Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (3)

3.
Една шахматна загадка

Тази благородна игра има дълбини, в които, уви, е затънала не една възвишена душа.

Стар немски майстор

— Струва ми се — каза Сесар, — че ни се налага да решим една шахматна задача.

Обсъждаха картината от половин час. Сесар се беше облегнал на стената, хванал чашата джин с лимон между палеца и показалеца си, Менчу лениво се изтягаше на канапето, а Хулия се беше разположила на килима с пепелник между краката и гризеше ноктите си. Тримата се взираха в картината, като че ли гледаха телевизионен екран. Цветовете на творбата на Ван Хойс тъмнееха пред очите им, докато последните отблясъци на слънчевата светлина чезнеха от таванския прозорец.

— Няма ли някой да запали лампата? — предложи Менчу. — Имам чувството, че постепенно ослепявам.

Сесар натисна копчето зад гърба си и индиректното осветление заструи от всички страни, връщайки живота и цветовете на Роже д’Арас, както и на херцога и херцогинята на Остенбург. Почти едновременно с това дългото месингово махало на стенния часовник се залюля и той отброи осем удара. Хулия извърна глава, напрягайки се да чуе несъществуващи стъпки по стълбите.

— Алваро закъснява — каза тя и Сесар направи гримаса.

— Колкото и да закъснее този простак — измърмори той под нос, — за мен все пак ще дойде прекалено рано.

Хулия го изгледа с укор.

— Обеща ми да се държиш добре. Не забравяй.

— Няма да забравя, принцесо. Ще възпирам човекоубийствените си пориви, но само от обич към теб.

— Ще съм ти вечно благодарна.

— Искрено се надявам да е така. — Той погледна часовника на китката си, като че ли нямаше вяра на стенния, който сам беше подарил на Хулия. — Тази свиня не се отличава с особена точност, нали?

— Сесар!

— Добре, скъпа. Млъквам.

— Напротив, продължавай да говориш. — Тя посочи картината. — Тъкмо казваше нещо за шахматна задача.

Сесар кимна. Направи театрална пауза, навлажни устни, отпивайки малка глътка джин, после ги избърса с безупречно бялата кърпичка, която извади от джоба си.

— Нека обясня за какво става дума. — Той хвърли поглед към Менчу и въздъхна леко, — и на двете. Надписът съдържа една подробност, на която досега не бяхме обърнали внимание, поне аз не бях. Quis necavit equitem може наистина да бъде преведено като „Кой уби конника, респективно рицаря“, и това, в комбинация с фактите, с които разполагаме, ни навежда на мисълта, че става дума за гатанка, свързана с убийството на Роже д’Арас. Само че фразата може да бъде преведена и по друг начин. — Той се вгледа замислено в картината, преценявайки стойността на аргументите си. — Както знаете, шахматната фигура, позната ни под името „кон“, в Средновековието е била наричана „конник“… В много европейски езици названието е останало същото и досега. На английски например фигурата се нарича knight, „рицар“. Ако си послужим с шахматна терминология, въпросът може да бъде не „Кой уби конника?“, а „Кой плени, респективно взе коня?“.

Никой не проговори. Накрая Менчу наруши мълчанието. Лицето й издаваше разочарование.

— Дотук с големите ни надежди. Съчинихме цяла история от някаква глупост.

Хулия, която се взираше съсредоточено в Сесар, поклати глава.

— Ни най-малко, загадката си съществува. Нали така, Сесар? Роже д’Арас е бил убит, преди да бъде нарисувана картината. — Тя стана и посочи единия й ъгъл. — Виждате ли? Ето датата, на която е била завършена: Petrus Van Huys fecit me, anno MCDLXXI^[1]. Две години след смъртта на Роже д’Арас, Питер Ван Хойс решава да си послужи с една заплетена игра на думи, рисувайки картина, на която присъстват и убиецът, и жертвата. — Тя помълча, защото току-що й беше хрумнала нова идея. — А може би и мотивът за престъплението — Беатрис Бургундска.

Менчу беше озадачена, но възбудена. Тя седна на ръба на канапето и се загледа в картината на фламандския майстор, сякаш я виждаше за първи път.

— Продължавай. Цялата съм слух.

— От това, което знаем, могат да се намерят няколко причини за убийството на Роже д’Арас. Една от тях би била предполагаемият роман между него и херцогиня Беатрис — жената, облечена в черно, която чете до прозореца.

— Искаш да кажеш, че херцогът го е убил от ревност?

Хулия направи уклончив жест.

— Нищо не искам да кажа. Просто цитирам една възможност. — Тя посочи купищата книги, документи и снимки на масата. — Може би художникът е искал да привлече вниманието на хората върху престъплението. Може би тъкмо това го е накарало да нарисува картината, а може и някой да му я е възложил с такава цел. Никога няма да знаем със сигурност, но едно е ясно: в картината се крие ключът към убийството на Роже д’Арас. Надписът го доказва.

— Скритият надпис — поправи я Сесар.

— Фактът, че е скрит, подкрепя теорията ми.

— Ами ако художникът просто се е уплашил и е решил, че намекът е прекалено ясен? — попита Менчу. — Дори през петнайсети век не е било възможно да обвиняваш хората, както ти дойде.

