Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (4)

4.
Третият играч

— И така, Уотсън — продължи Холмс, подсмивайки се, — не е ли забавно, че понякога се налага да опознаеш бъдещето, за да разбереш миналото?

Реймънд Смулиън^[1]

— Това е истинска партия — каза Муньос. — Малко странна, но напълно логична. Последният ход е бил на черните.

— Сигурен ли сте? — попита Хулия.

— Напълно сигурен.

— Откъде знаете?

— Просто знам.

Бяха в ателието на Хулия, пред картината, осветена от всички възможни източници на светлина в помещението. Сесар седеше на канапето, Хулия — до масата, а Муньос стоеше прав пред Ван Хойс и го гледаше озадачено.

— Нещо за пиене? — предложи Хулия.

— Не.

— Цигара?

— Не. Не пуша.

Долавяше се известна неловкост. Муньос явно се притесняваше. Носеше смачкан шлифер. Не беше пожелал да го свали, дори не го разкопча, като че ли си запазваше правото да си тръгне всеки момент, без да дава обяснения никому. Държеше се смутено и недоверчиво. Не беше никак лесно да го доведат тук. Когато Сесар и Хулия обясниха предложението си, изражението на лицето му беше недвусмислено — явно ги взе за луди. После се затвори и продължи да се държи подозрително. Трябвало да му простят, ако се изразява грубо, но цялата тази история за средновековни убийства и игра на шах, нарисувана на картина, му се струваше прекалено странна. И дори ако това, което разказваха, бе вярно, не разбираше какво общо има то с него. В края на краищата, настояваше Муньос, като че ли държеше да подчертае съответните социални различия, той бил прост счетоводител, обикновен чиновник.

— Но умеете да играете шах — беше казал Сесар с най-изкусителната си усмивка. После прекосиха улицата и седнаха в бара отсреща, точно до една ротативка, която периодично ги оглушаваше с монотонното си подрънкване, предназначено да зариби някой наивник.

— Е, и? — Тонът му не беше предизвикателен, а просто безразличен. — Същото се отнася до много други хора. Не разбирам защо…

— Казват, че сте най-добрият.

Муньос му хвърли трудноразбираем поглед. Хулия го разшифрова приблизително така: „Може и да съм, но какво от това? Това, че си най-добрият, няма никакво значение. Можеш да бъдеш най-добрият, също както да бъдеш рус или да страдаш от плоскостъпие, без да изпитваш необходимост да го доказваш наляво и надясно.“

— Ако беше така — отвърна той след малко, — щях да ходя по турнири и други подобни. Но не ходя.

— Защо?

Муньос погледна празната чаша от кафе пред себе си и сви рамене.

— Защото така. За тази работа се иска желание. Искам да кажа, желание да победиш… — Той ги изгледа, като че ли не беше убеден, че са в състояние да разберат това, което им говори. — А на мен ми е все едно дали печеля, или губя.

— С други думи, вие сте теоретик — отбеляза Сесар с привидна сериозност, зад която Хулия долови скрита ирония.

Муньос го изгледа продължително, като че ли се опитваше да намери подходящ отговор.

— Може би — каза той накрая. — Затова ми се струва, че не мога да ви бъда от полза.

Понечи да стане, но Хулия се пресегна и постави ръка върху неговата. Беше съвсем мимолетно докосване, но заредено с настоятелна молба. По-късно, когато останаха сами, Сесар, вдигнал едната си вежда, описа жеста като „върховен израз на женственост, скъпа моя; благородната девица, която моли за помощ, при това много дискретно, за да не подплаши птичката“. Заяви, че той самият не би могъл да го изпълни по-съвършено; само ако трябвало да бъде на нейно място, щял сигурно да нададе жално възклицание, което не би било подходящо предвид обстоятелствата. В действителност Муньос погледна за миг към ръката, която Хулия вече беше отдръпнала, после очите му се плъзнаха по масата и се спряха върху собствените му ръце, с не много чисти нокти, които лежаха напълно неподвижни от двете страни на чашата му.

— Имаме нужда от помощта ви — каза тихо Хулия. — Наистина е важно, уверявам ви, важно за мен и за моята работа.

Муньос наклони глава на една страна и я загледа — гледаше по-точно брадичката й, като че ли се боеше, че ако я погледне в очите, това би означавало да поеме ангажимент, за какъвто не е готов.

— Наистина не мисля, че това нещо може да ме заинтересува — каза той след малко.

Хулия се наведе към него.

— Представете си го като партия, различна от всички, които сте играли досега. Игра, която този път наистина си струва да бъде спечелена.

Сесар започваше да става нетърпелив.

— Признавам си, приятелю — започна той, личеше, че е раздразнен, защото въртеше пръстена с топаза на дясната си ръка, — че намирам странната ви апатия за неразбираема. Защо тогава изобщо играете шах?

Муньос се замисли. После погледна Сесар право в очите.

— Може би — каза той, — по същите причини, поради които вие имате хомосексуални наклонности.

