Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La tabla de flandes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2017)
Корекция
plqsak (2018)
Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: Артуро Перес-Реверте.

Заглавие: Фламандският майстор

Преводач: Боряна Василева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: испански

Издание: второ

Издател: ИК Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: испанска

Редактор: Юлия Костова; Издателство „Еднорог“

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-078-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4435

История

  1. — Добавяне

8.
Четвъртият играч

Шахматните фигури бяха безмилостни. Те го пленяваха и поглъщаха. Имаше нещо ужасяващо в това, но имаше и неповторима хармония. Защото какво съществува наистина на този свят, освен шаха?

Владимир Набоков

Муньос се усмихваше едва забележимо — с онази механична, отчуждена усмивка, която не го обвързваше с нищо, не представляваше дори опит да предизвика симпатия.

— Ето какво било значи — каза той тихо, изравнявайки крачка с Хулия.

— Да. — Тя вървеше с приведена глава, потънала в мисли. Извади ръка от джоба на жакета си и прибра косата, която падаше върху лицето й. — Сега знаете цялата история. Имате пълното право да я узнаете. Заслужихте си го.

Муньос гледаше право напред, обмисляйки това новопридобито право.

— Разбирам — каза той накрая.

Вървяха един до друг, без да бързат. Беше студено. По-тесните улици тънеха в сенките на високите сгради. Светлината от уличните лампи осветяваше само отделни части от мокрия асфалт, които блестяха като току-що лакирани. Сенките бавно се оттегляха; нахлуваше оловносивата зора и в другия край на булеварда силуетите на сградите, очертани на просветлялото небе, се превръщаха от черни отново в сиви.

— Има ли някаква по-специална причина — попита той, — поради която не ми разказахте по-рано тази част от историята?

Тя го погледна крадешком, преди да отговори. Той изглеждаше леко заинтригуван, но не и засегнат. Взираше се разсеяно в празната улица пред себе си. Беше вдигнал яката на шлифера си и пъхнал ръце в джобовете.

— Мислех си, че ще предпочетете да не се набърквате в тази история.

— Разбирам.

Завиха по друга улица, където ги посрещна шумът на боклукчийска кола. Муньос й помогна да се промъкне покрай контейнерите с отпадъци.

— Какво смятате да правите сега? — попита той.

— Не знам. Предполагам, че първо трябва да приключа с реставрацията. После ще напиша дълъг материал за историята на картината. Може дори да се прочуя благодарение на вас.

Муньос слушаше разсеяно, като че беше другаде с мислите си.

— Какво става с полицейското разследване?

— Ако предположим, че съществува убиец, рано или късно ще го заловят. Винаги става така.

— Подозирате ли някого?

Хулия се разсмя.

— Боже мили, не! — Тя се понамръщи, обмисляйки думите му. — Поне се надявам да е така. — Хвърли поглед към Муньос и каза: — Предполагам, че разследването на едно убийство, за което не се знае убийство ли е или не, прилича много на това, което вие направихте с картината.

Муньос изкриви устни в полуусмивка.

— Всичко е въпрос на логика, предполагам — отвърна той. — А логиката е обща черта на шахматистите и детективите. — Хулия не можеше да прецени дали той се шегува или говори сериозно. — Доколкото знам, Шерлок Холмс е играел шах.

— Четете ли криминални романи?

— Не. Но книгите, които действително чета, понякога напомнят на криминални романи.

— Какви са те?

— Книги за шах, разбира се. Както и сборници с математически ребуси, логически задачи, все неща от този род.

Пресякоха пустия булевард. Когато стигнаха отсрещния тротоар, Хулия отново погледна крадешком спътника си. Нямаше свръхинтелигентен вид, а доколкото можеше да прецени, не му беше и провървяло особено в живота. Така, както вървеше с ръце в джобовете на шлифера, а ушите му стърчаха над омачканата яка на ризата, той приличаше точно на това, което и беше — незначителен чиновник, за когото шахът беше единственото бягство от посредствеността в друг свят на комбинации, задачи и решения. Най-странното в него беше, че особеният блясък в очите му изгасваше в мига, в който отклонеше погледа си от шахматната дъска. Странен й се струваше и начинът, по който той привеждаше главата си — така, сякаш голяма тежест притискаше тила му и го принуждаваше да се наведе, може би, за да даде възможност на заобикалящата го действителност да минава покрай него, без да го смущава повече, отколкото беше абсолютно наложително. Приличаше й донякъде на снимките на военнопленници, които бе виждала в старите документални филми — те се влачеха така, с наведени глави. Имаше вид на човек, признал се за победен още преди започването на битката, човек, който всяка сутрин, отваряйки очи, вижда пред себе си образа на своя провал.

