Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (7)

7.
Кой уби рицаря?

Белите и черните фигури сякаш представляваха манихейските разграничения между светлина и мрак, между добро и зло, съществуващи в човешкия дух.

Гари Каспаров

— Не можех да спя, постоянно мислех за задачата… тогава изведнъж разбрах, че ходът, който анализирах, е единствено възможният. — Муньос постави джобния шах на масата, оглади с ръка листа с първоначалната схема, вече измачкан и изподраскан, и го постави до дъската. — Въпреки това не можах да повярвам. Трябваше ми един час, за да прехвърля отново всички ходове отначало докрай.

Двамата седяха в кафенето към денонощния супермаркет, до витрината, през която се виждаше широкият, пуст булевард. В кафенето нямаше почти никой; само няколко актьори от близкия театър и около половин дузина нощни птици от двата пола. Дежурният от охраната, в полувоенна униформа, стоеше до портала, прозяваше се и си гледаше часовника.

— А сега — каза шахматистът и посочи първо скицата, а после малката шахматна дъска — погледнете тук. Успяхме да възстановим последния ход, черна дама от b2 на c2, но не знаехме какъв е бил предишният ход на белите, който я е принудил да се придвижи така… нали си спомняте? Когато преценявахме заплахата, която представляват двата бели топа, решихме, че топът на b5 може да е дошъл от което и да било поле по линия 5, но това не обяснява бягството на черната дама, защото тя тъй или иначе е била държана в шах от другия бял топ — този на b6. Възможно е, решихме тогава, топът да е взел друга черна фигура, която преди това е била на b5. Но коя? И тук спряхме.

— А коя е била наистина фигурата? — Хулия разучаваше дъската. Черно-бялата геометрична картина вече не й беше чужда — можеше да се движи по нея като в позната територия. — Казахте, че може да се установи, ако се обмислят движенията на фигурите, които са вече извън игра.

— Така и направих. Разучавах ги една по една и стигнах до изненадващо заключение.

— Коя фигура може да е взел топът, отивайки на b5? — Муньос заоглежда дъската с уморени от безсъние очи, като че ли наистина не знаеше отговора. — Не може да е бил черен кон, защото и двата са все още в игра. Не е бил и офицерът, защото поле b5 е бяло, а черният офицер, който може да се движи по белия диагонал, не е мръднал от първоначалната си позиция. Той си е на c8, където двете му възможности за движение са блокирани от черните пешки, които също още не са влезли в игра.

— Може би черна пешка? — предположи Хулия.

Муньос поклати глава.

— Отне ми повече време да отхвърля тази възможност, защото най-объркващи в тази игра са позициите на пешките. Но не може да е била нито една от черните пешки, защото тази на a5 е дошла от c7. Както знаете, пешките могат да вземат противникова фигура, движейки се с едно поле по диагонал напред, и тази най-вероятно е взела двете бели фигури от b6 и a5. Що се отнася до останалите четири черни пешки, те очевидно са били много надалеч, когато са били взети. Не може да са били в позиция близо до b5.

— Тогава трябва да е бил черният топ. Белият топ го е взел на b5.

— Невъзможно. Като се има предвид подреждането на фигурите около a8, става ясно, че черният топ е бил взет там, от първоначалната си позиция, без изобщо да е бил местен. Бил е взет от бял кон — макар че в този случай не е от кой знае какво значение от коя фигура е бил взет.

Хулия вдигна объркано очи от дъската.

— Не разбирам. Току-що изключихме всички черни фигури. Коя фигура е взел тогава белият топ от b5?

Леката усмивка на Муньос не беше в никакъв случай самодоволна; той като че ли просто се забавляваше от въпроса на Хулия, или от отговора, който се готвеше да й даде.

