Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (2)

2.
Лусинда, Октавио, Скарамуш

— Наистина, оттук прилича на голяма шахматна дъска! — каза накрая Алиса.

Луис Карол, „Алиса в огледалния свят“

Когато Хулия влезе в антикварния магазин, камбанката на вратата звънна. Достатъчно бе да прекрачи прага, за да се почувства обгърната от познатото чувство на топлота и покой. Ранните й спомени бяха позлатени от меката светлина, падаща върху старинните мебели, бароковите резби и колони, тежките орехови шкафове, статуетките от слонова кост, килими, порцелан, а от потъмнелите от старост картини я гледаха мрачни лица, сякаш в постоянен траур — те надзираваха детските й игри. Оттогава насам много вещи бяха продадени и подменени с други, но въздействието на тези претрупани помещения и на светлината, осветяваща хармоничния безпорядък на антикварните вещи, си оставаше същото. Така беше и с цветовете на деликатните порцеланови фигурки, изобразяващи герои от Комедия дел’арте^[1], авторски произведения на Бустели^[2]: Лусинда, Октавио и Скарамуш — освен че бяха любимите играчки на Хулия, те представляваха и голямата колекционерска гордост на Сесар. Може би затова никога не пожела да ги продаде и ги държеше в един стъклен шкаф в дъното на магазина, до вратата от цветно стъкло, зад който се криеше служебното помещение, стаичка, в която той седеше и четеше — Стендал, Томас Ман, Сабатини, Дюма, Джоузеф Конрад — докато очакваше клиенти.

— Здравей, Сесар.

— Здравей, принцесо.

Сесар беше прехвърлил петдесетте — Хулия така и не успя да изтръгне от него признание за истинската му възраст — и имаше присмехулно усмихнатите сини очи на палаво дете, чието най-голямо удоволствие е да отправя предизвикателства към света, в който е било принудено да живее. Имаше сребристобяла коса, която падаше на идеално подредени вълни по раменете му — Хулия подозираше, че я боядисва от години — и все още бе в отлична форма, само бе понатежал малко в бедрата. Носеше винаги безупречно ушити костюми — единственото възражение, което би могло да се отправи към тях бе, че са малко екстравагантни за неговата възраст. Никога не носеше вратовръзка, дори в най-тържествени случаи — само великолепни италиански шалове над разтворената яка на неизменните копринени ризи с инициалите му, избродирани в бяло или синьо под сърцето. Широтата и нивото на културата му Хулия не бе срещала у никой друг. Сесар беше идеалното въплъщение на афоризма, че във висшето общество крайната учтивост е само крайно рафиниран израз на презрение към околните. От хората, които заобикаляха Сесар, а може би от цялото човечество, само Хулия можеше да се наслаждава на тази съвършена учтивост, съзнавайки, че не е обект на презрението му. Откакто се помнеше, Сесар бе за нея някакъв странен хибрид между баща, довереник, приятел и изповедник, без обаче да се бе вживявал изцяло в някоя от тези роли.

— Имам проблем, Сесар.

— Извинявай, но в такъв случай е редно да се каже, че ние имаме проблем. Разказвай.

И Хулия разказа всичко, без да пропусне каквото и да било, включително скрития надпис — факт, на който Сесар реагира с леко повдигане на веждите. Седяха до вратата с витража, Сесар леко се беше привел към нея, кръстосал крака, поставил небрежно едната си ръка със златен пръстен с великолепен топаз, върху другата, на която носеше часовник „Патек Филип“. Тази изискана и непринудена поза (макар че може би някога я беше заучавал) неминуемо пленяваше обърканите млади мъже, търсещи необичайни усещания — художници, скулптори, подрастващи творци, които Сесар вземаше под крилото си и поддържаше с упоритост и постоянство, които, трябва да се отбележи, далеч надхвърляха периода на сантименталната му привързаност.

— Животът е кратък, а красотата — преходна, принцесо. — Всеки път, когато Сесар заговореше с този поверителен тон, почти шепнейки, думите му бяха оцветени от лека меланхолия. — Би било грешно да се вкопчваш в красотата завинаги. Красиво е да научиш едно малко врабче да лети, защото неговата свобода предполага раздялата с теб. Разбираш ли какво искам да ти кажа с това сравнение?

Както си бе признала веднъж съвсем открито, което накара Сесар, отчасти поласкан, отчасти развеселен, да я обвини, че разиграва сцена на ревност, Хулия смътно се дразнеше от всички тези малки врабчета, пърхащи около него. Единствено привързаността й към него и разумната увереност, че той има право да живее така, както намери за добре, я възпираше да дава воля на раздразнението си. Менчу често казваше, с обичайната си липса на такт: „Ти, мила, страдаш от комплекс на Електра, маскиран като Едипов комплекс, или обратното…“ Метафорите на Менчу, за разлика от тези на Сесар, бяха винаги недвусмислени.