Хулия погледна картината.

— Възможно е Ван Хойс да се е уплашил, че е представил прекалено ясно ситуацията.

— А може да е скрил надписа по-късно — предположи Менчу.

— Не. И на мен ми мина подобна мисъл през ума, затова след ултравиолетовия анализ подготвих едно миниатюрно парченце в напречно сечение за микроскопски анализ. — Тя взе един лист хартия от масата. — Ето резултата, пласт след пласт: основата е дъб, следва много тънък слой смес от калциев карбонат и лепило от животински произход, бяла оловна боя и масло за имприматура^[2], още три слоя, съдържащи бяла оловна боя, цинобър и черна слонова кост, бяла оловна боя и медна смола, лак и така нататък. Анализът е идентичен с останалата част от картината — същите смеси, същите пигменти. Сигурно е, че самият Ван Хойс е замазал надписа, и то скоро след като го е нарисувал. Няма съмнение по този въпрос.

— Тогава?

— Като се има предвид, че се движим като по опънато въже през цели пет века, съм склонна да се съглася със Сесар. Възможно е ключът към загадката да се крие в шахматната партия. Не ми беше хрумнало, че necavit може да означава и „вземам“, освен „убивам“. — Тя погледна Сесар. — Какво ще кажеш?

Сесар седна на другия край на канапето, отпи глътка джин и кръстоса крака.

— Същото като теб, скъпа. Мисля, че като пренасочва вниманието ни от човека към шахматната фигура, художникът ни дава първата улика. — Той допи деликатно съдържанието на чашата, и подрънквайки с кубчетата лед, я постави на малката масичка до себе си. — Като поставя въпроса кой е взел коня, той ни принуждава да разучим позициите. Все повече се убеждавам, че този изобретателен старик Питер Ван Хойс е имал много странно чувство за хумор — това е покана за игра на шах.

Очите на Хулия светнаха.

— Да започваме играта тогава — възкликна тя и се обърна към картината. Думите й изтръгнаха нова въздишка от Сесар.

— С удоволствие, но това е извън възможностите ми.

— Хайде, Сесар, не може да не знаеш как се играе шах.

— Доста лекомислено предположение от твоя страна, скъпа. Някога да си ме виждала да играя?

— Никога. Но нали всеки има смътна представа от шах.

— В нашия случай ще ти трябва да знаеш повече от начина, по който се движат фигурите. Огледала ли си добре шахматната дъска? Положението е доста сложно. — Той се облегна с драматичен жест, имитирайки изтощение. — Дори аз съм жертва на някои дразнещи ограничения, скъпа. Никой не е съвършен.

В този момент се чу звънецът.

— Трябва да е Алваро — каза Хулия и изтича към входната врата.

Но не беше Алваро. Тя се върна с голям плик, доставен по куриер. В него имаше няколко фотокопия и разпечатана хронология.

— Ето. Сигурно е решил да не идва, но ни е изпратил това.

— Недодялан както винаги — измърмори презрително Сесар. — Трябваше да се обади и да се извини, мизерник такъв. — Той сви рамене. — Всъщност дълбоко в себе си съм доволен. Какво ни е изпратил негодникът?

— Не се дръж така ужасно, когато става дума за него — каза Хулия. — Положил е доста усилия, за да събере цялата информация.

После започна да чете на глас.

ПИТЕР ВАН ХОЙС И ЛИЦАТА, ИЗОБРАЗЕНИ НА КАРТИНАТА „ШАХМАТНАТА ПАРТИЯ“

Хронологична биография

1415 г.: Питер Ван Хойс се ражда в Брюж, Фландрия — днешна Белгия.

1431 г.: Роже д’Арас се ражда в замъка Белсанг, в Остенбург. Баща му, Фулк д’Арас, е васал на краля на Франция и има кръвна връзка с властващата династия във Франция — Валоа. Майка му, чието име не е известно, произхожда от рода на херцозите на Остенбург, Алтенхофен.

1435 г.: Бургундия и Остенбург отхвърлят васалното подчинение към Франция. Ражда се Фердинанд Алтенхофен, бъдещият херцог на Остенбург.

1437 г.: Роже д’Арас израства в херцогския двор на Остенбург, като приятел и съученик на бъдещия херцог Фердинанд. Когато навършва седемнадесет години, той тръгва на поход с баща си, Фулк д’Арас, който е призован от френския крал на война срещу Англия.

1441 г.: Ражда се Беатрис, племенница на Филип Добрия, херцог на Бургундия.

1442 г.: Приблизително по това време Питер Ван Хойс рисува първите си картини, след като е чиракувал в ателиетата на братята Ван Ейк и при Робер Кампен в Турне. Нито едно от произведенията му от този период не е оцеляло, до…

1448 г.: … когато Питер Ван Хойс рисува „Портрет на златаря Вилем Валхус“.

1449 г.: Роже д’Арас се отличава в битките срещу англичаните при отвоюването на Нормандия и Гийена.

1450 г.: Роже д’Арас се сражава в битката при Формини.

1452 г.: Ван Хойс рисува „Семейството на Лукас Бремер“ (най-добрата от оцелелите му творби).

