Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (14)

14.
Светски разговор

— Намерих го, защото знаех какво да търся.

— Какво? Искате да кажете, че сте очаквали да го откриете?

— Струваше ми се много вероятно.

Сър Артър Конан Дойл

Стълбищното осветление не работеше и двамата се качваха на тъмно. Муньос вървеше пръв и се държеше за парапета на стълбището, за да се ориентира. Когато стигнаха до площадката, двамата спряха мълчаливо и се заслушаха. Не чуха отвътре никакъв шум, но от процепа под вратата проникваше светлина. Хулия не можеше да види лицето на Муньос в мрака, но знаеше, че той гледа към нея.

— Вече няма връщане назад — каза тя в отговор на мълчаливия му въпрос. Той не каза нищо, Хулия чу само равномерното му дишане. Тя намери опипом звънеца и го натисна. Чу се как звукът му постепенно заглъхна във вътрешността на жилището.

Мина известно време, докато двамата чуха бавното доближаване на нечии стъпки. Те спряха за момент, после продължиха, още по-бавно, още по-близо, и накрая спряха окончателно. Ключът се превъртя бавно, като че ли мина цяла вечност, докато най-сетне вратата се отвори и хвърли върху тях един правоъгълник светлина, който ги заслепи за миг. Хулия гледаше познатата фигура, очертана на фона на мекото осветление, и си мислеше, че никога не е искала такава победа.

Той отстъпи встрани, за да могат да влязат. Не личеше да е смутен от неочакваното им посещение. Единственият външен признак беше една малко объркана усмивка, която Хулия зърна за миг, докато той затваряше вратата. На тежката закачалка от епохата на крал Едуард^[1], от орехово дърво с бронзови орнаменти, бяха закачени шлифера, шапката и чадъра му, от които все още капеше вода.

Поведе ги по един дълъг коридор с висок таван, покрит с великолепно изработени касеткови орнаменти. По стените висяха севилски пейзажи от деветнадесети век. Той вървеше пред тях, като от време на време се обръщаше, любезно, като добър домакин.

Хулия търсеше напразно някаква следа от другата личност, за която вече знаеше, че се крие в него — призракът, който винаги бе присъствал между тях, чието присъствие тя вече никога нямаше да може да забрави. Въпреки че светлината на разума огряваше тъмните ъгли на съзнанието й, пълно със съмнения, въпреки че фактите съвпадаха идеално като части на пъзел, и проектираха върху фигурите от „Шахматната партия“, в светлини и сенки, образите на новите трагедии, които се бяха насложили върху първата, представена символично в картината на фламандския майстор — въпреки всичко това, въпреки осъзнатата вече болка, която постепенно изместваше първоначалното вцепенение, Хулия не беше в състояние да изпита омраза към мъжа, който вървеше пред тях, от време на време полуобърнат от учтивост, елегантен дори когато беше сам у дома, със син копринен халат, който падаше над идеално скроения панталон, с копринен шал на врата и риза с отворена яка. Косата му, безупречно сресана както винаги, се виеше леко на врата и по слепоочията и падаше на вълни. Беше както винаги елегантен до съвършенство, веждите му — леко вдигнати в израз на безразличие към околния свят, подходящо за застаряващ франт; изразът, който в присъствието на Хулия винаги се смекчаваше от нежната, тъжна усмивка, трепнала по тънките му, бледи устни.

Никой не проговори, докато не стигнаха големия салон. Високият таван беше покрит с фрески, изобразяващи сцени от класическата древност. До тази вечер любимата фреска на Хулия беше прощаването на Хектор с Андромаха — той с блестящ шлем, тя с техния син на ръце. Стените на стаята бяха покрити с гоблени и картини. Тук бяха най-големите скъпоценности на Сесар, тези, които бе подбрал за себе си, независимо от цената, която му бе предлагана за тях. Хулия ги познаваше, сякаш бяха част от собствения й дом: кушетката в стил ампир, тапицирана с копринена дамаска — Муньос, с мрачно лице и ръце в джобовете, се поколеба да седне на нея, макар че Сесар му я посочи; бронзовата статуетка, представляваща учител по фехтовка — красивата, изправена фигура на фехтовача, с гордо вдигната брадичка, веднага привличаше вниманието от мястото си върху холандското бюро от XVIII век. Откак Хулия се помнеше, Сесар пишеше на него писмата си. Тук беше и ъгловият шкаф от епохата на регентството, в който бе подредена великолепна колекция от гравирано сребро, която Сесар полираше сам всеки месец; после „Богопомазаните“ — любимите му картини; една „Млада жена“, приписвана на Лоренцо Лото^[2], едно изключително красиво „Благовещение“ от Хуан Сореда^[3], един жилест „Марс“ на Лука Джордано^[4], една меланхолична „Привечер“ на Томас Гейнсбъро^[5]; колекцията от английски порцелан; килимите, гоблените, ветрилата. Сесар бе изучил в подробности историята на всяка вещ; бе събирал всички известни факти за стила и произхода и доказателства за автентичност. Беше създал частна колекция, толкова лична, толкова показателна за вкуса и характера му, че сякаш се бе превърнал в част от нейната същност.