Като че ли отнякъде повя леден вятър. Хулия припряно запали цигара, ужасена от нетактичната забележка, изречена от Муньос без всякакъв апломб и без следа от агресивност. Напротив, той съзерцаваше Сесар с учтив интерес, като че ли очакваше отговора на достоен партньор в интересен разговор. В погледа му нямаше и следа от злорадство, дори, каза си Хулия, се забелязваше някаква невинност — напомняше й на турист, който е нарушил неволно някакви местни норми на поведение, несведущ като всеки чужденец.

Сесар само се приведе към Муньос. Той също изглеждаше заинтригуван. По тънките му, бледи устни заигра лека усмивка.

— Драги приятелю — каза той спокойно, — съдейки по тона и израза на лицето ви, считам, че вие нямате нищо против това, което аз, вашият покорен слуга, представлявам или не представлявам. Ако не се лъжа, вие нямахте никакви възражения и към белия цар или към господина, с който играехте преди малко в клуба. Прав ли съм?

— Общо взето, да.

Сесар се обърна към Хулия.

— Разбираш ли, принцесо? Всичко е наред, няма причини да се притесняваш. Този очарователен господин просто искаше да обясни, че играе шах, защото играта е част от самото му същество. — Усмивката на Сесар стана по-широка и по-добросърдечна. — Тази част, която е неразделно свързана със загадките, комбинациите, илюзиите. Как би могло едно обикновено обявяване на шах и мат да се сравнява с всичко това? — Той се облегна и погледна към Муньос, който все още го наблюдаваше с безизразна физиономия. — Ще ти отговоря: изобщо не може да става дума за сравнение. — Протегна ръце с дланите нагоре, сякаш подканяше Хулия и Муньос да потвърдят истинността на думите му. — Не е ли така, приятели? Обявяването на шах и мат е просто една жалка точка, сигнал за завръщане към реалността. — Той сбръчка нос. — Към истинския живот, към ежедневието и еднообразието.

Муньос помълча известно време.

— Странно — каза той накрая, присвивайки очи в намек за усмивка, който така и не достигна до устните му. — Струва ми се, че сте напълно прав. Просто никога досега не съм чувал някой да го формулира толкова точно.

— Е, поласкан съм, че тъкмо аз ви въвеждам в тази мистерия — отбеляза Сесар не без известно злорадство, и се изкиска тихичко, с което си спечели укорителния поглед на Хулия.

Муньос изглеждаше малко объркан.

— Вие също ли сте шахматист?

Сесар се изсмя рязко. Хулия си каза, че днес непрекъснато театралничи, но той винаги го правеше, когато си намереше подходяща аудитория.

— Знам как се движат фигурите, както повечето хора. Но като игра не ме интересува особено. — Внезапно той стана напълно сериозен. — Моята игра, приятелю, се състои в измъкване от ежедневната заплаха от мат, с която те застрашава животът. Повярвайте ми, не е никак лесно. — Той махна към двамата с деликатната си ръка. — И аз като вас, като всички на този свят, си имам своите начини да се справя.

Все така объркан, Муньос хвърли поглед към вратата. Осветлението в бара му придаваше уморен вид и подчертаваше сенките под очите му, караше ги да изглеждат по-дълбоки. С ушите, щръкнали над яката на шлифера, големия нос и изпитото си лице, приличаше на дръгливо, тромаво куче.

— Добре — каза той. — Нека видим тази картина.

Сега седяха в ателието и чакаха неговата присъда. Първоначалната неловкост, която се дължеше на това, че се бе озовал на непознато място в компанията на привлекателна млада жена, възрастен антиквар със съмнителни наклонности и една изпълнена с двусмислия картина, постепенно започваше да го напуска. А нарисуваната шахматна партия все повече поглъщаше вниманието му. През първите няколко минути той гледаше картината, без да пророни дума, застанал напълно неподвижно с ръце на гърба. Хулия беше забелязала, че в клуб „Капабланка“ хората, които наблюдаваха как другите играят, стоят точно в такава поза. Но разбира се, той това и правеше. След доста дълго мълчание той помоли за лист и молив и след нов размисъл се наведе над масата, за да прерисува позициите от картината. От време на време вдигаше очи, за да свери положението на отделните фигури.

— През кой век е рисувана картината? — попита той. Беше нарисувал голям квадрат, който бе разделил с вертикални и хоризонтални линии на шестдесет и четири полета.

— Краят на петнадесети — отвърна Хулия.

Муньос се намръщи.

— Важно е да се знае датата. По това време правилата в шаха са били вече почти същите като в наши дни. Но преди това някои фигури са се движели по различен начин. Дамата например можела да се мести само с едно поле по диагонал, а при следващия ход да премине три полета. Рокадата била непозната преди Средните векове. — Той се откъсна за малко от своята схема, за да огледа по-отблизо картината. — Ако човекът, който е измислил партията, си е служил с новите правила, ще успеем да възстановим ходовете и да решим задачата. В противен случай ще бъде много трудно.

— Рисувана е, когато художникът е живял в земите на днешна Белгия — отбеляза Сесар, — към 1470 година.

— Тогава мисля, че няма да имаме проблем. И да има, няма да бъде неразрешим.

Хулия стана и отиде до картината, за да разгледа позициите на нарисуваните шахматни фигури.

