Артуро Перес-Реверте
Фламандският майстор (6)

6.
Шахматни дъски и огледала

А краят какъв е?

Ще узнаеш накрая.

„Балада за стария човек от Ленинград“

Бяха паркирали на втора линия, затова Менчу беше седнала на шофьорското място, когато Хулия се върна. Тя отвори вратата на малкия фиат и се отпусна на седалката.

— Какво казаха? — попита Менчу.

Първоначално Хулия не отговори; мислите й бяха заети с прекалено много неща. Взирайки се в движението по улицата, извади цигара от чантата си, захапа я и натисна запалката на арматурното табло.

— Вчера са идвали двама полицаи — каза тя накрая, — и задавали същите въпроси като мен. — Запалката изскочи от гнездото и тя я поднесе към цигарата си. — Според човека, който отговаря за доставките, пликът е бил предаден същия ден, четвъртък, рано следобед.

Менчу стискаше волана толкова здраво, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели под блещукащите пръстени.

— Кой го е предал?

Хулия издиша бавно.

— Човекът каза, че била жена.

— Жена?

— Така каза.

— Каква жена?

— Добре облечена, на средна възраст, руса. Носела шлифер и черни очила. — Тя се обърна към приятелката си. — Спокойно може да си била и ти.

— Не е смешно.

— Знам, че не е. — Хулия въздъхна дълбоко. — Но действително описанието отговаря на кого ли не. Не е оставила име и адрес, само данните на Алваро като подател. Поискала бърза услуга. И това е.

Те се вляха в потока на движението. Изглеждаше, че пак ще вали. Няколко ситни капки дъжд се пръснаха върху предното стъкло. Менчу дръпна лоста на скоростите и сбръчка неприязнено нос.

— Знаеш ли, Агата Кристи би написала страхотен бестселър по таза история.

Хулия се усмихна невесело.

— Да. Само че става дума за истинска смърт. — Отново си представи голото мокро тяло на мъртвия Алваро. Каза си, че ако има нещо по-лошо от смъртта, то е гротескната смърт и хората, които после идват да те оглеждат.

— Горкият — каза тя гласно.

Спряха на пешеходна пътека. Менчу погледна встрани към приятелката си и каза, че забъркването на Хулия в тази работа много я безпокои. Самата тя била неспокойна — и то дотолкова, че нарушила едно от златните си правила и накарала Макс да се пренесе при нея, поне докато нещата не се изяснят. Хулия трябвало да направи същото.

— Какво, да взема Макс назаем? Не, благодаря, предпочитам да си се разорявам сама.

— Не почвай пак. И недей да се инатиш. — Светна зелено, Менчу дръпна лоста на скоростите и натисна педала на газта. — Знаеш много добре, че нямам предвид него. Освен това той наистина е сладур.

— Пиявица.

— Е, поне не смуче само кръвта ми.

— Не ставай вулгарна.

— Я виж ти, ето ти я сестра Хулия от манастира „Свето причастие“.

— С такова нещо човек може само да се гордее.

— Слушай сега. Макс може да е пиявица, но пък е толкова готин, че всеки път, когато го погледна, ми се завива свят. Чувствам се като мадам Бътерфлай пред лейтенант Пинкертон… като изключим кашлицата. Или май беше Арман Дювал^[1]? — Тя изруга подир един пресичащ пешеходец, натисна възмутено клаксона и едвам се промъкна между едно такси и един обвит в дима от ауспуха си автобус. — Говоря ти сериозно, не ми се струва разумно да оставаш сама. Ами ако наистина съществува някакъв убиец и той реши да пречука и теб?

Хулия сви раздразнено рамене.

— Какво предлагаш да направя?

— Не знам. Пренеси се при някого. Ако искаш, готова съм на върховна жертва. Ще разкарам Макс, а ти можеш да дойдеш да живееш при мен.

— Ами картината?

— Можеш да я вземеш със себе си и да продължиш работата у нас. Обещавам да осигуря достатъчно консерви, кокаин, порнокасети и пиене. Ще си се окопаем вътре двете сами, също като във „Форт Апахи“, докато не се отървем от картината. А, трябва да ти кажа още две неща. Първо, настоях да се увеличи застраховката, за всеки случай.

— Какви са тези глупости, „за всеки случай“? Ван Хойс е в абсолютна сигурност при мен, под ключ. Не помниш ли, че платих цяло състояние за алармената система? Апартаментът ми е като форт Нокс^[2], само дето вътре няма злато.

— Човек никога не може да бъде напълно сигурен. — Заваля по-силно и Менчу включи чистачките. — Второто, което искам да ти кажа, е да не споменаваш нито дума пред дон Мануел.

— Защо?

— Да не си превъртяла? Милата му племенница Лола само това чака — ще й дадеш повод да съсипе цялата ми сделка.

— Засега никой не е свързал картината с Алваро.

— Бог да пази. Но полицаите не са въплъщение на такт и може да се свържат с клиента ми или с оная кучка, племенницата. Така или иначе, става дяволски заплетено. Изкушавам се да тръсна цялата работа на „Клеймор’с“, да си прибера комисионата и да бягам.

Цяла процесия от сивкави, неясни силуети преминаваха около тях в дъжда, като че ли се движеха в странен, нереален свят. Хулия погледна Менчу.