1453 г.: Роже д’Арас се сражава в битката при Кастийон. През същата година публикува в Нюрнберг своята „Поема за рицаря и розата“. (Екземпляр от изданието може да бъде намерен в Националната библиотека в Париж).

1455 г.: Питер Ван Хойс рисува „Девата в параклиса“. (Картината няма дата, но експертите я поставят в този период.)

1457 г.: Умира Вилхелм Алтенхофен, херцог на Остенбург. Синът му Фердинанд, който току-що е навършил двадесет и две години, наследява титлата. Едно от първите неща, които прави като владетел на Остенбург, е да призове Роже д’Арас при себе си. Последният най-вероятно се е намирал във френския кралски двор, обвързан с васалната си клетва пред Шарл VII.

1457 г.: Питер Ван Хойс рисува „Сарафин от Лувен“.

1458 г.: Питер Ван Хойс рисува „Портрет на търговеца Матео Концини и съпругата му“.

1461 г.: Умира Шарл VII, крал на Франция. Вероятно освободен от клетвата си пред френския монарх, Роже д’Арас се връща в Остенбург. Приблизително по същото време Ван Хойс привършва работата по Антверпенския олтар и се установява също в Остенбург.

1462 г.: Ван Хойс рисува „Рицарят и дяволът“. Снимките на оригинала (който се намира в „Рийксмузеум“, в Амстердам) ни навеждат на мисълта, че може би Роже д’Арас е позирал за рицаря от картината, макар че приликата между този образ и лицето от „Шахматната партия“ не е ясно изразена.

1463 г.: Официално оповестяване на годежа на Фердинанд Остенбург с Беатрис Бургундска. Сред остенбургските пратеници в бургундския двор са Роже д’Арас, както и Питер Ван Хойс, който трябва да нарисува портрета на годеницата — Ван Хойс го приключва през същата година. (Портретът се споменава в описанието на сватбените тържества и в инвентарни списъци от 1474 г., но не е достигнал до нас.)

1464 г.: Херцогът се венчава за Беатрис Бургундска. Роже д’Арас е начело на свитата, съпровождаща невестата от Бургундия до Остенбург.

1467 г.: Умира Филип Добрия и синът му, Шарл Смели, братовчед на Беатрис, наследява бургундския престол. Натискът от страна на Франция и Бургундия предизвиква постоянни интриги в остенбургския двор. Фердинанд Алтенхофен се опитва да поддържа деликатното равновесие между двете фракции. Привържениците на Франция застават зад Роже д’Арас, който от своя страна има голямо влияние върху херцога. Бургундската партия разчита на херцогиня Беатрис.

1469 г.: Убит е Роже д’Арас. Неофициално вината се хвърля върху бургундската партия. Други слухове говорят за някаква любовна история между Роже д’Арас и Беатрис Бургундска. Не съществуват доказателства, че херцог Фердинанд е бил замесен в убийството.

1471 г.: Две години след убийството на Роже д’Арас Ван Хойс рисува „Шахматната партия“. Не се знае дали по това време художникът е живеел все още в Остенбург.

1474 г.: Фердинанд Алтенхофен умира без наследници. Крал Луи XI решава да упражни някогашните права на своята династия над херцогството. Това още повече утежнява сложните отношения между Франция и Бургундия. Шарл Смели нахлува в херцогството и побеждава французите в битката при Лувен. Бургундия анексира Остенбург.

1477 г.: Шарл Смели загива в битката при Нанси. Максимилиан I Австрийски получава бургундското наследство, което впоследствие минава във владение на племенника му Карл (бъдещият император на Свещената Римска империя Карл V), и в крайна сметка към испанската монархия, управлявана от Хабсбургите.

1481 г.: Питер Ван Хойс умира в Гент, докато работи върху триптих, на който е изобразено свалянето от кръста, предназначен за катедралата „Сен Бавон“.

1485 г.: Беатрис Бургундска умира в манастир в Лиеж.

Дълго време никой не се осмели да проговори. Ту се споглеждаха, ту се обръщаха към картината. След дългото мълчание, което им се стори едва ли не вечно, Сесар поклати глава и каза тихо:

— Признавам си, че съм впечатлен.

— Не само ти — добави Менчу.

Хулия остави документацията на масата и се подпря на нея.

— Явно Ван Хойс е познавал добре Роже д’Арас — каза тя и посочи листовете пред себе си. — Може дори да са били приятели.

— Решил е да нарисува тази картина, за да си разчисти сметките с убиеца — каза Сесар. — Всички части на пъзела съвпадат.

Хулия отиде при библиотеката — две стени, покрити с дървени лавици, огъващи се под тежестта на книгите, редени без всякаква система.

Тя постоя малко пред тях с ръце на кръста, после избра един дебел том и бързо го запрелиства. После седна между Менчу и Сесар с книгата, „Амстердамският Рийксмузеум“, отворена на коленете й. Репродукцията не беше много голяма, но рицарят се виждаше съвсем ясно, облечен в ризница, но гологлав, той яздеше в подножието на хълм, на чийто връх се виждаше укрепен град. До рицаря яздеше дяволът, и двамата сякаш бяха потънали в приятелски разговор. Дяволът беше възседнал дръглив черен кон и сочеше с дясната си ръка към града, към който сякаш се бяха упътили.

