Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (9)

9.
Ровът при източната врата

Ахил: Какво става, ако откриеш втора картина в картината, в която вече си влязъл?

Костенурката: Сам можеш да предположиш: озоваваш се в тази картина в картината.

Дъглас Р. Хофстетър^[1]

— Това, скъпа, наистина ми дойде в повече. — Сесар навиваше спагети на вилицата си. — Представи си само — почтен гражданин спира на светофар, зад волана на собствената си кола, която по случайност е синя, и тогава се появява красива млада жена с изражение на базилиск и прави опит да го убие. — Той се обърна към Муньос, като че търсеше подкрепа в гласа на разума. — Достатъчно е да изкара акъла на всеки.

Муньос спря да си играе с хлебното топче, което търкаляше по покривката, но не вдигна поглед.

— Не е стигнала чак дотам. Искам да кажа, не е стреляла по никого — отбеляза той с тих, спокоен глас. — Колата е потеглила и изчезнала от поглед.

— Ами разбира се, че е потеглила. — Сесар посегна към чашата си с розе. — Нали е светнала зелена светлина.

Хулия остави ножа и вилицата върху чинията си с почти недокосната лазаня. Приборите й изтракаха, с което си заслужи страдалческия поглед на Сесар, който той й отправи над ръба на чашата.

— Слушай, глупчо. Колата беше паркирана, преди светофарът да мине на червено — и улицата беше празна… Спряла беше точно пред галерията.

— Има стотици такива коли. — Сесар постави внимателно чашата си обратно на масата, избърса устата си и се усмихна сладко, преди да добави с пророчески шепот: — Може пък да е бил някой от поклонниците на добродетелната ти приятелка Менчу. Някой мускулест кандидат жиголо, който копнее за работното място на Макс.

Хулия изпитваше остро раздразнение. В кризисни моменти Сесар винаги започваше да се държи като усойница и ставаше злонамерен и агресивен. Но тя нямаше намерение да се поддава на лошото си настроение и да започва да спори с него, особено пък пред Муньос.

— Може също така — отбеляза тя с привидно спокойствие, след като беше преброила на ум до десет, — да е бил някой, който, след като ме е видял да излизам от галерията, да е решил да се изпари.

— Струва ми се крайно невероятно, скъпа. Наистина.

— Предполагам, че щеше да ти се стори невероятно, ако някой ти беше казал, че Алваро ще си счупи врата в банята, но стана точно така.

Сесар изду устни, като че ли намираше сравнението за неподходящо, и посочи чинията на Хулия.

— Лазанята ти ще изстине.

— Пет пари не давам за лазанята. Искам да чуя мнението ти. Истинското.

Сесар пак погледна към Муньос, но той продължаваше да търкаля хлебното топче, с напълно непроницаемо изражение. Сесар отпусна китките си симетрично от двете страни на чинията и се вторачи във вазата в средата на масата, в която имаше два карамфила — един бял и един червен.

— Може и да си права. — Той сви вежди, сякаш искреността, която се искаше от него, и слабостта му към Хулия се бореха в сърцето му. — Това ли искаше да чуеш? Ето, казах го. — Сините му очи я гледаха със спокойна нежност. Ироничната маска, която носеше допреди малко, беше свалена. — Признавам си, че присъствието на тази кола там ме смущава.

Хулия го изгледа яростно.

— Мога ли да знам тогава защо трябваше да се правиш на идиот през последния половин час? — Тя потропа нетърпеливо по масата с кокалчетата на пръстите си. — Не, не ми отговаряй. Знам какво ще кажеш. Татко не иска малкото му момиченце да се тревожи, така ли е? Далеч по-добре ще е да си заровя главата в пясъка като щраус. Или като Менчу.

— Нищо няма да научиш, ако започнеш да се нахвърляш на хората само защото изглеждат подозрителни. Освен това, ако страховете ти са оправдани, такова поведение е и опасно. Опасно за теб, искам да кажа.

— Нали имам пистолета.

— Дано не се наложи да съжалявам, че ти дадох този деринджър. Нали ти е ясно, че това не е игра. В истинския живот лошите също разполагат с пистолети. И разбират от шах.

Като че ли за да докаже стандартното впечатление, което правеше на хората, Муньос се оживи при споменаването на думата „шах“.

— В края на краищата — започна той, без да се обръща към никого, — шахът е съчетание от враждебни импулси.

Сесар и Хулия го погледнаха изненадано. Това, което каза току-що, нямаше нищо общо с досегашния разговор. Муньос се взираше в празното пространство, като че ли досега беше пътувал с мислите си в далечни страни и още не се беше завърнал окончателно при тях.

— Драги ми приятелю — заяви Сесар, малко раздразнен от прекъсването, — опазил ме Бог да се усъмня в сияйната истина на вашите думи, но ще съм ви много задължен, ако се изразите малко по-ясно.

Муньос продължаваше да върти хлебното топче в пръстите си. Днес носеше старомодно синьо сако и тъмнозелена вратовръзка, но ъгълчетата на омачканата и не много чиста яка на ризата му пак стърчаха нагоре.

— Не знам какво да кажа. — Той потри брадичка с опаката страна на пръстите си. — Прекарах последните пет дни в обмисляне на всичко, което се случи. — Помълча, търсейки точните думи, после каза: — Мислех за нашия противник.

— Същото е правила и Хулия, предполагам. А и аз. Всички мислим само за този мизерник.

— Не е същото. Самата дума „мизерник“ предполага субективна преценка… А това няма никак да ни помогне, би могло дори да отклони вниманието от истински важното. Опитвам се да мисля за него в единствената перспектива, с която разполагаме: шахматните му ходове. Искам да кажа… — Муньос плъзна пръст по запотената си чаша, от която не беше отпил и капка. Този жест като че ли прекъсна нишката на мисълта му. — Стилът на игра е отражение на личността на играча. Мисля, че вече ви казвах това.

Хулия се приведе към него, заинтригувана.

— Искате да кажете, че сте прекарали последните дни в сериозно разучаване на личността на убиеца? Мислите ли, че вече го познавате по-добре?

Беглата усмивка отново се появи за кратко на устните на Муньос. Но Хулия забеляза, че е съвсем сериозен. Той не познаваше иронията.

— Има много различни видове шахматисти — очите му се взираха в празното пространство, сякаш виждаха някакъв добре познат свят отвъд стените на ресторанта. — Като изключим стила на игра, всеки играч има своите странности, отличителни белези, по които се различава от останалите играчи: Щайниц си е тананикал Вагнер, докато играел; Морфи никога не поглеждал противника си до самия финал на играта… Други си мърморят на латински и дори на някакви измислени езици — все начини за разтоварване на напрежението, без да се отклонява вниманието. Някои го правят преди да местят фигура, други — след това. Почти всеки си има някаква такава особеност.

— А вие? — попита Хулия.

Муньос се поколеба смутено.

— Всъщност да.