— Между другото — каза тя, — тази вечер ще излизам с Пако Монтегрифо.

— Какво?!

— Чу ме много добре. Покани ме на вечеря, защото трябвало да говори с мен по работа.

— По работа ли? Най-вероятно ще иска да си играете на „чичо доктор“.

— Ще ти се обадя после и ще ти разкажа как е минало.

— Няма да мигна, докато не звъннеш. Очевидно е схванал, че има нещо, за което не е осведомен. Залагам девствеността от следващите си три прераждания, че е така.

— Казах ти да не бъдеш вулгарна.

— И да не си посмяла да ме прекараш. Не забравяй, че съм ти приятелка. Най-добрата ти приятелка.

— Можеш да ми имаш доверие. И не карай толкова бързо.

— Да знаеш, ако ми извъртиш някакъв номер, ще те намушкам — като дон Хосе в „Кармен“.

— Добре. Виж какво, току-що мина на червено. Колата е моя и не възнамерявам да ти плащам глобите.

Хулия хвърли поглед в огледалото за задно виждане и забеляза, че още една кола, син форд с тъмни стъкла, бе минала на червено след тях, но скоро зави надясно и изчезна. Стори й се, че бе видяла същата кола, паркирана — на втора линия като тях — от другата страна на улицата, когато излезе от куриерската служба. Но не можеше да бъде сигурна при този дъжд и това движение.

* * *

Пако Монтегрифо беше от мъжете, които, веднага щом са в състояние да вземат самостоятелни решения, отписват черните чорапи като подходящи само за келнери и шофьори. Неговите чорапи бяха винаги издържани в много тъмносиньо. Облечен беше в безукорен тъмносив костюм, шит по мярка, като че ли слизаше от страниците на много изискано списание за мъжка мода. Съвършеният му вид се допълваше от риза с класическа яка, копринена вратовръзка и кърпичка, дискретно надничаща от горното джобче на сакото. Когато видя Хулия, той стана от креслото си във фоайето, за да я поздрави.

— Честна дума — каза той, докато се ръкуваха, а белите му зъби светнаха в привлекателен контраст със загорялата кожа, — изглеждате направо зашеметяващо.

Този увод даде тона на първата част на вечерята. Монтегрифо даде израз на безграничното си възхищение пред тясната й рокля от черно кадифе, още преди да седнат на запазената за тях маса до прозореца, която предлагаше панорамна гледка на кралския дворец. Оттам нататък той включи в действие целия си репертоар от многозначителни погледи — настоятелни, но никога нахални — и изкусителни усмивки. След аперитивите, докато сервитьорът подготвяше ордьоврите, той засипа Хулия с въпроси, които изискваха интелигентни отговори. Отговорите той изслушваше, подпрял брадичка със сключените пръсти на ръцете си, с леко разтворени устни, със задълбочен израз, предназначен да поласкае говорещия — тази поза позволяваше същевременно леки отблясъци от светлините на свещите да пробягват по безупречните му зъби.

За Ван Хойс стана дума само веднъж преди десерта — когато Монтегрифо избра бяло бургундско за рибата. „За изкуството“ — каза той с малко заговорнически вид, и това му даде повод да се впусне в дълго обсъждане на френските вина.

— Колкото и да е странно — започна той, докато сервитьорите продължаваха да пърхат около масата, — вкусът се променя с възрастта. Човек започва като твърд привърженик на бялото и червеното бургундско; те са най-подходящи, докато навършиш тридесет години. След това обаче, без да се отказваш напълно от бургундското, е време да се мине на бордо — вино за зрели хора, сериозни и уравновесени. И едва след четиридесетте можеш да си позволиш да платиш цяло състояние за една каса „Петрюс“ или „Шато д’Икем“.

Той опита виното, повдигна одобрително вежди, а Хулия, облегната на стола си, се забавляваше от представлението и нямаше нищо против да участва в него. Вечерята и баналният разговор дори й доставяха удоволствие. Каза си, че при други обстоятелства Монтегрифо би бил приятна компания с тихия си глас, загорелите ръце и дискретния аромат на одеколон, фина кожа и добър тютюн, който се излъчваше от него, въпреки навика да поглажда дясната си вежда с пръст и да хвърля поглед към отражението си в прозореца.

Продължиха да разговарят за всевъзможни неща, само не и за картината. Тя беше приключила със сьомгата a la Royale, но той още довършваше костура „Сабатини“, като си служеше само със сребърната вилица. Истинският джентълмен, отбеляза той, подсказвайки с усмивка, че забележката му не трябва да се приема прекалено сериозно, никога не ползва нож за риба.

— А как ще изчистите костите? — попита Хулия.

Аукционерът я изгледа, без да мигне.

— Не ходя в ресторанти, където сервират риба с кости.

След десерта и преди кафето, което и двамата поръчаха черно и без захар, Монтегрифо извади сребърна табакера с английски цигари и внимателно си избра една. После се приведе към Хулия.

— Бих искал да дойдете да работите за мен — каза той тихо, като че ли се опасяваше да не го подслушват от двореца отсреща.

Хулия, която тъкмо поднасяше една от собствените си цигари без филтър към устните си, се вгледа в кафявите му очи, докато той й поднасяше запалката си.

— Защо? — попита тя без видим интерес, като че ли ставаше дума за някой друг.