— Работата е там, че не е взел никаква фигура. Не ме гледайте така. Вашият Ван Хойс е бил майстор и в залагането на фалшиви следи. Излиза, че никаква фигура не е била взета на b5. — Той се умълча внезапно, скръсти ръце и се приведе над малката дъска. После погледна Хулия и постави показалеца си върху черната дама. — Ако последният ход на белите не е носел заплаха за черната дама от страна на топа, остава някоя бяла фигура да се е преместила така, че да е поставила черната дама в шах от белия топ. Значи, местена е бяла фигура или от b4, или от b3. Ван Хойс трябва добре да се е забавлявал, съзнавайки, че който се опита да реши задачата, ще бъде подведен от уловката с двата топа.

Хулия кимна бавно. Достатъчни бяха няколко думи на Муньос, и някой видимо незначителен и безличен ъгъл на дъската се изпълваше с безкрайни възможности. Имаше нещо вълшебно в способността му да води другите през този сложен черно-бял лабиринт, към който притежаваше скритите ключове. Като че ли се ориентираше по някаква невидима мрежа от връзки, скрита под повърхността на дъската, и пораждаше невероятни, немислими комбинации, само като ги обличаше в думи — тогава те ставаха толкова очевидни, че човек се чудеше как е възможно да не ги е видял веднага.

— Разбирам — каза тя след няколко секунди, — тази бяла фигура е защитавала черната дама от топа. Когато се е преместила, черната дама е изпаднала в шах.

— Точно така.

— И коя е била тази фигура?

— Може би ще успеете да прецените сама.

— Бяла пешка?

— Не. Едната е била взета на a5 или b6, а другата е много далече. Не може да е била и някоя от другите.

— В такъв случай наистина нямам представа.

— Погледнете внимателно дъската. Можех да ви кажа от самото начало, но по такъв начин бих ви лишил от едно заслужено удоволствие. Не бързайте — той обхвана с един жест кафенето, чашите с кафе на масата и пустата улица. — Имаме достатъчно време.

Хулия се съсредоточи върху дъската. След малко, без да откъсва очи от нея, извади цигара, и лека, неопределима усмивка плъзна по устните й.

— Струва ми се, че разбрах — каза тя предпазливо.

— Добре тогава, кажете какво мислите.

— Офицерът, който може да се движи по белия диагонал, стои недокоснат на f1, и не е имал време да стигне дотук от единствената възможна предварителна позиция — b3, защото b4 е черно поле. — Тя погледна към Муньос за потвърждение, преди да продължи. — Искам да кажа, биха му били необходими поне — Хулия започна да брои на пръсти — три хода, за да стигне от b3 до сегашната си позиция. Което ще рече, че ходът, който е поставил черната дама в шах от топа, не е бил на белия офицер. Права ли съм?

— Напълно. Продължавайте.

— Не може да е била и бялата дама, която сега е на e1, нито белият цар. Що се отнася до белия офицер, който може да се движи по черния диагонал, и който сега е извън игра, защото е бил взет, той никога не може да е бил на b3.

— Отлично — каза Муньос. — Защо?

— Защото b3 е бяло поле. Освен това, ако този офицер се бе движил по черния диагонал от b4, той би бил все още в игра, а случаят не е такъв. Предполагам, че е бил взет по някое време преди това, в по-ранен стадий на играта.

— Правилно. И какво ни остава?

Хулия огледа дъската. Едва осезаеми тръпки плъзнаха по гърба и ръцете й, като че ли някой бе прокарал по кожата й острието на нож. Оставаше само една фигура, която не бяха споменавали.

— Остава единствено конят — каза тя с неволен шепот и преглътна. — Белият кон.

Муньос се приведе към нея със сериозно изражение на лицето.

— Точно така, белият кон. — Той мълча известно време. Не гледаше дъската, а Хулия. — Тъкмо белият кон се е преместил от b4 на c2, откривайки черната дама и поставяйки я в опасност. И точно там, на c2, черната дама, за да се защити от белия топ, а също и за да елиминира противникова фигура, взема белия кон.

Муньос отново замълча. Проверяваше да не би да е пропуснал нещо важно. После блясъкът в очите му угасна, така рязко, сякаш бе загасил лампа. Той отклони поглед от Хулия и започна да прибира фигурите с една ръка, докато сгъваше дъската с другата, явно показвайки, че участието му в цялата история е приключило.