Но имаше и нещо друго. Когато Муньос обясняваше някой ход, когато проследяваше заплетените нишки на играта, Хулия бе забелязала далечен проблясък на нещо по-устойчиво, дори блестящо. Като че ли напук на общото впечатление, дълбоко у него пулсираше някакъв забележителен талант — логически, математически или какъвто и да било друг, който придаваше известна увереност и безспорен авторитет на думите и жестовете му.

Хулия осъзна, че не знае за него нищо повече от това, че е счетоводител и обича да играе шах. А сега беше късно да се опознават. Задачата му беше приключила и надали щяха да се срещнат отново.

— Странно запознанство беше нашето — отбеляза тя.

— Напълно нормално от гледна точка на шахмата — отвърна Муньос. — Двама души, свързани за кратко време от играта. — Той се усмихна отново със своята далечна, отчуждена усмивка. — Обадете се, ако пак проявявате интерес към някоя партия.

— Озадачавате ме — изтърси тя, без да се замисли, — наистина ме озадачавате.

Той я погледна учудено. Вече не се усмихваше.

— Не ви разбирам.

— И аз не се разбирам. — Хулия се поколеба, неуверена в собствените си думи. — Имам чувството, че у вас има две съвсем различни личности. Понякога сте толкова затворен и плах, и даже трогателно несръчен. Но щом стане дума за шах, ставате удивително самоуверен.

— Е, и? — с напълно безизразно лице, Муньос, като че ли чакаше още пояснение.

— Ами всъщност това е. — Тя заекна, малко смутена от откровеността си. — Предполагам, че такъв разговор по това време на деня ви се струва най-малкото абсурден. Съжалявам.

Муньос имаше силно издадена адамова ябълка, която се виждаше ясно през разкопчаната яка на ризата му. Освен това се нуждаеше от едно добро бръснене. Беше наклонил леко глава, като че обмисляше думите й. Но изобщо не изглеждаше смутен.

— Разбирам — каза той и подчерта твърдението си с едно движение на брадичката, макар че Хулия не схвана какво точно е разбрал. Муньос гледаше някъде отвъд нея, като че ли се надяваше някой да дойде и да го подсети за нещо забравено. И тогава направи нещо, което Хулия винаги щеше да си спомня с удивление. Както си стоеше пред нея, само с няколко изречения, произнесени така студено и безстрастно, сякаш говореше за някакъв трети човек, той обобщи накратко живота си, или поне на нея така й се стори — представи й го накратко, без паузи и промени в интонацията, със същата прецизност, с която обясняваше шахматните ходове. Едва когато свърши и замълча, леката усмивка заигра отново по устните му — като че ли се присмиваше сам на себе си, на човека, когото току-що бе описал, и към когото дълбоко в себе си не изпитваше нито презрение, нито съчувствие, а само някаква симпатия, солидарност, лишена от всякакви илюзии.

Хулия продължаваше да стои на едно място, без да знае какво да каже, питайки се как по дяволите този човек бе съумял да обясни себе си толкова ясно само с помощта на няколко изречения. Спомни се, че бе чувала за едно дете, което се научило да играе шах наум, взирайки се в тавана на стаята си — всеки път, когато баща му го накажел, защото не се занимавало с уроците си; помисли за жените, способни да разглобят с прецизността на часовникар механизма, който задвижва един мъж; мислеше и за самотата, която идва след неуспеха и бягството на всяка надежда. Тя нямаше време да осъзнае всичко това и в края, който почти съвпадаше с началото, така и не можа да разбере какво й бе казал той и какво бе допълнила тя с въображението си — ако предположим, че Муньос изобщо бе направил нещо повече от това да сведе глава с усмивката на уморен гладиатор, комуто бе съвсем безразлично нагоре ли ще сочат палците на тълпата или надолу. Когато спря да говори — ако изобщо някога бе започвал — и сивата светлина на утрото обля половината му лице, Хулия разбра с абсолютна яснота какво точно означава малкото пространство, заето от шестдесет и четири черни и бели полета, за този човек: миниатюрно бойно поле, на което се разиграваше мистерията на живота, изпълнен с успехи и провали. На него се проявяваха ужасните скрити сили, които управляват човешката съдба.