— По няколко причини. — Монтегрифо постави внимателно златната запалка върху табакерата, в самия й център. — Най-важната е, че за вас съм чувал само блестящи отзиви.

— Приятно ми е да го чуя.

— Говоря съвсем сериозно. Както можете да предположите, поразпитах тук-там. Познавам работите, които сте реставрирали за „Прадо“ и за други галерии. Още ли работите в музея?

— Да, три дни седмично. Работя върху една скорошна покупка, картина на Дучо ди Бонинсеня^[3].

— Чувал съм за тази картина. Голямо предизвикателство. Знам, че винаги ви възлагат най-значителните работи.

— Понякога.

— Дори ние, в „Клеймор’с“, имахме честта да продадем няколко възстановени от вас работи. Онзи Мадрасо^[4] от колекцията Очоа например. Работата ви върху него вдигна първоначалната цена с една трета. Имаше и една друга картина, миналата пролет. „Концерт“ от Лопес де Аяла, така беше, нали?

— Не, „Жена, която свири на пиано“ от Рохелио Егускиса.

— Точно така беше, извинете ме за грешката. „Жена, която свири на пиано“, разбира се. Беше сериозно пострадала от влага, а вие наистина се справихте блестящо. — Той се усмихна и ръцете им почти се докоснаха, когато и двамата изтръскаха едновременно пепелта от цигарите си. — Доволна ли сте от сегашното си положение? Искам да кажа, приемате поръчки, когато се появят. — Зъбите му отново проблеснаха. — На свободна практика.

— Не се оплаквам — каза Хулия, изучавайки събеседника си през завесата от цигарен дим. — Приятелите ми се грижат за мен, намират ми поръчки. Освен това по този начин оставам независима.

Монтегрифо я изгледа внимателно.

— Във всяко отношение ли?

— Във всяко отношение.

— В такъв случай сте една щастлива млада жена.

— Може би. Но и работата ми не е малко.

— „Клеймор’с“ има редица проекти, които налагат намесата на експерт като вас. Какво ще кажете?

— Не виждам нищо лошо в това да го обсъдим.

— Прекрасно. Бихме могли да се срещнем за по-официален разговор след няколко дни.

— Както искате. — Хулия го загледа продължително и не успя да потисне ироничната усмивка, която се плъзна по устните й. — А сега вече можем да поговорим за Ван Хойс.

— Не ви разбрах?

Хулия изгаси цигарата си и се понаведе към Монтегрифо.

— Ван Хойс — повтори тя отчетливо. — Освен ако не възнамерявате да вземете ръката ми в своята и да ми обясните, че съм най-прекрасната жена, която някога сте виждали, или нещо очарователно от този тип.

— С удоволствие, но никога не говоря за такива неща преди кафето — поясни той. — Въпрос на тактика.

— Тогава да поговорим за Ван Хойс.

— Да поговорим. — Монтегрифо я изгледа внимателно и тя забеляза, че устните му се усмихват, но кафявите му очи са напълно сериозни и гледат подозрително. — Носят се разни слухове — знаете как е. В нашия свят всеки познава всекиго и клюките са неизбежни. — Той въздъхна, като че не одобряваше току-що описания свят. — Разбрах, че сте открили нещо в картината. Ако това, което чух, е вярно, става дума за нещо, което може значително да вдигне цената й.

Лицето на Хулия беше напълно безизразно, но й беше ясно, че това няма да бъде достатъчно, за да заблуди Монтегрифо.

— Кой ви е говорил такива глупости?

— Едно пиленце. — Аукционерът поглади замислено дясната си вежда. — Но това е най-малкото. Важното в случая е, че вашата приятелка, сеньорита Рок, явно има намерение да ме изнудва.

— Не разбирам за какво говорите.

— Убеден съм, че не разбирате. — Усмивката на Монтегрифо беше все така лъчезарна. — Приятелката ви иска да намали процента на „Клеймор’с“ от комисионата и да увеличи собствения си процент. — Той се опита да симулира безразличие. — Истината е, че по закон нищо не може да я възпре да постъпи така, тъй като досегашната ни уговорка не е в писмен вид. Тя може спокойно да я наруши и да се обърне към конкурентите ни, за да си осигури по-висок процент.

— Радвам се, че проявявате такова разбиране.

— Но това е естествено. Което, разбира се, не означава, че няма да защитавам интересите на работодателите си.

— Предполагам.

— Няма да скрия от вас, че вече съм открил възрастния господин, който е собственик на Ван Хойс. По-точно казано, свързах се с племенницата му и нейния съпруг. Намерението ми, което също няма да крия от вас, е да настоя семейството да се откаже от посредническите услуги на приятелката ви и да работи директно с мен. Нали разбирате?

— Разбирам ви напълно. Опитвате се да изиграете Менчу.

— И така може да се каже. Да, предполагам, че може да се каже и така. — Сянка премина по загорялото му чело, придавайки му измъчения израз на невинно оскърбен човек. — За нещастие приятелката ви, явно разумна жена, е накарала собственика да подпише документ, който би лишил от стойност всяка сделка, сключена директно с мен. Какво ще кажете?

— Съчувствам ви най-искрено. Дано следващия път ви провърви.