Муньос предпочете да остане прав. Външно изглеждаше спокоен и невъзмутим, но нещо в стойката му, в леко присвитите лакти и краката му на килима, подсказваше, че е нащрек, готов на всякакви изненади. От своя страна Сесар го гледаше с любезен, безстрастен интерес. Към Хулия поглеждаше само от време на време, като че ли очакваше Муньос, в качеството си на единствен външен човек, да обясни появата си тук толкова късно вечерта. Хулия, която познаваше Сесар като себе си — тя веднага се поправи на ум, — която до тази вечер бе мислила, че го познава като себе си, забеляза още на вратата, че той не се заблуждава и знае, че това не е просто посещение на третия съюзник в приключението. Зад въздържаната му любезност, усмивката и невинния израз на ясните сини очи, се криеше предпазливо очакване. Изглеждаше дори, че той донякъде се забавлява. Спомни си, че я гледаше така, когато тя седеше на коленете му и трябваше да каже магическите думи — решението на някоя от детските гатанки, които толкова обичаше: прилича на злато, не е сребро… или: кое същество ходи сутрин на четири крака, на обед на два, а вечер на три? Или любимата: изисканият кавалер знае името на дамата и цвета на нейната рокля…

Но през тази странна вечер, на меката светлина на английската настолна лампа с пергаментов абажур и основа, наподобяваща печатарска преса, сред сенките и невероятните форми, които придобиваха предметите, Сесар не й обръщаше особено внимание. Не че избягваше погледа й; напротив, когато очите им се срещнеха, той я гледаше открито и прямо, но погледът му не се задържаше върху нея. Като че ли между тях нямаше тайни, на всичко, съществувало между тях, вече бе даден отговор, ясен и точен, убедителен и окончателен — може би това беше отговорът на всички въпроси, които му бе задавала през живота си. Но за първи път Хулия нямаше желание да слуша. Любопитството й бе напълно задоволено в онзи миг, когато застана пред „Триумфа на смъртта“ на Брьогел. Вече нямаше нужда от никого, включително и от Сесар. То се бе случило още преди Муньос да извади старата годишнина на шахматното списание и да й посочи една определена снимка. Присъствието й тази вечер в дома на Сесар се дължеше предимно на любопитство — естетическо любопитство, би казал самият той. Неин дълг бе да присъства — едновременно в ролята на хор и на главен герой, актьор и публика на тази увлекателна класическа трагедия. Всички бяха тук — Едип, Орест, Медея, другите й стари приятели. Нали представлението беше в нейна чест.

И все пак всичко й се струваше нереално. Тя седеше, кръстосала крака, на кушетката, отпуснала ръка на подлакътника. Двамата мъже стояха пред нея и така се оформяше композиция, много подобна на тази в изчезналата картина. Отляво Муньос бе стъпил на самия край на много стар пакистански килим — изтритите нишки само подчертаваха красотата на жълто-червеникавите му тонове. Шахматистът — „всъщност сега и двамата са шахматисти“, каза си Хулия с болезнено задоволство — не беше съблякъл шлифера си. Взираше се в Сесар, наклонил леко глава на една страна, с израза, който го уподобяваше на Шерлок Холмс и му придаваше странно достойнство. Но той не гледаше Сесар със самодоволството на победител. В очите му нямаше враждебност, нито дори безпокойство, което би било напълно оправдано при тези обстоятелства. Очите му и потрепващите мускули на челюстите издаваха единствено напрежение. Тя реши, че Муньос реагира така, защото изучава действителния вид на един противник, срещу когото бе играл толкова дълго, съдейки по въображаемия му вид. Несъмнено прехвърляше на ум допуснатите грешки, възстановяваше ходове, преценяваше намерения. Той имаше упоритото, отсъстващо изражение на човек, който, след като е спечелил партията с поредица брилянтни ходове, се е заинатил да разбере как, по дяволите, противникът е успял да му измъкне една пешка от някаква маловажна, забравена позиция.

Сесар стоеше отдясно. Със сребристата си коса и копринения халат приличаше на герой от комедия от началото на века; спокоен, изискан, със съзнанието на собственик на двестагодишния килим, върху който стоеше Муньос. Хулия го наблюдаваше как вади от джоба си пакета цигари с позлатен филтър и поставя една в цигарето си от слонова кост. Сцената щеше да се запечата завинаги в съзнанието й; на фона на тъмно проблясващите антики, стройните фигури на героите, нарисувани на тавана; двусмислената елегантност на застаряващия франт, изправил се лице в лице със слабия, одърпан мъж в измачкан шлифер. Двамата се гледаха мълчаливо, сякаш чакаха суфльора, скрит зад някоя старинна мебел, да подаде сигнал за начало на последното действие.