— Възможно е да е той — каза Менчу, сравнявайки чертите на рицаря от албума с тези на играча на шах от картината.

— А може и да не е — каза Сесар. — Макар че действително има някаква прилика. — Той се обърна към Хулия. — Кога беше рисувана тази картина?

— 1462 година.

— Значи девет години преди „Шахматната партия“. Възможно е това да бъде обяснението. Конникът, съпроводен от Дявола, е доста по-млад.

Хулия не отговори. Тя изучаваше съсредоточено репродукцията.

— Какво има? — попита Сесар.

Хулия бавно поклати глава, сякаш се страхуваше, че някое рязко движение би могло да пропъди изплъзващите се призраци, които трудно биха могли да бъдат призовани повторно.

— Да — каза тя с тон на човек, който е принуден да признае очевидното. — Не е възможно да има чак такова съвпадение. — После посочи страницата.

— Не виждам нищо необичайно — отбеляза Менчу.

— Така ли? — Хулия се усмихна. — Погледни щита на рицаря. В Средновековието щитът на всеки рицар бил украсен с личния му герб. Кажи ми какво мислиш ти, Сесар. Какво е нарисувано на този щит?

Сесар въздъхна и прекара ръка по челото си. Изглеждаше учуден също като Хулия.

— Квадрати — каза той. — Бели и черни квадрати. — Хвърли поглед към картината и гласът му като че ли потрепери. — Също като шахматна дъска.

Хулия остави отворената книга на канапето и стана.

— Не може да става дума за съвпадение — каза тя, взе една силна лупа и отново отиде при картината. — Ако рицарят, когото Ван Хойс е нарисувал през 1462 година като спътник на дявола, е Роже д’Арас, това означава, че когато девет години по-късно художникът решава да нарисува картина, разкриваща причината за смъртта му, той умишлено избира като основна тема неговия герб и решава да го използва, за да скрие по този начин уликите. Това, както и символичната стойност на картината, потвърждава, че шахматистът в центъра е Роже д’Арас. Целият сюжет се върти около играта на шах.

Тя коленичи пред картината и заоглежда през лупата шахматните фигури върху дъската и на масата. Вгледа се много внимателно и в кръглото, изпъкнало огледало на стената в горния ляв ъгъл на картината, в което се отразяваха дъската и скъсените в перспектива фигури на играчите.

— Сесар.

— Да, мила.

— Колко фигури участват общо в шаха?

— Ами… два пъти по осем, значи шестнайсет от всеки цвят — ако не греша, общо тридесет и две.

Хулия започна да брои на пръсти.

— Всички фигури присъстват на картината. Виждат се ясно: пешки, царе, царици, коне… Едни на дъската, други на масата.

— Това са взетите, които вече са излезли от играта. — Сесар коленичи до нея и посочи една от фигурите, която не беше на масата, а в ръката на Фердинанд от Остенбург. — Взет е един кон; само един, бял. Другите три, един бял и два черни, са още в игра. Така че въпросът „Кой взе коня“, трябва да се отнася до него.

— Но кой го е взел?

Сесар се намръщи.

— Там е цялата работа, мила моя. — Той й се усмихна така, както когато тя беше малко момиченце и седеше на коленете му. — Вече открихме доста неща: кой е оскубал пилето и кой го е сготвил. Но още не знаем кой е злодеят, който го е изял.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не разполагам винаги с блестящи отговори.

— Едно време разполагаше.

— Тогава умеех да лъжа. — Той я погледна нежно. — Вече поотрасна и не се лъжеш толкова лесно.

Хулия постави ръка на рамото му, както преди петнадесет години, когато го молеше да съчини историята на някоя картина или порцеланова статуетка. В гласа й се промъкнаха детински нотки.

— Трябва да разбера, Сесар.

— Търгът е след два месеца — каза Менчу. — Нямаме много време.

— По дяволите търга — каза Хулия. Гледаше Сесар така, сякаш очакваше той да извади решението на задачата от джоба си. Сесар отново въздъхна и забърса килима, преди да се отпусне на него, обвил коленете си с ръце. Челото му беше смръщено и той гризеше връхчето на езика си както винаги, когато му се налагаше да размишлява усилено.

— Като начало имаме няколко улики — започна той след малко. — Но това, че разполагаме с тях, не е достатъчно; важен е начинът, по който ще се възползваме от уликите. — Погледна към изпъкналото огледало на стената, в което се отразяваха фигурите на играчите и шахматната дъска. — Свикнали сме да вярваме, че всеки обект и огледалното му отражение съдържат една и съща реалност, но това не отговаря на истината. — Той посочи нарисуваното огледало. — Виждате ли? Веднага мога да ви кажа, че образът е обърнат. Значението на шахматната партия също е обратно, тя така и изглежда в огледалото.

— Докарахте ми ужасно главоболие — простена Менчу. — Всичко това е много сложно за скромната ми енцефалограма. Отивам да си сипя нещо за пиене.

Тя си наля щедра доза от водката на Хулия, но преди да вземе чашата, извади от чантата си гладък, полиран къс оникс, една сребърна тръбичка и малка кутийка. Зае се да приготвя дозата си кокаин и отбеляза: — Аптеката е отворена. Някой да проявява интерес?

