях. Направих кратък преглед на деня и нощта с Марко, а междувременно тя не сваляше от мен широко отворени очи.

— Забрави „Ваканция в Рим“ — каза тя, като свърших. — Струва ми се, че играеш главната роля в свой любовен филм.

Засмях се и поклатих глава.

— Не знам. Ще видим какво ще се случи.

Все още бях озадачена от факта, че той изчезна за няколко дни. И дори не ме покани да го придружа, макар и да знаеше, че съм свободна и нищо не ме задържа в Рим.

— Е, значи гледа филма — попита Карина. — Разстрои ли се?

Позамислих се.

— Не — отговорих. — Имах нужда от този стимул. Пък и начинът, по който той сътвори цял нов наниз от спомени, паралелни с филма… беше поразителен.

— Радвам се — каза тя. — Браво! — Прегърна ме спонтанно. — Знаеш ли, Кет Конъли, започвам да те харесвам.

* * *

Изкъпах се, преоблякох се и се приготвих да изляза с фотоапарата. Възнамерявах да отида до фонтана „Треви“ и да го снимам, но вместо това се улових, че мисля за „Ваканция в Рим“. Беше глупаво да се вживявам в една художествена измислица. Но в куража на принцеса Ан да промени живота си дори само за един ден, имаше заряд, който ме вдъхновяваше. Как се случи, че бях почти на трийсет и пет и никога не бях постъпвала така? Наистина беше донякъде проява на смелост да дойда в Рим и на двайсет и една, и сега, но съзнавах, че и двата пъти обстоятелствата са временни и няма да променят съществено живота ми. Това означаваше ли, че изобщо не съм склонна да поемам риск?

Мислех си за това, когато зърнах фризьорски салон малко по-надолу по улицата. Спрях се и се загледах натам, спомняйки си една от началните сцени във филма, когато принцеса Ан си подстригва косата символизираща окончателното й скъсване с миналото и с предпазливата личност, която е била цял живот.

Докоснах кестенявата си коса, дълга до раменете, със същата прическа, каквато носех от гимназията. Подрязвах само крайчетата й на всеки осем седмици. Беше се превърнала едва ли не в защитна каска и в символ на самата мен. Може би ако променя това положение, ще започна да променям и всичко останало.

В този момент разбрах, че беше нещо, което трябва да направя.

Поех дъх и преди да се откажа, се спуснах тичешком по улицата и отворих вратата на салона.

Приличаше много на онзи от филма, където подстригаха къдриците на принцеса Ан. Дори с голямо въображение не можеше да се нарече „салон за красота“; беше бръснарница, само с четири излъскани стола, две мивки и трима бръснари с широки, бели престилки. Нямаше нито един клиент.

И тримата ме зяпнаха, като влязох. Единият каза нещо на италиански и аз поклатих глава.

— Non parlo italiano. Parla inglese?

Двама от тях поклатиха глави, третият, най-младият, кимна:

— Аз говоря малко и разбирам донякъде.

— Слава богу — отдъхнах си. — Бих искала да ме подстрижете.

— Разбирам. — Посочи единия от столовете. Седнах и той хвана тънък кичур коса. — Мъничко ли? — попита, като стисна кичура на сантиметър-два от края.

Поех дълбоко дъх и влязох в образа на принцеса Ан:

— Повече.

Той вдигна вежди и отпусна още два сантиметра.

— Още.

Погледна ме в огледалото скептично. Усмихнах му се. Щяхме цял ден да си стоим така, ако продължавахме в същия дух.

— Бих искала да ме подстрижете късо, моля — уточних.

Бръснарят придоби объркан вид.

— Non capisco.

Вдигнах ръка и очертах линия точно под ухото.

— Дотук. Подстрижете ме дотук.

— Si? — попита неуверено. Избърбори нещо на италиански и аз му казах, че не го разбирам. Той се съсредоточи и сложи ръката си там, където му показах.

— Qui! — попита скептично.

— Si — отговорих. — Qui. Тук.

Поклати глава и каза на английски:

— Окей. Режа.

Не изглеждаше особено убеден. Обиколи ме бавно веднъж, изследвайки косата ми. Наведе се към мен и вдигна ръка до челото си.

— И тук ли? — попита, имитирайки подрязване. Поколебах се.

— Si. С кичури отстрани.

— Come desiderate.

Обиколи ме още веднъж, после се залови да работи с ножиците. Видях как първият кичур от косата ми падна на пода. Затворих очи. Не можех да гледам.

— Ecco fatto — съобщи след няколко минути. — Готово.