— И каква е вашата особеност?

Муньос се взря в пръстите си, които продължаваха да въртят хлебното топче.

— Тръгваме за Пенхамо с две „х“.

— Тръгваме за Пенхамо с две „х“ ли?

— Да.

— И какво означава „Тръгваме за Пенхамо с две «х»“?

— Не означава нищо. Просто думи, които винаги казвам тихичко или на ум, винаги, когато ми предстои важен ход. Казвам ги, преди да докосна фигурата.

— Но това е съвсем безсмислено.

— Знам. Но колкото и безсмислени да са жестовете или слабостите ви, те са част от стила ви на игра. Тези елементи могат да ви подскажат доста неща за характера на противника ви. Когато се анализира стила на един играч, и най-незначителната информация е от полза. Петросян например винаги е държал много на защитата, играч със силно развит инстинкт за опасност. Прекарвал е цели партии, подготвяйки защитата си срещу евентуални атаки, много преди на противниците им изобщо да им е хрумнало, че могат да ги проведат.

— Трябва да е бил параноик.

— Виждате ли колко е лесно? Начинът, по който човек играе, може да свидетелства за егоизъм, агресии, мегаломания. Вижте например Щайниц. Когато станал на шейсет години, бил напълно убеден, че има пряка връзка с Бога, и че може да Го бие на шах, дори ако започне играта с пешка по-малко и Го остави да играе с белите фигури.

— А нашият непознат? — попита Сесар, който слушаше внимателно, без да отпива от чашата, която бе поднесъл към устните си.

— Добър играч е — отвърна Муньос без колебание, — а добрите играчи са обикновено сложни личности. Гросмайсторът често развива специфична интуиция, която му подсказва правилния ход и го предупреждава за опасността от грешка. Това е инстинкт, който не можеш да обясниш с думи. Когато гледа дъската, големият играч не вижда нещо статично, той вижда поле, през което се пресичат многообразни магнитни линии, включително линиите на силите, които самият той вкарва в действие. — Той погледа хлебното топче в продължение на няколко секунди, после го бутна встрани, като че ли то беше мъничка пешка върху въображаема шахматна дъска. — Нашият непознат е агресивен и обича да рискува. Вземете например факта, че той не прибегна до дамата си, за да защити царя. Или блестящия ход с черната пешка, а после и с черния кон, за да поддържа опасността, в която е поставен белият цар, оставяйки открита възможността за размяна на дамите. Искам да кажа, че този мъж…

— Или жена — вметна Хулия.

Муньос я погледна колебливо.

— Не знам какво мога да кажа за това. Има жени, които играят добре шах, но те не са много. В нашия случай ходовете на противника ни, бил той мъж или жена, показват известна жестокост, и, бих казал, почти садистично любопитство. Прилича на котка, която играе с мишка.

— И така, за да обобщим — започна Хулия, отброявайки точките на пръсти, — нашият противник най-вероятно е мъж. Възможността да е жена е минимална. Той е много самоуверен, агресивен и жесток по природа, дори може да бъде определен като садист воайор. Така ли е?

— Мисля, че да. Той се наслаждава на опасността. Това поне е ясно от начина, по който отхвърля класическия подход, според който черните обикновено се защитават. Нещо повече, той има интуитивен усет за възможните ходове на противника. Притежава способността да се постави в положението на другия.

Сесар издаде устни, подсвирна беззвучно в знак на възхищение и загледа Муньос с подновено уважение. Шахматистът отново бе добил резервирания си вид, отнесен някъде надалеч от мислите си.

— За какво мислите? — попита Хулия.

Муньос помълча, преди да отговори.

— За нищо особено. Знаете ли, сражението на шахматната дъска не е между две шахматни школи, а между две философии, между два начина да се възприема света.

— Белият и Черния, така ли? — Сесар говореше така, като че ли рецитираше стихове от стара поема. — Добро и Зло, Рай и Ад, и всички останали очарователни антитези.

— Възможно е.

Муньос сви рамене. Хулия се вгледа в широкото му чело и в тъмните сенки под очите. В тези уморени очи гореше онази далечна светлинка, която толкова я привличаше, и тя се зачуди след колко време ще изгасне този път. Когато светлинката гореше, тя изпитваше искрено желание да намери път до вътрешния му живот, да опознае мълчаливия мъж, който седеше срещу нея.

— А към коя школа принадлежите вие?

Той сякаш се изненада от въпроса й. Посегна към чашата с вино, но не стигна до нея, а вместо това отпусна ръката си върху покривката. Чашата му си оставаше недокосната, откакто бяха седнали да се хранят.

— Не мисля, че се числя към някаква определена школа — каза той тихо. Създаваше впечатление, че когато е принуден да говори за себе си, нарушава грубо представите си за скромност. — Струва ми се, че аз съм от хората, които възприемат шаха като някакъв вид лекарство. Понякога се чудя как хора като вас, хора, които не играят шах, успяват да се спасят от депресии и лудост. Както вече казах, има хора, които играят, за да печелят, като Алехин, Ласкер и Каспаров, като почти всички гросмайстори. Такъв е, предполагам, и нашият невидим противник. Други, като Щайниц и Пржепиорка, играят, за да демонстрират теориите си, и основната им цел е да правят брилянтни ходове.

— А вие? — настоя Хулия.

— Аз ли? Аз не съм агресивен, не обичам да поемам и рискове.

— Затова ли никога не побеждавате?

— В себе си съм убеден, че мога да победя, че ако си го поставя за цел, няма да изгубя нито една партия. Но аз сам съм си най-големият враг. — Той докосна върха на носа си и наклони леко глава на една страна. — Спомням си, че някога прочетох някъде следното: човекът не е дошъл на този свят, за да разреши проблемите на света, а просто за да открие в какво се състоят тези проблеми. Може би затова не се стремя никога към решения. Потъвам в играта заради самата игра, и понякога, когато давам вид, че разучавам позициите на дъската, всъщност мислите ми блуждаят. Обмислям най-различни ходове с различни фигури, или отивам с шест, седем и повече хода пред този, който противникът ми в момента обмисля.

— Шах в най-чистата си форма — отбеляза Сесар, който беше видимо впечатлен, макар и против волята си.

— Не знам дали е точно така — каза Муньос. — Но това се случва с много хора, които познавам. Партията може да продължи с часове и през това време семейство, проблеми, работа — всичко това се забравя, отива на заден план. Това е общото за всички. Но докато някои приемат партията като сражение, което трябва да бъде спечелено, други, като мен например, я приемат като друг свят, богат на фантазии и пространствени комбинации, в който победата и поражението са думи без всякакъв смисъл.

— Но нали преди малко, когато говорехте за сблъсъка на две философии, стана дума и за убиеца, за нашия тайнствен противник — каза Хулия. — Струва ми се, че този път имате желание да победите. Така ли е?

Погледът на Муньос отново се отклони към някаква неопределена точка в пространството.