Никой не отговори. Сесар наблюдаваше задълбочено картината и не забелязваше нищо около себе си, а Хулия само се намръщи неодобрително. Менчу сви рамене, наведе се и смръкна рязко два пъти. Когато се изправи, се усмихваше, а сините й очи изглеждаха по-ярки, но и по-отнесени.

Сесар се приближи до картината на Ван Хойс, придърпвайки Хулия след себе си, сякаш я съветваше да не обръща внимание на Менчу.

— Вече попаднахме в капана — поде той, като че ли в стаята нямаше никой друг, освен него и Хулия — да считаме, че едно от нещата, изобразени на картината, може да е действително, а друго — не. Играчите и дъската присъстват на картината два пъти — при това едното им присъствие е някак по-недействително. Не разбираш ли? Приемането на този факт ни поставя вътре в стаята, размива границите между действителността и картината. Единственият начин да избегнем това, е да се дистанцираме колкото е възможно повече, да виждаме само оцветена повърхност и шахматисти. Но съществуват прекалено много неща, които отклоняват вниманието ни.

Хулия, която се взираше в картината, се обърна и посочи венецианското огледало, което висеше на стената в другия край на ателието.

— Не е задължително да бъде така — отвърна тя. — Ако гледаме картината в друго огледало, може би ще успеем да възстановим оригиналния образ.

Сесар я изгледа, обмисляйки мълчаливо предложението й.

— Точно така — каза той, одобрявайки идеята с усмивка на облекчение. — Но се боя, принцесо, че картините и огледалата създават прекалено много светове, съдържащи прекалено много непоследователности. Те може би са интересни за наблюдаване отстрани, но крайно неприятни за обитаване. Това, от което се нуждаем, е специалист; човек, който би видял картината по различен начин. При това ми се струва, че знам къде да го открия.

* * *

На следната утрин Хулия се обади на Алваро, но никой не отговори. Опита се да го намери у дома, но и там нямаше никого. Сложи на грамофона една плоча на Лестър Боуи, включи кафеварката, стоя дълго под душа и изпуши две цигари. Нахлузи само един стар пуловер и изпи кафето си, докато косата й беше все още мокра. После се зае с работата си върху картината. Първата фаза на реставрацията включваше сваляне на оригиналния лак. Художникът, сигурно за да защити произведението си от влагата на студените северни зими, бе използвал мазен лак, разтворен в масло от ленено семе. Подходът му беше правилен, но след петстотин години никой, нито дори майстор като Питер Ван Хойс, не би могъл да предотврати пожълтяването му и последвалото потъмняване на оригиналните цветове.

Хулия опита няколко разтворителя в единия ъгъл на картината, после приготви нужната смес и се зае да омекотява лака с помощта на напоени в нея памучни тампони, които държеше с пинсета. Започна много внимателно да работи там, където слоят боя беше най-плътен, оставяйки най-светлите и деликатни сектори за накрая. Постоянно прекъсваше работата си, за да провери да не би върху тампоните да остават следи от боя, за да е сигурно, че няма да свали част от боята под лака. Продължи да работи без почивка цялата сутрин. Спираше от време на време, само за да огледа с полупритворени очи картината и да прецени как върви работата. Постепенно старият лак започна да изчезва и картината светна с магията на оригиналните бои, които изглеждаха почти така, сякаш старият фламандец току-що ги бе забъркал на палитрата си: сиена, медна зелена, бяла оловна боя, ултрамарин… С почтително преклонение, като че ли пред нея се разкриваше най-скритата мистерия на изкуството и живота, Хулия виждаше как великолепната творба отново оживява под пръстите й.

По обяд телефонира на Сесар и двамата се уговориха да се срещнат вечерта. Тя се възползва от прекъсването и си затопли една пица. Направи си още кафе и яде, седнала на канапето, разглеждайки внимателно пукнатините, неминуем резултат от стареенето, от многовековното излагане на светлина и драскотините от пренасяне по дървената основа. Пукнатините бяха особено ясно забележими там, където бяха лицата, в светлите телесни цветове и в белите цветове, и по-малко в тъмните тоналности и върху черното. Това важеше особено за роклята на Беатрис Бургундска, която продължаваше да изглежда толкова истинска, че на Хулия й се струваше, че плъзне ли пръст по повърхността, ще усети мекотата на истинско кадифе.

„Странно — мислеше си тя, — колко бързо съвременните платна се нашарват с пукнатини и мехурчета, често скоро след като са били завършени, и всичко това поради ползването на съвременни материали и изкуствени методи за ускоряване на съхненето. А работите на старите майстори, които са били същински маниаци в технологиите по консервиране на картините, понасят минаването на векове с много по-голямо достойнство и съхраняват красотата си.“ Хулия изпита дълбока симпатия към стария, съвестен Питер Ван Хойс. Представи си го в средновековното му ателие как смесва пигменти и прави опити с различни масла, за да получи точно необходимата отсянка на лака, подтикван от желанието да положи върху творението си печата на вечността, да го съхрани след своята смърт и смъртта на тези, чиито лица бе изобразил върху скромната дъбова плоча.