Разбра това, разбра и значението на усмивката, която така и не можеше да си намери място на устните му. Тогава бавно приведе глава, а той вдигна поглед към небето и каза, че е станало много студено. Тя му предложи своя пакет цигари; той прие — и това беше първият и едва ли не последният случай, когато го видя да пуши. Тръгнаха отново и вървяха заедно до входа на нейното жилище. Дойде мига, когато Муньос трябваше да си тръгне завинаги. Той протегна ръка, за да се сбогува, но в същия момент Хулия забеляза един малък плик с размерите на визитна картичка, пъхнат в малка цепнатина до нейния звънец. Когато го отвори и погледна картичката в него, тя разбра, че Муньос няма да си отиде, поне не сега, че предстояха още събития, и то не особено приятни, които трябваше да отминат, преди да може да си тръгне.

* * *

— Тази работа не ми харесва — каза Сесар и Хулия забеляза, че пръстите, с които държеше цигарето си, потреперват. — Изобщо не ми харесва мисълта, че наоколо се навърта някакъв луд, който си играе на Фантома на Операта[1].

В същия миг, като че ли той подаде с думите си някакъв сигнал, всички часовници в магазина започнаха да бият — едновременно и един след друг, с най-разнообразни тонове — от нежен шепот до тежките басови нотки на големите стенни часовници. Но съвпадението не можа да накара Хулия дори да се усмихне. Тя се взираше в статуетката на Лусинда от Бустели, притихнала в своя стъклен шкаф, и се чувстваше също толкова крехка и уязвима, колкото нея.

— На мен също не ми харесва, но не вярвам да имаме избор.

Тя отклони поглед от порцелановата статуетка и погледна към старинната маса от епохата на регентството, върху която Муньос отново бе разтворил шахматната си дъска, за да възпроизведе позициите от картината на Ван Хойс.

— Само да ми падне тази свиня… — мърмореше Сесар, хвърляйки подозрителен поглед към картичката, която Муньос държеше за едното ъгълче, като че ли беше пешка, която още не знаеше къде да постави. — Това вече не е шега.

— Не е, разбира се — каза Хулия. — Да не си забравил горкия Алваро?

— Да съм го забравил? — Сесар захапа цигарето и започна да пуши бързо и нервно. — Де да можех!

— И все пак — отбеляза Муньос, — има логика.

Двамата се обърнаха към него. Муньос, без да съзнава ефекта от думите си, продължаваше да стои приведен над масата с шахматната дъска, държейки картичката с краищата на пръстите си. Не беше съблякъл шлифера си и светлината, която се процеждаше през стъклената врата, оцветяваше небръснатата му брадичка в синьо и подчертаваше още повече тъмните сенки под уморените му очи.

— Драги приятелю — тонът на Сесар се колебаеше между учтиво недоверие и иронично уважение, — радвам се, че вие можете да намерите логика във всичко това.

Муньос сви рамене, без да обръща внимание на коментара му. Беше видимо съсредоточен в новата задача — йероглифите, изписани върху картичката:

Тb3? … Пd7—d5+

Муньос ги погледа още известно време, сравнявайки ги с позициите на фигурите върху дъската.

— Изглежда, че някой — при думата „някой“ Хулия потръпна, сякаш някъде се бе отворила врата — се интересува от партията, която се играе на тази картина. — Той притвори очи и кимна, сякаш по някакъв неясен начин бе в състояние да схване мотивите на тайнствения участник в партията. — Който и да е, той е запознат със сегашния етап на играта, и знае също, или мисли, че знае, че сме разгадали успешно тайната с помощта на ретрограден анализ. Защото той ни предлага да продължим партията — от тази позиция на фигурите, която е изобразена на картината.

— Шегувате се — каза Сесар.

Настъпи неловко мълчание, през което Муньос гледаше възмутено Сесар.

— Аз никога не се шегувам — каза той накрая, като че ли досега бе обмислял струва ли си изобщо да се обяснява. — Особено когато става дума за шах. — Чукна по картичката с показалеца си. — Уверявам ви, че той прави точно това — продължава партията от позицията, в която я е оставил художникът. Погледнете дъската. Ето — Муньос отново посочи картичката. — Това Тb3 означава, че белите трябва да преместят топа си от b5 на b3. Според мен въпросителната означава, че този ход е само предложение на неизвестния, отправено към нас. От което следва, че ние играем с белите фигури, а противникът ни — с черните.

