Кристин Хармел
Рим, моя любов (16)

Шестнайсета глава

След прекрасна вечеря с пържени морски дарове — венециански специалитет, както отбеляза Марко, бутилка пино и накрая еспресо с тирамису, Марко съобщи, че има още една изненада за мен, ако му се доверя.

Метнахме се на веспата, понесохме се по уличките и в края на краищата профучахме по Виа деи Коронари към реката. Затворих очи и се хванах още по-здраво, като я наближихме. Усещах соления мирис във вечерния въздух.

Най-накрая Марко спря близо до моста „Сант Анджело“, пешеходен мост над Тибър с мраморни арки. На другия бряг се издигаше замъкът „Сант Анджело“. Беше любимото ми място в Рим. От двете страни на моста имаше статуи на десет ангела, всеки от които държеше или корона от тръни, или кръст, или бич. Бях чела някъде, че ангелите носели инструментите за изтезанията и разпятието на Христос. Макар че не бях дълбоко религиозна, имаше в статуите нещо, което винаги ме вълнуваше.

— Това е едно от любимите ми места в Рим — казах на Марко, който ме хвана за ръка и тръгнахме към моста. За миг си спомних израза на Майкъл, когато говорихме, че това е любимото ми място, когато искам да бъда сама. Но също толкова бързо пропъдих мисълта. — Как разбра? — попитах Марко.

Той се изненада.

— Не знаех, но аз също го обичам.

Очаквах, че ще минем по моста към замъка, който изглеждаше магически окъпан в бледа светлина. Но вместо това Марко свърна вдясно, щом стигнахме до моста, и ме поведе по каменните стъпала надолу към брега на реката.

— Къде отиваме? — попитах.

Той стисна ръката ми и продължи да слиза пред мен.

— Ще видиш.

Докато слизахме, зърнах малко корабче, закотвено до брега. Беше обточено със светлинки. Марко извика нещо на мъжа, застанал на палубата, и той му помаха.

— Познаваш ли го? — попитах.

Марко кимна и ми се усмихна.

— Приятелят ми Нари. От всички, които познавам, само той има корабче. Помолих го да се срещнем тук.

Гледах го озадачена, докато слязохме и се запътихме към корабчето.

— Така ли? И защо?

— Търсих къде ли не лодка, която да приеме гости за танц тази вечер — отговори той с тайнствена усмивка, — но не намерих, така че се наложи сам да се справя.

— Лодка за танц ли?

— После ще разбереш. Тази вечер е предназначена само за танц за двама. Е, за трима, ако Нари остане. Но ми се струва, че мога да го убедя да изпие едно еспресо, докато използваме корабчето му.

Сега вече стана съвсем неясно, но последвах Марко на палубата на малкия бял кораб. Мъжът не говореше английски, като се изключат няколко думи, затова Марко преведе любезностите, които си разменихме, после се впусна в бърз разговор на италиански, а аз огледах корабчето.

Беше от онези, които можеш да наемеш на Лонг Айлънд за няколко часа и да се попечеш през лятото на палубата. Като че ли в трюма имаше малка каюта. Рулят беше от излъскано дърво, а зад него беше моторът. При носа имаше две места за сядане, обърнати към реката, и малка стереоуредба, прикрепена към лебедката, за да не падне във водата.

— Нари ще отиде с моята веспа да пие кафе — обясни ми Марко най-после какво са говорили с Нари, който ми кимна и ми се усмихна. — Каза, че за два часа лодката е наша.

— Къде ще отидем? — попитах.

Марко се усмихна.

— Никъде.

Озадачена, стиснах ръката на Нари пак и се загледах след него как прескочи пъргаво перилата и се заизкачва по стълбите. След минута изчезна и се обърнах към Марко.

Той се усмихна и ми подаде ръка.

— Искаш ли да танцуваме?

Разсмях се.

— Тук ли?

— Тук е идеално?

Замълчах, свих рамене и сложих ръката си в неговата. Той се наведе да пусне радиото, след това потърси подходяща музика и се спря на станция, по която пускаха стари, класически парчета от ерата на биг бенд.

— Perfetto — промърмори. — Ще танцуваме ли?

Привлече ме на импровизирания дансинг и сложи ръка на талията ми. После вдигна моята ръка в идеална танцова позиция и за момент се залюляхме бавно. Засвириха друго парче, Марко се усмихна, завъртя ме и ме наведе назад. Когато ме изправи, ме притегли до себе си.

Пристъпвахме в такт с музиката, без да си говорим. Притиснах глава до гърдите му и се заслушах как сърцето му бие. Лодката се поклащаше леко под краката ни. Погледнах към реката и към огрения от луната замък „Сант Анджело“ на отсрещния бряг. Прозорците му блестяха ярко, а издигнатият над него кръст очевидно бе осветен отвътре. Приличаше на магически замък под притъмнялото небе, осеяно със звезди. Луната беше почти пълна, отраженията й се къдреха заедно с вълните и ни намигваха. Нарядко някоя малка лодка минаваше покрай нас или се чуваше далечен глас от моста горе, но през повечето време като че ли бяхме съвсем сами насред този град с два и половина милиона жители.