— Може и така да е. Да, този път наистина искам да победя.

— Защо?

— Въпрос на инстинкт. Аз съм шахматист, и то добър шахматист. Някой се опитва да ме провокира и това ме принуждава да следя отблизо всеки негов ход. Всъщност нямам друг избор.

Сесар се усмихна иронично и запали една от специалните си цигари с позлатен филтър.

— Музо, възпей — започна да рецитира той с пародийно приповдигнат тон, — гнева на скърбящия Муньос, който най-сетне реши да излезе от шатрата си. Нашият приятел най-сетне тръгва на война. Досега играеше ролята на страничен наблюдател, но сега с радост забелязвам, че е решен да положи клетва пред знамето. Герой malgre lui^[2], но все пак герой. Жалко само — сянка премина по гладкото му, бледо чело, — че става дума за такава дяволски потайна война.

Муньос погледна Сесар с интерес.

— Странно е, че вие го казвате.

— Защо?

— Защото шахът е сам по себе си заместител на войната, но той има и друга символика. Имам предвид отцеубийството. — Той ги огледа неуверено, като че ли се надяваше, че няма да приемат думите му много сериозно. — Нали разбирате, основната цел на шахматната игра е да се постави царя в шах, с други думи унищожението, убийството на високостоящия, бащата. Бих казал, че шахматът има повече общи черти с убийството, отколкото с войната.

Ледено мълчание скова атмосферата на масата. Сесар се взираше в плътно стиснатите устни на Муньос, присвил леко очи, като че ли му пречеше димът от цигарата. Гледаше го с искрено възхищение, като че ли Муньос току-що бе отворил пред него врата, зад която се криеха неизбродни мистерии.

— Удивително — прошепна той.

Хулия също изглеждаше като хипнотизирана от Муньос. Колкото и посредствен и незначителен да изглеждаше, този плах човек с щръкнали уши и вечно измачкани дрехи знаеше много добре какво говори. В този тайнствен лабиринт, докато повечето хора изтръпваха от страх и безсилие само при мисълта за него, единствено Муньос умееше да разчита знаците, само той притежаваше ключовете, с които можеше да влиза и излиза оттук, без да бъде разкъсан от Минотавъра. И точно сега, докато седеше пред почти недокоснатата си лазаня, Хулия разбра с почти математическа точност, със сигурността на опитен шахматист, че този човек е най-силният от тях тримата. Неговата преценка не беше замъглена от предразсъдъци по отношение на противника — тайнствения играч на шах, който вероятно бе и убиец. Той разглеждаше загадката със същата хладна, научна обективност, с която Шерлок Холмс решаваше задачите, поставени му от зловещия професор Мориарти. Муньос щеше да изиграе тази партия докрай, но не в името на справедливостта; мотивацията му не беше етическа, а логическа. Щеше да го направи просто защото беше шахматист, когото случаят бе поставил от едната страна на шахматната дъска, също както — Хулия потръпна при мисълта — можеше да го постави и от другата. Тя осъзна, че му е напълно безразлично дали играе с черните или с белите. Единственото нещо, което имаше значение за него, бе, че за първи път през живота си изпитваше желание да изиграе една партия докрай.

Очите й срещнаха очите на Сесар и тя разбра, че и той мисли същото. Първи проговори той, много тихо, като че ли споделяше опасението й, че светлината в очите на Муньос може да изгасне всеки момент.

— Да убиеш царя… — Сесар постави бавно цигарето между устните си и вдиша точно премерено количество дим. — Това е много интересно. Искам да кажа, тази фройдистка интерпретация на играта. Нямах представа, че шахматът може да има нещо общо с такива неприятни неща.

Муньос, с леко наклонена встрани глава, изглеждаше напълно потънал в мислите си.

— Обикновено бащата е този, който учи детето на първите ходове в играта. Мечтата на всеки син, който играе шах, е да бие баща си. Да убие царя. Освен това, в шаха много скоро става ясно, че царят, с други думи, бащата, е най-слабата фигура на дъската. Той е постоянно атакуван, постоянно се нуждае от защита, от тактики като рокадата например, а и може да се движи само с едно поле във всички посоки. Парадоксалното е обаче, че царят същевременно е и незаменим. Царят е този, който дава името на играта, защото думата „шах“ е персийска и означава „цар“. Думата има сродно звучене в почти всички езици.

— Ами дамата? — попита Хулия.

— Тя е майката и съпругата. При всяка атака, отправена към царя, тя е тази, която осигурява най-ефективната защита. Дамата е фигурата с най-добри и богати възможности. От двете им страни са фигурите на офицерите, на английски bishop, „епископ“ — фигурите, които благославят съюза им и помагат в сраженията. Да не забравяме и фигурата, обозначавана с арабската faros — конят, който прекосява вражеските линии, или рицарят. Всъщност загадката на шаха е съществувала много преди Ван Хойс да нарисува своята „Шахматна партия“ — хората се опитват да я решат в продължение на хиляда и четиристотин години.

Муньос замълча, после като че ли понечи да каже още нещо, но вместо думи на устата му се появи обичайната слаба усмивка.

— Понякога — каза той накрая, като че ли формулирането на собствените му мисли му струваше страхотно усилие, — се чудя дали шахматът е бил измислен от хората, или е съществувал още при раждането на вселената, а хората просто са го открили — като целите числа.

Хулия чу като насън звука от счупване на печат, и за първи път осъзна положението в неговата цялост: огромната шахматна дъска, която обхващаше едновременно и миналото, и настоящето, и на нея бяха всички — Ван Хойс, тя самата, дори Алваро, Сесар, Монтегрифо, семейство Белмонте, Менчу и Муньос. Тогава я обзе такъв неудържим страх, че трябваше да положи физическо усилие, за да се възпре да не извика на глас. Страхът трябва да се бе изписал на лицето й, защото Сесар и Муньос я изгледаха притеснено.

— Добре съм — каза тя и тръсна глава, сякаш това щеше да й помогне да подреди мислите си. После извади от джоба си списъка с различните нива, които съществуваха в картината според първите обяснения на Муньос. — Вижте това.

Муньос огледа листа и го предаде на Сесар, без да каже каквото и да било.

— Какво мислите? — попита Хулия.

Сесар се колебаеше.

— Крайно смущаващо. Но може би подходът ни е прекалено буквален. — Той отново огледа скицата на Хулия. — Не мога да реша дали си измъчваме мозъците с нещо много дълбоко, или пък с нещо абсолютно банално.

Хулия не отговори. Тя се взираше в Муньос. Той постави листа на масата, извади химикалка от джоба си, написа нещо и й върна скицата.

— Сега вече има още едно ниво — каза той с малко неспокоен тон. — Вие сте поне толкова замесена в цялата история, колкото и всички останали.

— Така си и мислех — каза Хулия.

— Шесто ниво съдържа всички останали — отвърна Муньос. — Независимо от това дали ви харесва или не, и вие сте в него.