— Колко подходящо — отбеляза Сесар. — В тон със зловещата атмосфера.

— Не знам зловещо ли е или не, но той прави точно това. Обръща се към нас и казва: „Аз играя с черните фигури и ви предлагам да играете топ на b3.“ Разбирате ли? Ако приемем играта, трябва да приемем и предлаганите ходове, макар че бихме могли да изберем нещо по-добро. Например бихме могли да вземем черната пешка от b1 с бялата от a6.

shahmatna_daska_hod_napred.png

— Или с белия топ от b6… — Той замълча замислено. Мозъкът му автоматично прехвърляше всевъзможните комбинации, произтичащи от споменатия от него ход. После примигна и се върна с видимо усилие към действителното положение. — Нашият противник изхожда от позициите, че ние сме приели предизвикателството му и че сме играли с белия топ на b3, за да защитим белия цар от възможен ход на черната дама наляво и настрани. Същевременно този топ, заедно с другия бял топ и белия кон, заплашват черния цар на a4 с шах. По което съдя, че противникът ни обича да рискува.

Хулия, която следеше обясненията му на дъската, беше сигурна, че долавя в гласа му уважение пред способностите на непознатия.

— Какво ви навежда на тази мисъл? Как можете да знаете какво обича или не обича този човек?

Муньос сви рамене и прехапа долната си устна.

— Няма какво да знам — каза той след кратко колебание. — Всеки играе шах в съгласие с особеностите на личността си. Струва ми се, че вече веднъж ви обяснявах това. — Той постави картичката на масата до шахматната дъска. — Пd7d5 означава, че черните избират да местят пешка от d7 на d5, застрашавайки по този начин белия цар с шах. Това кръстче до фигурата означава шах. С други думи, ние сме в опасност — опасност, която можем да избегнем единствено, ако вземем тяхната пешка с бялата от e4.

— Добре — каза Сесар. — Всичко това е много хубаво, ако говорим за партията. Само не мога да разбера какво общо има това с нас. Каква връзка може да съществува между шахматните ходове и действителността?

Лицето на Муньос стана напълно безизразно, сякаш искаше да каже, че изискват от него прекалено много. Хулия забеляза, че очите му отново потърсиха нейните, но веднага се отклониха встрани.

— Не знам точно каква връзка може да има. Може би става дума за подсещане или предупреждение. Наистина не мога да знам. Но следващият логичен ход на черните, след като загубят пешката на d5, ще бъде да поставят белия цар отново в шах, местейки черния кон от d1 на b2. При това положение съществува само един възможен ход, с който белите мога да избегнат шаха, без да вдигат обсадата на черния цар — и той е да вземат черния кон с белия топ. Топ от b3 взема кон на b2. Сега погледнете позициите на дъската.

shahmatna_daska_dva_hoda_napred.png

Безмълвни и неподвижни, тримата се заеха да разучават новите позиции на фигурите. По-късно Хулия щеше да разказва как тъкмо в този момент, дълго преди да схване значението на знаците, е осъзнала, че от подредени по определен начин бели и черни квадрати дъската се превръща в реално пространство, на което се развива собственият й живот. Тогава, сякаш дъската внезапно се бе превърнала в огледало, тя долови нещо познато в късчето дърво на e1, което представляваше бялата дама, така трогателно ранима в опасната близост на черните фигури.

Но Сесар първи разбра истинското положение.

— Боже мили — каза той. Думите прозвучаха толкова странно от устата на един безбожник, че Хулия го погледна уплашено. Беше се вторачил в дъската, ръката с цигарето бе замръзнала на сантиметри от устата му, като че е бил поразен от истината така внезапно, че не е бил в състояние да довърши започнатия жест.

Тя отново се вгледа в дъската. Чувстваше как кръвта пулсира беззвучно в слепоочията и китките й. Виждаше само беззащитната бяла дама и чувстваше опасността, в която тя се намираше, като страшен товар, притиснал внезапно собствените й плещи. Погледна към Муньос, очаквайки помощ, и видя, че той клати замислено глава, а бръчката между веждите му става все по-дълбока. После познатата й лека, невесела усмивка трепна за миг на устните му. Усмихваше се, сякаш бе принуден против волята си да признае таланта на противника си. Хулия бе обзета от неудържим, тъмен страх, разбрала, че този неизвестен противник бе впечатлил дори Муньос.