След като се нахрани, тя продължи да сваля лака от долната част на картината — там, където беше скрит надписът. Работеше извънредно внимателно, опитвайки се да не засегне медно зелената боя, смесвана със смола, за да не потъмнее от годините. Тази боя Ван Хойс бе използвал за покривката на масата. По-късно беше удължил диплите й със същия цвят, за да скрие латинския надпис. Хулия отлично съзнаваше, че освен обикновените технически затруднения, възниква и етичен проблем. Ако трябваше да се зачита духът на картината, беше ли редно да се вади на бял свят надпис, който самият художник бе решил да скрие? Доколко реставраторът имаше право да нарушава желанията на твореца, желания, видни от произведението му, също както ако бе оставил формално завещание? Съществуваше и въпросът за цената на картината; след като рентгеновият анализ бе доказал съществуването на скрит надпис и фактът бъдеше оповестен, кое би увеличило цената й — разкриването на надписа или запазването на първоначалното положение?

Тя се успокои с мисълта, че е само наемен изпълнител. Решението беше работа на собственика, на Менчу и на онзи човек от „Клеймор’с“, Пако Монтегрифо. Щеше да постъпи така, както й кажеха. Въпреки че, ако изборът беше неин, тя би предпочела да остави нещата такива, каквито си бяха. Надписът съществуваше, знаеше се какво гласи, следователно нямаше никаква нужда да се разкрива. В края на краищата, слоят боя, който го беше покривал в продължение на пет века, също беше част от историята на картината.

Звуците от саксофона на Лестър Боуи изпълваха ателието и я откъсваха от света. Тя плъзна нежно напоения с разтворител тампон по профила на Роже д’Арас, по носа и устните му, и отново потъна в съзерцание. Разглеждаше полуспуснатите му клепачи, фините бръчици около очите, насочени неотклонно към шахматната дъска. Даде воля на въображението си, заслуша се да долови ехото от мислите на злощастния рицар. Над тях витаеше дъхът на любов и смърт, така, както съдбата беше белязала тайнствения танц на белите и черни фигури върху квадратите на шахматната дъска — върху собствения му герб, пронизан със стрела от арбалет.

В полумрака й се стори, че вижда как проблясва сълза — сълза, пролята от жената, видимо потънала в четене на молитвеника си (а може би това беше „Поемата за рицаря и розата“?), пролята от мълчаливата сянка до прозореца, припомнила си дните на младостта, облени в слънчева светлина. В спомените й проблясваха пъстри килими и полиран метал, по каменния под в двореца на бургундските херцози отекваха твърдите стъпки на рицаря, открил благородното си лице, с шлем под мишница, в разцвета на силата и славата си, гордия посланик на онзи друг мъж, когото тя бе задължена да вземе за съпруг по политически причини. Припомняше си шепота на придворните дами и сериозните лица на благородниците, виждаше собственото си лице, пламнало от смущение, когато срещна за първи път спокойния му поглед, когато чу гласа му, закален в битките, изпълнен със спокойната увереност, позната само на хората, които са знаели какво е да влизаш в сражение с името на Бога, краля и любимата на уста. После — тайната, скрита в сърцето й през годините, заредили се след този ден. И накрая Мълчаливия Приятел, последният й спътник, който търпеливо точеше косата си, същият, който бе стоял в рова близо до Източната врата с готов арбалет в ръце.

Цветовете, картината, ателието, тъжните звуци на саксофона, изпълнили стаята, я въвличаха в своя водовъртеж. Хулия беше спряла да работи и седеше със затворени очи, малко замаяна. Опитваше се да диша дълбоко и спокойно, за да пропъди моментната паника, обзела я, когато, объркана от перспективата, наистина изпита чувството, че се е озовала вътре в картината. Стори й се, че масата и играчите внезапно са се изместили вляво и тя се е озовала в стаята, нарисувана на картината, близо до прозореца, край който Беатрис Бургундска седеше и четеше; достатъчно беше да се наведе малко над перваза, за да види какво има от другата страна, в основата на стената: ровът при Източната врата, мястото, където Роже д’Арас беше паднал, пронизан в гърба.

Трябваше й доста време да се успокои — едва когато драсна клечка кибрит и запали цигара, почувства, че наистина е дошла на себе си. Все още й беше трудно да държи здраво клечката — ръката й трепереше, като че ли току-що бе докоснала лицето на Смъртта.

* * *

— Това е шахматен клуб — каза Сесар, докато се качваха по стълбите. — Клуб „Капабланка“.

— Капабланка? — Хулия надникна колебливо през отворената врата. Видя много маси, надвесени над тях мъже и около тях — групички, наблюдаващи играта.

— Хосе Раул Капабланка — поясни Сесар и мушна бастуна си под мишница, за да свали шапката и ръкавиците си. — Някои казват, че не е имало по-добър шахматист от него. Клубове и турнири по цял свят носят името му.

Двамата влязоха в клуба. Той се състоеше от три големи помещения, изпълнени с дузина маси, и почти на всяка от тях се разиграваше някаква партия. Звуковият фон беше много странен — нито шум, нито тишина, а някакъв въздържан, почтителен шепот, като на хора, които влизат в църква. Няколко от играчите и наблюдателите изгледаха Хулия изненадано или с неодобрение. В клуба членуваха само мъже. Миришеше на старо дърво и цигарен дим.

