Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Principe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (04.12.2007)
Корекция
NomaD (2 декември 2007 г.)

Издание:

Еспас-2007, 1991 г.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XIII
ЗА СПОМАГАТЕЛНИТЕ, СМЕСЕНИТЕ И НАЦИОНАЛНИТЕ ВОЙСКИ

Спомагателни са войските, които един княз заема от някой владетел, за да го подпомогнат и защитят. Например папа Юлий II, след несполучливия си опит да завладее с наемни войски Ферара, се обърна за помощ към испанския крал Феранд, който се задължи да му даде войска.[1] Тези войски могат да бъдат полезни и добри за себе си, но за този, който ги вика на помощ, почти винаги са вредни. Ако претърпят поражение, за него няма спасение; ако победят, той попада под тяхната зависимост. Древната история изобилства с примери, които подкрепят твърдението ми, но аз не искам да подмина пресния пример, който ни дава Юлий II. Той взе неблагоразумието решение да се обърне за помощ към чужденец. Благодарение на щастливата си съдба той не вкуси от плода на това си решение. Спомагателните войски, които той нае, бяха разбити при Равена, но съвсем неочаквано се появиха швейцарците, които прогониха победителите. Така папата се изплъзна от ръцете както на неприятелите, които бяха прогонени, така и от ръцете на спомагателните войски, на които не се дължеше победата над неприятеля.

Флорентинците, които не разполагаха със собствени войски, извикаха на помощ 10 000 французи, за да превземат Пиза. С това те се изложиха на такива опасности, на каквито не бяха се излагали и в годините на най-тежките си изпитания. Императорът на Константинопол, за да се защити от съседите си, извикал в Гърция 10 000 турци, които след свършване на войната не поискали да си отидат и оттогава започнало робството на Гърция под неверниците.[2] И тъй, оня, който иска да се постави извън всяка възможност за победа, си служи с тези войски, които са много по-опасни от наемните. При тях провалът на този, който ги вика, е неизбежен, защото те са единни и винаги са готови да се подчинят на друг. Ако наемните войски поискат да те нападнат след като победят, трябва да мине много време и да им се представи много благоприятен случай. Те не са единно цяло и ти си ги събрал и им плащаш. Освен това ти им назначаваш н началника, той не може веднага да сплоти и подчини войските и да ги насочи срещу теб. Следователно, при наемните войски най-опасна е мудността и нежеланието да се бият, а при спомагателните — смелостта.

Мъдрият владетел винаги е избягвал тези войски и си е служил само със собствени, като е предпочитал да загуби с тях, отколкото да спечели с чужди. Такъв владетел не е смятал за истинска победа тази, която е завоювана с чужда помощ.

За да докажа твърденията си, не ще се поколебая да приведа за пример делото на Цезар Борджия. Той влезе в Романя и завзе Имола и Форли със спомагателни френски войски. Те му се сториха недостатъчно сигурни и той прибягна към наемни войски, които сметна за по-малко опасни. Те се ръководеха от Орсини и Вители. По-късно прецени, че и тези войски са колебливи, вероломни и опасни и ги смаза. Накрая се осланяше само на националните войски. Лесно може да се види разликата между едната и другата от тези войски, като се сравни славата, която е имал лукът, когато си е служил със спомагателните френски и командваните от Вители и Орсини войски, с онази слава, която е имал, когато вече разполагал със собствена войска и се осланял само на себе си. Той постигна най-голяма слава и уважение тогава, когато всички видяха, че е пълен господар над войските си.

Аз не исках да се откъсвам от пресните примери, които ни предлага Италия, но не ми се ще да изоставя примера на Хиерон Сиракузеца, за когото вече стана дума. Той бил избран за главнокомандващ на сиракузките войски, които били наемни. В скоро време разбрал колко безполезни били тези войски, чиито началници били като тези в Италия. Като установил, че е невъзможно нито да държи тези началници, нито да ги уволни от служба, той заповядал да ги посекат. По-късно във войните си служил не с чужди, а само с национални войски.

Искам да припомня и едно много удобно за случая иносказание от стария завет. Когато Давид предложил услугите си на Саул да отиде да се бие с Голиат, Саул, за да го окуражи, поискал да го въоръжи със своите оръжия. Давид казал, че те щели само да му пречат и изявил желание да се срещне с неприятеля си въоръжен само с прашката и ножа си.

С една дума, чуждите доспехи или са тъй широки, че се изхлузват, или са тъй тежки, че сломяват, или са тъй тесни, че не позволяват да се движиш свободно.

Карл VII, баща на Людовик XI, освободил Франция от англичаните благодарение на щастието и смелостта си. Като се убедил, че е необходимо да се снабди със собствена войска, той въвел във Франция редовна войска, състояща се от пехота и кавалерия. По-късно неговият син премахнал пехотата и я заменил с наемни швейцарци. Тази грешка, направена от наследника на Карл VII, както виждаме днес, е причината за нещастието на това кралство.

Като давали предимство на швейцарците, френските крале омаловажили собствената си войска. Френските войници свикнали да се бият рамо до рамо с швейцарците и им се струвало, че без тях никога няма да могат да победят. Те смятали, че не могат да се мерят с швейцарците, нито се решавали да предприемат някакви действия без тях. Френските войски са били смесени: една част — наемни, а друга част — собствени. Взети заедно, тези войски са по-добри от само спомагателните или само наемните, но са много по-лоши от собствените. Франция щеше да бъде непобедима, ако Людовик XI беше запазил в армията реда, въведен от баща му.

Неблагоразумието понякога подтиква хората към начинания, хубавата външност, на които им пречи да видят скритата в тях отрова, какъвто е примерът с туберкулозата.

Затова не е истински мъдър владетелят, който забелязва злините едва когато излязат на бял свят. Но на малцина е определено да предвиждат злините.

Началото на упадъка на Римската империя съвпада с наемането на готски войски, които разстроиха силите й и погълнаха цялата жизнена мощ, която се излъчваше от нея.

В заключение ще кажа, че всеки владетел, който не разполага със собствена войска, се намира изцяло в ръцете на съдбата, защото няма с какво да се защити против злополуките.

Мъдрите винаги са твърдели, че няма нищо по-слабо и по-неустойчиво от силата, която не се обляга на самата себе си.

Собствените войски са съставени или от твои поданици, или от твои граждани, или от хора, облагодетелствани от теб. Всички останали войски са наемни или спомагателни.

Начинът за устройването на собствените войски може да се разбере лесно, ако се проучи опита на четирите гореспоменати личности и се обърне внимание на това как са се справили с тази задача Филип, бащата на Александър Велики, и много други монархии и републики. На техния опит се осланям напълно.

Бележки

[1] След неуспеха при Ферара през 1510 г., като изоставя Болоня, пана Юлий II сключва военен съюз с Испания (1511 г.) — Светата лига.

[2] В борбата за императорския престол срещу Йоан V Палеолог, Йоан VI Кантакузин се обръща за помощ към турския султан Орхан. През 1353 г. армия от 10 000 турци под командването на Сюлейман се отзовава. След свършването на войната в 1355 г. турците останали в пределите на империята и създали благоприятни условия за масово нахлуване на турци, които завладяват Византийската империя.