— Благодаря. — Монтегрифо запали нова цигара. — Но може би не всичко е загубено. Вие сте близка приятелка на сеньорита Рок. Може би ще съумеете да я убедите да стигнем до някакво приятелско споразумение. Ако си сътрудничим, можем да спечелим цяло състояние от тази картина, от което ще имате полза и вие, и вашата приятелка, и „Клеймор’с“, и аз. Какво ще кажете?

— Вероятно е така. Но защо ми казвате всичко това, вместо да поговорите с Менчу? Щяхте да си спестите вечерята.

Монтегрифо доби искрено обиден вид.

— Аз ви харесвам, и то не само като реставратор. Честно казано, харесвам ви извънредно много. Правите впечатление на разумна и интелигентна жена, а освен това сте и изключително привлекателна. Предпочитам да разчитам на вашето посредничество, вместо да отида направо при приятелката ви, която, за съжаление, считам за малко повърхностна.

— С други думи — отбеляза Хулия, — искате от мен да я убедя.

— Ако успеете, би било — аукционерът потърси внимателно подходящата дума, — великолепно.

— А каква полза бих имала от това?

— Работодателите ми биха ви били много благодарни, разбира се — и сега, и в бъдеще. Що се отнася до реалната полза, няма да ви питам колко смятахте да спечелите от реставрацията на Ван Хойс, но мога да ви гарантирам, че ще удвоим сумата. И това, разбира се, ще бъде само аванс за двата процента от окончателната цена, за която бихме продали „Шахматната партия“. Упълномощен съм освен това да ви предложа длъжността на ръководител на реставрационния отдел към „Клеймор’с“ в Мадрид. Какво ще кажете?

— Звучи много изкусително. Наистина ли очаквате такава голяма печалба от картината?

— Има вече заявен интерес от купувачи от Лондон и Ню Йорк. С необходимата реклама можем да превърнем този търг в най-голямото събитие в света на изящните изкуства, откак „Кристи’с“ продадоха на търг съкровищата от гробницата на Тутанкамон. Като се има предвид това, искането на приятелката ви да делим наполовина е прекалено. Надявам се да ме разберете. Единственото нещо, което е направила, е да намери реставратор и да ни предложи картината. Ние поемаме всичко останало.

Хулия обмисли всичко чуто без никаква видима изненада; нещата, които можеха да я изненадат, както и тези, които не можеха, бяха се променили през последните дни. Тя хвърли поглед към дясната ръка на Монтегрифо, която лежеше върху покривката много близо до нейната, и се опита да пресметне с колко е съкратил разстоянието през последните пет минути. Достатъчно много, за да е време вечерята да приключва.

— Ще опитам — каза тя, вземайки чантата си. — Но не мога да ви обещая нищо.

Монтегрифо поглади едната си вежда.

— Опитайте — кафявите му очи се взираха в нея с кадифена нежност. — Би било от полза за всички, уверен съм, че ще се справите.

В гласа му нямаше и следа от заплаха, само прочувствена молба — приятелският тон беше изигран така съвършено, че почти можеше да мине за искрен. Той взе ръката й и я целуна. Устните му я докоснаха почти неосезаемо.

— Не знам дали вече съм го казал — каза той тихо, — но вие настина сте забележително красива жена.

* * *

Тя го помоли да я откара близо до „Стефан’с“ и извървя остатъка от пътя пеш. След полунощ заведението се изпълваше с изискана клиентела — нивото се осигуряваше от високите цени и извънредно строгите ограничения на достъпа. Всеки, който имаше някакво значение в мадридските артистични среди, идваше тук — от посредниците на чуждестранни аукционери, които се навъртаха с надеждата да чуят нещо за предстояща продажба на някоя частна колекция, картини или олтарни резби; до галеристи, научни работници, импресарии, специализирани журналисти и известни художници.

Хулия остави палтото си на гардероба и след като поздрави няколко познати, се отправи към дивана в дъното, на който обикновено седеше Сесар. Той беше там, кръстосал крака, с чаша в едната ръка, погълнат от интимен разговор с един красив, русокос млад мъж. Тя знаеше, че Сесар се отнася с подчертано отвращение към клубовете, посещавани единствено от хомосексуалисти. Считаше, че е въпрос на добър вкус да не се вестява на такива ексхибиционистични места, предизвикващи клаустрофобия, а нерядко и агресии. „На такова място — обясняваше той с присмехулна усмивка — не е трудно да се почувстваш като дърта кобила, която се превзема насред конюшня, пълна с жребци.“ Сесар беше самотен ловец — двусмисленото му присъствие бе рафинирано до степен на съвършена елегантност. Той се чувстваше отлично в света на хетеросексуалните, напълно свободен да поддържа приятелства и да прави нови завоевания — обикновено сред хората на изкуството от младото поколение. Считаше, че им помага да открият действителната си сетивност, която те още не са открили. Обичаше да играе за изящните си млади приятели ролите на Сократ и Меценат^[5] едновременно. След подходящо дълъг меден месец, който се развиваше обикновено на фона на Венеция, Маракеш или Кайро, всяка подобна връзка следваше естественото си, предначертано развитие. Хулия знаеше, че дългият и разнообразен живот на Сесар е бил изпълнен с обърквания, разочарования и измами, но също и с прояви на вярност, които го бе чувала в по-откровени моменти да описва с голяма деликатност, с онзи ироничен и малко резервиран тон, който му помагаше да прикрива скромно всякакви свои интимни копнежи.