— Но това означава — Хулия го гледаше с широко отворени очи, — че човекът, който може би е убил Алваро, същият, който изпрати тази картичка, разиграва някаква налудничава шахматна партия. Игра, в която не само аз, но всички ние изпълняваме ролята на фигурите. Така ли е?

Лицето на Муньос не беше тъжно. По него се изписа само някакво нетърпеливо любопитство, сякаш от нейните думи следваха увлекателни изводи и той бързаше да представи своите коментари.

— Радвам се — каза той накрая, а далечната усмивка отново се плъзна по устните му, — че най-сетне разбрахте как стоят нещата.

* * *

Менчу се беше гримирала прецизно до милиметър. Беше подбрала дрехите си за постигане на точно пресметнат ефект: къса и много тясна пола и извънредно елегантен жакет от черна кожа над кремав пуловер, който подчертаваше бюста й по начин, окачествен от Хулия незабавно като „скандален“. Като че бе предвидила маневрите й, този следобед самата тя беше предпочела небрежната елегантност. Носеше джинси, мокасини, късо велурено яке и копринен шал. Ако Сесар ги беше видял как слизат от фиата на Хулия пред „Клеймор’с“, веднага щеше да каже, че приличат на майка и дъщеря.

Вълната на парфюма на Менчу и потракването на високите й токчета ги предшестваха, когато двете влязоха в елегантния офис, облицован с дърво, с голяма махагонова маса и ултрамодерни столове и осветителни тела. Пако Монтегрифо ги посрещна, целуна ръка и на двете и им отправи стандартната си усмивка. Белите му зъби пак проблеснаха на фона на загорялата кожа. Разположиха се в креслата, поставени така, че седящите да виждат скъпия Вламенк^[3], чието присъствие бе доминиращо в помещението. Под картината, от другата страна на масата, седеше самият Монтегрифо, със скромния вид на човек, който съжалява, че не може да им предложи нещо по-добро, Рембранд например. Това поне можеше да е едно от тълкуванията на настоятелния поглед, който той отправи към Хулия веднага, след като огледа с подчертано безразличие кръстосаните крака на Менчу. Може би дори му се искаше на мястото на Вламенк да бъде Леонардо.

Веднага щом секретарката му поднесе кафето в порцеланови чашки с герба на Източноиндийската компания^[4], той пристъпи към темата. Менчу сложи в кафето си захарин, Хулия го пиеше без мляко и захар, на малки глътки, докато беше още съвсем горещо. Докато си запали първата цигара — Монтегрифо се бе пресегнал безпомощно през голямата маса със златната си запалка в ръка, — той вече беше описал положението. Хулия си каза, че никой не може да го обвини в увъртане.

На пръв поглед положението беше ясно като бял ден: „Клеймор’с“ съжаляваха, че не могат да приемат условията на Менчу за равно участие в печалбата от продажбата на Ван Хойс. Редно бе Менчу да знае, че собственикът на картината, дон — тук Монтегрифо хвърли поглед към документацията пред себе си — Мануел Белмонте, със съгласието на своята племенница и съпруга й, е решил да се откаже от споразумението си с доня Менчу Рок и да прехвърли правата по продажбата на Ван Хойс на аукционна къща „Клеймор’с & Ко“. Той добави, че всичко изложено фигурира в съответния документ, заверен при нотариус. Монтегрифо отправи към Менчу поглед, изпълнен с дълбоко съжаление, съпроводен с въздишката на човек, който добре познава света.

— Да не искате да кажете — попита невярващо Менчу и чашката й тракна по чинийката, — че ме заплашвате да ми отнемете картината?

Монтегрифо погледна златните копчета на ръкавелите си, като че ли те бяха направили нетактична забележка, и подръпна педантично колосаните си маншети.

— Опасявам се, че това вече е факт — каза той разкаяно, като че ли представяше на вдовица сметките за дълговете, направени от покойния й съпруг. — Все пак, първоначално уговореният ви процент от печалбата си остава същия, разбира се, след като извадим от него разходите. „Клеймор’с“ няма желание да ви лишава от нищо, а само да избегне обидните условия, които вие, уважаема госпожо, се опитахте да ни наложите — той извади сребърната си табакера и я постави на масата. — „Клеймор’с“ просто не вижда причина да увеличи процента ви. Това е всичко.

— Не вижда причина ли? — Менчу погледна отчаяно към Хулия, очаквайки възмутени възклицания като проява на солидарност. — Причината, Монтегрифо, е, че благодарение на проведените от нас проучвания, цената на картината рязко ще се увеличи. Това не е ли достатъчна причина?

Монтегрифо погледна към Хулия, подчертавайки с галантно мълчание, че през ум не му минава да я включи в този унизителен пазарлък. Когато погледна отново Менчу, очите му станаха непроницаеми.

— Ако проведените от вас двете проучвания — това „вас двете“ показа недвусмислено какво му е мнението за способността на Менчу да провежда прочувания — увеличат цената на Ван Хойс, то и процентната печалба, за която сте се споразумели с „Клеймор’с“, автоматично ще се увеличи. — Той си позволи да се усмихне любезно, преди отново да отклони поглед от Менчу и да се обърне към Хулия. — Що се отнася до вас, промяната в положението по никакъв начин няма да засегне интересите ви. Напротив, „Клеймор’с“ — усмивката му не оставяше съмнение кой точно в „Клеймор’с“ — считат, че сте се справили забележително. Затова се обръщаме съм вас с молба да продължите реставрацията на картината. За финансовата страна не бива да се безпокоите.

— А мога ли да знам — долната устна на Менчу трепереше, както и ръката, с която държеше чашата с кафе, — откъде имате толкова подробна информация за картината? Защото Хулия може да е малко наивна, но не ми се вярва да ви е разказвала историята на живота си, докато сте вечеряли на светлината на свещите. А може би все пак тя е източникът?

Това беше удар под кръста и Хулия отвори уста да възрази, но Монтегрифо я успокои с един жест.

— Вижте какво, сеньора Рок, когато преди няколко дни си позволих да отправя някои делови предложения към вашата приятелка, тя излезе от положението възможно най-елегантно, като каза, че ще си помисли. Подробностите за състоянието на картината, скрития надпис и така нататък, ми бяха любезно предоставени от племенницата на собственика. Очарователен човек е този дон Мануел между другото. Длъжен съм да подчертая, че той оттегли отговорността за Ван Хойс от вас с крайно нежелание. Очевидно е човек, който държи на думата си, защото настояваше, не, всъщност постави изискване до края на реставрацията с картината да се занимава единствено Хулия. По време на тези преговори моето познанство, моят, така да се каже, тактически съюз с неговата племенница бе от неоценима полза. Що се отнася до сеньор Лапеня, нейния съпруг, той се отказа от всякакви възражение веднага, щом споменах възможността за малък аванс.

— Още един Юда — Менчу почти изплю думите.