От мига, в който Хулия бе забелязала нещо познато в лицето на младия човек, взрян в обектива с цялата сериозност на своите петнадесет или шестнадесет години, тя бе разбрала как ще се развие последното действие и какъв ще бъде краят му. Гледаше любимите си главни герои, седнала на удобната кушетка на Сесар, и мислите й блуждаеха лениво. Не би могла да се сдобие с такова хубаво място в нито един театър. Тогава в паметта й изплува един спомен — съвсем скорошен спомен, и тя разбра, че вече е прехвърляла сценария, при това само преди няколко часа, в зала номер дванадесет на „Прадо“: картината на Брьогел, ударите на барабаните като фон на унищожителния дъх на неизбежността, отнасящ и последното стръкче трева на земята, творението всмукано от последния, гигантски водовъртеж, а някъде зад почернелите хълмове, димящите руини и огъня на пожарите се носеше гърленият смях на пиян бог, дошъл на себе си след олимпийски махмурлук. Същото бе обяснил и другият фламандец, Питер Ван Хойс, старият придворен художник на херцогство Остенбург — по свой начин, по-деликатно, с по-фини намеци, по-загадъчно и изискано от бруталния Брьогел. В крайна сметка всички картини бяха изображение на една и съща картина, също както и всички огледала даваха отражението на едно и също отражение, а всяка смърт беше смърт на една и съща Смърт:

… на шахматната дъска от дни и нощи,

човекът и Съдбата фигури разменят…

Тя прошепна на себе си стиховете, загледана в Сесар и Муньос. Всичко беше готово. Можеха да започват. Жълтеникавото сияние на английската лампа обгръщаше двамата главни герои в светлинен конус. Сесар наведе леко глава и запали цигарата си. Като че ли това бе сигнал за начало на диалога, Муньос кимна леко и каза:

— Надявам се, че тук някъде има шахматна дъска, Сесар.

Не бяха най-подходящите встъпителни думи, и като реплика не бяха особено блестящи, каза си Хулия. Един изобретателен драматург несъмнено би сложил нещо по-внушително в устата му. Но за съжаление, каза си тя безутешно, авторът на тази трагикомедия бе също толкова посредствен, колкото и светът, който бе създал.

— Струва ми се, че няма да има нужда от дъска — отвърна Сесар и с това нивото на диалога се подобри. Не толкова заради думите, колкото заради съвършения тон, с който бяха изречени — особено тази нотка на отегчение, която Сесар придаде на фразата. Тонът беше типичен за него — би могъл да говори така, наблюдавайки сцена, разиграваща се в далечината, седнал на боядисан в бяло градински стол от ковано желязо, с едно много сухо мартини в ръка. Сесар бе усъвършенствал декадентските си пози, собствената си хомосексуалност и извратеност, издигайки ги до нивото на изящните изкуства. Хулия го бе обичала и заради това и можеше да оцени по достойнство тази безкомпромисна точност на позата, изпълнена до последния съвършен детайл. Най-интересно беше, че бе съумял да я заблуждава в продължение на двадесет години. Въпреки че, откровено казано, тя сама си беше виновна за заблудата. В Сесар нямаше никаква промяна. Той не изпитваше нито тревога, нито разкаяние за това, което бе сторил. Хулия бе напълно уверена в това. Изглеждаше все така изискан и коректен, както навремето, когато разказваше на Хулия прекрасните истории за влюбени и рицари, за Дългия Джон Силвър, за Уенди, Лагардер и сър Кенет, рицаря на Леопарда. Това беше същият човек, който бе убил Алваро и го бе оставил да лежи под душа с отворени очи и беше забил бутилката джин между краката на мъртвата Менчу. Хулия вкусваше собствената си горчивина. „Ако това е той — мислеше тя, — а няма съмнение, че е той, тогава аз съм тази, която се е променила. Затова тази вечер го виждам с други очи; виждам го като съвсем друг човек: подлец, измамник и убиец. И все пак седя тук като прикована, и слушам всяка негова дума. След малко, вместо да ми разкаже за някой пиратски подвиг в Карибско море, ще се опита да ме убеди, че е направил всичко заради мен, или нещо подобно. И аз ще го слушам с интерес, както винаги, защото това е най-забележителната от всичките му истории, по-страховита и увлекателна от всичко, което ми е разказвал досега.“

Тя свали ръката си от подлакътника и се приведе малко напред, защото не искаше да изпусне и най-малката подробност от сцената. Като че ли това движение даде сигнал за подновяване на диалога. С ръце в джобовете и наклонена встрани глава, Муньос погледна към Сесар.

— Бих искал само да ми обясните нещо — каза той. — След като черният офицер взема бялата пешка от a6, белите решават да местят цар от d4 на e5, разкривайки бялата дама така, че тя поставя в шах черния цар. Как би трябвало да постъпят черните?

Очите на Сесар се усмихваха някак независимо от безизразното му лице.