— Невероятно е — прошепнах.

— Да — съгласи се Марко. — Невероятно е.

Погледнах към него, той наведе глава и очите ни се срещнаха. Застанахме прегърнати за момент, загледани един в друг. И тогава много бавно се наведе и допря устните си до моите.

Не знаех дали беше приказка, която започваше в сенките на светещия замък, или очарованието на музиката, или просто начинът, по който се изживява първата целувка с харесван мъж, но когато Марко ме целуна, отначало леко, почувствах целувката като магия.

Загубих представа колко време стояхме на палубата, като се полюлявахме на лунната светлина и се целувахме. Може би само минути, може би час. Времето за нас престана да съществува, а и то никак не ме интересуваше. Марко не бързаше да превърне целувката в нещо повече. Нямаше никакви крайности. Да се насладя на момента по този начин беше абсолютно вълшебство.

Най-накрая Марко се отдръпна и се загледа в мен.

— Целуваш се прекрасно — каза нежно.

— Ти също.

Вдигнах очи към него и сърцето ми биеше също както при „Устата на истината“, но този път по съвсем различни причини.

Марко ме погали по косата.

— Да седнем и да се порадваме на лунната светлина върху водата.

Седнахме на носа, загледани в реката, и Марко ме прегърна през раменете.

Мълчахме известно време, после той посочи към моста.

— Знаеш ли историята на ангелите, които го пазят? Поклатих глава и той продължи:

— Някога се е казвал „Мостът на Свети Петър“, защото по него са минавали поклонниците, които отивали към базиликата „Свети Петър“. Но легендата разказва, че над замъка се появил ангел, който възвестил края на чумата, и затова мостът и замъкът били преименувани. След това мостът придобил особено значение.

В края на шестнайсети век по поръчка на папата Бернини изработил проект за десет ангела, които да бдят над моста. Десет ангела, изваяни под негово ръководство от учениците му, носят предметите за разпятието на Христос. Според преданието те бдят над града, ангелите пазят Рим от всяко зло.

— Красиво е — промълвих.

— Si — каза Марко. — Като тебе.

Целуна ме по косата. Усмихнах се в тъмнината и затворих очи.

След малко чухме стъпки и като се обърнахме, видяхме Нари, който се връщаше с хартиена торба в ръка. Идваше към нас с усмивка и ние станахме. Двамата с Марко си казаха нещо и той му подаде торбичката.

— Донесъл ни е каноли, от онези сладкиши с пълнеж — обясни ми Марко.

— О, grazie — усмихнах се на Нари.

— Prego — отвърна той.

Двамата поговориха още малко и после Марко ме хвана за ръка.

— Готова ли си да тръгваме? Бих искал да ти покажа още нещо.

Разсмях се.

— Още ли има?

— Ако нямаш нищо против.

Съгласих се. Сбогувахме се с Нари и си тръгнахме. Качихме се на мотопеда и след двайсет минути влязохме в миниатюрния апартамент на Марко. Той наля по чаша вино, покани ме да седна на дивана и се настани до мен.

— Cin, cin — вдигна чашата си. Погледна ме в очите и добави с многозначителен тон: — Нека призраците да изчезнат!

Чукнах чашата си в неговата, но не се досещах какво има предвид. После се наведе към мен и ме загледа напрегнато.

— Мислих много за онова, което ми разказа за майка си и за нейното семейство тук. За спасението от призраците.

В гърлото ми заседна буца и преглътнах.

— Да — сведох поглед, — но не зная дали съм готова.

— Готова си — каза убедено той. Остави чашата си и стана. Отиде до малък рафт с книги и извади един диск. — „Ваканция в Рим“ — показа ми го той. — Трябва да го гледаме.

Вторачих се в кутийката в ръката му, сякаш съдържаше антракс.

— Защо?

— Вярваш ли ми? — попита, вместо да ми отговори.

Поколебах се.

— Да, вярвам ти.

— Тогава ми вярвай и за филма.

Взирах се в него недоверчиво.

Марко ми се усмихна нежно и продължи:

— Ще разбереш, когато го гледаш. Но искам смисълът му да бъде различен за теб. Надявам се, че като гледаш „Ваканция в Рим“, ще откриеш, че сега вече не се отнася само за твоето семейство. Ще бъде като сувенир от днешния ден.

— Не разбирам — казах.

— Ще разбереш.

Въздъхнах дълбоко. Погледнах кутийката с диска. Одри Хепбърн, която така много ми напомняше за моята майка, сияеше щастливо, кацнала на мотопеда и прегърнала през кръста Грегъри Пек, а зад тях тъмнееше Колизеумът.

Сведох поглед. Зави ми се свят, сърцето ми се разтуптя. Беше нелепо; ставаше въпрос само за някакъв филм. Но този филм ме преследваше от дванайсетгодишна, изобразяваше всичко, което мразех и обичах, всичко, което бях имала и бях загубила. Но Марко знаеше. И може би имаше право.