Сесар й се усмихна отдалече. Устните му оформиха мълчаливо думите „любимото ми момиче“. Постави чашата на масата, изправи се и протегна ръце към нея.

— Как мина вечерята, принцесо? Ужасно, предполагам. „Сабатини“ вече не е онова, което беше. — Той нацупи устни, а в сините му очи блесна злорадство. — Всички тези висши чиновници и банкери парвенюта с кредитните си карти и прехвърлянето на сметките за изплащане от фирмите им ще съсипят всичко. Между другото, познаваш ли Серхио?

Хулия познаваше Серхио и, както ставаше винаги с приятелите на Сесар, долови смущението, което появата й предизвика у него. Момчето явно не беше в състояние да разбере действителното естество на връзката между антикваря и тази красива, спокойна млада жена. Тя от своя страна веднага прецени, че връзката между двамата не е сериозна — поне тази вечер и от страна на Серхио още не. Младият мъж, макар и интелигентен и чувствителен, не проявяваше признаци на ревност. Бяха се срещали и преди. Присъствието на Хулия просто го смущаваше.

— Монтегрифо искаше да ми направи делово предложение.

— Колко мило от негова страна. — Докато се разполагаха отново около масата, Сесар като че ли обмисляше сериозно чутото. — Позволи ми все пак да те попитам като онзи старец, Цицерон: Cui bono? В чия полза?

— Негова, предполагам. Всъщност искаше да ме подкупи.

— Браво на Монтегрифо. А ти остави ли се да бъдеш подкупена? — Той докосна устните й с върховете на пръстите си. — Не, не ми казвай нищо, скъпа, остави ме да се насладя на това очарователно напрежение още известно време… Надявам се, че поне предложението му е било достойно за внимание.

— Не беше зле. Освен това май включи и себе си в офертата.

Сесар облиза устни в блажено очакване.

— Напълно в негов стил е да опита да убие с един куршум два заека. Винаги е бил крайно практичен. — Сесар се поизвърна почти с гръб към русия си приятел, като предупреждение да не обръща внимание на такава светска недискретност. После отново погледна Хулия, видимо наслаждавайки се на клюката. — А ти какво каза?

— Че ще си помисля.

— Отлично. Никога не изгаряй мостовете зад себе си. Чу ли, Серхио? Никога!

Младият мъж погледна изкосо Хулия и отпи от коктейла си с шампанско. Без всякакви задни мисли, Хулия внезапно си го представи гол в полумрака на спалнята на Сесар — красив и безмълвен като мраморна статуя, с руса коса, разпиляна по лицето. Представи си го с изправения „златен скиптър“ — евфемизъм, който според нея Сесар беше заел от Кокто^[6], — готов да потъне в по-възрастния мъж — или може би беше обратното? Хулия никога не бе използвала близостта си със Сесар, за да разпитва подробно за тези неща — макар че понякога изпитваше малко болезнено любопитство да ги узнае. Тя хвърли поглед към Сесар. Той беше както винаги безупречно елегантен в тъмния си костюм, с бяла ленена риза и тъмносин копринен шал на червени точици. Косата му, сресана назад, се виеше на вълни около ушите и по тила му. Хулия отново си зададе въпроса какъв беше този негов чар, та успяваше и на петдесет години да прелъстява млади мъже като Серхио. Може би ироничният блясък на сините му очи, изискаността, усъвършенствана в продължение на много поколения, непринуденото излъчване на отегчен светски човек, безкрайната толерантност, на която никога не даваше цялостен израз — защото не беше склонен да се приема много сериозно — но която, независимо от това, присъстваше във всяка негова дума.

— Трябва да видиш последните му картини — казваше Сесар, и Хулия първоначално не разбра, че става дума за Серхио. — Нещо наистина забележително, скъпа. — Ръката му премина над ръката на по-младия мъж, съвсем наблизо, но без да я докосне. — Светлина в най-чистото си състояние, която просто се лее от платното. Абсолютна красота.

Хулия се усмихна, приемайки оценката на Сесар като непоклатима гаранция за качество. Серхио, едновременно развълнуван и смутен, отпусна надолу русите си мигли и заприлича на котка, която са погалили.

— Разбира се — продължи Сесар, — за да си пробиеш път, не стига само талантът. Разбираш ме, нали, млади човече? Всяко изкуство изисква известно познаване на света, дълбоко почувстван опит в областта на човешките взаимоотношения. Друг е случаят с изкуствата, изискващи абстрактна мисъл — при тях основната необходимост е талантът, а опитът — само допълнение. Имам предвид музиката, математиката… и шаха.

— Шахът — повтори Хулия. Двамата се спогледаха, а Серхио загледа объркано ту единия, ту другия.

— Да, шаха. — Сесар се приведе напред и отпи голяма глътка от чашата си. Зениците му се бяха свили, той сякаш бе напълно погълнат от загадката, за която мислеха и двамата. — Направило ли ти е впечатление как Муньос гледа „Шахматната партия“?

— Да. Някак по-особено.

— Точно така, не както я гледаме ти и аз. Муньос вижда в тази картина неща, които другите хора не виждат.