— Не знам — каза той след малко. — Вие сте гросмайсторът, драги, вие би трябвало да знаете.

Муньос направи един от неясните си жестове, като че отхвърляше титлата, която му даде Сесар.

— Настоявам — каза той бавно, като че ли вадеше думите насила от устата си, — да науча версията от автора.

Усмивката на Сесар стигна до устните му.

— В такъв случай мога да кажа, че бих защитил черния цар, като преместя офицера на c4. — Той погледна към Муньос с учтива загриженост. — Струва ли ви се подходящо?

— Тогава — каза Муньос грубо — аз вземам офицера с моя бял офицер от d3. След което вие ме поставяте в шах с вашия кон на d7.

— Нямам намерение да правя нищо подобно, приятелю. — Сесар издържа на погледа му, без да трепне. — Не разбирам за какво говорите. Освен това сега не е време за ребуси.

Муньос се намръщи и доби упорито изражение.

— Вие ме поставяте в шах на d7 — настоя той. — Стига сте разигравали сценки и се съсредоточете върху партията.

— Защо?

— Защото ви остават много малко възможности за спасение. Ще избегна този шах, като местя белия цар на d6.

Когато чу това, Сесар въздъхна и сините му очи се отправиха към Хулия. На слабата светлина те й се сториха извънредно бледи, почти безцветни. Той захапа цигарето и кимна два пъти. В погледа му се четеше известно съжаление.

— Тогава, колкото и да ми е неприятно — и наистина изглеждаше разстроен, — ще ми се наложи да взема втория бял кон, онзи на b1. — Той погледна разкаяно Муньос. — Много жалко наистина.

— Да, особено от гледна точка на конника. — Муньос прехапа долната си устна. — А с какво ще го вземете, с топа или с дамата?

— Разбира се, че с дамата. — Сесар изглеждаше възмутен. — Има си някои правила… — Той не довърши фразата, само махна с дясната си ръка — бледа, изискана ръка, нашарена със синкави вени. Ръка, за която Хулия вече знаеше, че може да убива, която може би бе нанасяла смъртоносния удар със същия елегантен жест.

Тогава, за първи път, откак бяха влезли, Муньос се усмихна със своята далечна, нищо не значеща усмивка, която бе по-скоро отговор на странните математически ходове на мисълта му, отколкото реакция на заобикалящата го действителност.

— На ваше място щях да местя дама на c2, но това вече няма значение — каза той тихо. — Много повече ме интересува как възнамерявате да ме убиете.

— Не говорете глупости. — Сесар изглеждаше искрено шокиран. После, като че ли апелираше към неговото чувство за приличие, той посочи на Муньос Хулия, която седеше на кушетката, но не погледна към нея. — Тук има млада дама…

— Тъкмо сега — отбеляза Муньос, а усмивката още не бе напуснала ъгълчето на устните му, — младата дама е, предполагам, не по-малко любопитна да узнае отговора от мен самия. Не отговорихте на въпроса ми. Пак ли смятате да прибегнете до удара по тила, или бяхте измислил нещо в по-класически стил за мен? Имам предвид отрова, кама или нещо подобно… Как бихте се изразил вие? — Той хвърли поглед към фреските на тавана, сякаш търсеше отговора там. — А, да — нещо „венецианско“.

— Бих казал „флорентинско“ — поправи го Сесар, прецизен както винаги, но в тона му прозираше уважение. — Нямах представа, че имате усет за иронията в тези неща.

— Нямам никакъв усет — каза Муньос, погледна Хулия и посочи Сесар. — Ето го: човекът, който се ползва с доверието и на царя, и на дамата. Ако държите да романизираме още повече нещата, той е лукавият епископ, вероломният велик везир, който кове козни в сенките — а всъщност той е маскираната Черна дама.

— Хубав сапунен сериал би излязъл от такъв сценарий — отбеляза насмешливо Сесар и докосна длани, имитирайки аплодисменти. — Само че не сте ми казали как ще постъпят белите, когато загубят коня. Честно казано, драги, не бих искал и да знам.

— Офицер на d3, шах — и черните губят.

— Толкова лесно, а? Плашите ме, драги.

— Да, толкова лесно.

Сесар помисли малко, извади угарката от цигарето и я остави в пепелника, като първо бе изтръскал внимателно пепелта.

— Интересно — каза той и бавно, като че ли за да не стряска излишно Муньос, отиде при английската масичка за игра на карти до кушетката. После превъртя малкия сребърен ключ в ключалката на едно ковчеже от полирано лимоново дърво, и извади тъмните и пожълтели фигури на много стар шахматен комплект, който Хулия не бе виждала никога. — Интересно — повтори той. Тънките му пръсти с елегантен маникюр започнаха да подреждат фигурите на дъската. — В такъв случай положението би било следното:

— Точно така. — Муньос гледаше шахматната дъска, без да се доближава до нея. — Белият офицер, оттегляйки се от c4 на d3, създава възможност за двоен шах: бялата дама поставя в шах черния цар, а самият офицер поставя в шах черната дама. Царят няма друг изход, освен да се спасява от a4 на b3 и да изостави черната дама на волята на съдбата. Бялата дама дава нов шах на c4, принуждавайки противниковия цар да отстъпва, преди белият офицер да приключи с черната дама.