Когато Хулия завърши своя разказ за историята на картината, Сесар продължи да мълчи, обмисляйки чутото. Не изглеждаше изненадан — нищо, свързано с изкуството, не можеше да го изненада, особено на тази възраст, — но присмехулните искрици в очите му бяха отстъпили място на проблясък на жив интерес.

— Фантастично — отбеляза той накрая и Хулия веднага разбра, че ще може да разчита на него. Още от детските й години тази дума означаваше началото на ново приключение, съучастничество в изследването на някоя тайна: като пиратското съкровище, картата, която уж се криеше в чекмеджето на бюрото от времето на кралица Исабела, или като онзи портрет на дамата с дантелената рокля, приписван на Енгр, за който Сесар бе съчинил цяла история — как любимият й бил хусарски офицер и загинал при Ватерло с нейното име на уста. Хванала Сесар за ръка, Хулия беше преживяла стотици такива приключения в стотици различни животи, и всяко от тях я бе учило да цени красотата, нежността и себеотрицанието, както и деликатната, чиста наслада, изпитвана при съзерцанието на произведение на изкуството, било то полупрозрачната повърхност на фин порцелан или скромното отражение на слънчев лъч върху стена, пречупено през съвършен кристал, за да представи целия си блестящ спектър от цветове.

— Първото нещо, което трябва да направя — казваше Сесар, — е да огледам добре картината. Мога да дойде утре вечер при теб, към седем и половина.

— Чудесно — каза тя, и допълни, поглеждайки го крадешком. — Възможно е при мен да бъде и Алваро.

Ако Сесар беше изненадан, не го показа с нищо. Само направи ужасяваща гримаса и изду устни.

— Колко очарователно. Не съм виждал тази свиня от доста време насам, така че ще бъда очарован от възможността да изпратя няколко отровни стрелички по негов адрес — разбира се, увити в деликатни фрази.

— Сесар, моля те!

— Не се безпокой, мила, ще се държа добре… съобразно обстоятелствата. Ръката ми може да ранява, но обещавам, че по твоя персийски килим няма да се пролее кръв… между другото, едно химическо чистене няма да му се отрази зле.

Тя го погледна нежно и постави ръка върху неговата.

— Обичам те, Сесар.

— Знам. То си е естествено. Почти всички ме обичат.

— Защо мразиш толкова Алваро?

Въпросът беше глупав и Сесар я погледна с мек укор.

— Защото те накара да страдаш — каза той сериозно. — С твое позволение, бих му изтръгнал очите и бих нахранил с тях кучетата по прашните улици на Тива — класицизъм в отмъщението. Ти можеш да играеш ролята на хор. Мога да си представя, че би изглеждала божествено, издигнала голи ръце към Олимп, където боговете хъркат, пияни като пънове.

— Ожени се за мен, Сесар. Незабавно.

Той взе ръката й и я целуна.

— Когато пораснеш, принцесо.

— Но аз съм пораснала!

— Нищо подобно. Още не. Но когато това стане, Ваше височество, ще се осмеля да ви кажа, че съм ви обичал. И че когато се събудиха, боговете не ми отнеха всичко — само кралството — той се позамисли и добави: — което, в крайна сметка, е дреболия.

Това беше много интимен разговор, пълен със спомени, със споделени намеци, стар като приятелството им. Поседяха мълчаливо, заслушани в тиктакането на старите часовници, които продължаваха да отмерват времето, очаквайки да дойде техният купувач.

— Нека обобщим — поде Сесар, — ако съм те разбрал правилно, става дума за разследване на убийство.

Хулия го погледна изненадано.

— Колко странно го каза!

— Защо? В общи линии, това е точното определение. Фактът, че убийството е било извършено през петнайсети век, не променя нищо.

— Така е. Но думата „убийство“ хвърля много зловеща светлина върху цялата история. — Тя му се усмихна малко тревожно. — Може би снощи съм била прекалено уморена, за да го осъзная, но досега виждах всичко като игра, като разчитане на йероглифно писмо… нещо лично. Въпрос на професионална гордост.

— А сега?

— Ами ти говориш за разследване на истинско убийство, като че ли това е най-естественото нещо на света, и внезапно започвам да разбирам… — Тя спря с полуотворена уста, като че се бе надвесила над ръба на пропаст. — Нали разбираш? На шести януари 1469 година някой е убил или поръчал да убият Роже д’Арас и личността на убиеца е закодирана в картината. — Тя се изправи на стола в прилив на възбуда. — Бихме могли да разрешим петстотингодишна загадка. Може би ще открием причината защо едно събитие в европейската история се е развило по един, а не по друг начин. Представи си каква цена би достигнала „Шахматната партия“ на търга, ако успеем!