— Откъде разбрахте, че последният ход е бил на черните?

— Очевидно е. Трябва само да се огледат позициите на фигурите. Или дори на играчите. — Муньос посочи Фердинанд Остенбургски. — Този отляво, който играе с черните и е обърнат към художника, или по-скоро към нас, е по-спокоен, дори може да се каже, че вниманието му е отклонено от партията и е насочено по-скоро към зрителя. — Той посочи Роже д’Арас. — Но другият очевидно обмисля току-що направения от противника му ход. Не виждате ли колко е съсредоточен? — Погледна своята схема. — Има, разбира се, друг начин да се докаже хипотезата, това е използваният в такива случаи метод на ретрограден анализ.

— Какъв анализ?

— Ретрограден. При него се взема определена позиция като изходна точка и играта се реконструира в обратен ход, за да се разбере по какъв начин се е стигнало до въпросната изходна точка. Нещо като игра наопаки. Разсъждаваме на принципа на индукцията. Започваме от крайния резултат и се връщаме назад към причините.

— Като Шерлок Холмс — отбеляза Сесар, видимо заинтригуван.

— Нещо подобно.

Хулия гледаше впечатлена Муньос. Досега в нейните представи шахматът беше обикновена игра, чиито правила бяха просто малко по-сложни от тези на доминото и изискваха по-голяма концентрация и по-добър интелект. Но от начина, по който Муньос реагира при вида на картината, ставаше ясно, че различните нива на перспектива, представени в картината: огледало, стая, прозорец — като фон на момента, запечатан във времето от Ван Хойс — пространства, в които самата тя бе изпитала замайването от оптическата илюзия, създадена от умелия майстор — ни най-малко не затрудняваха Муньос, който не знаеше почти нищо за картината и съвсем нищо за обезпокоителния й подтекст. За него пространството беше познато — независимо от епохата и личностите. Той като че ли се чувстваше на място в него, абстрахираше се от всичко останало и беше в състояние да възприеме само позицията на фигурите и да се включи в играта. Колкото повече се задълбочаваше в „Шахматната партия“, толкова повече изчезваха притеснителността, смущението и неловкостта, които бе проявил в бара. Той отново ставаше увереният, безстрастен играч, когото Хулия видя в клуб „Капабланка“. Като че ли този сив, свит човечец имаше нужда да види пред себе си шахматна дъска, за да си възвърне невъзмутимата самоувереност.

— Искате да кажете, че е възможно партията от картината да се разиграе назад, чак до началото?

Муньос направи неясен жест.

— Не съм сигурен, че ще успеем да стигнем до началото… но смятам, че ще можем да възстановим голяма част от ходовете. — Той отново погледна картината, като че ли за първи път я виждаше в нова светлина, и, обръщайки се към Сесар, каза: — Предполагам, че точно това е била целта на художника.

— Тъкмо това трябва да откриете — каза Сесар. — Въпросът, на който трябва де отговорим, е „Кой взе коня“?

— Имате предвид белия кон — предположи Муньос. — Защото на дъската е останал само един.

— Елементарно, драги ми Уотсън — усмихна се Сесар.

Муньос не реагира — хуморът очевидно не беше една от силните му страни. Хулия отиде да седне до Сесар, очарована като малко момиченце, което наблюдава вълнуващо представление. Муньос бе завършил схемата си и им я представи. — Това — каза той — е сегашната позиция на фигурите.

— Както виждате, всяко поле има координати, за да се обозначава по-лесно позицията. И тъй, погледнато от страната на играча отдясно…

— Роже д’Арас — допълни Хулия.

— Да, Роже д’Арас. Ако погледнем дъската от неговата страна, номерираме полетата по вертикалата от едно до осем, а по хоризонталата — с буквите от а до h. — Той плъзна молива си по координатите. — Има други технически класификации, но те само ще ви объркат.

— Всеки символ съответства на дадена шахматна фигура?

— Точно така. Това са общоприетите символи, бели и черни. Отдолу съм описал значението им.

— По този начин, колкото и да не разбирате от шах, виждате, че черният цар се намира на a4, а на f1 има бял офицер. Разбирате, нали?

— Отлично.

Муньос се зае да им показва други символи.

— Вече огледахме фигурите, разположени върху шахматната дъска, но за да анализираме партията, трябва да огледаме и тези, които са извън игра, тези, които вече са били взети. — Той отново погледна картината. — Как се казва играчът отляво?

— Фердинанд Остенбургски.

— Да, Фердинанд Остенбургски, който играе с черните, е взел следните бели фигури.

Офицер, кон и две пешки. От своя страна Роже д’Арас е взел от съперника си четири пешки, един топ и един офицер.

Муньос огледа замислено схемата.

— Като гледам играта на този етап, белите имат предимство пред противниковите фигури. Но, доколкото разбирам, задачата ни е друга. Трябва да разберем кой е взел белия кон. За да отбележим очевидното, явно е някоя от черните фигури, но за да разберем коя, трябва да се връщаме стъпка по стъпка назад към началото. — Той погледна Сесар и Хулия, сякаш искаше да им се извини. — Няма нищо по-подвеждащо от очевидните факти. Този логически принцип е напълно приложим в шаха: невинаги се оказва, че се е случило или пък ще се случи очевидното. За да обобщим: търсим черната фигура — на дъската или извън нея, която е взела белия кон.