— Но черният топ ще вземе този офицер.

— Така е, но това не е толкова важно. Без дамата черните са свършени. Нещо повече, с изчезването на тази фигура от дъската играта губи смисъла си.

— Може и да сте прав.

— Прав съм. Партията, или по-скоро това, което остава от нея, ще се реши от бялата пешка на d5, която първо ще вземе черната пешка от c6, и ще напредва, без някой да може да я спре, докато самата тя стане дама. Това ще стане в рамките на шест до девет хода. — Муньос бръкна в джоба си и извади лист, надраскан с бележки. — Например така.

ПD5 x ПC6	КD7 — F6
ДC4 — E6	ПA5 — A4
ДE6 x КF6	ПA4 — A3
ПC3 — C4 +	ЦB2 — C1
ДF6 — C3 +	ЦC1 — D1
ДC3 x ПA3	ТB1 — C1
ДA3 — B3 +	ЦC1 x ПC2
ПC6 — C7	ПB6 — B5
ПC7 — C8 …	(Черните се предават)

Сесар взе листа и започна спокойно да разучава дъската, стиснал празното цигаре между зъбите. Усмихваше се така, сякаш приемаше едно отдавна предначертано от съдбата поражение. После започна да мести фигурите една по една, докато стигна до окончателното положение.

— Прав сте — каза той. — Изход няма. Черните губят.

Муньос отклони очи от дъската и погледна Сесар.

— Вземането на втория кон — отбеляза той безпристрастно — беше грешка.

Сесар сви рамене, все така усмихнат.

— От една точка нататък черните нямаха избор. Може да се каже също, че черните са пленници на собствената си подвижност, на вродената си динамика. Този кон приключи партията. — За миг на Хулия й се стори, че видя в очите му проблясък на гордост. — Всъщност партията беше почти съвършена.

— Не и от шахматна гледна точка — каза сухо Муньос.

— Шах? Драги приятелю — Сесар махна презрително към шахматните фигурки, — аз говорех за нещо много повече от някаква си шахматна дъска — сините му очи потъмняха, като че иззад тях надничаше друг, скрит свят. — Говорех за самия живот, за онези, другите шестдесет и четири квадрата на бели дни и черни нощи, за които говори поетът. А може би е обратното — нощите са бели, а дните — черни. Всичко зависи от това, от коя страна на играча поставяме този образ… или, ако продължаваме да говорим със символи, от коя страна поставяме огледалото.

Хулия почувства, че думите му са отправени към нея.

— Как разбрахте, че е Сесар? — попита тя. Сесар сякаш се стресна. Внезапно нещо в поведението му се промени, като че Хулия, изказвайки този въпрос на глас, присъединявайки се към обвиненията на Муньос, бе нарушила положен обет за мълчание. Първоначалната му въздържаност изчезна и бе заменена от горчиво-присмехулна гримаса.

— Да — каза той на Муньос, и така призна за първи път официално вината си, — кажете й как разбрахте, че съм аз.

Муньос поизвърна глава към Хулия.

— Приятелят ви направи няколко грешки. — Той се замисли за миг над точния смисъл на думите си, после погледна към Сесар, като че ли го молеше за извинение. — Всъщност не съм прав, като ги наричам „грешки“, защото през цялото време е бил съвсем наясно какво точно прави и какво рискува. Парадоксалното е, че тъкмо вие го накарахте да се издаде.

— Аз ли? Но аз нямах и най-далечна представа, преди…

Сесар поклати глава. „Изглежда почти мил“ — каза си Хулия, уплашена от собствените си чувства.

— Нашият приятел Муньос се изразява образно, принцесо.

— Моля те, не ме наричай така. — Тя не можа да познае собствения си глас, толкова сурово прозвучаха думите й. — Не и тази вечер.

Сесар задържа погледа се върху нея за няколко секунди, после кимна в знак на съгласие.

— Добре — като че ли му бе трудно да подхване отново нишката на разговора. — Муньос се опитва да ти обясни, че твоето присъствие в играта му е служило за контраст, с помощта на който си е изяснявал действията на противника. Нашият приятел е добър шахматист, но се оказа и много по-добър детектив, отколкото очаквах. Не като онзи глупак Фейхо, чието единствено заключение пред угарка в пепелник е, че някой е пушил. — Той погледна Муньос. — Онзи ход, в който взех пешка с офицер, а не с дама, ви е накарал да се замислите, нали?

