Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (28)

— Откак Мими умря, все си мисля за едно нещо.

Джузепе беше проговорил тихо, без да вдига очи. Рафаеле го погледна, почака да види дали ще продължи, разбра, че не се готвеше да го стори, и затова кротко попита:

— За какво?

Джузепе се колеба още известно време и най-сетне се реши да излее душата си:

— Кога бяхме щастливи?

Рафаеле погледна брат си с нещо като състрадание. Смъртта на Доменико беше разтърсила Джузепе по неочакван начин. След погребението той изведнъж беше остарял, пухкавите бузи, които винаги бе имал и които дори в зряла възраст му придаваха младежки вид, бяха хлътнали. Смъртта на Доменико бе известила началото на края и сега Джузепе бе застинал в очакване, с ясното съзнание, че ще е следващият. Рафаеле попита брат си:

— Е, и? Ти какво мислиш?

Джузепе мълчеше, като че ли трябваше да признае някакво престъпление. Цялото му същество изразяваше колебание.

— Ами, там е работата — рече срамежливо той. — Дълго мислих. Опитах се да направя списък на моментите, когато съм бил щастлив.

— Много ли са?

— Да. Много са. Поне така ми се струва. Достатъчно са. Денят, когато купихме тютюнопродавницата. Раждането на Виторио. Сватбата ми. Племенниците и племенничките. Да. Не са малко.

— Защо тогава си толкова тъжен?

— Защото, като се опитам да отделя най-щастливия от тях, знаеш ли за какво се сещам?

— Не.

— За деня, когато за първи път ни покани на трабукото. Този спомен се откроява над останалите. Гощавката. Ядохме и пихме като благочестивци.

— Pancia piena? — засмя се Рафаеле.

— Да. Pancia piena — повтори просълзен Джузепе.

— Че какво тъжно има в това?

— Какво би казал за мъж — подхвана отново Джузепе, — който в края на живота осъзнава, че най-щастливият ден в неговото съществуване е свързан с едно ядене? Нима няма по-големи радости в живота на човека? Това не е ли признак за презрян живот? Не трябва ли да ме е срам? При все това, всеки път, когато се замисля, този спомен надделява, уверявам те. Спомням си всичко. Имаше ризото с морски дарове, което се топеше в устата. Твоята Джузепина носеше светлосиня рокля. Беше много хубава и не спираше да кръстосва между кухнята и масата. Спомням си как ти стоеше до пещта, плувнал в пот като миньор. И цвърченето на рибата върху скарата. Виждаш ли. След цял един живот ето кой с най-хубавият ми спомен. Не ме ли превръща това в най-недостойния човек на света?

Рафаеле го беше изслушал притихнал. Гласът на брат му го беше накарал да преживее отново гощавката. И пред неговия поглед бе изникнало веселото братство на Скорта. Подносите, предавани от ръка на ръка. Щастието да похапват заедно.

— Не, Пепе — каза той на брат си. — Прав си. Кой може да се похвали, че е познал подобно щастие? Не сме толкова много. Защо тогава да го омаловажаваме? Какво че белите ни ризи са били покапани с доматен сос? Щастливец е онзи, преживял подобно пиршество. Бяхме заедно. Ядохме, говорихме си, викахме, смяхме се и пихме като мъже. Един за друг. Това бяха скъпоценни мигове, Пепе. Прав си. Аз бих дал всичко да им се насладя отново. Пак да чуя гръмкия ви смях всред миризмата на печена дафина.