— Предполагам, че можете да го наречете и така. — Монтегрифо сви рамене. — Въпреки че мога да се сетя и за други подходящи определения.

— Аз имам подписан документ, както знаете — продължи да протестира Менчу.

— Знам. Само че това споразумение не е нотариално заверено, докато договорът, който аз притежавам, беше сключен в присъствието на нотариус, племенницата и съпругът й бяха свидетели, освен това включва всевъзможни гаранции, дори и депозит като допълнителна осигуровка от наша страна. Ако мога да употребя един израз, с който си послужи Алфонсо Лапеня, когато подписвахме договора, това е вече съвсем друга игра, уважаема госпожо.

Менчу се приведе напред по начин, който предизвика опасенията на Хулия, че съдържанието на чашата й може да се озове внезапно върху безупречната риза на Монтегрифо, но тя просто остави чашата си на масата. Кипеше от негодувание и въпреки старателно положения грим, гневът състаряваше лицето й. Когато се раздвижи на мястото си, полата й се плъзна още по-нагоре. Притеснена, Хулия съжаляваше от дън душа, че е дошла с нея.

— А какво ще направят „Клеймор’с“ — попита Менчу мрачно, — ако реша да отнеса картината при други аукционери?

Монтегрифо съзерцаваше дима, който се издигаше над цигарата му.

— Откровено казано — каза той, след като даде вид, че обмисля сериозно отговора си, — бих ви посъветвал да не усложнявате нещата. Такава постъпка би била противозаконна.

— Но аз също бих могла да ви съдя и да ви въвлека в публичен съдебен скандал, който ще се влачи с месеци, и докато делото не приключи, няма да можете да извадите картината на търг. Обмислили ли сте този вариант?

— Разбира се. Но вие ще понесете по-големи щети. — Монтегрифо се усмихна любезно. — „Клеймор’с“ разполагат с отлични юристи, както можете да предположите. Рискувате да загубите всичко, което имате. А това би било жалко.

Менчу стана и подръпна полата си надолу.

— Единственото нещо, което мога да ви кажа — гласът й потреперваше от гняв, — е, че такъв кучи син като вас не съм виждала никога.

Монтегрифо и Хулия също станаха — тя разстроена, а той напълно невъзмутим.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам, че присъствахте на тази сцена — каза й той спокойно. — Наистина съжалявам.

— Аз също. — Хулия погледна към Менчу, която тъкмо мяташе чантата си на рамо така решително, сякаш нарамваше пушка. — Не може ли всички да проявим малко повече разум?

Менчу я изгледа яростно.

— Ти си проявявай разум, колкото искаш, след като се хващаш на номерата на този мошеник, но аз напускам това свърталище на крадци.

Гневното чаткане на токчетата й постепенно заглъхна. Хулия не помръдна от мястото си. Не знаеше да я последва ли или не.

— Жена с характер — отбеляза Монтегрифо.

Хулия се обърна към него, все още объркана.

— Тя просто възлагаше прекалено големи надежди на тази картина. Убедена съм, че разбирате какво означава това.

— О, естествено, че разбирам. — Той се усмихна примирително. — Но не мога да й позволя да ме изнудва.

— Но вие сте заговорничили зад гърба й с племенницата на дон Мануел и съпруга й. И това ако не е мръсна игра!

Усмивката на Монтегрифо стана по-широка, като че ли й казваше „такъв е животът“. Той хвърли поглед към вратата, през която бе излязла Менчу.

— Какво ще предприеме сега, как мислите?

Хулия поклати глава.

— Нищо. Знае, че е изгубила битката.

— Няма нищо неприемливо в амбицията, Хулия — каза след миг Монтегрифо. — Но там, където е замесена амбиция, единствения възможен грях е провалът. Победата автоматично предполага наличието на добродетел. — Усмихна се отново, но този път гледаше някъде в пространството. — Сеньора Рок се опита да се намеси в една игра, която не е лъжица за нейната уста… Така да се каже — той направи кръгче от цигарения дим и проследи полета му нагоре, — амбицията й се оказа по-голяма от нея самата.

Кафявите му очи бяха непроницаеми като камък и Хулия осъзна, че под задължителната за професията си учтивост, Монтегрифо бе опасен противник.

— Искрено се надявам, че тя няма да ни създава повече проблеми — продължи той, — защото това вече би било грях, който ще трябва да бъде изкупен. Разбирате ли ме? А сега, ако нямате нищо против, нека поговорим за нашата картина.

* * *

Белмонте беше сам у дома. Той прие Хулия и Муньос в салона, седнал в инвалидния си стол, близо до мястото, където някога бе висяла „Шахматната партия“. Самотно стърчащият пирон и празното място на стената създаваха потискаща атмосфера на запуснат и оплячкосан дом. Белмонте, който бе проследил погледите на посетителите си, се усмихна тъжно.

— Все още не ми се иска да закачам там нещо друго — поясни той. Повдигна едната си костелива ръка и махна примирено. — Трудно ми е да свикна…

— Разбирам ви — каза Хулия с искрено съчувствие.

Старецът кимна бавно.

— Да, знам, че ме разбирате. — Той се обърна към Муньос, несъмнено търсейки подобна проява на съчувствие и от негова страна, но Муньос мълчеше и гледаше празната стена с безизразни очи. — Винаги съм ви считал за интелигентна млада жена — още от първия ден, когато ви видях. — Белмонте отново погледна Муньос. — Не сте ли съгласен, господине?

Муньос бавно премести очи от стената към стария човек и кимна бавно, без да каже нито дума. Изглеждаше потънал в далечни мисли.

— Що се отнася до вашата приятелка… — Белмонте бе видимо смутен, — бих искал да й обясните… че наистина нямах избор.

— Не се безпокойте. Разбирам. Менчу също ще ви разбере.

— Толкова се радвам. Притиснаха ме много, а и сеньор Монтегрифо наистина даде добра оферта. Обеща също да даде колкото е възможно по-голяма публичност на историята на картината. — Той поглади зле обръснатата си брадичка. — Трябва да си призная, че и това ми повлия — старецът въздъхна тихо, — както и парите.

Хулия посочи грамофона.

— Постоянно ли слушате Бах, или е просто съвпадение? Слушах тази плоча последния път, когато бях тук.

— „Музикална жертва“ ли? — попита зарадвано Белмонте. — Слушам го често. Това е толкова сложна и изобретателно композирана пиеса, че до ден-днешен понякога откривам по нещо ново в нея. — Той помълча, сякаш си припомняше нещо. — Съзнавате ли, че съществуват музикални теми, които като че ли обобщават цял един живот? Те са като огледала, в които поглеждаш и виждаш собственото си отражение. В тази композиция например една тема се появява, изразена от различни гласове и в различен ключ; дори понякога с различно темпо, с обратни тонални интервали, и дори отзад напред. — Той се подпря на облегалката на инвалидния си стол. — Слушайте. Чувате ли сега? Започва с един глас, който изпълнява една тема, след това се включва втори, който започва с четири тона по-ниско или по-високо, и това оформя една вторична тема. Всеки глас влиза в определен момент — също както има определени моменти за събитията в живота. И когато се включат всички гласове, правилата престават да функционират. — Усмихна се широко, но тъжно, обръщайки се към Хулия и Муньос. — Както виждате, съвършена аналогия на старостта.