— Милиони, скъпа — потвърди Сесар и въздъхна, отстъпвайки пред силата на аргументите й. — Много милиони. — Вече убеден, започна отново да прехвърля идеята. — С необходимото покритие в медиите „Клеймор’с“ могат да вдигнат три или четири пъти първоначалната цена. Тази твоя картина е златна мина.

— Трябва да се видим с Менчу. Веднага.

Сесар поклати упорито и нацупено глава.

— А, не. Само това не. Изключено. Няма да допусна да ме въвлечеш в далаверите на приятелката си. Предпочитам да стоя зад преградата, като асистентите на бикоборците.

— Не ми създавай проблеми. Имам нужда от теб.

— Но аз съм изцяло на твое разположение, скъпа. Само не ме принуждавай да си общувам с тази реставрирана Нефертити и постоянно променящият се екип от жигола около нея. Тази твоя приятелка винаги предизвиква мигрената ми… — Той посочи челото си — ето тук, виждаш ли?

— Сесар…

— Добре де, предавам се. Vae victis.^[3] Ще се видя с Менчу.

Хулия залепи една звучна целувка на добре избръснатата му буза, долавяйки приятния аромат на мирта. Сесар поръчваше копринените си шалове от Рим, а парфюмите — от Париж.

— Обичам те, Сесар. Много.

— Не се подмазвай. Възмутително е да ме въртиш така на пръста си. На моите години!

* * *

Менчу също купуваше парфюмите си от Париж, но за разлика от тези на Сесар те не бяха особено дискретни. Тя пристигна забързана, без Макс, обвита в облак „Румба“ на Баленсиага. Парфюмът я предшестваше като войскови авангард, когато тя влезе във фоайето на хотел „Палас“.

— Имам новини — заяви тя, потупа механично носа си с пръст и подсмръкна един-два пъти, докато сядаше. Очевидно току-що бе минала през дамската тоалетна — по горната й устна бяха полепнали няколко бели прашинки. Хулия си каза, че това обяснява възторжената й поява. — Дон Мануел ще ни очаква у дома си, за да обсъдим нашия въпрос — каза Менчу.

— Дон Мануел?

— Собственикът на картината. Не ставай тъпа. Не помниш ли, разказвах ти за моя очарователен дядко.

Поръчаха си леки коктейли и Хулия се зае да обяснява на приятелката си резултатите от проучванията си. Очите на Менчу се ококориха, докато пресмяташе наум проценти.

— Това наистина променя нещата. — Тя започна трескаво да очертава цифри върху ленената покривка, драскайки с кървавочервения си нокът. — Моите пет процента са прекалено ниска комисиона. Смятам да предложа нова сделка на хората от „Клеймор’с“ — от петнайсетте процента комисиона върху окончателната цена на картината на търга, те вземат седем и половина процента, а аз — останалите седем и половина.

— Никога няма да приемат. Това е много под обичайната им печалба.

Менчу се разсмя на висок глас и заяви, че ако искат, могат да откажат. „Сотби’с“ и „Кристи’с“ само това чакат — ще вият от възторг, ако успеят да им отмъкнат Ван Хойс. Няма да имат друг изход.

— А собственикът? Твоето симпатично старче също има думата. Ами ако реши лично да преговаря с „Клеймор’с“? Или с някой друг?

Менчу я изгледа хитро.

— Няма да реши. Подписал е документ. — Тя посочи късата си пола, която разкриваше щедро голяма част от облечените й в черни чорапи бедра. — Освен това, както виждаш, съм в пълно бойно снаряжение. Ако моят дон Мануел откаже да играе по свирката ми, по-добре да постъпя в манастир. — Тя отново кръстоса и прекръстоса крака, сякаш да изпита ефекта върху мъжката част от клиентелата в бара. Задоволена от резултата, се зае отново с коктейла си и добави: — Що се отнася до теб…

— Искам един и половина процента от твоите седем и половина.

Менчу изписка като убодена и заяви възмутено, че това са ужасно много пари, три или четири пъти повече от предварително уговорения хонорар, който Хулия трябваше да вземе за реставрацията. Хулия я остави да се възмущава, докато ровеше из чантата си за цигари, после си запали една.

— Ти май не разбираш — поде тя, издишвайки дима. — Хонорарът за моята работа се взема директно от твоя дон Мануел — от цената, за която ще бъде продадена на търг картината. Другите проценти се начисляват върху печалбата. Ако картината се продаде за сто милиона песети, „Клеймор’с“ ще вземат седем милиона и половина, ти ще вземеш шест, а аз — един милион и половина.

— Кой би си го помислил? — Менчу поклати невярващо глава. — А пък винаги съм те имала за толкова мило момиче, с твоите четки и боички. Толкова безобидно!

— Това е положението. Господ е казал да се отнасяме добре с ближните си, но никъде не пише, че трябва да се оставяме да ни обират.

— Шокираш ме, наистина. Държала съм змия в пазвата си — като Аида — или май беше Клеопатра? През ум не ми е минавало, че разбираш нещо от проценти!