Отворих очи и погледнах в огледалото. Долната ми челюст увисна, когато видях отражението си.

Нямаше ги острите, прави кичури. На тяхно място лъщеше косата ми, подстригана късо на етажи, леко издължена от двете страни на лицето ми.

— Харесва ли ви, синьорина? — попита притеснено бръснарят.

Докоснах в почуда косата си, без да откъсвам очи от огледалото и без да мигам.

— Синьорина?! — подкани ме той разтревожен.

— Харесва ми — казах. — Направо се влюбих в прическата.

Бръснарят въздъхна с облекчение и избърса въображаема пот от челото си.

— E bello. Красива е.

Засия срещу мен. Усмихнах му се, платих и като излязох, почувствах за пръв път ветрец на тила си. Отчасти очаквах да изпитам съжаление за дългата си коса, щом се озова отново в реалния свят. Но както вървях по улицата, хвърляйки по някой поглед да се огледам във витрините на магазините, почувствах само облекчение, като че ли косата ми най-после отразяваше каква възнамерявах да бъда.

* * *

След две нощи Марко още не се бе обадил. Би трябвало досега да се е върнал от Венеция и предположих, че вероятно е зает. И все пак чувствах смътна тревога, да не би да е променил отношението си към мен точно когато започнах да го харесвам. Карина изпрати Нико при мен в шест и трийсет да ме покани да пийнем по нещо с нея тази вечер и аз приех с готовност, защото щях да се избавя от напрегнатото чакане до телефона.

Поспах малко, преоблякох се с маркови черни джинси и тъмносива блузка, сложих си цяла камара фалшиви перли, обух обувки с високи токчета и тогава Карина се появи на вратата.

— Охо! — огледа ме тя от глава до пети, след което се втренчи в косата ми. — Изглеждаш поразително.

— Благодаря — усмихнах се стеснително.

— Подстригала си се.

— Беше време за промяна.

Карина ме гледа доста дълго и после се усмихна бавно. Знаеше, че нямах предвид само косата.

— Гордея се с теб, bella.

Излязохме заедно и токчетата ни зачаткаха по калдъръма. И Карина се беше издокарала с малка черна рокличка.

— Има един Рафаеле, който каза, че ще бъде там — избъбри тя, без да ме поглежда. — Сервитьор е в друг ресторант наблизо.

— Ах — усмихнах й се аз. — Да не е някой, от когото се интересуваш?

— Не! — озъби се тя веднага. Но пламналото й лице я издаде. — Може би — поправи се. — Сигурно е глупаво, но той ми се струва много мил. И винаги е много внимателен с Нико. — Сви рамене. — Всички сервитьори от неговия ресторант се събират тази вечер. Ще празнуват нещо, но Рафаеле не ми обясни какво по-точно. Покани и мен.

— Сигурно ще бъде забавно.

Погледнах я бегло и ми стана смешно, защото страните й още руменееха. Привидно невъзмутимата Карина тръпнеше в очакване.

Барът се намираше до площад „Ротонда“ пред Пантеона. Изненадах се, че не съм го забелязала преди. Но входът беше забутан в началото на тясна уличка до ресторанта, в който вечеряхме с Марко.

— В този бар винаги става купон — каза ми Карина, като влязохме. — Много от хората, които работят в ресторантите наоколо, се събират тук.

Вътре беше затъмнено и вече беше претъпкано. Веднага вдясно се простираше дълъг бар, обслужван от трима бармани. В ниша вляво свиреха трима музиканти. Китаристът пееше лирични парчета на английски и за разлика от групата в другия бар, в който бях с Карина, произношението му беше правилно.

— Хайде — хвана ме за ръка тя. — Ето го Рафаеле.

Поведе ме през салона към групичка от петима мъже с вид на атлети и с ръст над метър и осемдесет. Мъжът в центъра на компанията, тъмнокос образ с изваяни черти, който ми заприлича на някоя от многото статуи в този град, ни се усмихна широко, щом ни забеляза.

— Карина! — зарадва й се той, като се приближихме. — Siete venute.

Тя стисна ръката ми още веднъж, подсмихна ми се и целуна мъжа по двете страни.

— Buona sera, Raffaele — поздрави го и посочи към мен: — Ecco la mia amica, Cat. E una americana.

— Ciao, Cat! — каза весело Рафаеле. Целуна ме любезно по страните и избъбри нещо на италиански. Свих рамене и погледнах безпомощно Карина.

Тя се усмихна.

— Non parla l̀italiano.