— Не се ли случва и жени да играят шах? — попита Хулия.

Сесар й предложи ръката си.

— Честно казано, не съм се замислял по този въпрос — каза той. — Но очевидно тук не играят. Може би играят у дома, когато им остава свободно време от готвене и кърпене.

— Мъжки шовинизъм!

— Определението едва ли е подходящо в моя случай, скъпа. Не се дръж така отвратително.

На вратата ги посрещна дружелюбен бъбрив господин в доста напреднала възраст, с плешиво, куполообразно теме и грижливо подстригани мустаци. Сесар го представи на Хулия като сеньор Сифуентес, директор на спортен клуб „Хосе Раул Капабланка“.

— В списъците ни фигурират петстотин души — каза гордо сеньор Сифуентес, и се зае да им показва изложените по стените трофеи, грамоти и снимки. — Освен това спонсорираме национален турнир. — Той спря пред една витрина, в която бяха изложени различни комплекти шахматни фигури — доста стари, но без антикварна стойност. — Хубави са, нали? Въпреки че тук, разбира се, използваме само модела „Стантън“^[3].

Сифуентес се обърна към Сесар, като че ли очакваше одобрението му, и той веднага доби надлежното сериозно изражение, кимна и заяви:

— Разбира се.

Сифуентес го възнагради с приятелска усмивка.

— Дървени, знаете — уточни той. — Никаква пластмаса.

— Само това липсваше.

Сифуентес се обърна към Хулия.

— Трябва да видите какво е тук в събота следобед — после се озърна самодоволно, като квачка, която оглежда пиленцата си. — Днес посещението е в рамките на обичайното: пристрастени членове, които си тръгват по-рано от работа, за да могат да изиграят една партия, пенсионери, които играят цял следобед. Тук, както несъмнено сте забелязала, се радваме на приятна атмосфера. Много…

— Поучително — допълни Хулия, без да се замисли.

Но Сифуентес явно хареса определението.

— Да, това е думата, поучително. Виждате, че има и доста млади мъже. Онзи там например е забележителен шахматист. Само на деветнадесет години е, а вече е написал монография от сто страници върху индийската защита на Нимцович.

— Нима? За Индийската защита? Звучи много… — Хулия трескаво затърси подходяща дума — смело!

— Е, за смело не знам — отвърна откровено Сифуентес. — Но със сигурност е значително постижение.

Хулия хвърли отчаян поглед към Сесар, но той само повдигна едната си вежда, като че проявяваше учтив интерес към разговора. Беше се наклонил към Сифуентес с ръце на гърба, стиснал шапката и ръкавиците си, и очевидно се забавляваше чудесно.

— Преди години — добави Сифуентес и посочи с пръст горното копче на жилетката си, — и аз самият дадох своя скромен принос.

— Нима? — каза Сесар, а Хулия го погледна тревожно.

— Да, ако щете, вярвайте — каза директорът на клуба с фалшива скромност. — Вторичен вариант на защитата Каро-Кан, с два коня. Нали знаете: кон на три — офицер — дама. Нарича се „вариант Сифуентес“ — допълни той и погледна Сесар с надежда. — Може би ви е известен?

— Разбира се — заяви Сесар възторжено.

Сифуентес му се усмихна с благодарност.

— Мога да ви уверя, че в този клуб, или общество, както аз предпочитам да го наричам, ще намерите най-добрите шахматисти в Мадрид, а може би и в цяла Испания. — После внезапно се сети за нещо. — Между другото, намерих човека, който ви трябва. — Той се огледа и след миг лицето му светна. — Ето го там. Последвайте ме, ако обичате.

Те тръгнаха след него, прекосиха едната стая и се отправиха към дъното на клуба.

— Не беше лесно да реша — отбеляза Сифуентес, докато вървяха. — Цял ден прехвърлях имена. Но нали — поспря и погледна извинително към Сесар, — нали казахте, че ви трябва най-добрият ни шахматист.

Спряха близо до една маса, на която играеха двама души, а половин дузина други ги гледаха. Единият от играчите леко потропваше с пръсти по масата, приведен над нея със същото съсредоточено изражение, каквото Ван Хойс беше придал на играчите на картината. Другият играч седеше напълно неподвижно. Явно потропването на противника му не го безпокоеше. Беше се облегнал на дървения стол, с ръце в джобовете, отпуснал брадичка на гърдите си. Невъзможно беше да се прецени дали очите му, насочени към дъската, бяха съсредоточени върху нея или върху нещо съвсем друго.

Зрителите мълчаха, изпълнени със страхопочитание, като че ли изходът от играта беше въпрос на живот и смърт. На дъската бяха останали само няколко фигури, разместени така, че поне за новодошлите беше невъзможно да преценят кой играе с черните и кой — с белите. След няколко минути мъжът, който барабанеше с пръсти, се пресегна и със същата ръка придвижи белия офицер, поставяйки го между царя и един черен топ. Като приключи с хода, той хвърли кратък поглед на противника си и отново се зае да съзерцава шахматната дъска и да барабани с пръсти.