— Постави се на мое място. В края на краищата аз открих надписа. — Тя размаха пръст под носа на приятелката си. — С тези две нежни ръце.

— Възползваш се от чувствителното ми сърце, змия такава.

— Я стига. Сърцето ти е чувствително като стар ботуш.

Менчу въздъхна мелодраматично и заяви, че ще трябва да извади залъка от устата на Макс, но била сигурна, че ще стигнат до някакво споразумение. Приятелството си е приятелство. Тя хвърли поглед към вратата и доби заговорнически вид.

— За вълка говорим…

— Макс ли имаш предвид?

— Не ставай гадна. Макс не е вълк, а сладурче. — Тя погледна крадешком встрани, подканяйки Хулия да проследи посоката на погледа й. — Пако Монтегрифо от „Клеймор’с“. Влезе току-що. И вече ни забеляза.

Монтегрифо беше директор на мадридския клон на „Клеймор’с“. Беше около четиридесетте, висок, привлекателен, обличаше се със строгата елегантност на италиански принц. Пътят на косата му беше съвършен, също както и вратовръзката. Когато се усмихваше, лъсваха много зъби, малко прекалено съвършени, за да бъдат истински.

— Добър ден, уважаеми дами. Какво съвпадение!

Той остана прав, докато Менчу го представяше.

— Виждал съм някои от вашите работи — обърна се той към Хулия, когато разбра, че тя ще реставрира Ван Хойс. — Мога да ги определя само с една дума: съвършени.

— Благодаря.

— Убеден съм, че работата ви по „Шахматната партия“ няма да отстъпи от този висок стандарт. — Белите му зъби отново лъснаха в професионална усмивка. — На тази картина възлагаме големи надежди.

— Ние също — отбеляза Менчу. — По-големи, отколкото предполагате.

Монтегрифо сигурно забеляза остротата на забележката й, защото изражението на кафявите му очи се промени. „Не е глупав“, каза си Хулия, посочвайки празния стол. Монтегрифо каза, че имал среща, но щели да го почакат няколко минути.

— Мога ли?

Той направи знак на минаващия сервитьор, че няма да поръчва нищо, и седна срещу Менчу. Поведението му бе все така сърдечно, но се долавяше предпазливо очакване — сякаш се ослушваше да долови някаква фалшива нота.

— Някакъв проблем ли има? — попита той спокойно.

Менчу поклати глава. Нямало проблем — всъщност нищо особено. Никакъв повод за безпокойство. Монтегрифо съвсем не изглеждаше обезпокоен, видимо проявяваше само учтив интерес.

— Може би — каза Менчу след кратко мълчание, — ще се наложи да предоговорим условията на споразумението ни.

Настана неловко мълчание. Монтегрифо й отправи поглед, с какъвто сигурно гледаше купувачите, не съумяващи да сдържат вълнението си по време на наддаването.

— Уважаема госпожо, „Клеймор’с“ е сериозна фирма.

— Не се и съмнявам — каза решително Менчу. — Но изследванията на Ван Хойс извадиха на бял свят нови факти, които променят цената на картината.

— Нашите оценители не откриха нищо особено.

— Изследванията са проведени след огледа на вашите хора. Откритието… — Менчу се поколеба, което направи впечатление на Монтегрифо, — не е видимо с просто око.

Монтегрифо се обърна към Хулия със замислен вид. Очите му бяха студени като лед.

— Какво открихте? — попита той меко, като изповедник, подканящ някого да облекчи съвестта си.

Хулия погледна неуверено към Менчу.

— Не мисля, че…

— Нямаме правомощия да говорим за откритието — намеси се Менчу, идвайки й на помощ. — Поне не сега. Чакам инструкции от моя клиент.

Монтегрифо поклати замислено глава и стана. Изражението му на светски човек остана непоклатимо.

— Ще видя какво мога да направя. Ако ме извините…

Нямаше притеснен вид. Просто изрази надежда — без да откъсва очи от Хулия, въпреки че думите му бяха отправени към Менчу — че „откритието“ няма да се отрази на сегашното им споразумение. Сбогува се любезно, тръгна между масите и седна някъде в другия край на залата.

Менчу се взираше разкаяно в чашата си.

— Оплесках всичко.

— Защо? Той щеше да разбере рано или късно.

— Не познаваш Пако Монтегрифо. — Тя хвърли поглед към него над ръба на чашата си. — Може и да не прави такова впечатление, с тези изискани маниери и привлекателен вид, но ако знаеше за дон Мануел, щеше да нахлуе моментално при него и да се опита да ни отреже от сделката.

— Мислиш ли?

Менчу се засмя саркастично. Животоописанието на Пако Монтегрифо не криеше тайни за нея.