Серхио, заслушан в разговора им, се намръщи и нарочно докосна с рамо рамото на Сесар. Чувстваше се изолиран. Сесар го погледна благосклонно.

— Обсъждаме неща, които са прекалено зловещи за твоите уши, скъпи. — Той плъзна показалеца си по кокалчетата на ръката на Хулия, после вдигна бавно ръка, сякаш се колебаеше между две различни желания, после отново я постави между двете ръце на Хулия, но се обърна към младия мъж. — Пази невинността си, приятелю. Развивай таланта си и не си усложнявай живота.

Той му изпрати въздушна целувка. В същия миг Менчу — с почти напълно оголени крака и късо палто от визон — се появи заедно с Макс и поиска да узнае новините за вечерята с Монтегрифо.

— Ама че копеле — заключи тя, когато Хулия привърши разказа си. — Утре ще поговоря с дон Мануел. Трябва да отвърнем на удара.

Серхио се отдръпна, сякаш се боеше, че пороят думи, изригнал от устата на Менчу, може да го залее. Тя скачаше от Монтегрифо на Ван Хойс, от Ван Хойс на куп подбрани баналности, от второ на трето питие, държейки чашата с все по-несигурна ръка. До нея Макс пушеше мълчаливо и невъзмутимо, напълно подобен на черен, гъвкав жребец за разплод. Сесар отпиваше деликатно от своя джин с лимон и от време на време попиваше устни с кърпичката от горното джобче на сакото си. От време на време примигваше, сякаш се връщаше от някакво далечно място, и разсеяно галеше ръката на Хулия.

— В този бизнес има два вида участници, миличък — обясняваше Менчу на Серхио, — тези, които рисуват, и другите, които прибират парите. Ролите съвпадат извънредно рядко. — Въздъхна шумно, сякаш трогната от младостта на момчето. — Като си помисля за всички такива млади руси момчета с артистични наклонности като теб, миличък! — Тя хвърли отровен поглед към Сесар. — Толкова абсолютно прелестни!

Сесар се почувства задължен да се откъсне с нежелание от мислите си.

— Млади приятелю, не се вслушвай в гласове, които ще отровят духа ти — каза той с нисък, мрачен тон, като че ли не му даваше съвет, а му поднасяше съболезнованията си. — Езикът на тази жена е раздвоен, като на всички останали жени. — Той погледна Хулия, наведе се, целуна ръката й и бързо добави: — Извинявай. Като на почти всички останали жени.

— Я виж кой се изказа! — Менчу направи гримаса. — Нашият личен Софокъл — или май беше Сенека? Имам предвид оня, дето опипвам млади момчета, докато си пиел отварата от бучиниш.^[7]

Сесар се облегна назад и притвори мелодраматично очи.

— Пътят, по който трябва да поеме артистът… На теб говоря, мой млади Алкивиад^[8], или Патрокъл, или може би просто Серхио… По този път трябва да заобикаляш препятствие след препятствие, докато накрая добиеш способността да се взираш дълбоко в себе си. Трудна задача, ако нямаш до себе си някой Вергилий да ти сочи пътя. Разбираш ли ме, млади човече? Накрая на този път артистът добива достъп до най-върховните наслади. Животът му се изравнява с чистото, неподправено творчество и той вече няма нужда от жалката действителност. Той е много, много над презрените себеподобни. Тогава той е израснал и съзрял.

Речта му беше приета с иронични аплодисменти. Серхио огледа останалата част от компанията, усмихнат, но объркан. Хулия се разсмя на глас.

— Не му обръщай внимание. Прочел го е някъде и го е научил наизуст. Винаги си е бил мошеник.

Сесар отвори едно око.

— Аз съм един отегчен Сократ. И отхвърлям с възмущение инсинуациите, че си присвоявам чужди думи.

— Страшно е остроумен, нали? — Менчу се обърна към Макс, който слушаше намръщено, и си взе една от неговите цигари. — Дай ми огънче, condottiere mio^[9].

Сесар не пропусна да реагира на епитета с обичайното си злорадство.

— Cave canem^[10], яки младежо — обърна се той към Макс. Сред присъстващите единствено Хулия можеше да прецени, че на латински думата за „куче“ може да бъде и в мъжки, и в женски род. — Ако се вярва на историята, хората, от които кондотиерите наистина трябвало да се пазят, били тъкмо тези, на които служели^[11] — хвърли поглед към Хулия и се поклони иронично.

Действието на алкохола вече личеше и в неговото поведение.

— Не го вземай навътре, Макс — каза Менчу, въпреки че Макс изобщо не изглеждаше обезпокоен. — Виждаш ли, дори идеята не е била негова. Умира да се кичи с чужди дафинови листа… искам да кажа, лаври.

— Или с акант^[12] — каза Хулия през смях.

Сесар я изгледа наскърбено.

