Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (9)

Погребението беше на следващия ден. Тогава Монтепучо изживя най-голямата си изненада. Откъм фермата на Скорта се разнасяше монотонната музика на погребална процесия и селяните скоро видяха да се задава дългият траурен кортеж, начело на който отец Дзампанели размахваше красиво сребърно кандило, разпръскващо по улицата тежка и свещена миризма. Шестима мъже носеха ковчега. Бяха извадили статуята на патрона на селото, Сант Елиа, носена от други десет мъже. Музикантите изпълняваха най-тъжните песни от областта, в бавния ритъм на отмерените крачки. Досега никой в Монтепучо не беше погребван така. Процесията мина по главната улица, спря за малко на площада, продължи по тесните улички в центъра и зави обратно. Отново се върна на площада, спря за втори път, пое пак по главната и най-сетне влезе в църквата. Там, след кратко опело, по време на което свещеникът обяви, че Роко Скорта Маскалцоне е дарил цялото си състояние на Църквата — новината предизвика шумно ахване от изненада и коментари, — процесията потегли отново, предвождана от тромпетите. Църковните камбани подсилваха жалните извивки на мелодията. Цялото село беше наизлязло. И в главите на всички до безкрай се въртяха едни и същи въпроси: наистина ли беше дал всичко? И колко беше то? Какво щеше да прави с парите отчето?

Какво щеше да стане с Нямата? А с трите деца? Взираха се в лицето на клетата жена, та дано разберат дали беше в течение на последната воля на мъжа си, но не можаха да разчетат нищо зад изопнатите от изтощение черти на вдовицата. Цялото село беше там и Роко Скорта се усмихна в гроба си. Посветил беше целия си живот, но накрая беше успял да постигне това, което бе желал през цялото си съществуване: да постави Монтепучо в краката си. Да държи селото. С пари, защото това беше единственият начин. И когато най-сетне тези никакъвци бяха решили, че са го спипали, и дори бяха започнали да го заобичват, да му викат „дон Роко“, когато бяха започнали да уважават богатството му и да му целуват ръка, той със смях беше разрушил всичко. Тъкмо това бе желал най-много на света. Да, Роко се усмихна в гроба, без да го е грижа какво оставяше след себе си.

За хората от Монтепучо работата беше ясна. Роко Скорта беше променил проклятието, което се стоварваше върху поколението му. Родът Маскалцоне беше род на копелета, осъдени на лудост. Роко беше първият, но нямаше съмнение, че следващите щяха да са още по-лоши. Дарявайки богатството си, Роко Скорта беше искал да промени проклятието: децата му нямаше да са луди, а бедни. На всички в Монтепучо това им се струваше достойно за уважение. Роко Скорта не се беше отървал. Цената беше висока, но справедлива. Той даваше на децата си възможността за в бъдеще да бъдат добри християни.

Трите деца стояха притиснати едно в друго до гроба на баща си. Рафаеле също беше там и държеше Кармела за ръка. Не плачеха. Никое от тях не изпитваше истинска болка от смъртта му. И не от мъка стискаха челюсти, а от омраза. Разбираха, че всичко им бе отнето и че отсега нататък можеха да разчитат само на собствените си сили. Осъзнаваха, че едно безумно желание ги беше обрекло на мизерия и че това бе желанието на техния баща. Доменико, Джузепе и Кармела се взираха в трапа пред краката им и усещаха как погребват целия си живот. С какво щяха да живеят утре? С какви пари и къде, защото дори фермата беше дарена? С каква сила трябваше да бъдат пропити, за да се впуснат в битката, която предстоеше? Стояха, притиснати един до друг, изпълнени с омраза към идещите дни. Бяха го разбрали. Вече го долавяха в погледите, които им хвърляха: бяха станали бедни. Толкова бедни, та чак да пукнат от бедност.

Обичам да идвам тук. Идвала съм безброй пъти. Това е изоставен парцел, в който растат само буреняци, шибани от вятъра. Все още се виждат няколко светлинки от селото. Едва. И върхът на камбанарията на църквата, ей там. Тук няма нищо. Освен тази стара дървена мебел, потънала наполовина в пръстта. Тъкмо тук исках да ви доведа, дон Салваторе. Тук бих искала да седнем. Знаете ли каква е тази мебел? Старата изповедалня на църквата, онази, която използвали по времето на дон Джорджо. Той беше заместен от вашия предшественик. Работниците, които бяха натоварени с преместването, я изнесоха и я оставиха тук. Никой никога не я е пипал. Тя овехтя. Боята се олющи. Дървото остаря. И се вби в земята. Аз често сядам на нея. Тя е от моето време.