— Умее да говори и да се държи, но няма никакви скрупули и може да надуши добрата сделка от четиридесет километра — тя цъкна възхитено с език. — Говори се също, че е замесен в незаконен износ на произведения на изкуството, и че е достигнал съвършенство в подкупването на селски свещеници.

— Въпреки всичко прави добро впечатление.

— Така си вади хляба.

— Само не мога да разбера защо, след като твърдиш, че има такава съмнителна репутация, не си отишла при друг аукционер.

Менчу сви рамене. Животът и делото на Пако Монтегрифо нямаха нищо общо с това. Аукционната къща „Клеймор’с“ имаше безупречна организация.

— Спала ли си с него?

— С Монтегрифо? — Менчу се задави от смях. — Не, мила. Не е мой тип.

— Струва ми се привлекателен.

— От възрастта ти е, мойто момиче. Аз си падам по нещо по-грубичко, като Макс — от този тип момчета, дето имаш чувството, че може и да ти обършат някой. Повече ги бива в леглото и в крайна сметка излизат по-евтино.

* * *

— Разбира се, вие сте прекалено млади, за да си спомняте.

Седяха и пиеха кафе край малка лакирана китайска масичка, близо до балкон, преливащ от зеленина. Откъм старинния грамофон се разнасяха звуците на „Музикална жертва“ от Бах. От време на време дон Мануел Белмонте млъкваше и се заслушваше, когато някоя фраза привличаше вниманието му. Тогава започваше леко да барабани в такт по металната облегалка на инвалидния стол. Челото и ръцете му бяха осеяни със старчески петна. Изпъкнали, възлести сини вени се очертаваха по китките и шията му.

— Трябва да е било към 1940 година — продължи той. Сухите му, напукани устни се извиха в тъжна усмивка. — Времената бяха тежки и ние разпродадохме почти цялата си колекция. Особено ясно си спомням един Муньос Дегрен^[4] и един Мурильо^[5]. Горката ми Ана, Бог да упокои душата й, така и не можа да преживее раздялата с Мурильо. Беше една прелестна малка мадона, много прилична на онези от „Прадо“. — Той притвори очи, сякаш се опитваше да възстанови по памет картината. — Купи я един офицер от действащата армия, който после стана министър. Мисля, че се казваше Гарсия Понтехос. Действително се възползва от затруднението ни, мръсникът му с мръсник. Купи я на безценица.

— Трябва да е било много мъчително — да загубите всичко това. — Менчу говореше с подходящо за случая разбиране. Седеше точно срещу Белмонте, предлагайки неограничен поглед върху краката си. Инвалидът кимна примирено — жест, явно заучен отпреди години. Така кима човек, който е научил много, но с цената на собствените си илюзии.

— Нямахме друг изход. Дори приятелите ни и семейството на жена ми ни обърнаха гръб след войната. Принудиха ме да освободя мястото на диригент на мадридския филхармоничен оркестър. По онова време, който не беше с тях, беше против тях. Аз определено не бях с тях.^[6]

Той отново замълча и като че ли отново се заслуша в музиката, долитаща от ъгъла на стаята. Грамофонът беше заобиколен от купчина стари плочи. Над него висяха гравюри в еднакви рамки — портрети на Шуберт, Верди, Бетовен и Моцарт. Миг по-късно погледна отново към Хулия и Менчу, примигвайки удивено, като че ли се връщаше от много далеч и не бе очаквал да ги намери на същото място.

— После получих удар и нещата се усложниха допълнително. За щастие все още разполагахме с наследството на жена ми, което никой нямаше право да й отнеме. Успяхме да задържим жилището, някои мебели и две-три добри картини — една от тях е „Шахматната партия“. — Той загледа тъжно празното място на стената, светлия правоъгълник върху тапета, стърчащия пирон, и потри брадичката си, върху която стърчаха няколко бели косъма, измъкнали се от бръснача. — Винаги е била любимата ми картина.

— От кого я наследихте?

— От друг клон на фамилията — Монкада. От един прачичо. Монкада е второто фамилно име на Ана. Един от прадедите й, Луис Монкада, бил квартирмайстор на Алесандро Фарнезе^[7] — в края на шестнайсети век… Трябва да е бил любител на изкуството.

Хулия прегледа документацията, която държеше на коленете си.

— Тук пише „Придобита през 1585 година, вероятно в Антверпен, по време на падането на Фландрия и Брабант“.

Старият човек кимна, като че сам бе присъствал на покупката.

— Точно така. Може да е била военен трофей, отмъкнат при плячкосването на някой град. Хората от полка на въпросния прачичо надали са имали обичая да чукат по вратите и да дават разписки.

Хулия продължаваше да прелиства документацията.

— Няма по-ранни данни за картината — отбеляза тя. — Спомняте ли си някакви семейни легенди за нея, нещо, предавано от поколение на поколение?

Белмонте поклати глава.