Муньос посочи към стената.

— Този пирон — каза той рязко, — като че ли също символизира доста неща.

Белмонте го погледна внимателно и кимна бавно.

— Много вярно — потвърди той и отново въздъхна. — Понякога установявам, че се взирам в мястото, на което висеше някога картината, и имам чувството, че я виждам отново. Не е там, и все пак я виждам. След толкова много години тя вече е тук. — Старецът почука с пръст по челото си. — Лицата, съвършените детайли. Винаги най-много съм обичал пейзажа, който се вижда през прозореца, и издутото огледало, което отразява фигурите на играчите, скъсени в перспектива.

— И шахматната дъска — каза Муньос.

— Да, и шахматната дъска. Обичах да възпроизвеждам позицията на фигурите на собствената си дъска, особено в началото, след като наследих картината от горката ми Ана.

— Играете ли шах? — попита небрежно Муньос.

— Играех навремето. Сега вече почти не играя. Но наистина и през ум не ми е минавало, че партията може да се разиграе в обратна посока. — Белмонте помълча, потупвайки коленете си с ръце. — Да играеш назад. Знаете ли, че Бах е имал голяма слабост към музикалните инверсии. В някои от каноните си обръща темата, създавайки мелодия, която скача с един тон надолу всеки път, когато оригиналната тема се качва с един тон нагоре. Ефектът е странен, но когато привикнете, ви се струва съвсем естествен. В „Музикална жертва“ има дори канон, който се изпълнява обратно на начина на написване. — Той погледна Хулия. — Струва ми се, веднъж вече ви казах, че Йохан Себастиан е бил закоравял шегаджия. Цялото му творчество е пълно с трикове. Като че ли винаги се явява някоя нота, модулация или дори пауза, които ти казват: „Тук съм скрил нещо; намери го“.

— Също както в картината — каза Муньос.

— Да. С тази разлика, че музиката не се състои от образи, от разположението на фигурите, или, в нашия случай, от вибрации, а от чувства, които тези вибрации събуждат в мозъка на отделната личност. Бихте се сблъскали със сериозни проблеми, ако се опитате да приложите към музиката изследователските методи, с които сте решили задачата, поставена на картината. Би се наложило да откриете коя точно нота предизвиква определен емоционален ефект. Или коя нотна комбинация. Не ви ли се струва доста по-трудно от шаха?

Муньос се замисли сериозно и каза:

— Не мисля. Защото общите закони на логиката са валидни за всичко. Музиката, както и шахът, се подчинява на правила. Всичко е въпрос на проучване, докато успеете да изолирате даден символ или ключ. — Той изкриви устни в полуусмивка. — Като камъка „Розета“ на египтолозите^[5]. Добереш ли се веднъж до ключа, всичко останало е въпрос на усилена работа и методика. И време.

Белмонте примигна присмехулно.

— Така ли мислите? Наистина ли вярвате, че всички скрити послания могат да бъдат разшифровани? Че винаги е възможно да се стигне до точното решение, ако се прилага подходящият метод?

— Убеден съм. Защото съществува универсална система, общи закони, които позволяват да се докаже това, което подлежи на доказване, и да се отхвърли останалото.

Старият човек направи скептичен жест.

— Простете ми, но не мога да се съглася с вас. Мисля, че всички разделения, класификации, категоризации и системи, които приписваме на вселената, са измислени и произволни. Те всички съдържат в себе си собственото си отрицание. Това е мнението на един стар човек с известен опит в тези неща.

Муньос се поразмърда на стола си и огледа стаята. Като че ли обратът на разговора не му харесваше особено, но Хулия имаше чувството, че той не би искал да промени темата. Тъй като го познаваше като човек, който не си пилее думите на вятъра, тя предположи, че той има определена цел. Може би Белмонте бе една от шахматните фигури, които Муньос разучаваше, за да реши задачата.

— Това твърдение е спорно — каза накрая Муньос. — Например вселената е пълна с доказуеми безкрайности: целите числа например, или шахматните комбинации.

— Така ли мислите? Искам да кажа, че всичко е доказуемо? Позволете ми да ви кажа в качеството си на музикант, какъвто бях някога, или по-скоро, въпреки всичко — Белмонте погледна със спокойно примирение безполезните си крака, — какъвто все още съм, че всяка система е несъвършена. И още, че доказуемостта е много по-слаба концепция от истината.

— Истината е като съвършения шахматен ход, той съществува, но трябва да го потърсиш. Ако имаш достатъчно време, винаги можеш да го откриеш.

Докато го слушаше, Белмонте се усмихна хитро.

— Бих казал по-скоро, че съвършеният ход, за който говорите — независимо от това дали го наричате „истина“ или по някакъв друг начин, може и да съществува. Но невинаги може да бъде демонстриран. И че всяка система, която си поставя това за цел, е относителна и ограничена. Опитайте се да пратите моя Ван Хойс на Марс или на някаква планета X, и нека видим тогава дали някой там ще може да реши задачата. Ще отида по-далеч: изпратете там плочата, която слушаме сега, и, за да усложним още повече нещата, я натрошете на парчета и я изпратете в такъв вид. Какво скрито значение ще има в нея тогава? Освен това, след като сте такъв привърженик на точните закони, искам само да ви припомня, че сборът от ъглите в триъгълника е 180 градуса в Евклидовата геометрия, но в елиптичната геометрия е по-голям, а в хиперболичната — по-малък. И това е така, защото няма една обща система за всичко, няма универсални аксиоми. Системите имат несъвместимости дори вътре в себе си. Обичате ли да се занимавате с парадокси? Те изобилстват не само в музиката и живописта, а предполагам, и в шаха. — Белмонте взе лист и молив от масата, написа няколко реда и ги показа на Муньос. — Хвърлете един поглед на това, моля ви.

Шахматистът прочете на глас:

— „Изречението, което пиша сега, е това, което вие сега четете.“ — Той погледна учудено стареца. — Е?

— Това е всичко. Аз написах изречението преди минута, а вие го прочетохте само преди четиридесет секунди. Което ще рече, че моето писане и вашето четене съвпадат с различни моменти във времето, но на този лист хартия едното „сега“ и другото „сега“ са несъмнено едно и също „сега“. Затова от една страна изречението е вярно, а от друга — абсолютно невярно. А може би пропускаме да вземем предвид представите за време? Не мислите ли, че това е добър пример за парадокс? Виждам, че не можете да намерите подходящ отговор. Е, със същия проблем ще се сблъскате и при загадката, поставена в моя Ван Хойс и другаде. Кой може да докаже, че вашето решение е правилното? Може би вашата интуиция и вашата система? Добре, но нали трябва да се позовете на някаква по-висша система, която би потвърдила валидността на вашата интуиция и вашата система? А на каква друга система ще се позовете, която ще подкрепи истинността на споменатите две? Струва ми се, че като шахматист тези няколко реда ще ви се сторят интересни:

Спирайки за малко след всеки стих, Белмонте прочете следното:

Играчът също е пленник — думите са на Омар — на друга дъска, на черни нощи и бели дни.