— Ах — замисли се за момент Рафаеле. — Радвам се, че се запознахме — каза на английски като по учебник, бавно и сигурно, със силен акцент. — Уча английски в момента. Ще ми бъде от полза в ресторанта.

— Английският ти е много добър — усмихнах му се аз.

— Grazie. Благодаря.

Двамата с Карина ме запознаха с другите сервитьори, които ми се усмихваха и се опитваха да кажат по нещо на английски.

Карина се помъчи да ме включи в разговора, но стана ясно, че й преча. Тя се кискаше на шегите на Рафаеле, после ми превеждаше. Знаех, че ще го прави с удоволствие. Но и аз трябваше да бъда добра приятелка и да се махна поне за малко.

Казах на Карина, че отивам да си взема нещо за пиене. Тя ме попита загрижено наред ли е всичко, аз я успокоих и се запромъквах през тълпата към бара. Поръчах си бира и се обърнах да огледам заведението. Карина вече водеше интимен разговор с Рафаеле. Тя го слушаше, а той с нежен жест я прегръщаше през талията и й шепнеше нещо в ухото, без да обръщат внимание на глъчката. Лицето й руменееше и тя се усмихваше. Изглеждаше щастлива.

Отпивах от бирата, загледана в тълпата. Изпълняваха „Somethig“ на „Бийтълс“, една от любимите ми песни. Заслушах се в думите, докато парчето свърши. След това взех чашата си и тръгнах да търся тоалетна. Чаках на една безкрайна опашка, за да вляза в дамската тоалетна, и после се запътих към компанията на Карина.

Като ги наближих, забелязах двама новодошли — висок, широкоплещест мъж с гъста, рошава, черна коса и нисък, плешив, по-стар, прегърбен.

Карина, която все така се гушеше до Рафаеле, ме забеляза и ми помаха. Тя тъкмо отвори уста да ми каже нещо и двамата новодошли се обърнаха да видят кой идва. Очите ни с по-младия се срещнаха и аз се заковах на място, на няколко крачки от групата.

— Кет? — попита той изненадан.

Отне ми няколко секунди да задишам свободно.

— Майкъл?

Карина ми се хилеше.

— Страхотна изненада, нали, Кет! Нямах представа, че той е в Рим!

Не отговорих. Само се взирах в Майкъл Еванджелисти.

— Какво правиш тук? — успях да изпелтеча най-накрая.

— Запознай се с чичо ми Армандо — кимна Майкъл към по-възрастния мъж до себе си. Мъжът ми се усмихна. — Неговият ресторант е съвсем наблизо. Не ти ли казах? Тези момчета са сервитьори при него. А тези двамата — посочи мъжете до себе си — са моите братовчеди Джани и Лоренцо.

Карина ме гледаше странно.

— Не ти казах, че Рафаеле работи в ресторанта на чичото на Майкъл. И през ум не ми мина. — Позамълча, после ме попита: — Какво има?

— Нищо особено — прошепнах, без да свалям очи от Майкъл.

— Кет, какво правиш тук? — повтори той. — Аз… аз живея наблизо — заекнах.

— Живее в моя свободен апартамент — поясни Карина. Изглеждаше все така озадачена. — Нали ти си й дал моите координати, Майкъл?

Той кимна замислено.

— Но не разбрах, че ще дойде при теб. — Млъкна и ме загледа право в очите. — Не отговори на нито едно от обажданията ми.

Думите му ме подразниха ужасно.

— Нямаше за какво да говорим — казах с категоричен тон и след първоначалния шок от срещата усетих как пак му се ядосвам. Изглеждаше смущаващо красив, както беше издокаран с черна, закопчана до горе риза и черни джинси. Очите му бяха по-блестящи, отколкото си ги спомнях, и още по-трудно извърнах поглед.

Намразих се, че изпитах болка в гърдите.

— Кет, наистина трябва да поговорим — изрече бързо Майкъл. Направи крачка към мен, но аз се отдръпнах.

Престорих се, че не съм го чула.

— Е, а жена си и детето си не доведе ли със себе си? — попитах. — А тъща си?

Карина сякаш се стресна. Погледът й се стрелна към Майкъл, после към мен. Само миг се надявах, че ще се разсмее и ще ми каже, че съм се заблудила. Но тя мълчеше, загледана в Майкъл. Той не сваляше очи от мен.

— Колко тъжно, че си ги изоставил — казах хладно.

— Кет — опита се да говори отново с мен Майкъл и докосна ръката ми, но аз го отблъснах.

— Карина, не се чувствам добре и се прибирам.