— Не, не знам нищо друго. В семейството на жена ми, когато говореха за тази картина, винаги казваха „фламандския майстор“ или „картината Фарнезе“ — несъмнено е тръгнало така поради произхода й. През двадесет и трите години, докато е била изложена в „Прадо“, е споменавана със същите имена. Бащата на жена ми успял да си я върне през 1923 година благодарение на Примо де Ривера^[8], който бил приятел на семейството. Тъстът ми много държеше на „Шахматната партия“ — може би защото той самият беше добър шахматист. Затова, когато жена ми я наследи, не пожела да я продаде.

— А сега? — попита Менчу.

Старецът помълча, загледан в чашата си, като че ли не беше чул въпроса.

— Сега всичко е различно — каза той най-сетне. Като че ли се присмиваше сам на себе си. — Аз съм същинска развалина, това поне е сигурно. — Той плесна с длан безполезните си крака. — Племенницата ми, Лола, и съпругът й се грижат за мен, и аз съм длъжен да им се отплатя по някакъв начин, не мислите ли?

Менчу измънка някакво извинение. Не искала да проявява недискретност. Това си било семейна работа.

— Няма защо да се извинявате. — Белмонте вдигна опрощаващо ръка. — То си е съвсем разбираемо. Картината струва доста, а не върши работа никому, като си виси така у дома. Племенницата ми и мъжът й казват, че имат нужда от парична помощ. Лола получава пенсията на баща си, но мъжът й, Алфонсо… — Той погледна към Менчу, сякаш я подканяше да го разбере. — Вие поне го познавате; не е работил нито ден през живота си. Що се отнася до мен… — саркастичната усмивка отново се появи на устните му. — Ако ви кажа какви данъци плащам ежегодно, само и само за да запазя това жилище и да продължавам да живея в него, ще се ужасите.

— Хубав квартал — каза Хулия. — И къщата е много красива.

— Да, но пенсията ми е мизерна. Затова продавам един по един малките си спомени. Картината ще ми даде възможност да си отдъхна за известно време.

Той помълча замислено, с отпусната глава. Не изглеждаше особено потиснат. Напротив, цялата история сякаш го забавляваше, като че ли в нея имаше нещо смешно, което само той бе в състояние да оцени. Може би това, което на пръв поглед си беше вулгарно изнудване от страна на племенницата му и съпруга й, за него беше своеобразен експеримент — като че ли наблюдаваше докъде ще стигнат роднините му с вечното „чичо това и чичо онова; ние изпълняваме дълга си, винаги правим, каквото можем; пенсията ти покрива само половината от разходите; ще се чувстваш по-добре в някой дом, където можеш да общуваш със свои връстници; срамота е като си помислиш за всички тези картини, които просто си висят на стената“. Сега, използвайки картината на Ван Хойс за стръв, Белмонте сигурно се чувстваше по-уверен. Инициативата отново беше у него след дългогодишни унижения. Вероятно се надяваше веднъж завинаги да си разчисти сметките с роднините си с помощта на картината.

Хулия му предложи цигара. Той й се усмихна с благодарност, но се поколеба.

— Всъщност не би трябвало. Лола ми разрешава само по едно кафе с мляко и една цигара дневно.

— По дяволите Лола — заяви Хулия спонтанно, което учуди и самата нея. Менчу също я погледна стреснато, но старият човек явно не се впечатли особено. Хвърли към нея поглед, в който можеха да се забележат заговорнически искрици, които почти веднага изгаснаха, и протегна тънките си пръсти. Навеждайки се през масата, за да запали цигарата му, Хулия каза:

— По повод картината… Възникна нещо неочаквано.

Старецът вдъхна блажено дима, задържа го възможно най-дълго в дробовете си и притвори очи.

— Неочаквано приятно или неочаквано неприятно?

— Приятно. Открихме под горните слоеве боя оригинален надпис. Откриването му ще увеличи цената на картината. — Тя се облегна усмихнато в стола си. — От вас зависи как ще постъпим.

Белмонте гледаше ту Менчу, ту Хулия, като че ли правеше някакво свое сравнение или се разкъсваше между две привързаности. Накрая явно взе решение. Дръпна силно от цигарата и отпусна ръце върху коленете си с доволен вид.

— Вие явно сте не само хубава, но и умна — обърна се той към Хулия. — Хващам се на бас, че дори харесвате Бах.

— Обичам Бах.

— Моля ви, кажете ми какъв е надписът.

И Хулия му каза.

* * *

— Кой би си помислил? — Белмонте, все още невярващ, поклати глава след настъпилото дълго мълчание. — Толкова дълги години съм гледал тази картина и нито за миг не ми е минало през ума… — Той хвърли бърз поглед към мястото, където бе висяла картината на Ван Хойс, с доволна усмивка на уста. — Значи художникът е обичал загадките.

— Така изглежда — отвърна Хулия.

Белмонте посочи грамофона в ъгъла.