Бог движи играча, а играчът — шахматната фигура.

Но кой е богът зад Бог, който поставя началото на тленността и времето, на съня и смъртта?

— Този свят е един огромен парадокс — заключи старият човек. — И аз ви предизвиквам да докажете обратното.

Хулия хвърли поглед към Муньос и видя, че той поклаща леко глава. Очите му отново бяха угаснали. Имаше объркан вид.

* * *

Меката джазова музика, преминала през филтъра на изпитата водка, разцъфтяваше тихо от сенките в ъглите на стаята, обгръщаше я като топла милувка, нежна и успокояваща, и се превръщаше в спокойната яснота, обзела съзнанието й. Като че ли всичко: музиката, нощта, сенките, дори допирът на удобното кожено канапе под тила й, се сливаше в съвършена хармония; всичко, до най-дребния предмет в стаята, до всяка случайно прелитаща мисъл, бе намерило точното си място в пространството и в нейното съзнание, съвпадайки с геометрична точност с осъзнатите й усещания.

Нищо, дори най-мрачният спомен, не бе в състояние да разруши спокойствието, което цареше в духа й. За първи път бе съумяла да възстанови у себе си това чувство на равновесие, и потъна в него с пълно себеотдаване. Дори иззвъняването на телефона, което оповести едно от онези познати вече заплашителни мълчания, не можа да развали магията. Притворила очи, тя поклащаше леко глава в такт с музиката и дори си позволи една топла, скрита усмивка. В такива моменти беше лесно да си в мир със себе си.

Хулия отвори лениво очи. Оцветеното лице на една готическа Богородица й се усмихна в отговор от сенките. Погледът на Девата се рееше в тишината на столетията. Една картина в овална рамка с частично свален лак беше подпряна на крака на масата, върху изцапания с боя ширазки килим. Беше романтичен андалуски пейзаж, излъчващ носталгия и покой — реката, която течеше бавно през Севиля, бреговете й, покрити с разлистена зеленина, и далечен кораб и дървета на фона. А в средата на стаята — сред скулптури, рамки, бронзови статуетки, картини, шишета с разтворител, платна, един бароков Христос, по който й предстоеше още работа, купчини плочи и книги за история на изкуството — в случайната, но неоспорима пресечна точка на линии и перспективи, „Шахматната партия“ се налагаше с присъствието си над целия този логичен безпорядък, напомнящ на аукционна къща или антикварен магазин. От входното антре върху картината падаше правоъгълник светлина — бледа, но достатъчна, за да могат образите да оживеят, и всеки детайл, макар и потънал в измамни светлосенки, да бъде ясно видим от мястото, където се беше излегнала Хулия, боса, с голи крака, само по развлечен черен пуловер. По капандурата барабанеше дъжд, но радиаторите излъчваха приятна топлина.

Златистите букви на новооткрития надпис блещукаха в сенките. Хулия беше работила продължително и старателно, прекъсвайки периодично работа, за да заснеме отделните фази на процеса, докато сваляше горния пласт медна смола и готическите букви, нарисувани с кралско жълто, излизаха постепенно на бял свят, петстотин години след като Питер Ван Хойс ги беше скрил, за да замаскира по-добре загадката.

Сега надписът беше ясно видим: Quis necavit equitem. Хулия би предпочела да го остави скрит под оригиналния пласт боя, като се има предвид, че рентгеновият анализ бе доказал наличието му. Но Монтегрифо бе настоял тя да го открие — според него това щяло да възбуди нездравото любопитство на клиентите. Скоро картината щеше да бъде изложена пред погледите на всички: търговци, колекционери, историци. Веднъж завинаги щеше да се приключи с привилегията на дискретна усамотеност, от която се бе ползвала — като изключим краткия й престой в „Прадо“. Скоро „Шахматната партия“ щеше да се превърне в обект на експертни изследвания; щеше да стане предмет на бурни спорове, за нея щяха да се пишат и вестникарски статии, и научни хипотези и доклади — като този, който тя готвеше в момента. Създателят й, старият фламандски майстор, сигурно никога не си бе представял, че творбата му ще добие такава слава. А сигурно и костите на Фердинанд Алтенхофен щяха да потръпнат от радост под прашния надгробен камък в някое френско или белгийско абатство, ако можеше да узнае това. Най-сетне името му щеше да бъде очистено от подозрения, и щеше да се наложи да бъдат написани наново няколко реда в учебниците по история.

Тя погледна картината. Почти целият горен слой от окислен лак вече не съществуваше — нямаше го жълтеникавото покритие, което бе притъпявало яркостта на цветовете. Така, без лака и с открития надпис, картината сияеше със съвършенството на боите, което бе видимо дори в сумрака на стаята. Очертанията на фигурите се виждаха във върховното си съвършенство, идеално ясни и точни, а усетът за равновесие, който характеризираше тази домашна сцена — парадоксално домашна, каза си Хулия, — бе толкова типичен за периода и стила, че сигурно продажната цена щеше да бъде невероятно висока.

Парадоксално домашна: определението за сцената беше извънредно подходящо. Нищо във фигурите на двамата благородници, които играеха шах, нито у дамата, която четеше до прозореца, скромно свела очи, не навеждаше на мисълта за драмата, която се криеше под повърхността — също като сгърчените, криви корени на красиво растение.

Тя огледа профила на Роже д’Арас, приведен над шахматната дъска, погълнат в играта — игра, според която той беше вече мъртъв. Стоманеният нагръдник и кожената ризница напомняха за времето, когато е бил воин (може би облечен в блестящи доспехи като на картината, на която бе изобразен редом с Дявола) — времето, когато бе отвел невестата до брачното легло, наложено й по политически причини. Хулия можеше да си представи ясно и Беатрис — още момиче, по-млада, отколкото изглеждаше на картината, преди горчивините да издълбаят бръчките около устата й. Виждаше как двете с прислужницата й надничат иззад завеските на носилката, изпълнени с възхищение пред смелия благородник, чиято слава го предшестваше навсякъде; най-добрият приятел на бъдещия й съпруг — все още млад мъж, който, след като се бе сражавал в защита на френската лилия срещу английския лъв, бе потърсил спокойствие в двора на своя приятел от детинство. Хулия си представи как големите сини очи на Беатрис срещат за първи път спокойния, уморен поглед на рицаря.

