Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (39)

Донато все по-често изчезваше. Пътуванията му ставаха все по-дълги. Той затъваше в самота, без да продума, без да се поколебае. Продължаваше от време на време да се вижда за малко с братовчед си Микеле, сина на Рафаеле, защото често преспиваше в стаичката в скалата, до трабукото. Микеле имаше син: Емилио Скорта. Тъкмо на него Донато проговори за последно. Когато момчето стана на осем години, Донато го качи в лодката си, както бе направил някога неговият вуйчо Джузепе, и го повози по леките вълни. Слънцето се скри, обагряйки в розово гребените на вълните. Детето мълча през цялото време. То много обичаше чичо си Донато, ала не смееше да го разпитва.

Накрая Донато се обърна към малкия и му рече със сериозен, но мек глас:

— Очите на жените са по-големи от звездите. Детето кимна, без да разбира. Ала никога не забрави това изречение. Донато бе искал да изпълни клетвата на Скорта. На свой ред да предаде знанието си на един от своите. Дълго бе мислил. Питал се беше какво знаеше, какво бе научил в живота. Единственото нещо, което се открояваше, беше нощта, прекарана с Алба и нейния син. Огромните черни очи на Алба, в които се беше потопил с ненаситно удоволствие. Да, звездите му се бяха сторили миниатюрни в сравнение с двете зеници на жената, хипнотизирали самата луна.

Това бяха последните думи, които произнесе. Скорта не го видяха повече. Той изобщо вече не слизаше на брега. Превърнал се беше в движеща се точка между два бряга, в лодка, изчезваща в нощта. Вече не пренасяше цигари. Станал беше каналджия и се занимаваше единствено с това. Непрестанно взимаше от албанския бряг и откарваше до този на Пулия чужденци, дошли да опитат късмета си: млади хора, изпити от недояждане, които вперваха в италианския бряг изгладнели очи. Млади хора, чиито ръце трепереха от нетърпение да заработят. Щяха да щурмуват новата земя. Да продават силата си, на който я пожелае, гърбовете им да отмаляват от бране на домати в големите земеделски стопанства във Фоджа или пък главите им да се свеждат под лампите в нелегалните работилници в Неапол. Щяха да блъскат като животни, да приемат работодателите да изцеждат и последната им капка пот, да признават игото на експлоатацията и постоянното господство на парите. Те знаеха всичко това. И че младите им тела щяха да бъдат белязани завинаги от прекалено изнурителната за човека работа, но при все това изгаряха от очакване. Донато виждаше как с приближаването на италианския бряг всички грейваха с все същата светлина на хищно нетърпение.

Светът се изсипваше в лодката. Подобно на сезоните. Виждаше при него да идват жителите на бедстващите страни. Струваше му се, че улавя пулса на планетата. Нижеха се албанци, иранци, китайци, нигерийци. И всички те минаваха през тясната му лодка. Той ги отвеждаше от единия до другия бряг, в непрестанно сноване. Италианските митничари никога не го хващаха. Плъзгаше се по водата като кораб-призрак, нареждайки на мъжете, които превозваше, да мълчат, щом доловеше в далечината шума на мотор.

В лодката се качваха и много жени. Албанки, които отиваха да се цанят като камериерки из хотелите по крайбрежието или да гледат болни възрастни хора в италиански семейства. Нигерийки, продаващи плътта си край пътя между Фоджа и Бари, скрити под шарени чадърчета, та да се пазят от слънцето. Иранки, съсипани от умора, за които пътуването едва започваше, защото отиваха много по-далече — във Франция или Англия. Донато ги наблюдаваше. Мълчаливо. Щом някоя от тях пътуваше сама, винаги намираше начин да й върне парите, преди да е слязла от лодката му. И всеки път, когато тя вдигаше удивен поглед, тихичко му благодареше или дори му целуваше ръцете, той прошепваше „За Алба“ и се прекръстваше. Алба го беше обсебила. Отначало му хрумна да пита албанците, които превозваше, дали не я познават, ала знаеше, че ще е напразно. Затова си мълчеше. Напъхваше в ръцете на самотните жени пачките, които те лично му бяха дали преди няколко часа. „За Алба. За Алба“, казваше той. И си мислеше: „За Алба, на която взех всичко. За Алба, която оставих в една страна, вероятно превърнала я в робиня.“ Често жените го погалваха по бузата с върховете на пръстите си. Така го благославяха и го препоръчваха на Всевишния. Правеха го нежно, сякаш беше дете, защото инстинктивно усещаха, че този мълчалив мъж, този безмълвен каналджия беше дете, което разговаря със звездите.