— Той не е единствен — заяви старият човек. — Произведения на изкуството, съдържащи игри и скрити ключове, били често срещани навремето. Вземете например Бах. Десетте канона, съставящи фугата „Музикална жертва“ са най-съвършената му композиция, а при това нито един от тях не е написан от начало до край. Направил го е нарочно, като поредица гатанки, които поставял на Фридрих Втори. Това бил обичаен за времето си музикален похват. Свежда се до написването на темата, съпроводена с малко или повече загадъчни инструкции — композиторът оставял канона, основаващ се на тази тема, да бъде разкрит от друг музикант или интерпретатор; от друг изпълнител; всъщност било нещо като игра.

— Колко интересно! — заяви Менчу.

— Нямате представа колко интересно е всъщност. Като повечето творци, Бах обичал да си прави шеги. Непрекъснато измислял начини да заблуждава слушателите си. За триковете си използвал ноти и букви, изобретателни вариации, невероятно странни фуги. Например в една от композициите си за шест гласа е вмъкнал името си, разпределено в две от високите партии. Такива неща не са се правели само в музиката. Луис Карол, като математик и любител на шахмата, обичал да вмъква акростихове в стихотворенията си. Съществуват много начини да се укриват тайни в музиката, поезията и живописта.

— Несъмнено — каза Хулия. — В изкуството непрестанно се появяват символи и скрити ключове. Дори в съвременното изкуство. Проблемът е там, че невинаги намираме шифъра към загадките — особено към по-старите. — Тя на свой ред се загледа замислено в празното място на стената. — Но в случая с „Шахматната партия“ поне имаме откъде да тръгнем. Можем да направим опит да разрешим загадката.

Белмонте се облегна в инвалидния стол. Присмехулният му поглед потърси Хулия.

— Е, дръжте ме в течение — каза той. — Уверявам ви, че нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие.

* * *

Тъкмо се сбогуваха в коридора, когато пристигнаха племенницата на Белмонте и съпругът й. Лола беше болезнено слаба, отдавна минала трийсетте, с червеникава коса и малки, хищни очи. Дясната ръка, все още в ръкава на коженото палто, беше здраво вкопчена в лявата ръка на мъжа й. Той беше мургав и строен, малко по-млад от нея, преждевременно оплешивял, но с ефектен тен. Дори да не беше чула забележката на стария човек, Хулия веднага би го причислила към хората, които си поставят за цел да вършат колкото е възможно по-малко, за да осигуряват прехраната си. Лицето му, с леко подпухнали очи, признак на нездравословен начин на живот, имаше нацупено, цинично изражение, което се подчертаваше още повече от голямата, хищническа уста. Носеше тъмносин блейзър с позлатени копчета и риза с отворена яка, без вратовръзка. Имаше недвусмисления вид на човек, който разпределя немалкото си свободно време между пиене на аперитиви в скъпи барове и обикаляне на нощните клубове. Вероятно рулетката и картите също не му бяха непознати.

— Моята племенница, Лола и съпругът й, Алфонсо — каза Белмонте и те си размениха обичайните учтивости. Племенницата не прояви особен ентусиазъм, за разлика от Алфонсо, който задържа ръката на Хулия доста по-дълго от необходимото, оглеждайки я с око на познавач. Сетне се обърна към Менчу и я поздрави като стара позната. — Дойдоха във връзка с картината — поясни Белмонте.

Алфонсо цъкна с език.

— Разбира се, картината. Твоята прословута картина.

Белмонте се зае да им обясни промяната в положението. Алфонсо стоеше с ръце в джобовете, усмихваше се и не преставаше да гледа Хулия.

— Ако това ще рече, че цената на картината се увеличава — каза той, — новините явно са отлични. Идвайте колкото е възможно по-често, ако имате обичая да носите такива новини. Обичаме изненадите.

Племенницата очевидно не споделяше задоволството на мъжа си.

— Това трябва да се обсъди — каза тя гневно. — Имаме ли гаранция, че няма да съсипят картината?

— Да, това би било непростимо — започна веднага да приглася Алфонсо. — Но пък не мога да си представя, че тази млада дама би направила такова нещо.

Лола му хвърли нетърпелив поглед.

— Ти не се бъркай. Това е моя работа.

— Ето, тук грешиш, любов моя. — Алфонсо се захили по-широко. — Ние споделяме всичко.

— Казах ти, не се бъркай.

Алфонсо бавно се обърна към нея. Чертите му се изостриха и той съвсем заприлича на лисица. Усмивката му режеше като нож. Хулия си помисли, че може би не е чак толкова безобиден, колкото изглежда на пръв поглед. Не би било разумно да имаш сметки за разчистване с човек, който е в състояние да се усмихва по този начин.

— Не ставай смешна… скъпа.