Не бе възможно между тях да не е имало нищо повече от този единствен поглед. По някаква неясна причина, някаква неясна игра на въображението, сякаш часовете, прекарани в работа над картината, бяха изтъкали загадъчна връзка между нея и този отрязък от миналото, Хулия оглеждаше сцената от картината на Ван Хойс с осведомеността на човек, който е преживял всеки миг от историята заедно с участниците в нея. Тя виждаше и себе си в огледалото на стената, отразяващо фигурите на играчите, също както огледалото в „Придворните дами“ отразява фигурите на краля и кралицата, които наблюдават как Веласкес рисува сцената (отвън или вътре в картината?) или като огледалото в „Портрет на семейство Арнолфини“, отразило присъствието и внимателния поглед на Ян Ван Ейк.

Пламъкът на кибритената клечка я заслепи за миг, докато си палеше цигара, и скри от погледа й „Шахматната партия“, докато ретината й постепенно отново се приспособи към осветлението и започна да възприема сцената, хората и цветовете. Тя беше убедена, че винаги е била там — още от самото начало, още откакто Питер Ван Хойс си беше представил за първи път този миг, още преди да започне да приготвя сместа от калциев карбонат и животинско лепило, за да импрегнира дървото и да започне работа.

* * *

Беатрис, херцогиня на Остенбург, си припомня младостта, прекарана в Бургундия, надеждите и мечтите си. В очите й, сведени над книгата, се крие далечна меланхолия — може би предизвикана от звуците на мандолината, на която един паж свири отвън, в подножието на стената. Над прозореца, обрамчил чистото, синьо фламандско небе, един изваян от камък свети Георги забива копието си в дракона, гърчещ се под копитата на коня му. От неумолимото око на художника, наблюдаващ сцената — и от погледа на Хулия, която наблюдава художника, — не е убягнал начинът, по който времето е притъпило копието на свети Георги. Освен това там, където сигурно е бил десният му крак, с остра шпора на него, сега има само един строшен каменен къс. Но този свети Георги, който убива страшния дракон, е лишен от половината си снаряжение — защото каменният му щит е изтрит от времето, — а на всичкото отгоре е и куц. Толкова по-трогателна изглежда фигурата му на Хулия — с войнствената си поза й напомня, по силата на кой знае какви асоциации, на оловен войник.

Тя чете — тази Беатрис, херцогиня на Остенбург, която по силата на произхода и родовата гордост, въпреки брака си остава винаги Беатрис Бургундска. Странна е книгата, която чете — подвързията й е украсена със сребърни плочки, а страниците се отбелязват с копринена лента. В началото на всяка глава има великолепни, пъстро оцветени миниатюри от майстора на Coeur d’Amour epris^[6]. Книгата се нарича „Поема за рицаря и розата“, и макар че официално авторът е неизвестен, всички знаят, че е написана преди десет години в двора на френския крал, Шарл Валоа, от един остенбургски благородник на име Роже д’Арас.

Господарке моя, същата роса,

която сутрин заскрежава

розите във вашата градина,

ръми като сълзи на бойното поле —

върху сърцето ми, върху очите ми,

по моя меч.

Понякога тези ясни и светли очи, толкова характерни за фламандските портрети, се вдигат от книгата и се отправят към двамата мъже, които играят шах на масата. Съпругът й се е подпрял на левия си лакът, пръстите му разсеяно опипват ордена на Златното руно, изпратен му като сватбен дар от чичото на невестата, покойния Филип Добрия. Орденът виси на златна верига на врата му. Фердинанд Остенбургски не може да реши какъв да бъде следващия му ход; той посяга към една фигура, докосва я, но се отказва и търсейки извинение, среща спокойния поглед на Роже д’Арас. Устните на рицаря се извиват в любезна усмивка. „Докосването на фигурата е равностойно на местенето й, господарю“ — прошепва той с едва забележима дружелюбна насмешка. Леко смутеният Фердинанд мести фигурата, която е докоснал — защото знае, че противникът му е не само придворен, но и негов приятел. Той се поразмърдва на стола си, изпълнен със странно задоволство. Херцогът знае много добре колко е важно около теб да има някой, който да ти припомня от време на време, че има правила, които трябва да бъдат спазвани дори от принцовете.

Звуците от мандолината влитат и в друг прозорец, който не се вижда оттук, в стаята, където придворният художник Питер Ван Хойс подготвя дъбовата плоча, която помощникът му току-що е слепил от три отделни плоскости. Старият майстор още не е съвсем наясно със себе си какво възнамерява да нарисува — може би религиозна картина; той прехвърля темата от доста време в главата си — млада Богородица, още почти дете, която лее кървави сълзи, взирайки се, убита от скръб, в празния си скут. След кратък размисъл Ван Хойс поклаща глава и въздъхва обезкуражено. Знае, че никога няма да нарисува тази картина — никой няма да разбере истинския й смисъл, а пък и навремето е имал достатъчно неприятности с Инквизицията; старите му кости няма да понесат още изтезания. С изцапаните си от боя пръсти той почесва оплешивялата си глава под вълнената барета. Остарява и го знае много добре; прекалено малко практични идеи и прекалено много фантасмагории се въртят в главата му. За да пропъди фантазиите, затваря уморените си очи. Когато ги отваря отново, вижда пак дъбовата плоча, очакваща идеята, която ще й дари живот. От градината долитат звуци на мандолина — несъмнено свири някой влюбен паж. Художникът се усмихва на себе си, натапя четката в едно глинено гърне, и започва да нанася грунда на тънък слой, нагоре-надолу, следвайки дървесната шарка. От време на време поглежда през прозореца и очите му се изпълват със светлина. Благодарен е на слънчевите лъчи, топлещи старите му кости.

Роже д’Арас тъкмо е направил някаква забележка с тихия си глас и херцогът се смее. Настроението му се е подобрило, защото току-що е взел коня на противника си. Беатрис от Остенбург, или по-скоро Беатрис Бургундска, намира музиката за непоносимо тъжна. Кани се да изпрати някоя от прислужничките си при музиканта със заповед да спре, но се отказва. Защото нотите са ехо, точно отражение на болката, която мъчи сърцето й. Музиката се слива с приятелския разговор на мъжете, които продължават своята партия. Книгата трепери в ръцете й, душата я боли от мъчителната красота, която открива в поемата. От същата роса, която покрива розите и меча на рицаря, се ражда сълза, трепнала в сините й очи. Тя вдига поглед и среща очите на Хулия, която я наблюдава от сенките. Решава, че тази тъмноока млада жена с вид на италианка е само смътно отражение на собствения й образ в огледалото, на вперения й, тревожен поглед. Беатрис Остенбургска, или Бургундска, има чувството, че се е озовала извън стаята, от другата страна на потъмнялото стъкло, откъдето вижда самата себе си, седнала под барелефа на осакатения свети Георги, до прозореца, през който се вижда синьо небе — в контраст с черната й рокля. Тогава разбира, че никаква изповед няма никога да отмие греха й.