— Да. Поне той бе едно от нещата, които събудиха подозренията ми. На четвъртия си ход черните пропускат възможност да вземат бялата дама, което би решило играта в тяхна полза. Първоначално мислех, че противникът си играе като котка с мишка, или пък че Хулия е необходима за играта, така че не може да бъде „взета“, тоест убита на толкова ранен етап. Но когато противникът, тоест вие, реши да вземе пешката на d5 с офицер, а не с дама — ход, който неминуемо би довел до размяна на дами, разбрах, че тайнственият играч никога не е имал намерение да взема бялата дама, че е готов по-скоро да изгуби играта, отколкото да предприеме такава стъпка. Връзката между този ход и онази празна аерозолна опаковка на Растро, това предизвикателно „мога да те убия, но не искам“, направи нещата толкова очевидни, че у мен не остана и следа от съмнение: заплахите към бялата дама бяха блъф. — Той погледна Хулия. — Защото по време на целия този епизод вие никога не сте били в истинска опасност.

Сесар кимна, като че ли обсъждаха действията на трето лице, чиято съдба ни най-малко не го интересуваше.

— Разбрали сте също — каза той, — че противникът не се идентифицира с царя, а с Черната дама.

Муньос сви рамене.

— Това не беше трудно. Връзката с убийствата беше очевидна; единствено ходовете, при които черната дама вземаше фигура, символизираха истински убийства. Заех се да изучавам нейните ходове и стигнах до няколко интересни заключения. Например това, че защитната й роля по отношение на черните включваше и бялата дама — основния й противник, която тя закриляше, като че последната беше свещена. После — близостта на белия кон, тоест аз, двете фигури бяха на съседни полета, почти като добри съседи. Но черната дама предпочете да отложи отровното си ухапване за по-късен момент, когато нямаше да има никакъв друг изход. — Той гледаше Сесар с непроницаемите си очи. — Имам поне утешителното съзнание, че бихте ме убили без омраза, дори с известен финес и колегиално чувство, може би щяхте да ми се извините и да помолите за разбиране, да твърдите, че това се налага от самата игра.

Сесар направи с ръка старомоден театрален жест и сведе глава, видимо доволен от точния анализ на Муньос.

— Напълно сте прав — каза той. — Кажете ми само как разбрахте, че изпълнявате ролята на коня, а не на офицера?

— Благодарение на цяла поредица улики, някои маловажни, други — не толкова. Решаваща беше всъщност символичната роля на офицера — той, както споменах и преди, е довереник и на царя, и на дамата. Вие, Сесар, изпълнявахте през цялото време забележително ролята си: черна дама, дегизирана като бял офицер, така че можехте да играете от двете страни на дъската. Тъкмо това условие стана причина за провала ви в една партия, която, колкото и да е странно, вие сте започнали тъкмо с тази цел — да бъдете победен. Вие си нанесохте и „удара на милосърдието“ със собствената си ръка: белият офицер взе черната дама, приятелят на Хулия, антикварят, издава с играта си идентичността на тайнствения играч; като скорпион, който сам се ужилва с опашката си. Уверявам ви, че за първи път през живота си виждам самоубийство на шахматна дъска, и то изиграно с такова съвършенство.

— Блестящо — каза Сесар и Хулия не можа да разбере дали говори за анализа на Муньос или за собствената си игра. — Искам да ви попитам за нещо друго. Как според вас трябва да се тълкува двойственото ми идентифициране — едновременно с белия офицер и черната дама?

— Предполагам, че едно подробно обяснение би ни отнело цяла нощ, а предизвиканата от него дискусия — седмици. Мога да говоря само за това, което се разкри на шахматната дъска — и то бе класическо раздвояване на личността, от една страна беше злото, Сесар, в цялата си грозота. Женствената ви страна, спомняте ли си? Ето ви анализа, който ми поискахте: човек, ограничен и потиснат от заобикалящата го среда, изпълнен с предизвикателство към утвърдените авторитети, с враждебни и хомосексуални импулси… Въплъщението на всичко това се крие под черната рокля на Беатрис Бургундска, с други думи, на шахматната дама. И в пълно противоречие с тези импулси, различна като деня от нощта, е обичта ви към Хулия, другата страна на личността ви, която също ви причинява страдания, мъжкият аспект, с някои отклонения, естетът с аристократични маниери, човекът, който сте искали да бъдете и не сте станали. Роже д’Арас, чието въплъщение не е конникът, а изисканият бял офицер. Какво ще кажете?

Сесар беше побледнял и стоеше напълно неподвижен. За първи път през живота си Хулия го виждаше вкаменен от изненада. После, след няколко мига, които й се сториха цяла вечност, изпълнени само с тиктакането на стенния часовник, отмерващ изтичащото мълчание, Сесар се съвзе дотолкова, че успя да се усмихне слабо, само с ъгълчето на безкръвните си устни. Но това беше механична усмивка, опит да се изправи лице в лице с безмилостната дисекция на собствената му личност, която Муньос му хвърли в лицето като предизвикателство за дуел.

— Разкажете ми нещо за офицера — каза той пресипнало.