Това „скъпа“ съвсем не прозвуча нежно и Лола явно го осъзна най-ясно от всички присъстващи. Беше очевидно как се насилва да прикрие гнева и унижението си. Менчу пристъпи напред, решена да се намеси в схватката.

— Вече говорихме по въпроса с дон Мануел — заяви тя. — Той е съгласен.

Инвалидът, сключил ръце в скута си, наблюдаваше размяната на реплики от стола си като наблюдател, решен да остане сред публиката, но изпълнен със злорад интерес.

„Какви странни хора!“ — каза си Хулия.

— Точно така — старецът не се обърна конкретно към никого. — Дадох съгласието си. Принципно.

Племенницата кършеше ръце и гривните по китките й звънтяха. Или беше силно обезпокоена, или просто страшно ядосана. Може би и двете едновременно.

— Чичо, това е нещо, което трябва да обсъдим. Не се съмнявам в добрите намерения на тези дами…

— Млади дами — добави усмихнато съпругът й, продължавайки да гледа Хулия.

— Добре де, млади дами — Лола говореше с усилие, едва удържайки гнева си, — но беше редно да поискат и нашето мнение.

— Доколкото става дума за мен — заяви Алфонсо, — те имат благословията ми.

Менчу открито разучаваше Алфонсо и се канеше да каже нещо, но се отказа и погледна към племенницата.

— Чухте какво каза съпругът ви.

— Не ме интересува какво е казал. Аз съм законната наследница.

Белмонте вдигна ръка в ироничен жест, сякаш молеше за разрешение да се намеси.

— Аз съм още жив, Лола. Ще си получиш наследството, когато му дойде времето.

— Амин — допълни Алфонсо.

Племенницата вирна острата си брадичка и впери отровния си поглед в Менчу. За миг на Хулия й се стори, че се кани да се нахвърли върху приятелката й. Дългите нокти и хищната птича физиономия й придаваха опасен вид. Хулия се приготви за сблъсъка. Сърцето й заби по-бързо. Когато беше малка, Сесар я научи на някои мръсни номера, много подходящи, когато ти се налага да убиваш пирати. За щастие склонността на племенницата към насилие се ограничи само до погледа й и в начина, по който се обърна и напусна стаята.

— Ще се разправям допълнително с вас — заяви тя и гневното чаткане на токчетата й заглъхна по коридора.

Все така с ръце в джобовете, Алфонсо се усмихваше спокойно и невъзмутимо.

— Не й обръщайте внимание — каза той и се обърна към Белмонте. — Нали така, чичо? Може да ви се струва невероятно, но всъщност Лолита има златно сърце. Същинско ангелче е.

Белмонте кимна разсеяно. Явно мислеше за нещо друго. Погледът му беше прикован в светлия правоъгълник на стената, като че ли там се бяха появили тайнствени знаци, които единствено неговите уморени очи можеха да разчетат.

* * *

— Значи познаваш Алфонсо от по-рано — отбеляза Хулия веднага щом излязоха на улицата.

Менчу, която се беше загледала в една витрина, кимна.

— Да, има доста време оттогава — каза тя и се наведе да види цената на някакви обувки. — Три или четири години, струва ми се.

— Сега ми стана ясно, не старецът ти е предложил да посредничиш за картината, а Алфонсо.

Менчу се усмихна накриво.

— Първа награда по отгатване, скъпа. Както ти би се изразила с изискания си език, имахме връзка. Беше доста отдавна, но когато възникнал проблемът с Ван Хойс, господинът бил така любезен да се сети за мен.

— Защо не е предпочел да предложи картината директно на аукционерите?

— Защото никой не би му поверил преговорите, включително и дон Мануел. — Тя се разсмя. — Алфонсито Лапеня, прочутият картоиграч и плейбой — та той дължи пари и на ваксаджийчетата! Преди няколко месеца затворът му се размина на косъм — беше нещо във връзка с издаване на чекове без покритие.

— От какво живее?

— Най-вече от парите на жена си, припечелва и от по-непредпазливи хора, както и благодарение на това, че изобщо не познава чувството на срам.

— И разчита, че продажбата на Ван Хойс ще го измъкне от кашата?

— Именно. Умира от нетърпение да превърне картината в малки купчини чипове, подредени върху зелено сукно.

— Струва ми се изключително неприятна личност.

— Той си е такъв. Но аз имам слабост към мошениците и харесвам Алфонсо. — Тя се позамисли. — Въпреки че, доколкото си спомням, техниката му едва ли заслужава някакво отличие. Малко е… как да кажа? — Тя затърси подходящата дума. — Липсва му въображение. Изобщо не може да се сравнява с Макс. Монотонна история, нали разбираш — от този тип, дето чукат и бягат. Но пък човек може добре да се посмее с него. Знае ужасно много мръсни вицове.

— Жена му знае ли за теб и него?

— Предполагам, че усеща нещо. В никакъв случай не е глупава. Затова и ме изгледа така, противната му крава.