Ходът беше съпроводен от шепот сред слушателите. Хулия пристъпи по-близо и видя, че другият играч, който въобще не бе помръднал, докато противникът му местеше фигурата си, се взираше напрегнато в намесилия се бял офицер. Той постоя така известно време, после с жест, толкова бавен, че до последния момент не можеше да се каже към коя фигура посяга, премести един черен кон.

— Шах — каза той и се върна към първоначалното си вцепенение, напълно безразличен към възхитения шепот, надигнал се след хода му.

Без някой да бе казал нещо, Хулия беше убедена, че това е човекът, когото Сифуентес щеше да препоръча на Сесар. Затова продължи да го наблюдава внимателно. Трябва да беше около четиридесетгодишен, много слаб, среден на ръст. Косата му беше сресана назад, без път, и пооредяла на слепоочията. Имаше доста големи уши, леко орлов нос, а тъмните му очи, дълбоко хлътнали в орбитите си, гледаха околния свят с недоверие. Изобщо не се отличаваше с интелектуалното излъчване, което според Хулия беше неотделима част от един шахматист. Напротив, лицето му изразяваше леност и апатия, дълбоко залегнала умора, която като че ли не му позволяваше да прояви интерес към заобикалящия го свят. Разочарована, Хулия си каза, че има вид на човек, който няма за себе си никакви амбиции, освен да намира правилните ходове на шахматната дъска.

Независимо от това — или може би тъкмо затова, заради израза на безкрайно отегчение, изписан на неподвижното му лице — когато противникът му премести своя цар с един квадрат назад, а той протегна бавно ръка към останалите на дъската фигури, в този ъгъл на стаята се възцари абсолютно мълчание. Хулия, може би защото не разбираше какво става, можа да долови, че зрителите всъщност не го харесват, че не изпитват към него никаква симпатия. По лицата им се четеше, че са приели с нежелание превъзходството му, защото, като истински ентусиасти, не можеха да не оценят бавното, неумолимо, безупречно придвижване на фигурите му.

— Шах — каза той отново. Беше направил привидно невзрачен ход — премести една обикновена пешка от едно поле на друго. Но противникът му спря да барабани и опря пръсти в слепоочията си, като че искаше да успокои дразнеща болка. После премести белия цар с едно поле назад по диагонал. Изглежда, имаше три полета, на които можеше да се чувства сигурен, но по някаква причина, която убягваше на Хулия, той избра този ход. Възторженият шепот наоколо я убеди, че ходът е бил добър, но човекът срещу него не реагира изобщо.

— Това би било шах и мат — отбеляза той без помен от триумф в гласа си, просто съобщаваше на противника си обективен факт. В тона му не се долавяше и съчувствие. Произнесе последните думи, преди да направи следващия ход, като че изпитваше нужда да ги съпроводи с практическа демонстрация. После, много бавно, едва ли не с нежелание, без въобще да обръща внимание на невярващия поглед на противника си и на удивените зрители, той направи ход по диагонал с офицера си, пренасяйки го сякаш много отдалеч, и го постави близо до царя на противника, но не толкова близо, че да представлява непосредствена опасност за него. Сред настъпилата около масата шумотевица Хулия се взираше учудено в дъската. Не разбираше почти нищо от шах, но доколкото знаеше, шах и мат означаваше директна заплаха за царя. А в случая белият цар не изглеждаше застрашен. Надявайки се да получи обяснение, тя погледна Сесар, а после и Сифуентес. Последният се усмихваше добродушно, клатейки възхитено глава.

— Щеше да бъде мат в три хода — каза той на Хулия. — Белият цар нямаше никакъв изход.

— Не разбирам — каза Хулия. — Какво стана тогава?

Сифуентес се изсмя.

— Този черен офицер беше фигурата, която можеше да нанесе решаващия удар, макар че, преди да го премести, никой от нас не съзнаваше това. Това, което стана, е, че господинът, напълно съзнавайки какъв ход трябва да предприеме, реши да не го мести по-надалеч. Премести офицера така, че да ни покаже какъв би бил правилният ход, но умишлено го постави на друго поле, като по този начин го лиши от възможност да притисне царя.

— Продължавам да не разбирам — настоя Хулия. — Този човек не иска ли да победи?

— Там е работата. Той идва тук вече пет години и е най-добрият шахматист, когото познавам, но никога не съм го видял да победи.

В този момент шахматистът вдигна очи и срещна погледа на Хулия. Цялата му невъзмутимост, увереността, която демонстрираше по време на играта, се бяха изпарили. Като че ли сега, когато играта свърши и той отново бе в състояние да види света около себе си, установяваше, че дарбата, която му осигуряваше завистта и уважението на другите, вече не му върши работа. Едва сега Хулия забеляза евтината му вратовръзка, смачканото кафяво сако, деформирано и провиснало на лактите, наболата брада, която сигурно беше бръснал в пет-шест часа сутринта, преди да хване метрото или автобуса, за да отиде на работа. Дори светлината в очите му беше угаснала и сега те бяха мътносиви.

Сифуентес каза:

— Позволете ми да ви представя сеньор Муньос, шахматист.