Карина гледаше неспокойно ту мен, ту Майкъл.

— Какво става?

— Нека твоят приятел Майкъл да ти обясни — казах аз.

С ужас усетих още по-силна болка. Не биваше да се измъчвам за мъж като него. Мразех факта, че колкото и да се стараех да контролирам нещата в живота си, не можех да заповядам на сърцето си да престане да иска нещо, което не може да има. Както стана ясно, мразех и космическата идея за забавна шега, да ми изпрати женения мъж, с когото прекарах най-прекрасната вечер в моя живот, през половината земно кълбо и да го изпречи на пътя ми.

— Кет, моля те, нека да ти обясня! — настоя той.

— Наистина няма нищо за казване.

Успях да откъсна очи от него и се обърнах към Карина.

— Благодаря ти за поканата — изрекох с пресилена любезност. — Надявам се, че ще прекараш чудесна вечер.

— Кет, ти не… — започна тя, но аз я прекъснах.

Целунах я по двете страни, казах на Рафаеле колко се радвам, че се запознах с него, и се сбогувах с другите сервитьори. Кимнах на чичото на Майкъл, а на Майкъл хвърлих един последен поглед. Той изглеждаше сломен, сякаш не можеше да приеме мисълта, че още не съм склонна да започна любовна връзка с женен мъж. А това направо ме съсипа.

— Не идвай след мен — предупредих го. — Нямаме какво да си кажем.

— Но…

— Не — прекъснах го решително. И преди някой да каже още нещо, се обърнах и тръгнах, без да поглеждам назад.

Щом излязох от бара, хукнах колкото можех по-бързо с високите токчета. Предчувствах, че Майкъл ще тръгне след мен, а нямах настроение да слушам обясненията му. Колкото до мен, не съществуваше начин да ме накара да извиня, или да разбера подобна история.

Отначало реших да се прибера, но като наближих апартамента, се досетих, че Карина скоро ще се върне и ще дойде при мен. Не исках да разговарям тази вечер с нея, особено за Майкъл. Имах нужда да остана сама.

Наех такси и помолих да ме остави при моста „Сант Анжело“. Бих отишла пеша, но подозирах, че с обувките с високи токчета краката ми щяха да станат целите в рани, преди да стигна дотам. Платих на шофьора и тръгнах бавно по моста към замъка „Сант Анджело“, чиито светлини проблясваха отразени в реката под него. Застанах до една от статуите в другия край на моста, до ангела с кръста, и се облегнах на мраморното перило. Около мен се простираше грейналият в нощта Рим.

Затворих очи и подложих лицето си на ветреца, който идваше от водите на Тибър.

Съзнавах, че гневът ми към Майкъл е прекален. Едва го познавах и всъщност имахме връзка, но само за няколко дни, докато не разбрах истината.

Онова, което ме тревожеше най-много и което ме вбесяваше, беше, че като го гледах как мами жена си, все едно виждах майка си. Не се съмнявах, че по времето, когато ни изостави, е имала много любовни връзки. Не причиняваше ли Майкъл същото на своята съпруга и детето си?

Седнах на моста и потънах в мисли, докато не чух в далечината църковните камбани да отмерват полунощ. Криех у себе си слаба и глупава надежда, че Майкъл ще дойде и ще ме намери на моста. Бях му казала, че това е любимото ми място в Рим. Ако наистина имаше какво да ми каже, ако наистина имаше обяснение, което бях пропуснала, трябваше да тръгне след мен.

Но истината бе, че нямаше извинение. Беше женен. Бях сама, както винаги.

Извадих телефона си, поех дъх и се обадих на баща си, единственият човек, който никога не ме е разочаровал.

— Здрасти, Кет! — чух гласа му. — Как си миличка? Как е Рим?

В Ню Йорк минаваше шест вечерта и той слушаше ранните новини, докато сам си приготвяше вечеря — хамбургер или замразена храна. Все едно го виждах и почувствах, че ми липсва, липсваше ми и моят живот в Ню Йорк.

— Здрасти, татко — изрекох и затворих очи за миг. Беше хубаво да чуя гласа му. — Рим е страхотен. Извинявай, че не ти се обадих.

Той се засмя.

— Не е необходимо да се притесняваш за мен. Аз съм добре.

— Радвам се — казах и поех дълбоко дъх. — Татко, искам да разбера нещо.

— Готово, миличка. Какво е то?

Позамълчах, понеже не бях сигурна как да се изразя.

— Татко, когато мама замина, ти защо я чака да се върне?