Въздъхнах дълбоко, затворих за миг очи и се съгласих.

Марко ми се усмихна:

— Чудесно.

Сложи диска, натисна play и седна до мен. Прегърна ме и ме привлече до себе си.

— Хубаво е, вярвам, но ако не искаш да гледаш, веднага ми кажи. Ще го спра.

— Чувствам се добре — успокоих го.

Филмът започна и аз усетих странна празнота, докато гледах началните сцени с Одри Хепбърн — принцеса Ан, която пътува по Европа с най-различни дипломатически задължения. Усмихнах се леко, когато я представиха на прием в Рим и после как гледа от прозореца си окъпания в светлини град, и бях горда, че Рим, макар временно, е и мой град.

— Добре ли се чувстваш? — стисна рамото ми Марко.

— Дотук да.

Наистина бях добре, но все още не разбирах какво има предвид той.

На екрана принцесата се измъкна тайно от стаята си и тръгна да се разхожда из виещите се заспали улички, които ми изглеждаха така познати. Когато най-накрая седна на един тухлен зид близо до форума и задряма, аз се ококорих.

— О, боже, това е точно там, където ме намери, нали? — погледнах Марко.

Той се разсмя.

— Сега разбираш ли защо бях толкова убеден, че си поредната американка, която се опитва да изиграе собствена версия на филма?

Гледах, без да мигна.

— О, не! — шепнех и не вярвах на очите си.

Разсмях се, когато Джо Брадли попадна на принцеса Ан и двамата си размениха реплики, свръхестествено еднакви с онези, които си разменихме с Марко, когато за пръв път се срещнахме. И когато Джо Брадли е принуден да заведе принцесата в своя малък апартамент, се обърнах отново към Марко:

— Невероятно!

Отпуснах се пак в прегръдките му, за да гледам филма, но за моя изненада, вместо да търся трескаво в тълпата лицата на баба и дядо или да се вълнувам от образа на принцеса Ан, въплъщение на всичко, което не харесвам, аз гледах филма, за да позная местата, на които ходихме заедно е Марко.

Не вярвах на очите си, докато нашите преживявания се редяха на черно-бялата лента. Джо Брадли взе принцеса Ан на мотопеда „Веспа“ и я заведе до Колизеума и тогава ми стана ясна неговата реплика, че би желал да има повече време, за да я разведе вътре. Докато профучаваха през открития пазар и събаряха разни неща, разбрах защо днес Марко направи тази странна обиколка през щандовете и защо каза, че нямал американска журналистическа карта. Разсмях се, когато Джо Брадли и принцеса Ан застанаха пред „Устата на истината“, завъртях глава, като вечеряха точно срещу Пантеона, и най-накрая се просълзих, когато тръгнаха по стълбата на моста „Сант Анджело“ за прекрасната сцена с танца на палубата на баржата.

— И ти направи всичко това заради мен! — попитах, докато Одри Хепбърн и Грегъри Пек танцуваха.

— Да. Исках да те накарам да погледнеш на този филм не само като на свързан с майка ти. Сега той ще бъде свързан с теб и с твоята ваканция в Рим. Ще имаш хубави спомени, надявам се, които ще заместят лошите.

Догледахме филма мълчаливо и на финалната сцена очите ми се напълниха със сълзи.

Не проговорихме и докато се изреждаха надписите. Бях разтърсена. „Ваканция в Рим“ за мен винаги е бил израз на нещо много по-значително от някаква история, а сега придоби съвсем различен смисъл. Почувствах се объркана, като че ли наистина трябваше да се откажа от нещо.

— Филмът хареса ли ти? — попита Марко.

За момент се поколебах.

— Да — отговорих. — Много.

— Радвам се, но останалото зависи от теб.

Вдигнах поглед към него. Лицето му бе осветено някак странно от черно-белия екран и ми се стори, че самите ние сме участници в наш, черно-бял филм.

— Какво намекваш?

— Намекнах, че този филм е най-страшният ти призрак. Ти застана пред него. Добре си. Светът не свърши. Още си жива. Останалото зависи от теб.

— Останалото ли?

— Нали ти остават още две седмици в Рим? — уточни Марко.

Кимнах.

— Тогава си представи как да промениш живота си през това време. Не разрешавай повече на миналото да те преследва.

Обмислих думите му и кимнах.

— Ще опитам.

Марко ме погледна в очите.

— Промяната зависи от теб. И тя започва оттук, от Рим.

Прекарах нощта с Марко, но този път и двамата спахме прегърнати на неговото легло. Целувахме се, но нищо повече. Аз бях съсипана емоционално и Марко го знаеше. Заспах и когато се събудих, по страните ми се стичаха сълзи. Марко, вече буден, ги избърса. Прегърна ме още по-силно и когато пак заспах, заспах много дълбоко, с чувство на сигурност, каквато не бях изпитвала от векове.