— Нещо не е наред ли? — попита тя, без да може да познае собствения си глас. Полетата на шахматната дъска се размиваха пред очите й.

Сесар и Муньос се спогледаха мрачно и Сесар каза:

— Ходът на белия топ застрашава черната дама. Прав ли съм?

Муньос вирна брадичка.

— Да. Черната дама, която преди беше в безопасност, сега е застрашена. — Той замълча. Не се чувстваше уверен, когато трябваше да излезе извън границите на шахматната интерпретация. — Това би могло да означава, че невидимият играч се опитва да ни уведоми за нещо: за увереността си, че сме разрешили загадката на картината. Черната дама…

— Беатрис Бургундска — прошепна Хулия.

— Да, Беатрис Бургундска, черната дама, която очевидно вече е убивала веднъж.

Последните думи на Муньос увиснаха в тишината. Той не очакваше отговор. Сесар се пресегна и със старателно движение, като че имаше нужда да върши нещо, за да не прекъсне връзките си с действителността, изтръска пепелта от цигарата си в пепелника. После се огледа, сякаш търсеше отговора на въпросите, които и тримата си задаваха, сред мебелите, картините и статуетките в магазина си.

— Вижте какво, мили мои, това наистина трябва да е някакво невероятно съвпадение. Просто не може да бъде истина.

Той вдигна ръце и отново ги отпусна безсилно. Муньос сви мрачно рамене.

— Не е никакво съвпадение. Този, който го е планирал, е голям майстор.

— Ами бялата дама? — попита Хулия.

Муньос протегна ръка над дъската и я задържа над фигурката, за която говореха, като че не смееше да я докосне. После посочи черния топ на c1.

— Има опасност да бъде взета — каза той спокойно.

— Ясно. — Хулия беше разочарована. Беше си представяла, че ще изпита нещо като шок, ако чуе някой да облича в думи страховете й. — Ако съм ви разбрала правилно, фактът, че тайната на картината, с други думи, вината на черната дама, е разкрита, се отразява в хода на топа на b2. А бялата дама е в опасност, защото е трябвало да се оттегли на сигурно място, вместо сама да си създава затруднения. Това ли е поуката от посланието, сеньор Муньос?

— Горе-долу, да.

— Но всичко това се е случило преди петстотин години — възрази Сесар. — Само разсъдъкът на един луд…

— Възможно е да имаме работа с луд — каза равнодушно Муньос. — Но този луд е играл, или играе, удивително добре шах.

— И може да е извършил ново убийство — добави Хулия. — Сега, в двадесети век, преди няколко дни. Може да е убил Алваро.

Сесар вдигна възмутено ръка, като че ли тя беше казала нещо неприлично.

— Спри се, принцесо. Вече съвсем се оплетохме. Никой убиец не може да живее пет века. А картините не могат да убиват.

— Зависи от гледната точка.

— Не говори глупости. И престани да смесваш нещата. От една страна имаме картината и едно престъпление, извършено пред петстотин години… От друга страна — мъртвия Алваро.

— И изпращането на документите.

— Но досега никой не е доказал, че лицето, което е изпратило документите, е същевременно и убиецът на Алваро. Възможно е дори нещастникът наистина сам да си е разбил черепа в ръба на ваната. — Сесар вдигна три пръста. — Трето, имаме неизвестно лице, което иска да играе шах. Това е всичко. Нищо не доказва наличието на връзка между трите факта.

— Картината.

— Това не е доказателство, а само хипотеза. — Сесар се обърна към Муньос. — Прав ли съм?

Муньос не каза нищо, отказвайки да вземе страна, и Сесар му хвърли укорителен поглед. Хулия посочи картичката на масата до дъската.