— Черната дама — повтори тя удивено. Чувстваше, почти чуваше бързото превключване в главата си.

— Да — сви рамене Муньос, — черната дама е взела коня — или убила рицаря, каквото и да означава това.

— Това означава — промълви Хулия, все още зашеметена от откритието, — че Фердинанд фон Алтенхофен е бил невинен. — Тя се изсмя, протегна ръка към скицата и постави пръст върху c2 — полето, символизиращо крепостния ров на замъка Остенбург, при Източната врата, където е бил убит Роже д’Арас. — Означава, че Беатрис Бургундска е наредила да убият рицаря.

— Беатрис Бургундска?

Хулия кимна. Сега всичко й се струваше толкова ясно, толкова очевидно, та й идеше да се ритне от яд, че не го е разбрала преди. Всичко се съдържаше в играта и в картината и просто молеше да бъде видяно. Ван Хойс бе запечатал всичко съвестно, до последния детайл.

— Кой друг би могъл да бъде? — каза тя. — Черната дама, разбира се. Беатрис Бургундска, херцогинята на Остенбург. Проклетата кучка.

* * *

Сега виждаше всичко съвсем ясно: разхвърляното ателие, в което миришеше на масло и терпентин, художника, който се движеше сред сенките, всичко това осветено от лоените свещи, поставени около картината. Той смесваше бакърен пигмент със смола, за да постигне устойчиво зелено, което щеше да устои на предизвикателствата на времето. Нанасяше го бавно, на последователни слоеве, изпълвайки диплите на покривката на масата, докато покри надписа Quis necavit equitem, който беше изрисувал преди няколко седмици с красиви, златисти готически букви. Беше му мъчно да го скрива от погледа, и то вероятно завинаги. Но херцог Фердинанд беше прав: „Прекалено явно е, майстор Ван Хойс.“

Точно така трябваше да е било — повече или по-малко. Сигурно старият човек беше мърморил под нос, размахвайки четката, нанасяйки слой след слой зелено върху току-що завършената картина, чиито маслени бои сияеха ярко на светлината на свещите. Може би е потривал уморените си очи и е поклащал глава. Зрението вече започваше да му изневерява, и то от доста време насам. Годините не минаваха, без да оставят своите белези. Те бяха започнали да разяждат дори способността му да се концентрира, така необходима за единственото занимание, което можеше да отклони мислите му от рисуването през дългите зимни часове на принудително безделие — когато дните бяха къси и светлината — съвсем недостатъчна за рисуване. Това занимание бе играта на шах — страст, която споделяше с искрено оплаквания месер Роже. Докато беше жив, той беше негов закрилник и приятел, и въпреки титлата и положението си нямаше нищо против да се поизцапа с боя, когато идваше в ателието, за да изиграят някоя партия сред бои, глина, четки и недовършени картини. Той не можеше да се сравнява с никого другиго — обичаше сраженията на шахматната дъска, но нямаше нищо против дългите разговори за изкуство, любов и война, както и за тази негова странна идея, повтаряна толкова често, която сега приличаше на ужасно предсказание: че играта на шах е за хора, на които им доставя удоволствие да се движат в опасна близост до пастта на дявола.

Картината беше завършена. Когато беше по-млад, Питер Ван Хойс имаше обичая да казва една кратка молитва след последната четка. Тогава благодареше на Бога, че е завършил успешно още една творба; но годините запечатаха устните му, също както пресушиха очите и посребриха косата му. Сега просто кимна, сякаш се съгласяваше с нещо, остави четката в едно глинено гърне с разтворител и избърса пръсти в кожената си престилка. Взе една свещ и отстъпи малко назад. Да му прости Бог, но наистина не можеше да не изпитва гордост. „Шахматната партия“ далеч бе надхвърлила задачата, възложена му от неговия господар, херцога. В нея имаше всичко: живот, красота, любов, смърт и измама. Картината щеше да надживее и него, и хората, изобразени на нея. Сърцето на стария фламандски майстор се стопли от полъха на безсмъртието.