Той не отговори веднага.

— Какво имаш предвид? — попита с равен глас.

— Защо не поиска развод? Защо я чакаше да се върне при теб? Защо й разреши да те наранява?

Той въздъхна.

— Кет, не е толкова просто.

— Защо да не е просто? — попитах и усетих, че кипвам, както всеки път, когато чуех баща ми да защитава мама.

— Кет — започна бавно баща ми, — зная, че майка ти направи много грешки и най-голямата беше, когато ни напусна и пропусна вашето детство.

Преглътнах, но не казах нищо.

— Но, скъпа — продължи той, — и аз не бях идеален. С майка ти имахме много проблеми и аз също направих някои неща, с които я отблъснах.

— И какво от това? — попитах. — Съпрузите се карат. Скандалът не означава единият да напусне и да изостави семейството си.

— Кет, обичах майка ти с цялото си сърце. Тя направи много грешки, аз също.

— Татко, не бива да обвиняваш себе си.

— Кет — каза строго, — не разбираш всичко. — Замълча и когато продължи, гласът му беше омекнал: — Защо ме разпитваш, миличка? Добре ли си?

— Добре съм — отвърнах бързо и преглътнах неочакваните сълзи.

— Тогава какви са тези въпроси?

— Не знам.

Той се поколеба, преди да попита:

— Да отидеш да се запознаеш със семейството на майка си ли възнамеряваш?

— Не — отговорих веднага.

Мълчанието продължи толкова дълго, че реших, че връзката се е разпаднала.

— Кет, мисля си, че трябва да отидеш.

Гледах тъмната улица и сградите на старинния град, хвърлящи сенки около мен.

— Няма да отида. По-скоро ще оставя мама да си отиде и ще забравя за нея.

Преди баща ми да отговори и преди да чуе, че гласът ми трепери, казах набързо „довиждане“ и че ще му се обадя пак през седмицата.

— Обичам те, татко — добавих.

— И аз те обичам — отвърна ми той с тъжен глас.

Затворих, помахах на едно такси и помолих да ме закара до дома на Марко.

* * *

— Здравей — примигваше сънено Марко, когато след петнайсет минути застанах на прага му. Червеникаворусата му коса се бе сплескала. Той беше само по боксерки. — Как се озова тук?

Изведнъж се почувствах глупаво. В главата ми се въртяха мисли за моите родители и за Майкъл; дори за миг не помислих колко е неуместно да се появя пред вратата на Марко посред нощ без предупреждение. А като се имаше предвид и фактът, че се е върнал от Венеция и още не ми се е обадил, ситуацията ставаше още по-неудобна.

— Съжалявам — рекох и забодох поглед в краката си. — Не биваше да идвам.

Усещах погледа му, докато се изчервявах като рак.

— Разбира се, че ще дойдеш — каза най-после. Прегърна ме и притисна лицето ми до голите си гърди. — Винаги можеш да дойдеш.

Почувствах горещите ми сълзи да мокрят гърдите му, преди да осъзная, че плача.

— Кет — промълви той с ласкав глас, милвайки косата ми, — какво има?

— Не знам — разхълцах се вече неудържимо. — Не знам какво не ми е в ред.

— Шшшт — разроши с дъха си косата ми той. Усещането ме съживи и потръпнах.

— Всичко ще си дойде на мястото, ще се оправя. Привлече ме вътре и затвори вратата с крак.

— Имаш ли желание да поговорим? — попита след минута.

— Не — прошепнах.

Вдигнах поглед и за пръв път тази вечер се взряхме един в друг, после затворих очи и почувствах устните му върху моите с нежна ласка. Отвърнах с копнеж, който не осъзнавах, че изпитвам. Целувахме се все по-буйно и аз се притисках към него. В неговия маломерен апартамент — студио, ни бяха необходими само две-три стъпки, за да се озовем в леглото. И двамата се заехме трескаво да съблечем моите дрехи, първо блузката, после джинсите.

— Сигурна ли си? — попита ме Марко, докато се мъчеше да разкопчае сутиена ми.

— Да — прошушнах без колебание срещу устните му.

— Искаш ли го? Сигурна ли си? — попита отново.

— Да — повторих.

Не мислех, бях на автопилот, докато му помагах да свали сутиена ми, а после и боксерките му.

Миг по-късно, след кратко суетене да извади презерватив от чекмеджето за бельо, Марко беше в мен. Затворих очи и се оставих да изживея момента, вкопчена здраво в него, защото се страхувах, че ако го пусна, ще се изгубя завинаги.