— Или е убила белия рицар — допълни Хулия.

Муньос направи уклончив жест.

— Това не е моя работа, сеньорита.

— Казвайте ми Хулия, ако искате.

— Е, Хулия, това наистина не е моя работа. — Той отново се съсредоточи върху схемата, като че ли беше изгубил нишката на разговора и се надяваше да я открие на белия лист. — Мисля, че ме доведохте тук, за да ви кажа коя фигура е взела белия кон. Ако след като открием отговора на въпроса, това ще ви помогне да си направите някакви изводи или да разшифровате някакъв си ваш йероглиф, чудесно. — Погледна ги малко по-уверено, както ставаше, след като приключеше някакво техническо обяснение, като че ли черпеше самоувереност от познанията си. — Това си е ваша работа. Аз съм обикновен шахматист.

Сесар намери думите му за разумни.

— Мисля, че нещата стоят точно така. — Той хвърли поглед към Хулия. — Той представя ходовете, а ние се заемаме с интерпретацията. Работа в екип, драга моя.

Хулия беше толкова заинтригувана от цялата история, че методиката изобщо не я вълнуваше. Постави ръка върху ръката на Сесар и долови меките удари на пулса под кожата на китката му.

— Колко време ще отнеме решаването на задачата?

Муньос почеса наболата си брада.

— Не знам. Може да е половин час, може и цяла седмица. Зависи от много неща.

— Какви неща?

— Много неща. От степента ми на концентрация. И от това дали ще имаме късмет.

— Можете ли да започнете веднага?

— Разбира се. Вече съм започнал.

— Продължавайте тогава.

Но в този момент иззвъня телефонът и се наложи шахматната партия да бъде отложена.

* * *

Много по-късно Хулия твърдеше, че разбрала веднага какво се е случило, но сама признаваше колко лесно е да говориш такива неща след свършения факт. Твърдеше също, че тогава разбрала колко заплетен става случаят. Всъщност скоро щеше да разбере, че усложненията са започнали много преди това, линиите бяха се заплели в здрави възли, но просто не се бяха проявили по-неприятните аспекти на историята. Ако трябва да бъдем точни, усложненията бяха започнали още през 1469 година, когато човекът с арбалета, незнайната пионка, чието име бе загубено за поколенията, бе заел позиция до рова край замъка на остенбургските херцози, за да изчака с търпението на опитен ловец минаването на рицаря, чиято смърт току-що бе заплатена със златните монети, подрънкващи в джоба му.

Първоначално полицаят се държеше сравнително любезно, като се вземат предвид обстоятелствата и факта, че беше все пак полицай. Принадлежността му към отдела за разследване на престъпления, свързани с произведения на изкуството, не го отличаваше много от колегите му. Професионалната му връзка със света, в който водеше разследвания, не бе оставила отпечатък върху него — най-много известна превзетост в начина, по който поздравяваше или връзваше връзката си. Говореше много бавно и монотонно, и непрестанно кимаше без никакъв повод. Хулия не можеше да разбере дали става дума за професионален тик, предназначен да предизвика доверието на събеседника, или опит да убеди околните, че е напълно наясно със случая. Беше нисък и дебел, със странни мустаци в мексикански стил и се обличаше от горе до долу в кафяво. По отношение на изкуството инспектор Фейхо се препоръчваше скромно като любител: имаше собствена колекция от старинни ножове.

Всичко това Хулия разбра в полицейския участък на Пасео дел Прадо, след като бе изслушала описанието на смъртта на Алваро. Тъжният факт беше, че професор Ортега бил открит със счупен врат в собствената си вана — вероятно се бе подхлъзнал, докато е вземал душ. Тялото било открито от чистачката. Но обезпокоителното в случая — Фейхо внимателно мереше думите си, хвърляйки скръбен поглед към Хулия, сякаш я подканяше да се присъедини към съзерцанието на човешката трагедия — обезпокоителното било, че някои от находките при аутопсията не давали възможност да се прецени със сигурност дали смъртта се дължи на нещастен случай или е била предизвикана насилствено. С други думи, имало възможност — инспекторът повтори думата „възможност“ два пъти — фрактурата в основата на черепа да е била причинена от удар, нанесен с тежък предмет, а не да е резултат от сблъсък с ръба на ваната.

— Искате да кажете — Хулия се приведе през масата, — че може някой да го е убил, докато се е къпел?

Изразът на полицая изразяваше видимо нежелание да се отива толкова далеч.

— Споменах само една възможност. Има някои детайли — типа на фрактурата, положението на тялото — технически детайли, които бих предпочел да не обсъждаме подробно — които предизвикват учудване и някои основателни съмнения.

— Но това е смешно.