* * *

Хулия видя и Беатрис Бургундска, херцогинята на Остенбург, седнала край прозореца. Тя четеше „Поема за рицаря и розата“. Един слънчев лъч падаше косо през рамото й, осветявайки богато украсените страници. Видя как бледата като слонова кост ръка на Беатрис потрепва леко като лист, полюшнат от нежен ветрец, и светлината просветва по златния й пръстен. Може би беше влюбена и страдаше, защото гордостта й не можеше да понесе мисълта, че този мъж й бе отказал това, което дори Ланселот не бе отказал на кралица Гуиневиър. Може би наемникът с арбалета бе просто изпълнител на отчаяното й отмъщение след смъртта на една стара любов, след последната целувка и жестокото „сбогом“. Облаци плаваха по синьото небе на Фландрия, над земите, които се виждаха през прозореца зад гърба й, а дамата седеше все така неподвижна, потънала в четене на книгата в скута си. Не, това беше невъзможно. Фердинанд Алтенхофен никога не би отдал последна почит на един измамник, нито пък Питер Ван Хойс би излял цялото си сърце и целия си талант в картина, увековечила една изневяра. Хулия предпочиташе да вярва, че Беатрис Бургундска е свела очи, за да скрие сълзите в тях, че черното кадифе е траурът, който е носела за собственото си сърце, разкъсано от същата онази стрела от арбалет, профучала над крепостния ров. Сърцето й, преклонило се пред държавните интереси, пред шифрованите заповеди на братовчед й Шарл Бургундски, които бе разчела в онзи многократно прегъван пергамент със счупен печат. После, онемяла от скръб, бе смачкала пергамента, преди да го изгори на пламъка на свещта. Поверително известие, донесено от таен служител на бургундския двор. Интриги, оплели в паяжините си херцогството и неговото бъдеще, което беше неразделна част от бъдещето на Европа. Привържениците на Франция и привържениците на Бургундия. В тази тайна война между министри, безжалостна като най-кървавата битка, нямаше герои, а само палачи, облечени в скъпи одежди, украсени с дантела, чиито предпочитани оръжия бяха камата, отровата — и арбалетът. Гласът на кръвта, дългът, който налагаше да изпълни повелята на своя род — от нея не се изискваше нещо, от което не би могла да облекчи съвестта си в изповедалнята. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се появи в определен ден и час на прозореца на кулата над Източната порта, където седеше всяка вечер, докато прислужницата решеше косите й. Трябваше да стои на прозореца, под който Роже д’Арас се разхождаше всеки ден по едно и също време и мислеше, изпълнен със съжаления, за невъзможната си любов.

Да, възможно бе дамата в черно да е свела очите си не защото четеше, а защото плачеше. А може би просто не е имала смелост да срещне погледа на художника, който в крайна сметка въплъщаваше зоркия поглед на Историята и Вечността.

* * *

Тя видя и нещастния херцог Фердинанд Алтенхофен, обсаждан от чужди интереси, от изток и от запад, в една Европа, която се променяше прекалено бързо за неговия вкус. Видя го, примирен и безсилен, пленник на собствената си личност и на своя век, как удря яростно с ръкавици по копринения си панталон, съзнал, че не може да накаже убиеца на единствения приятел, който бе имал през живота си. Видя го, облегнат на една колона в залата, украсена с гоблени и бойни знамена, как си припомня дните на тяхната младост, споделените мечти, възхищението си пред младия благородник, който бе заминал на война, и се бе върнал покрит с рани, но и със слава. Смехът му, спокойният, уравновесен тон на гласа му, разумните забележки, изисканите комплименти, които правеше на придворните дами, съветите, които даваше без колебание, самата топлина на свързвалото ги приятелство още се долавяше в тази зала. Но него вече го нямаше. Беше погълнат от мрака.