— Искаш доказателства, така ли? — каза тя внезапно, защото току-що бе разбрала какво представлява тази картичка. — Ето ти пряката връзка между смъртта на Алваро и тайнствения играч. Много добре познавам тези картички. Алваро ги използваше за записки, когато работеше. — Помълча, за да възприеме значението на собствените си думи. — Човекът, който го е убил, може да е взел със себе си няколко картички. — Безсмисленият пристъп на паника, който бе изпитала преди няколко минути, вече отзвучаваше, и на негово място идваше по-ясно, по-точно определено безпокойство. За да даде някакво обяснение сама на себе си, тя си каза, че страхът от страха, от нещо тъмно и неопределимо, не е същото като съвсем определения страх, че можеш да умреш от ръцете на съвсем реално човешко същество. Може би споменът за Алваро, умрял посред бял ден, за водата, течаща от отворените кранове, й помогна да изчисти съзнанието си и да се освободи от всякакви смътни и неясни страхове. И без тях си имаше съвсем реални основания да се бои.

Постави цигара между устните си и я запали, надявайки се, че мъжете ще приемат този жест като проява на самообладание. Издиша малко дим и преглътна. Гърлото й беше ужасно пресъхнало. Нуждаеше се спешно от една водка. Или от половин дузина водки. И от един привлекателен, силен и мълчалив мъж, с когото да се люби до забрава.

— Какво ще правим сега? — попита тя с цялото спокойствие, на което беше способна.

Сесар гледаше Муньос, а Муньос — Хулия. Тя забеляза, че очите на шахматиста отново са помътнели, лишени от живот, като че ли бе изгубил интерес към всичко, докато не дойдеше време за следващия ход.

— Ще чакаме — каза Муньос и посочи шахматната дъска. — Черните са на ход.

* * *

Менчу беше извънредно възбудена, но не от появата на тайнствения участник в партията. Когато Хулия й разказа какво се бе случило, тя облещи очи и ако човек се заслушаше внимателно, можеше да чуе тракането на сметачната машина в мозъка й, докато преизчисляваше нови стойности. Беше неоспорим факт, че когато станеше дума за пари, алчността на Менчу винаги излизаше на бял свят. Тъкмо сега, докато пресмяташе щастливо евентуални бъдещи печалби, алчността й беше неоспорима. Глупостта й — също, каза си Хулия, защото Менчу видимо изобщо не бе обърнала внимание на възможното съществувание на убиец със слабост към шахмата. Тя оставаше вярна на природата си, а любимият й метод за справяне с всякакви проблеми беше да се прави, че те не съществуват. Неспособна да съсредоточи вниманието си върху нещо конкретно за по-дълго време, а най-вероятно и отегчена от постоянното присъствие на Макс в апартамента си в ролята му на бодигард — което затрудняваше другите й сексуални авантюри — Менчу бе решила да гледа на цялата история от друга гледна точка. Според нея ставаше дума за странна поредица от съвпадения или за странна, най-вероятно безобидна шега, измислена от човек с необичайно чувство за хумор, чиито мотиви бяха прекалено сложни, за да може тя да ги разбере. Това беше най-успокояващият начин да се представят последните събития, особено като се има предвид колко пари можеха да се спечелят покрай тях. Що се отнася до смъртта на Алваро, нима Хулия не бе чувала за грешки на следствието? Като оня тип Драйфус, дето убил Зола — или май беше обратното? И Лий Харви Осуалд, и куп други подобни гафове. При това всеки може да се подхлъзне в банята. Или почти всеки.

— А що се отнася до Ван Хойс, ще видиш: ще направим луди пари от него.

— А какво ще правим с Монтегрифо?

В галерията имаше само няколко клиенти: две възрастни дами бърбореха пред голям класически морски пейзаж в маслени бои и един облечен в тъмни дрехи господин, който прелистваше папката с гравюрите. Менчу постави ръка на бедрото си, като че там имаше пистолет и каза тихо, трепкайки театрално с миглите си.

— И той ще заиграе по свирката ни, скъпа.

— Така ли мислиш?

— Гарантирам. Или ще приеме условията ни, или минаваме в противниковия лагер. — Тя се усмихна самоуверено. — С твоята професионална репутация и цялата тази невероятна история за херцога на Остенбург и онази харпия, жена му, „Сотби’с“ или „Кристи’с“ ще ни приемат с отворени обятия. Пако Монтегрифо не е глупак. — Тя като че ли се сети внезапно за нещо. — Между другото, ще пием кафе с него днес следобед. Трябва да бъдеш много красива.

Ние ли ще пием кафе с него?

— Да, ти и аз. Обади ми се тази сутрин, и се разтече от любезност по телефона. Това копеле има непогрешимо шесто чувство, когато става дума за сделки.

