Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (13)

Отсъствието беше попречило на младите Скорта да изпълнят свещения си дълг: сами да изкопаят гроба, в който да положат своята майка. Синовната обич изискваше този последен жест от страна на децата й. Но сега, след като се бяха върнали, те бяха твърдо решени да отдадат дължимата почит на тленните й останки. Самотата, общият гроб, нарушеният договор им бяха дошли в повече. Затова решиха, че още същата нощ ще грабнат лопатите и ще отидат да извадят Нямата. Нека почива в собствен гроб, изкопан от нейните синове. Нищо, че щеше да бъде извън границите на гробището. По-добре това, отколкото завинаги безименната пръст на общия гроб.

Щом се стъмни, се събраха, както се бяха уговорили. Рафаеле беше донесъл лопати. Студено беше. Промъкнаха се в гробището като крадци.

— Мими? — обади се Джузепе.

— Какво?

— Сигурен ли си, че не вършим престъпление?

Но още преди Доменико да свари да отговори на брат си, се разнесе гласът на Кармела:

— Общият гроб е истинското светотатство.

Тогава Джузепе решително хвана лопатата и заяви:

— Права си, Миуча. Няма място за колебания.

Копаеха студената пръст на общия гроб, без да продумат. С напредването лопатите все повече започваха да тежат. Струваше им се, че има опасност всеки момент да разбудят огромното поселище от мъртъвци. Стараеха се да не треперят. Да не се олюляват от непоносимата смрад, която се носеше отдолу.

Най-сетне лопатите им удариха в дървото на ковчег. Нужно им беше невероятно упорство, за да го извадят. На капака от чамови дъски с нож беше надраскано „Скорта“. Там лежеше майка им. В този грозен сандък. Погребана като последна беднячка. Без мрамор, без церемония. Вдигнаха я на раменете си подобно забързани престъпници и излязоха от гробището. Известно време вървяха край зида му, после стигнаха до малък насип, където никой нямаше да ги види. Поставиха ковчега на земята. Оставаше само да изкопаят гроба. А в своя покой Нямата щеше да усети учестеното дишане на синовете си. В момента, когато се готвеха да започнат да копаят, Джузепе се обърна към Рафаеле:

— Ще копаеш ли с нас?

Рафаеле стоеше като вкаменен. Това, което Джузепе искаше от него, не беше само помощ, не беше само да пролее потта си ведно с тях, не, той го канеше да участва в погребването на Нямата, сякаш беше един от синовете и. Рафаеле беше пребледнял като платно. Джузепе и Доменико го гледаха в очакване на отговор. Очевидно Джузепе беше попитал от името и на тримата Скорта. Никой не се беше изненадал. Сега чакаха Рафаеле да направи своя избор. Пред гроба на Нямата той грабна лопатата и просълзен отвърна:

— Разбира се.

В този миг сякаш на свой ред ставаше Скорта. Сякаш трупът на бедната женица му даваше майчина благословия. Отсега нататък щеше да е техен брат. Все едно във вените им тече една и съща кръв. Техен брат. Здраво стискаше лопатата, за да не се разхлипа на глас. Щом започнаха да копаят, той вдигна глава и погледът му попадна на Кармела. Тя стоеше там. До тях. Неподвижна и смълчана. Гледаше ги как работят. Сърцето му се сви. На лицето му се изписа дълбоко съжаление. Миуча. Колко беше красива. Миуча. Отсега нататък трябваше да я гледа с очите на брат. Стаи чувствата дълбоко в себе си и започна да обръща земята с все сила.

Когато свършиха и ковчегът отново беше покрит с пръст, за момент постояха мълчаливи. Не искаха да си тръгнат без последно прощаване. Измина доста време, после Доменико заговори:

— Нямаме родители. Ние сме Скорта. И четиримата. Така решихме. Оттук насетне ще ни топли само името. Нека Нямата да ни прости, но ние се раждаме истински едва днес.

Студено беше. Дълго още стояха с глави, сведени над прясно изкопаната пръст, притиснати един до друг. Името Скорта наистина беше достатъчно, за да ги топли. Рафаеле плачеше тихо. Беше получил семейство. Братя и сестра, за които беше готов да си даде живота. От днес нататък щеше да бъде четвъртият Скорта и той се закле на гроба на Нямата. Щеше да носи името Рафаеле Скорта. А презрението на хората в Монтепучо само щеше да го кара да се усмихва. Рафаеле Скорта, за да се бори телом и духом, редом с онези, които обичаше и които мислеше, че е загубил, докато бяха в Америка, когато остана сам в Монтепучо, сам като лудите. Рафаеле Скорта. Да. Заклеваше се да се покаже достоен за това име.