… И най-лошото, майстор Ван Хойс, най-лошото, стари ми приятелю, стари художнико, който го обичаше почти толкова, колкото го обичах аз, е, че няма място за отмъщение. Защото и тя, както и аз, и дори като самия ни покоен приятел, беше само играчка в ръцете на по-властни люде, на тези, които притежават парите и силата, и затова са в правото си да решат, че вековете ще изтрият от картите херцогство Остенбург. Няма кого да обезглавя на гроба на единствения си приятел — и дори да имаше, не бих постъпил така. Само тя знаеше и предпочете да мълчи. Уби го с мълчанието си, като го остави да излезе както всяка вечер (аз също имам своите шпиони) край рова, при Източната порта, увлечен от беззвучната песен на сирените, която тласка всеки мъж към съдбата му; към тази съдба, която изглежда заспала и дори сляпа — до деня, в който отвори очи и ги обърне право към нас.

Сам виждаш, майстор Ван Хойс, няма възможност да отмъстим. Доверявам се на гения ти, на ръцете ти, и ти обещавам, че никой няма да ти плати повече от това, което аз ще платя за тази картина. Искам справедливост, дори ако трябва само аз да знам, искам тя да знае, че аз знам, искам, когато всички ние се превърнем в прах като Роже д’Арас, още някой, освен Всевишния да научи каква е истината. Затова нарисувай картината си, майстор Ван Хойс, нарисувай я в името Божие. Искам от теб да не пропуснеш нищо, и дано това бъде най-съвършената ти творба — и най-страшната. Нарисувай я, и нека тогава Дяволът, когото ти някога постави редом с него в картината си, отнесе всички ни.

Накрая видя и рицаря. Беше облечен с панталон и туника в пурпурен цвят. Около шията си носеше златна верижка, а на колана му висеше напълно ненужна кама. Той крачеше в сумрака край рова, близо до Източната порта, сам, отпратил пажа си, за да не смущава мислите му. Видя го как вдига очи към заострения свод на прозореца и се усмихва. Това беше само следа от усмивка, далечна и меланхолична — такава усмивка, която будеше спомени за стара любов и отминали опасности, и криеше сякаш предчувствие за собствената му съдба. Може би Роже д’Арас чувства присъствието на онзи скрит стрелец, който зарежда арбалета си отвъд рушащите се стени, със зеленина, покарала между камъните, и го насочва към жертвата си. И тогава рицарят внезапно разбира, че целият му живот, дългият път, който е изминал дотук, битките, в които се бе сражавал, пресипнал и потънал в пот под скърцащата ризница, женските тела, които бе познал, тридесет и осемте години, които носеше на гърба си като тежко бреме — всичко това ще свърши тук, точно в този миг и на това място, че след като усети удара, няма да чувства вече нищо. Изпълва го дълбока тъга, струва му се несправедливо да загине така, пронизан от стрела като див глиган. Вдига деликатната си, красива, но мъжествена ръка, ръка, която веднага напомня за меча и юздите, които е държала, за кожата, която е галила, за перото, което е потапяла в мастилницата, преди да започне да реди думи по пергамента. Той вдига ръка, за да се възпротиви, макар да съзнава, че е напразно, че дори не знае срещу кого се противи. Иска му се да извика, но го възпира съзнанието, че е длъжен да се държи достойно заради самия себе си. Тогава посяга към камата, защото му се струва, че смъртта му ще бъде по-достойна за рицар, ако умре с оръжие в ръка, пък било то и обикновена кама. Чува тъпия звук от изстрела и си казва, че трябва да се дръпне от пътя на стрелата, но знае, че няма смисъл, защото стрелата лети по-бързо от всяко човешко движение. Чувства как душата му се разтапя от горчиво самосъжаление и отчаяно търси в спомените си Бога, към когото да отправи покаянието си. Тогава установява с учудване, че не се кае за нищо, макар че сам не знае дали има Бог, който би го чул сега, преди да го обвие нощта. Тогава идва ударът. Понасял е много удари и носи белезите от тях, но знае, че този няма да остави белег. Дори не изпитва болка, душата сякаш просто излита от устата му. Пада безкрайна нощ, и преди да потъне в нея, той съзнава, че този път тя го поглъща завинаги. Тогава Роже д’Арас надава вик, но вече сам не може да чуе гласа си.