— Щом искате, ще разкажа — очите на Муньос светеха с решителен блясък, като пред ход на дъската. Сега си връщаше на противника за всички съмнения и колебания, които другият бе предизвикал у него, това беше професионалното му отмъщение. Когато осъзна това, Хулия разбра, че на даден етап от партията Муньос е бил убеден, че ще загуби. — Офицерът, със способността си да се движи по дълги диагонали — каза той, — е тъкмо тази шахматна фигура, която най-лесно може да се вземе за въплъщение на хомосексуалността. Да, вие сте си възложили още една великолепна роля — тази на офицера закрилник на беззащитната бяла дама, офицерът, който накрая, в момент на отчаяно решение, заплануван още от началото на партията, нанася смъртен удар на собствената си неясна личност и дава на обожаваната бяла дама ужасяващ, но майсторски поднесен урок. Този образ се оформи постепенно пред мен, докато бавно сглобявах идеите си. Но вие не играехте шах. Първоначално това беше пречка да съсредоточа подозренията си върху вас. И дори когато бях почти напълно сигурен, това ме объркваше. Планът на партията беше прекалено перфектен за обикновен играч, а беше абсолютно немислимо да е съставен от аматьор. Всъщност това продължава да ме безпокои.

— Всяко нещо има своето обяснение — заяви Сесар. — Но аз нямах намерение да ви прекъсвам, драги. Продължавайте.

— Няма кой знае какво повече за казване. Поне не тук и тази вечер. Алваро Ортега е бил убит от някой, когото вероятно е познавал, но все пак не можех да бъда съвсем сигурен в това. Затова пък Менчу Рок никога не би отворила вратата на непознат, особено при положението, описано по-късно от Макс. Онази вечер, в кафенето, вие казахте, че вече почти не са останали заподозрени, и бяхте прав. Реших да приложа аналитичен подход, да елиминирам на етапи. Лола Белмонте не беше тайнственият ми противник; разбрах това още в мига, в който я видях. Не можеше да бъде и съпругът й. Що се отнася до дон Мануел Белмонте, неговите музикални парадокси ме накараха доста да се замисля… Но човекът, когото търсех, трябваше да бъде неуравновесен. Освен това шахматната страна на личността му, ако мога да се изразя така, не беше на нужната висота. Освен това той е инвалид, което изключва възможността да е упражнил насилие над Алваро и Менчу. Обмислих възможен съюз на чичото и племенницата, имайки предвид русата жена с шлифера, но и този вариант не издържаше на анализ: защо биха искали да откраднат нещо, което и без това им принадлежеше? Що се отнася до Монтегрифо, поразпитах тук-там, и съм убеден, че не е помирисвал шахматна дъска. Да не говорим за това, че тъкмо на него Менчу най-малко би отворила вратата онази сутрин.

— Оставах само аз.

— Както знаете, като изключим невъзможните варианти, това, което остава, колкото и да е невероятно, е истината.

— Разбира се, че знам, драги. Моите поздравления. Радвам се да видя, че не съм се заблудил в преценката си.

— Затова избрахте мен, нали? Знаели сте, че ще победя. Искали сте да бъдете победен.

Любезната усмивка на Сесар подсказваше, че това сега няма значение.

— Действително се надявах да бъда победен. Обърнах се към вас, защото Хулия имаше нужда от сигурен водач при слизането си в Ада… Защото аз трябваше да се съсредоточа само върху ролята на Сатаната. Тя имаше нужда от приятел. И аз й дадох вас.

Очите на Хулия блеснаха. В гласа й звънна метална нотка.

— Ти не си играеше на Сатана, а на Бог. Правеше добро, причиняваше зло, присъждаше смърт или живот.

— Това беше твоя игра, Хулия.

— Лъжеш. Играта си беше твоя. Аз бях само предлог.

Сесар я погледна с упрек.

— Нищо не си разбрала, скъпа моя. Но това вече няма значение. Погледни в някое огледало и ще се съгласиш с мен.

— Запази огледалата за себе си, Сесар.

Той беше искрено наскърбен, гледаше като ритнато куче или несправедливо обвинено дете. Немият укор, преливащ от абсурдна привързаност, постепенно избледня в очите му, и всичко, което остана, беше замислен, почти разплакан поглед, зареян в пространството. Сесар вдигна бавно глава и отново погледна Муньос.

— Още не сте ми казали — явно му беше трудно да възстанови тона, с който преди се обръщаше към шахматиста, — как поставихте капана, благодарение на който вашите индуктивни теории най-сетне съвпаднаха с фактите. Защо дойдохте тук с Хулия тази вечер, а не снощи например?

— Защото вчера вие за втори път отказахте да вземете бялата дама. Освен това до днес следобед не бях открил това, което търсех: една подвързана годишнина на шахматно списание — четвърто тримесечие, 1945 година. В него има снимка на финалистите на шахматен турнир за юноши — и вие сте там, Сесар, името и презимето ви са на следващата страница. Най-много ме учудва, че не сте станали победител. Учудва ме и това, че по-късно никъде не се споменава името ви като шахматист. Явно никога вече не сте играли пред публика.