— Почти съм склонен да се съглася с вас — заяви той и мексиканските мустаци добиха вида на дружелюбен полумесец. — Но ако съмненията все пак се потвърдят, положението ще се измени коренно: заключението ще бъде, че професор Ортега е бил убит с удар по тила. После, след като го е съблякъл, убиецът го е поставил във ваната и пуснал водата, за да създаде илюзия за нещастен случай. Проверява се и възможността професорът да е бил ударен не един, а два пъти — първият, за да не се съпротивлява, и вторият, за да е сигурно, че е мъртъв. — Инспекторът се облегна на стола си, скръсти ръце и я загледа невъзмутимо. — Разбира се, всичко това е в кръга на хипотезите.

Хулия го гледаше като човек, който е убеден, че са му скроили номер. Изобщо не можеше да възприеме това, което бе чула току-що; не беше в състояние да направи връзка между Алваро и предположенията на инспектор Фейхо. Дълбоко в нея се обаждаше някакъв глас и нашепваше, че това е недоразумение, че ролите са раздадени на неподходящи лица. Невъзможно беше да си представи Алваро, този Алваро, когото познаваше, убит като заек с удар по главата, гол, с широко отворени очи, под плющящата ледена вода във ваната. Това беше глупаво, гротескно.

— Нека предположим за момент — каза тя, — че става дума за насилствена смърт. — Кой би могъл да иска да го убие?

— Това, както се казва във филмите, е добър въпрос. — Полицаят прехапа устни в пристъп на професионална предпазливост. — Честно казано, нямам и най-малка представа. — Той помълча, после продължи с тон на човек, който разкрива всичките си карти. — Всъщност разчитам на вашата помощ, за да си изясня този случай.

— На моята помощ ли? Защо?

Инспекторът я огледа умишлено бавно от горе до долу. Вече не се опитваше да бъде любезен. В погледа му лъсна грубовата пресметливост, като че се опитваше да установи някакво неясно съучастничество между двамата.

— Имали сте интимна връзка с покойния… Извинете ме, моята работа не е от най-приятните — каза той, но ако се съдеше по доволната усмивка, която плъзна под мустаците му, не считаше работата си и за неприятна. Бръкна в джоба си и извади кутия кибрит с реклама на скъп ресторант, после, с жест, който сигурно беше замислен като галантен, запали цигарата, която Хулия тъкмо беше поставила между устните си. — Искам да кажа… хм… връзка. Прав ли съм?

— Напълно. — Хулия издиша дима, притворила очи, едновременно объркана и ядосана. Интимна връзка — така беше казал току-що полицаят, обобщавайки една част от живота й, която бе оставила толкова болезнени белези. Несъмнено този дебел, вулгарен човечец със смешните мустаци оценяваше на ум качеството на стоката. Когато отидеше да пие бира с колегите си, щеше да им разказва, че любовницата на жертвата е страшно гадже. „Струва си да й помогнеш да преживее загубата.“

Но имаше други страни на положението, които я тревожеха повече. Алваро беше мъртъв, възможно бе и да е убит. Колкото и абсурдно да звучеше, тя се намираше в полицейски участък, и задачата беше с прекалено много неизвестни. А незнанието можеше да се окаже опасно.

Цялото й тяло беше напрегнато. Беше нащрек, готова да се защитава. Вгледа се във Фейхо, който вече не си даваше вид, че й съчувства, и съвсем не изглеждаше учтив. „Въпрос на тактика“ — помисли си тя. Опитваше се да запази спокойствие и си каза, че всъщност няма причини инспекторът да проявява специална учтивост към нея. Той си беше полицай, грубоват и недодялан като повечето, и само си вършеше работата. „Тъй или иначе — каза си тя, опитвайки се да види нещата от негова гледна точка, — аз съм единствената му нишка, единствената възможност да започне отнякъде разследването: приятелката на покойния.“

— Само че това е стара история — каза тя и тръсна пепелта от цигарата си в чистичкия пепелник, пълен с кламери, който Фейхо държеше на бюрото си. — Ние се разделихме преди повече от година… както, предполагам, вече знаете.

Инспекторът се облакъти на бюрото си и се приведе напред.

— Да — каза той с почти поверителен тон, както се говори със стари познати, като че ли искаше да каже, че е изцяло на нейна страна, — само че преди три дни отново сте се срещнали.

Хулия съумя да прикрие изненадата си и само загледа полицая с вида на човек, който току-що е чул някаква забележителна глупост. Естествено, Фейхо беше разпитвал из университета. Можеше да го е научил от всяка секретарка или портиер. Но пък тя нямаше какво да крие.

— Отидох да го помоля да ми помогне във връзка с една картина, която реставрирам — стори й се странно, че полицаят не си води бележки, но реши, че и това е част от тактиката му: хората говорят по-свободно, когато са убедени, че никой не записва думите им. — Както сигурно знаете, разговаряхме около час в кабинета му. Дори се уговорихме да се срещнем пак, но така и не го видях повече.

Фейхо въртеше кибритената кутия в ръцете си.

— Ще възразите ли, ако попитам за какво разговаряхте? Сигурен съм, че ще проявите разбиране и ще извините моя… хм… толкова личен въпрос. Уверявам ви, този разговор е просто рутинен.

Хулия го загледа мълчаливо, дръпна си от цигарата и поклати глава.

