Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (42)

Кармела вървеше бавно по покритите с прах улици. Крачеше упорито, както от дълго време не беше крачила. Придобила беше нова сила. Пробиваше си път между групите, избикаляше цепнатините в уличната настилка. Говореше тихо. В ума й всичко се блъскаше. Земетресението. Братята й. Старият агонизиращ Корни. Миналото се надигаше като разтопена лава. Тя скачаше от спомен на спомен. В нея напираше тълпа лица. Вече изобщо не обръщаше внимание на заобикалящите я. На улицата едни жени я видяха да минава, извикаха й, попитаха я дали всичко е наред и дали катаклизмът не беше разрушил нещо у тях, но тя не им отговори. Вървеше напред целеустремено, потънала в мислите си. Изкачи виа деи Супличии. Стръмнината бе голяма и това я накара на няколко пъти да спре да си поеме дъх. Възползва се от почивките да погледа селото. Виждаше мъжете по ризи да оглеждат стените, за да преценят повредите. Виждаше дечицата да задават въпроси, на които никой не можеше да отговори. Защо земята се бе разтресла? Щеше ли да го направи отново? И понеже майките не им отговаряха, стори го тя, която не бе продумвала от толкова дълго:

— Да, земята отново ще се разлюлее. Земята ще се разтресе. Защото мъртвите са гладни — рече тихо.

После отново пое, оставяйки зад себе си селото и неговата врява. Стигна до края на виа деи Супличии, сви надясно, по пътя за Сан Джокондо, и вървя до оградата на гробището. За там беше тръгнала. Станала беше от плетеното столче с тази мисъл в главата: да отиде на гробището.

Когато бутна решетката на портата, духът й сякаш се бе успокоил. На старческото й лице се изписа младежка усмивка, последната.

В мига, когато Кармела навлезе в алеите на гробището, над Монтепучо се възцари пълна тишина. Сякаш изведнъж всичките му жители си бяха помислили едно и също. Един и същи страх сграбчи умовете на всички, едни и същи думи бяха на всички усти: „Следващият трус.“ Всяко земетресение биваше последвано от второ. Неизбежно беше. Щеше да има втори трус. И то скоро. Нямаше смисъл да се радват и да се прибират по домовете си, преди да е отминал. Тогава жителите на Монтепучо се приближиха едни към други, на площада, на корсото, из уличките. Някои отидоха да вземат одеяла и отделни ценни вещи, в случай че къщите им поддадяха при втория пристъп. А след това потънаха в мъчително очакване на нещастието.

Едничък Елиа тичаше насам-натам, ръкомахаше, разблъскваше тълпата, питайки всички, които познаваше:

— Майка ми? Виждали ли сте майка ми?

Вместо да му отговорят, хората му казваха:

— Седни, Елиа. Стой тук. Почакай. Ще има втори трус. Остани при нас.

Той не ги слушаше и продължаваше да търси, подобно на дете, изгубило се в множеството.

На площада чу глас, който крещеше: „Видях майка ти. Тръгна към гробището.“ Без дори да се опита да разбере кой беше човекът, който току-що му бе помогнал, той хукна в указаната посока.