— Ettu, Bruta?^[13] — Той се обърна към Серхио. — Разбираш ли трагичната същност на проблема, Патрокле? — Отпи пак от джина си и се огледа драматично наоколо, като че търсеше приятелско лице. — Наистина не разбирам защо възразявате срещу киченето с чужди лаври, скъпи мои. Всъщност — допълни той след кратък размисъл, — за никои лаври не може да се твърди, че са нечие притежание. Съжалявам, че трябва да ви съобщя тази неприятна вест, но чистото творчество изобщо не съществува. Ние не сме, по-точно вие не сте, защото аз не претендирам да съм творец… Нито пък ти, скъпа моя Менчу. Може би ти, Макс… Не ме гледай така, красиви condottiere feroce^[14]. Може би ти си единственият тук, който наистина има основание да претендира, че създава нещо. — Ръцете му маркираха уморен, но елегантен жест, изразяващ дълбоко отегчение, причинено може би от собствената му реч, и едната се отпусна, привидно случайно, близо до коляното на Серхио. — Пикасо — съжалявам, че споменавам този стар мошеник — е Моне, е Енгр, е Сурбаран, е Брьогел, е Питер Ван Хойс… Дори нашият приятел Муньос, който в този момент, несъмнено приведен над някоя шахматна дъска, се опитва да прогони своите демони, освобождавайки ни същевременно от нашите, не е той самият, а Каспаров и Карпов едновременно. Той е и Фишер, и Капабланка, и Пол Морфи, и дори онзи средновековен майстор Руи Лопес. Всяко нещо е просто етап от една и съща история, или може би една история, която постоянно се повтаря — не мога да реша кое от двете е по-точно. А ти, прелестна моя Хулия, замисляла ли си се някога, когато стоиш пред прословутата ни картина, къде точно се намираш — вън от нея или в нея? Убеден съм, че си се замисляла, защото те познавам, принцесо. Знам също, че не си могла да намериш отговор на този въпрос. — Той се изсмя невесело и огледа компанията един по един. — Всъщност, деца мои, енориаши мои, ние сме пълна сбирщина. Безочливо се опитваме да се доберем до тайни, които всъщност не са нищо друго, освен загадката на нашия собствен живот. — Той вдигна чашата си за тост, без да се обръща конкретно към никого. — А това, като си помислиш, крие рискове. Все едно да счупиш огледалото, за да разбереш какво се крие зад живачното покритие. Е, мили приятели, не плъзнаха ли вече по гърбовете ви тръпки от страх?

* * *

Хулия се прибра у дома към два часа сутринта. Сесар и Серхио я изпратиха до входната врата. Предложиха да се качат с нея до третия етаж, където се намираше апартаментът й, но тя отказа. Целуна и двамата за довиждане и тръгна нагоре по стълбите. Вървеше бавно и се оглеждаше плахо. Когато извади връзката ключове от джоба си, пръстите й усетиха успокоителния, метален досег на пистолета.

Докато превърташе ключа в ключалката, си мислеше учудено, че въпреки всичко приема случилото се сравнително спокойно. Страхът, който изпитваше, беше чиста, точно определима величина. Можеше да го дефинира без какъвто и да било талант за абстрактно мислене — така сигурно би казал Сесар, иронизирайки Муньос. Но този страх не предизвикваше у нея унизителното, мъчително желание просто да избяга. Напротив, той бе съпроводен от изострено любопитство, с немалък примес на предизвикателство и гордост. Приличаше на опасна, но вълнуваща игра, все едно да тръгнеш да убиваш пирати в Небивала земя^[15].

Да убиваш пирати. Хулия се беше сблъскала със смъртта още като дете. В първите си детски спомени виждаше баща си, който лежеше напълно неподвижен, със затворени очи, в спалнята, заобиколен от тъмни, тъжни хора, които говореха много тихо, като че ли се бояха да не го събудят. По това време тя беше на шест години и тази тържествена и неразбираема картина остана в съзнанието й завинаги свързана с образа на майка й, облечена от горе до долу в черно, по-недостъпна от всякога. Тя така и не видя майка си да пролее дори една сълза; помнеше сухата й ръка, която повелително я побутна да целуне за последен път челото на покойника. Тогава Сесар, един много по-млад Сесар, я взе на ръце и я отведе оттам. Седнала на коленете му, Хулия се взираше във вратата, зад която погребалните агенти подготвяха ковчега.

— Не прилича на него, Сесар — каза тя, опитвайки се да не заплаче. Майка й винаги казваше, че не бива да плаче — никога. Това беше единственият урок, който си спомняше да е научила от нея.

— Така е. Това вече не е баща ти — отвърна той. — Той е отишъл другаде.

— Къде?

— Това няма значение, принцесо. Но няма да се върне.

— Никога ли?

— Никога.

Детското личице на Хулия се смръщи, тя се замисли и каза:

— Не искам вече да го целувам. Кожата му е толкова студена!

Сесар я беше гледал известно време мълчаливо, после я беше прегърнал здраво. Тя още помнеше топлината на прегръдката му, финия аромат на кожата и дрехите му.

— Е, всеки път, когато ти се прииска, можеш да идваш и да целуваш мен.

Хулия не можеше да си припомни кога точно бе установила, че Сесар е хомосексуален. Може би го бе разбрала постепенно, по интуиция, съдейки по дребни неща. Веднъж, когато беше на дванадесет години, бе влязла в магазина и бе видяла как Сесар гали един млад мъж по лицето. Само това; той просто докосваше с пръсти бузата му. Младият човек мина покрай Хулия, усмихна й се и излезе. Сесар, който палеше цигара, я изгледа продължително и се зае да навива часовниците в магазина.