— Вие май ме вземате за някакъв идиот.

Полицаят я погледна изпод притворените си клепачи, после се поизправи на стола.

— Съжалявам, не разбирам какво имате предвид.

— Ще ви кажа какво имам предвид. — Тя загаси с ожесточение фаса в купчината кламери, без да обръща внимание на измъченото му изражение. — Нямам нищо против да отговарям на въпросите ви. Но преди да продължим, искам да ми отговорите ясно — подхлъзнал ли се е Алваро във ваната или не.

Фейхо явно беше изненадан.

— Нямам сигурни доказателства…

— В такъв случай разговорът ни е излишен. Ако мислите, че около смъртта му има нещо подозрително и се опитвате да ме накарате да говоря, искам да знам дали съм разпитвана като потенциално заподозряна. Защото, ако случаят е такъв, или ще напусна незабавно участъка, или ще повикам адвоката си.

Полицаят вдигна помирително ръце.

— Това би било много прибързана постъпка. — Той се повъртя на стола си с крива усмивка, като че търсеше нужните думи. — Официалното съобщение засега гласи, че професор Ортега е станал жертва на нещастен случай.

— А ако вашите ненадминати патолози стигнат до друго заключение?

— В такъв случай — Фейхо махна неуверено с ръка, — вие не будите по-голямо подозрение от който и да било друг от близките и познатите на покойника. Можете да си представите списъка на заподозрените…

— Въпросът е там, че не мога да си представя нито един човек, който би искал да убие Алваро.

— Така ви се струва. Аз обаче гледам на нещата по друг начин: скъсани студенти, завистливи колеги, ревниви любовници, измамени съпрузи… — той започна да изрежда, като броеше на пръсти, и спря, когато пръстите на едната му ръка свършиха. — Не. Работата е там, че вашите показания биха били много ценни за следствието — сигурен съм, че ще се съгласите.

— Защо? Може би ме включвате в категорията „ревниви любовници“?

— Не бих стигнал дотам, сеньорита. Но вие наистина сте се срещнали с него само часове преди да умре — или да бъде убит.

— Часове ли? — попита смутено Хулия. — Кога е умрял?

— Преди три дни. В сряда, между два следобед и полунощ.

— Невъзможно. Трябва да има някаква грешка.

— Грешка ли? — Изражението на инспектора се промени незабавно. Сега вече я гледаше с открито недоверие. — Не може да има никаква грешка. Това е заключението от аутопсията.

— Трябва да има грешка. И то с цели двадесет и четири часа.

— Кое ви кара да мислите така?

— Това, че в четвъртък вечерта, деня след разговора ни, той ми изпрати документацията, за която го бях помолила.

— Каква документация?

— За историята на картината, която реставрирам.

— По пощата ли я получихте?

— Не, по куриер. Донесоха ми я в четвъртък вечерта.

— Помните ли коя беше куриерската служба?

— Да, „Урбекспрес“. Куриерът донесе плика в четвъртък, към осем часа вечерта. Как си обяснявате това?

Полицаят въздъхна скептично изпод мустаците си.

— Не мога да си го обясня. В четвъртък вечерта Алваро Ортега трябва да е бил мъртъв от двадесет и четири часа и не е възможно той да е изпратил вашите документи. Някой… — Фейхо помълча, за да даде време на Хулия да схване мисълта му, — трябва да го е направил някой друг.

— Някой друг ли? Но кой?

— Убиецът — искам да кажа, ако е бил убит. Предполагаемият убиец — или убийца. — Инспекторът й хвърли любопитен поглед. — Не мога да разбера защо всички веднага започват да говорят за убиеца в мъжки род. — После му хрумна нещо. — Документите бяха ли съпроводени от писма или някаква бележка, писана от Алваро Ортега?

— Не, в плика бяха само документите. Но е логично да се предположи, че ги е изпратил той. Убедена съм, че има някаква грешка.

— Няма никаква грешка. Умрял е в сряда, а вие сте си получили документите в четвъртък. Освен ако пратката е била забавена по вина на фирмата…

— Не, сигурна съм. Датата беше от същия ден.

— Имаше ли някой при вас тази вечер?

— Двама души — Менчу Рок и Сесар Ортис де Посас.

Полицаят беше искрено изненадан.

— Дон Сесар? Собственикът на антиквариата на Кайе дел Прадо?

— Същият. Познавате ли го?

Фейхо се поколеба, преди да кимне. Каза, че се е виждал със Сесар във връзка с работата си, но не знаел, че той и Хулия са приятели.

— Е, сега знаете.

— Да, сега знам.

Полицаят почука с химикалката си по бюрото. Внезапно се беше притеснил — и то съвсем основателно. Както Хулия научи на другия ден от Сесар, инспектор Касимиро Фейхо далеч не беше образцов пазител на закона. Професионалните му контакти със света на изкуството и антикварните ценности му позволявали да добавя ежемесечно по нещичко към заплатата си. От време на време, когато пристигала пратка с крадени предмети на изкуството, някои от тях изчезвали в неизвестна посока. Някои доверени посредници осъществявали сделките и му осигурявали процент от печалбата. И тъй като светът е наистина малък, Сесар се оказа един от тях.