— Аз не разбирам и друго — намеси се Хулия. — По-точно, още нещо, освен многото други неща, които не разбирам в цялата тази лудост. Познавам те, откак се помня, Сесар. Израснах до теб и мислех, че познавам всяка частица от живота ти. Но ти никога не си говорил за шах. Защо?

— Това е дълга история.

— Ние имаме време — каза Муньос.

* * *

Играеше се последната партия от турнира, на дъската бяха останали само няколко фигури. Срещу издигнатата платформа, на която играеха финалистите, няколко зрители следяха ходовете, които съдията изписваше на голяма дъска на стената, окачена между портрет на генерал Франко и един календар. Датата беше 12 октомври 1945. Под дъската се намираше масата, на която беше поставена лъскавата сребърна купа, предназначена за победителя.

Момчето в сивото сако опипваше нервно възела на вратовръзката си и гледаше отчаяно към черните фигури. Последните няколко хода от методичната, безмилостна игра на противника му го бяха притиснали в ъгъла. Не че тактиката на белите беше толкова блестяща — всичко беше по-скоро въпрос на бавен напредък, основан на солидна първоначална защита — индийска защита на царя. Противникът беше постигнал предимство единствено благодарение на търпението си и на умението да се възползва от грешките на човека срещу него. Играта му беше лишена от въображение, тактиката му не допускаше и най-малкия риск и именно затова всеки опит на черните да атакуват царя му се разбиваше като в стена. Сега черните фигури бяха разпилени, не можеха да си помагат една на друга, не можеха дори да създадат достатъчно затруднения на двете бели пешки, които напредваха една след друга и скоро поне едната щеше да стане дама.

Очите на момчето в сивото сако бяха помътнели от умора и срам. Съзнанието, че играе по-добре, по-смело, по-блестящо от противника си, не можеше да го утеши при мисълта за неизбежната загуба. Огненото му, екстравагантно въображение на петнадесетгодишно момче, извънредната чувствителност и забележителната яснота на мисълта, дори тази почти физическа наслада, която изпитваше, когато местеше фигурите от лакирано дърво по дъската, когато създаваше по черно-бялата й повърхност фина мрежа от ходове, която според него се отличаваше с почти съвършена красота и хармония — всичко това сега беше осакатено, омърсено от грубото задоволство и презрението, изписано на лицето на противника му, дръвник с жълтеникава кожа, малки очи и груби черти, чиято единствена стратегия се състоеше в това да чака благоразумно, като паяк в мрежата си, стратегия на неописуем страхливец.

„Значи това също е шах“ — мислеше момчето, което играеше с черните фигури. При окончателния анализ шахът беше и унижението на незаслужената загуба, когато наградата отиваше в ръцете на този, който никога не рискува. Точно това изпитваше той в момента — играеше една партия, която не бе просто поредица от глупави ходове, а огледало на самия живот, на плътта и кръвта, живота и смъртта, героизма и жертвоготовността. Също като гордите френски рицари при Креси, избити до крак насред своята пирова победа от уелските стрелци на английския крал, той бе наблюдавал атаките на своите конници и офицери, смелите им ходове, блестящи като удар с меч, да се разбиват един след друг, героични, но безсмислени, във флегматичната неподвижност на противника. И онази омразна фигура — белият цар, отвъд непробиваемата преграда от плебеите пешки, наблюдаваше от сигурно място, също така презрително, както и играчът с белите фигури, смущението и безсилието на самотния черен цар, неспособен да помогне на малкото оцелели верни пешки, които водеха своята безнадеждна битка, в отговор на мъчителната заповед „Спасявайте се кой както може!“.

На това безмилостно, студено черно-бяло поле нямаше място за почетна загуба. Поражението унищожаваше всичко, не само победения, но и неговото въображение, мечтите му, самочувствието му. Момчето в сивото сако се подпря с лакът на масата, подпря челото си в длани и притвори очи, заслушано в звъна на оръжия, който заглъхваше постепенно, докато сенките нахлуваха в долината. „Никога вече“ — каза си той. Също както победените от Рим гали отказвали да говорят за поражението си, така и той през остатъка от живота си щеше да отказва да си спомня стерилната победа на своя противник. Никога вече нямаше да играе шах. А ако имаше късмет, щеше да успее и да изтрие всичко, свързано с него, от паметта си, както са били изтрити имената на мъртвите фараони.

Противникът, съдията и публиката очакваха следващия му ход със зле прикривано нетърпение. Партията се беше проточила прекалено дълго. Момчето хвърли последен поглед на своя обсаден цар, и с тъжно усещане за споделена самота, реши, че му остава да извърши едно последно милостиво дело и да му позволи достойна смърт от собствена ръка, вместо да бъде подритван като бягащо куче. Протегна ръка, с безкрайна нежност взе победения цар и го положи да легне върху празното поле.