— Виж какво, не ме въвличай в тези работи.

— Не те въвличам. Той настоя и ти да присъстваш. Не разбирам какво вижда в теб, мила. Ти си просто кожа и кости.

Високите токчета на Менчу оставяха болезнено дълбоки следи в бежовия килим. Обувките бяха ръчна изработка, извънредно скъпи, но токчетата бяха малко по-високи от приемливото. В просторните помещения на нейната галерия, сред индиректно осветление и пастелни цветове, преобладаваше това, което Сесар наричаше „варварско изкуство“. Доминираха акрилни бои и гваш, колажи, пластики от опаковъчна хартия и ръждясали френски ключове, или от тръби и синьо боядисани волани. Тук-там, в някой по-забутан ъгъл, можеше да се срещне и някой по-конвенционален портрет или пейзаж, като неудобен гост, който смущава всички, но трябва да присъства като доказателство за либералните възгледи на претенциозната домакиня. Въпреки всичко Менчу печелеше добре от галерията; дори на Сесар му се налагаше да го признае, макар и с нежелание. Тогава винаги припомняше с носталгия времената, когато във всяка заседателна зала е имало поне една прилична картина, достолепно патинирана от времето, в тежка, позлатена дървена рамка — а не тези постиндустриални кошмари, толкова в стил с епохата и новите офиси, обзаведени по проекти на най-модерните и скъпи интериорни дизайнери, населени от поколението на пластмасовите пари, пластмасовите мебели и пластмасовото изкуство.

Тъкмо в момента Менчу и Хулия съзерцаваха някаква странна смесица от червени и зелени цветове, която носеше дълбокомисленото наименование „Чувства“. Тя беше изляза само преди няколко седмици изпод четката на Серхио, поредното романтично увлечение на Сесар. Сесар го беше препоръчал лично, макар че поне бе имал приличието да отвърне очи, докато говореше.

— Ще я продам все някак — въздъхна Менчу примирено, след като двете с Хулия бяха оглеждали известно време произведението. — Всъщност, колкото и странно да ти се струва, рано или късно всичко се продава.

— Сесар ти е много задължен — каза Хулия. — Аз също.

Менчу сбръчка укорително нос.

— Точно това ме безпокои. Ти все оправдаваш глупавите игрички на твоя приятел, антикваря. Време е старият педераст да започне да се държи подобаващо на годините си.

Хулия размаха заплашително юмрук под носа на приятелката си.

— Остави го на мира. Нали знаеш, за мен Сесар е недосегаем.

— И още как. Откакто те познавам, непрекъснато слушам „Сесар това, Сесар онова“. — Тя погледна раздразнено към картината на Серхио. — Би трябвало да отидеш на психоаналитик, нямаш представа колко ще ти се зарадват. Отсега те виждам как лежиш на кушетката и редиш сълзливата си фройдистка история. „Разбирате ли, докторе, никога не съм искала да чукам баща си, а само да танцувам валс със Сесар. Той е обратен, между другото, но ме обожава“. Великолепен случай, скъпа моя.

Хулия изгледа приятелката си. По нищо не личеше, че се забавлява.

— Това са абсолютни глупости. Много добре знаеш какви са ни отношенията.

— Така ли?

— О, я върви по дяволите. Отлично знаеш… — Тя млъкна и изфуча, ядосана на себе си. — Това е абсурдно. Всеки път, когато подхванеш темата за Сесар, аз започвам да се оправдавам.

— Така е, скъпа, защото във вашите отношения наистина има нещо мътно. Не помниш ли, че дори когато беше с Алваро…

— Хайде сега, не почвай и с Алваро. По-добре си изясни положението с Макс.

— Макс поне ми дава това, от което имам нужда… Между другото, как стои въпросът с онзи шахматист, за когото не си обелила и дума? Умирам да му хвърля едно око.

— Муньос ли? — Хулия не можа да не се усмихне. — Ще бъдеш горчиво разочарована. Не е твой тип. А не е и мой, ако трябва да бъдем точни. — Тя се позамисли, защото никога не й бе минавало през ума да го описва. — Прилича на чиновник от някой от старите черно-бели филми.

— Но реши загадката на Ван Хойс за теб. — Менчу потрепна с клепачи, имитирайки възторг и преклонение пред шахматиста. — Трябва да има все някакъв талант.