— Тъй или иначе — каза Хулия, която още не знаеше тези подробности за Фейхо, — дори присъствието на двама свидетели не доказва нищо. Може да съм си пратила сама документите.

Фейхо само кимна. Погледът му бе станал по-предпазлив, а поведението му — по-почтително. Съображенията за тази промяна бяха, както разбра после Хулия, напълно прагматични.

— Всъщност — каза той — цялата история ми се струва извънредно странна.

Хулия се взираше в пространството. От нейна гледна точка историята вече не беше странна; бе започнала да добива зловещ оттенък.

— Не разбирам кой би могъл да се интересува дали ще получа тези документи или не.

Фейхо отново прехапа долната си устна и извади бележник от едно чекмедже. Мустаците му бяха увиснали загрижено. Очевидно никак не му се искаше да се забърква в този случай.

— Това — каза той, започвайки да пише с нежелание, — е още един много добър въпрос, сеньорита.

* * *

Тя стоеше на стъпалата пред полицейския участък. Съзнаваше, че униформеният полицай, който стоеше на пост пред вратата, я заглежда любопитно. През дърветата, от другата страна на булеварда, се виждаше музеят „Прадо“. Фасадата, образец на неокласицизма, беше осветена от прожектори, скрити в близкия парк, сред каменните пейки, статуите и фонтаните. Ръмеше едва забележимо, но асфалтът беше вече влажен и отразяваше фаровете на колите и постоянната смяна на зелено, червено и жълто на светофарите.

Хулия вдигна яката на коженото си сако и тръгна, заслушана в стъпките си, които отекваха в празните входове на жилищните сгради. Движението не беше много натоварено; само от време на време фаровете на някоя кола я осветяваха отзад и дългата й сянка се просваше пред нея, минаваше встрани, скъсяваше се и започваше да трепти, докато шумът на приближаващата кола я връхлиташе, оставяйки сянката смазана и почти унищожена върху близката стена. После от колата оставаха само две червеникави точици и огледалното им отражение върху мокрия асфалт; накрая и те изчезваха.

Хулия спря, за да изчака зелена светлина. Докато чакаше, затърси други зелени цветове в нощта и ги откри в прелитащите лампи на такситата, в другите светофари, примигващи по булеварда, в далечния синьо-жълто-зелен надпис на върха на стъкления небостъргач, чиито най-горни прозорци още светеха. Може би чистачките не бяха приключили, или някой продължаваше да работи в този късен час. Светна зелена светлина и Хулия пресече. Започна да търси червени светлини — те се намираха по-лесно нощем в голям град. Намеси се синята светкавица от лампата на полицейска кола, която префуча някъде, толкова далеч, че Хулия не можа да чуе сирената. Зелени светлини, червени светлини, син неон, синя лампа… това, каза си тя, е диапазонът от цветове, които са необходими за рисуването на този странен пейзаж, подходящата палитра за картина, която би могла да нарече иронично „Ноктюрно“. Щеше да я изложи в галерия „Рок“, макар че несъмнено щеше да се наложи да разяснява името на Менчу.

Всичко щеше да бъде в подходящи, мрачни тонове — черна нощ, черни сенки, черен страх, черна самота.

Наистина ли се страхуваше? В друг случай въпросът би бил само подходяща изходна точка за академична дискусия — в приятна компания, сред приятели, в уютна стая, пред запален огън, с бутилка вино на масата. Страхът като неочаквана величина, внезапното, унищожително разкриване на една реалност, която макар и осъзната едва сега, винаги бе присъствала около нея. Страхът като смазващ край на незнанието, като рухването на едно състояние на блаженство. Страхът като грях.

Но докато крачеше, заобиколена от цветовете на нощта, Хулия изобщо не можеше да приема усещанията си като тема за академична дискусия. Разбира се, и друг път й се беше случвало да изпитва някои по-незначителни прояви на това чувство — когато стрелката на скоростта прехвърляше допустимите граници, пейзажът от двете страни на колата се плъзгаше все по-бързо и по-бързо, а прекъснатата линия по средата на шосето започваше да прилича на поредица куршуми, поглъщани от алчната паст на колата. Или усещането за празнота в бездънната синя бездна, когато скочиш от лодка и се гмурнеш дълбоко, започваш да плуваш, чувстваш как водата се плъзга по кожата ти и съзнаваш с ужасяваща сигурност, че краката ти са много далеч от всякаква твърда земя. Познаваше и онези неуловими страхове, на които ставаме жертва, докато спим, които предизвикват познатите дуели между разума и въображението, страхове, които почти винаги могат да бъдат прогонени с едно усилие на волята — или да бъдат забравени веднага, щом отворим очи и видим познатата, потънала в сенки спалня.

Но този нов страх, установи Хулия, беше нещо съвсем различно. Нов, непознат, неизпитван досега, докоснат от сянката на Злото с главно „3“, началото на всичко, което се корени в страданието и болката. Злото, което бе в състояние да отвори крановете и да пусне водата върху лицето на убития. Онова Зло, което може да бъде рисувано единствено с мрачните цветове на черната нощ, черните сенки и черната самота. Злото с главно „3“, страхът с главно „С“ и убийството с главно „У“.