Дойдох да ви разкажа за пътуването до Ню Йорк, дон Салваторе. Но ако не беше тъмно, никога нямаше да се осмеля да заговоря. Ала мракът ни обгръща, вие пушите и аз трябва да изпълня задължението си.

След погребението на татко дон Джорджо ни извика, за да ни каже какво беше решил. Беше намерил в старата част на селото малка къща, където майка ни — Нямата, щеше да живее. Бедно, но достойно. Щеше да се настани там, щом бъдеше възможно. За нас обаче трябваше да намери друго решение. Животът тук, в Монтепучо, не ни предлагаше нищо. Щяхме да влачим мизерията си из тесните улички с гнева на хора, които съдбата е лишила от положението им. От това нямаше да произлезе нищо хубаво. Дон Джорджо не желаеше да ни обрече на живот, изпълнен с мъка и гадория. Измислил беше нещо по-добро. Щеше да получи три билета за парахода от Неапол за Ню Йорк. Църквата щеше да плати. Щяхме да поемем към земята, където бедните издигаха сгради, високи до небесата, и където богатството понякога се изсипва в джобовете на дрипльовците.

Веднага се съгласихме. Спомням си как вечерта през ума ми минаваха невероятни картини на измислени градове, а аз непрестанно си повтарях думата като молитва, от която очите ми блестяха: Ню Йорк… Ню Йорк.

Когато напуснахме Монтепучо и поехме към Неапол, съпроводени от дон Джорджо, който искаше да ни изпрати до стълбичката на парахода, ми се стори, че под нозете ни земята роптае, сякаш ругаеше срещу чедата си, които имаха наглостта да я изоставят. Излязохме от Гаргано, спуснахме се в голямата и тъжна равнина на Фоджа и прекосихме Италия от единия до другия й край, за да отидем в Неапол. Ококорихме се до болка в този лабиринт от крясъци, мръсотия и пек. Големият град миришеше на развалено месо и вкисната риба. Уличките на Спаканаполи гъмжаха от деца с издути кореми и беззъби усти.

Дон Джорджо ни заведе до пристанището и ни качи на един от онези параходи, построени да отвеждат умиращите от глад от една точка на земното кълбо до друга, сред огромни облаци мазутен дим. Настанихме се на палубата сред останалите като нас. Бедняци от Европа с изгладнели погледи. Цели семейства и сами деца. Като всички останали се държахме за ръце, за да не се изгубим в гъмжилото. Като всички останали първата нощ не можахме да мигнем от страх подли ръце да не ни откраднат одеялото, с което се завивахме и тримата. Като всички останали и ние плакахме, когато огромният параход излезе от залива на Неапол. „Животът започва“, прошепна Доменико. Италия бързо изчезваше от погледа. Като всички останали и ние обърнахме очи към Америка в очакване на деня, когато ще върнем бряг с надеждата, лелеяна в нашите странни мечти, че там всичко ще е различно — цветовете, миризмите, законите, хората. Всичко. По-голямо. По-нежно. По време на плаването с часове стояхме вкопчени в парапета и се чудехме какъв ли можеше да бъде този континент, където дрипльовци като нас бяха добре дошли. Дните се нижеха бавно, но това нямаше значение, защото мечтите ни имаха нужда от дълги часове, за да се разгърнат в мислите ни. Дните се нижеха бавно, но ние с радост ги оставяхме да се точат, защото светът започваше.

Най-сетне един ден влязохме в залива на Ню Йорк. Параходът полека се насочваше към малкия остров Елис Айланд. Никога нима да забравя радостта ни през този ден, дон Салваторе. Скачахме и викахме. Палубата беше обхваната от френетично оживление. Всички искаха да видят новата земя. Поздравявахме всяко рибарско корабче, което подминавахме. Всички сочеха с пръст сградите в Манхатън. Поглъщахме с поглед всяка подробност на брега.

Когато корабът най-после акостира на кея, слязохме сред радостна и нетърпелива гълчава. Множеството изпълни големия хангар на островчето. Целият свят се беше събрал там. Чувахме да се приказва на езици, които отначало взехме за милански или римски говор, но после трябваше да признаем, че онова, което се случваше, беше много по-широкомащабно. Заобиколени бяхме от целия свят. Можехме да се почувстваме изгубени. Бяхме чужденци. Не разбирахме нищо. Но ни обхвана странно усещане, дон Салваторе. Убедени бяхме, че там сме на мястото си. Там, сред всичките тези объркани хора, всред врявата от езици и акценти, си бяхме у дома. Онези, които ни заобикаляха, бяха наши братя по мръсотия на лицата. По страха, който ги свиваше стомасите като на нас. Дон Джорджо се беше оказал прав. Нашето място беше там. В страната, която не приличаше на никоя друга. Вече бяхме в Америка и повече от никого не ни беше страх. Животът ни в Монтепучо ни се струваше далечен и грозен. Бяхме в Америка и нощите ни бяха изпълнени с радостни и изгладнели мечти.