— Посвоему е дори блестящ. Но невинаги. На моменти изглежда крайно уверен в себе си, и преценява нещата с точността на машина, а след това просто изключва — направо пред очите ти. Едва тогава забелязваш невзрачния му външен вид, оръфаната яка на ризата, и си казваш „Хващам се на бас, че му миришат чорапите“.

— Женен ли е?

Хулия сви рамене. Сега гледаше към улицата, отвъд изложените на витрината картини и рисувана керамика.

— Не знам. Не е от хората, които си падат да откровеничат. — Обмисляйки това, което току-що каза, тя установи, че досега изобщо не се е замисляла по този въпрос. Муньос я бе интересувал не толкова като човешко същество, колкото като средство за решаване на задачата. Едва предния ден, когато вече се канеха да се сбогуват завинаги, преди да намерят картичката — едва тогава пред нея се мерна за миг истинският му живот. — Струва ми се, че е женен. Или е бил. Като че ли е бил наранен дълбоко — така, както раняват само жените.

— А какво мисли за него Сесар?

— Харесва го. Предполагам, че му е забавно да разучава характера му. Отнася се с него с някаква иронична любезност. Имам чувството, че Сесар ревнува всеки път, когато Муньос направи някое особено блестящо заключение или забележителен ход. Но щом Муньос отклони очи от шахматната дъска, става отново незабележим и настроението на Сесар се подобрява.

Тя млъкна озадачено. Току-що бе забелязала от отсрещната страна на улицата една кола, която й се стори смътно позната. Къде ли я беше виждала преди?

Мина автобус и скри колата от очите й. Менчу забеляза, че тя е неспокойна.

— Да не би нещо да не е наред?

Хулия поклати смутено глава. След автобуса се движеше снабдителски микробус, който спря на светофара, и тя не можеше да види дали колата е още на мястото си или не. Но нали я беше видяла. Беше форд.

— Какво става?

Менчу гледаше неразбиращо ту към нея, ту към улицата. Хулия усети странна празнота в стомаха си, неприятно чувство, което бе опознала добре през последните няколко дни. Стоеше напълно неподвижна и се съсредоточаваше, като че ли очите й биха могли само с помощта на волята да проникнат през микробуса до колата. Син форд.

Хулия се страхуваше. Чувстваше как страхът пълзи нежно по тялото й, пулсира в китките и слепоочията й. В края на краищата, беше напълно възможно някой да я следи. Възможно бе дори да са я следили с дни, още откакто тя и Алваро… Син форд с тъмни стъкла.

Тогава си спомни: същата кола бе паркирана на втора линия срещу офиса на куриерската служба, и бе преминала на червено след тях през онази дъждовна утрин. Защо да не е същата?

— Хулия — сега Менчу беше искрено разтревожена. — Съвсем си пребледняла.

Микробусът все още чакаше зелена светлина. Може пък да беше обикновено съвпадение. Светът беше пълен със сини коли с тъмни стъкла. Хулия направи една крачка към вратата на галерията и пъхна ръка в чантата, която носеше през рамо. Алваро в банята, крановете са отворени и водата плющи по лицето му. Тя започна да рови в чантата, прехвърляйки цигари, запалка, пудриера. Напипа дръжката на деринджъра с тържествуващо облекчение и остра омраза към онази кола, все още скрита от микробуса, въплъщение на сянката на страха. „Копеле — каза си тя, а ръката в чантата, която стискаше оръжието, затрепери от страх и ярост едновременно. — Който и да си, копеле такова, и въпреки че черните са на ход, сега ще те науча как се играе шах.“ После, за най-голямо учудване на Менчу, излезе на улицата. Беше стиснала здраво зъби, и не изпускаше от поглед микробуса, зад който се криеше колата. Мина между други две коли, паркирани на тротоара, тъкмо когато светна зелено. Шмугна се пред бронята на една кола, без да обръща внимание на клаксона, който прозвуча зад гърба й, и от нетърпение насмалко не извади деринджъра. Стигна, обвита в бензинови изпарения, до отсрещния тротоар, тъкмо навреме, за да види как един син форд с тъмни стъкла и номер, свършващ с буквите ТН, изчезна някъде напред.

Бележки

[1] Герой от едноименния роман на Гастон Льору. Произведението е филмирано многократно, но най-голяма популярност придобива като мюзикъл на композитора сър Ендрю Лойд Уебър. — Б.пр.