Убийство. Засега беше само хипотеза. Хулия се опитваше да се убеди в това, докато наблюдаваше сянката си. Случва се. Хората се подхлъзват във вани, падат по стълби, пресичат на червено — и умират. Патолозите и полицаите понякога преиграват с подозренията — това си им беше професионално увреждане. Да, истина беше. Но истина беше и това, че някой й беше пратил бележките на Алваро, двадесет и четири часа след неговата смърт. Това не беше хипотеза: записките бяха в жилището й, в едно чекмедже. Това вече беше истина.

Тя потръпна и се огледа, за да се убеди, че никой не я следи. Всъщност не очакваше да види никого, но след нея наистина вървеше някой. Не можеше да бъде сигурна следи ли я или не, но някаква фигура се движеше на тридесетина метра зад нея — тъмен силует, който се очертаваше от време на време на фона на светлините, промъкващи се през листата на дърветата, или на осветените фасади.

Хулия продължи да върви напред. Гледаше право пред себе си. Всеки неин мускул се гърчеше от непобедимото желание да побегне, същото желание, което имаше като дете, когато прекосяваше тъмния вход на къщата им, преди да изтича нагоре по стълбите и да позвъни на вратата. Възпираше я логиката на един разум, привикнал на нормално поведение. Да хукнеш да бягаш, само защото някой върви в същата посока на тридесетина метра зад гърба ти, беше не само неоснователно, но и смешно. Въпреки че, продължаваше да разсъждава тя, да си вървиш спокойно по зле осветена улица с потенциален убиец зад гърба (пък бил той и предполагаем), не беше просто неразумно; беше си чисто самоубийство. Конфликтът между тези мисли я занимаваше в продължение на няколко минути, през които тя успя да изтика страха настрани и реши, че въображението й играе номера. Започна да диша дълбоко, погледна крадешком зад гърба си и се опита да се присмее на собствените си измислици. В същия миг забеляза, че разстоянието между нея и непознатия се е скъсило. Страхът отново я връхлетя. Може би Алваро наистина е бил убит, а убиецът й е изпратил бележките му за картината. Това би означавало, че има връзка между „Шахматната партия“, Алваро, Хулия и предполагаемият и напълно възможен убиец. „Затънала си до шията“ — каза си тя. Не намираше никакви основания да се присмива на тревогите си. Огледа се за някой, към когото би могла да се обърне за помощ, някой, когото би могла да хване под ръка и просто да го помоли да я съпроводи донякъде. Мина й през ума да се върне в полицията, но нямаше как: трябваше да се върне и да мине покрай непознатия. Да вземе такси? Само че малките зелени светлинки не се виждаха никъде — никъде не се забелязваше зеленият цвят на надеждата. Усети, че устата й е пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. „Запази спокойствие — повтаряше си тя, — запази спокойствие, глупачко, иначе наистина ще загазиш.“ И действително успя да запази спокойствие — точно толкова, колкото й бе необходимо, за да хукне презглава напред.

* * *

Самотният тромпет ридаеше сърцераздирателно. На грамофона се въртеше плоча на Майлс Дейвис. Стаята беше потънала в тъмнина — единствената светлина струеше от малката лампа, поставена на пода, за да освети картината. Чуваше се тиктакането на стенния часовник и лекото метално тракване на махалото — всеки път, когато достигнеше крайната точка на движението си вдясно. От пепелника, поставен на килима до канапето, се виеше дим. До него имаше чаша с кубчета лед и последни капки водка на дъното. На канапето седеше Хулия, прегърнала коленете си с ръце. Лицето й беше полускрито от измъкнала се къдрица коса. Гледаше право пред себе си, с разширени зеници. Взираше се в картината, без да я вижда. Погледът й фокусираше някаква въображаема точка отвъд нарисуваната повърхност — между нея и пейзажа, който се виждаше през прозореца, някъде по средата между двамата играчи на шах и дамата, която седеше до прозореца.

Беше изгубила всякаква представа за време. Музиката нежно галеше съзнанието й, смесена с алкохолните пари. Ръцете й чувстваха топлината на голите й бедра. Понякога от тромпета се изтръгваше по-висока нота, която сякаш се издигаше над сенките. Тогава Хулия бавно залюляваше глава наляво-надясно, в такт с музиката. Обичам този тромпет. Тази нощ той е единственият ми приятел. Да, ти си единственият ми приятел — далечен и носталгичен като тъгата, обзела душата ми. Звуците плаваха из тъмната стая и се насочваха към другата, ярко осветена от слънчева светлина — там, където двамата играчи продължаваха своята партия — после излитаха навън през отворения прозорец на Хулия, през който се виждаха светлините на уличните лампи. Надолу, където може би някой, скрит в сянката, гледаше нагоре, заслушан в музиката, излитаща от прозореца. Тя се лееше и през другия прозорец, онзи, нарисувания на картината, над полята, нарисувани с охра и меки зелени цветове, зад които едва се забелязваше рисуваният с най-фина четка миниатюрен сивкав връх на далечна камбанария.