Дон Салваторе, не обръщайте внимание на това, че гласът ми пресеква и свеждам очи, аз ще ви разкажа онова, което никой не знае. Никой освен семейство Скорта. Слушайте. Нощта е безкрайна и аз ще ви кажа всичко.

Слязохме от парахода ентусиазирани. Бяхме весели и нетърпеливи, Предстоеше ни дълго чакане. Но това не ни вълнуваше. Висяхме на безкрайни опашки. Извършвахме странни неща, които не разбирахме. Всичко ставаше бавно. Насочваха ни към едно гише, после към друго. Притискахме се един в друг, за да не се загубим, басовете минаваха, а тълпата като че ли не намаляваше. Всички търпеливо чакаха. Доменико вървеше напред. В един момент ни каза, че ще влезем при лекарите и ще трябва да си изплезим езиците, да дишаме дълбоко и да не ни е страх да си разкопчаем ризите, ако ни накарат. Трябваше да се подчиним на всичко това, но то нямаше значение, готови бяхме да чакаме с дни, ако се наложи. Страната беше тук. На една ръка разстояние.

Когато минах през лекаря, той ме спря с ръка. Погледна очите ми, не каза нито дума и с тебешир драсна кръстче на ръката ми. Исках да попитам защо, но ми направиха знак да вървя в друга зала. Там ме прегледа друг лекар. По-дълго. Попита ме нещо, ала аз не го разбрах и не знаех какво да отговоря. Бях дете, дон Салваторе, малко дете и коленете ми трепереха пред тези непознати, които се навеждаха към мен като към добитък. Не след дълго братята ми дойдоха. Наложило им се беше направо да се сражават, за да ги пуснат.

Едва когато се яви някакъв преводач, разбрахме за какво става дума. Имах някаква инфекция. Наистина на парахода, в продължение на няколко дни бях болна. Температура, разтройство, зачервени очи, но тогава си мислех, че ще ми мине. Бях малко дете, което отиваше в Ню Йорк, и бях убедена, че никоя болест не може да ме надвие. Мъжът говори дълго, но всичко, което разбрах, беше, че за мен пътешествието приключваше тук. Земята се разлюля под краката ми. Не ме приемаха, дон Салваторе. Всичко беше свършило. Срамувах се и сведох очи, та да не срещна погледите на братята си. Те стояха до мен и мълчаха. Аз гледах дългата опашка от емигранти, която продължаваше да се точи край нас, и мислех за едно-единствено нещо: „Пускат всички тези хора, дори онази хилава жена, и стареца, който може би ще пукне след два месеца, а мен — не. Защо?“

Преводачът заговори отново: „Ще се върнете обратно… с парахода, безплатно… няма проблеми… безплатно…“ Само това му беше на устата. Тогава Джузепе предложи на Доменико да продължи сам: „Мими, ти мини. Аз ще остана с Миуча.“

Аз не се обаждах. В този момент се решаваше животът ни. В разговора ни между онези две зали. Целият ни бъдещ живот, а аз мълчах. Не можех. Нямах сили. Изпитвах срам. Единствено срам. Можех само да слушам и да се оставя на братята си. Сега се решаваха нашите три живота. По моя вина. Всичко зависеше от това какво щяха да решат. Джузепе повтори: „Така е по-добре, Мими. Ти мини, сам ще се оправиш. Аз оставам с Миуча. Ще се върнем вкъщи. По-късно ще опитаме отново.“

Измина безкрайно много време. Повярвайте, дон Салваторе, за тази една минута остарях с години. Всичко висеше на косъм. Аз чаках. Знам ли, може би да изтече времето, в което съдбата да претегли нашите три живота и да ни избере орис по свой вкус. И тогава Доменико проговори и каза: „Не. Дойдохме заедно и заедно ще се върнем.“ Джузепе понечи да настоява, ала Доменико го спря. Той беше взел своето решение. Стискаше зъби и направи с ръка жест, който никога няма да забравя: „Или тримата или никой. Те не ни искат. Да вървят на майната си.“