Не се изповядвам, дон Салваторе, не се заблуждавайте. Ако ви доведох тук и ви помолих да седнете до мен, на тази стара дървена пейка, то е не за да получа вашата благословия. Скорта не се изповядват. Баща ми беше последният, който го направи. Не свъсвайте вежди, не ви обиждам. Аз просто съм дъщерята на Роко Скорта и макар дълго да го мразех, това не променя нищо. Кръвта му тече във вените ми.

Спомням си го на смъртния му одър. Тялото му лъщеше от пот. Беше блед. Смъртта вече лазеше по кожата му. За момент се огледа около себе си. Цялото село се буташе в малката стая. Плъзна поглед по жена си и децата си и по тълпата хора, които беше тероризирал, а после рече с мъртвешка усмивка: „Радвайте се. Аз умирам.“ Тези думи ме жегнаха като плесница по лицето. „Радвайте се. Аз умирам.“ Жителите на Монтепучо със сигурност са се зарадвали, но ние тримата, край леглото му, го гледахме с огромни празни очи. Та каква радост ни очакваше? Защо трябваше да се радваме на смъртта му? Думите бяха казани с безразличие към всички. Роко винаги бе бил сам срещу целия останал свят. Трябвало е да го мразя. Да изпитвам към него омразата на обидените деца. Но не можах, дон Салваторе, опомних си един негов жест. Точно преди да легне, за да умре, ме погали по косата. Не каза нищо. Не го правеше никога. Нежно прокара мъжката си ръка по главата ми и аз така и никога не разбрах това допълнително проклятие ли беше, или израз на нежност. Така и не можах да разбера какво беше. Накрая приех, че е било и двете едновременно. Погалил ме беше така, както баща гали дъщеря си, и бе разстлал нещастието в косите ми, както би го сторил враг. Тъкмо с този жест, аз бях станала дъщеря на баща си. Не го направи с братята ми. Белязана бях само аз. Върху мен се струпа цялото бреме. Единствено аз бях дъщеря на баща си. Доменико и Джузепе се родиха полека с годините. Сякаш тях не ги бяха раждали родители. Помилва само мен. Беше ме избрал. Горда съм с това, а че ме прокле — не променя нищо. Можете ли да го разберете?

Аз съм дъщерята на Роко, дон Салваторе. Не очаквайте от мен никаква изповед. Договорът между Църквата и семейство Скорта е разтрогнат. Доведох ви при тази изповедалня под открито небе, защото не исках да идвам в църквата. Не исках да ви говоря със сведена глава и с разтреперания глас на покаяниците. На Скорта им подхожда място като това тук. Духа вятър. Около нас е мрак. Чуват ни само камъните, в които се блъскат гласовете ни. Седнали сме на парче дърво, съсипано от времето. Лакираните му дъски са чули толкова изповеди, че мъката на света е полепнала по тях като патина. Хиляди гласове са прошепвали престъпленията си, признавали са грешките си, разкривали са грозотата си. Тук ги е изслушвал дон Джорджо. Тук е слушал и баща ми, докато е започнало да му се повдига, през вечерта, когато се е изповядал. Всички тези думи са попили в дървото, дон Салваторе. Във ветровити вечери като днешната ги чувам да се надигат. Хиляди грешни слова, натрупали се през годините, сподавени хлипания, срамни признания. Всичко излиза. Като безкрайна морска мъгла от мъка, с която вятърът ръси хълмовете. Помага ми. Мога да говоря само тук. На старата пейка. Само тук. Но не се изповядвам. Защото не очаквам от вас никакво опрощение. Не се опитвам да се отърся от греховете си. Те са вътре в мен. И ще си ги отнеса в гроба. Но искам нещата да са казани. После ще изчезна. И може би от мен ще остане само лека миризма във вятъра, подухнал в летните вечери. Ароматът на един живот, който ще се смеси с миризмата на скалите и дивите треви.