Няколко дни по-късно, докато си играеше със статуетките на Бустели, Хулия успя да формулира въпроса си:

— Сесар, ти харесваш ли момичета?

Той седеше на бюрото и преглеждаше сметките си. Първоначално изглеждаше, че не е чул въпроса. Но след малко вдигна глава и я погледна спокойно със сините си очи.

— Ти си единственото момиче, което харесвам, принцесо.

— Ами останалите?

— Какви останали?

Това беше последният им разговор на тази тема. Но същата вечер, когато заспиваше, Хулия си припомни думите на Сесар и се почувства щастлива. Никой нямаше да й го отнеме, нямаше никаква опасност. Той никога нямаше да замине надалеч, както бе направил баща й — за онова място, от което няма връщане.

После дойде времето на дългите приказки, разказвани под златистата светлина в антикварния магазин — за младостта на Сесар, за Рим и Париж, и всичко това смесено с история, изкуство, книги и приключения. Дойдоха споделените легенди, „Островът на съкровищата“, четен на глас, глава по глава, сред старинните ракли и ръждясалите оръжия. Разказите за горките сантиментални пирати, чиито каменни сърца омекваха в лунните нощи сред Карибско море, когато се сетеха за майките си. Защото дори пиратите имаха майки, дори такива отрепки като капитан Хук, чието ужасно поведение разкриваше долната му същност, но все пак в края на всеки месец пращаше по няколко златни испански дублона, за да облекчи старините на жената, която го бе родила. А между разказите Сесар имаше обичая да вади две старинни саби от една ракла и да й показва как са се сражавали едно време флибустиерите^[16] — как да напада и да отстъпва — „целта е да раниш, не да прережеш гърлото на противника си“, и й показваше как се хвърля кука за абордаж. После вадеше секстанта^[17] и я учеше да определя курса на кораба по звездите. Показваше й стилета със сребърна дръжка, дело на Бенвенуто Челини, който, освен че бил гениален майстор златар, убил и конетабъла Шарл дьо Бурбон с изстрел от аркебузата си по време на опустошението на Рим^[18]; Хулия помнеше и страховитата кама на милосърдието, дълга и зловеща, с която пажът на Черния принц пробивал шлемовете на французите при Креси^[19].

Годините минаваха и Хулия започваше да проявява оформен характер. Дойде ред на Сесар да мълчи и да слуша изповедите й. Първа любов на четиринадесет години, секс на седемнадесет. Той слушаше, без да изказва мнение. Само се усмихваше, когато тя привършеше разказа си.

Тази нощ Хулия би дала всичко, за да може да види отново усмивката му, която й вдъхваше смелост и същевременно караше нещата да изглеждат не чак толкова важни, показваше ги в действителен мащаб спрямо гигантската схема на събитията и неизбежния ход на човешкия живот. Но Сесар го нямаше и тя трябваше да се справи сама. Както би казал той, не можем винаги да избираме спътниците си — или съдбата си.

Тя се зае да си приготвя водка с лед и внезапно се усмихна в тъмното, застанала срещу картината на Ван Хойс. Имаше странното чувство, че и да се случеше нещо лошо, то няма да е с нея. Нищо лошо не се случваше на главния герой, припомни си тя. Отпи малко от водката, а кубчетата лед чукнаха по зъбите й. Умираха другите, второстепенните герои като Алваро. В паметта й оживяха стотици приключения, които бе преживяла и от които се бе измъкнала невредима, слава Богу. Как се е казвало всъщност тогава? Ей Богу!

Тя погледна отражението си във венецианското огледало — просто сянка сред други сенки. Огледа бледото петно, което бе лицето й, смътно очертания профил, големите, тъмни очи. Алиса в огледалния свят. Видя себе си и в картината на Ван Хойс, в нарисуваното огледало, отразяващо другото, венецианското, отражение на отражение на отражение. Отново изпита познатото замайване. Мина й през ума, че по това време на нощта огледалата, картините и шахматните дъски могат да погодят странни номера на въображението. Или може би сега понятията като време и пространство ставаха толкова относителни, че почти не си струваше да им се обръща внимание. Отпи отново от водката и усети чукването на леда по зъбите си. Имаше чувството, че ако протегне ръка, ще може да остави чашата си върху масата, покрита със зелено сукно, точно на мястото, където се намираше скритият надпис, между неподвижната ръка на Роже д’Арас и шахматната дъска.

Пристъпи по-близо до картината. Беатрис, херцогиня на Остенбург, седеше до заострената арка на прозореца, със сведени очи, потънала в четене на книгата, която държеше на скута си. Напомняше й на девите, рисувани от ранните фламандски майстори: гладко сресаната назад руса коса, прибрана под почти прозрачен воал. Бялата кожа. Далечна и недостъпна в строгата черна рокля, толкова различна от обичайните наметала от аленочервена вълна — фламандско сукно, по-скъпо от коприна и брокат. Хулия осъзна с неочаквана яснота, че черният цвят е знак за траур. В черни вдовишки одежди бе облякъл херцогинята Питер Ван Хойс, геният, който толкова много бе обичал символите и парадоксите. Траур, който не беше за съпруга й, а за убития любим.

Овалът на женското лице беше деликатен, съвършен. Всеки оттенък, всеки детайл подчертаваше приликата с Ренесансовите деви. Не деви като обичаните от Джото италианки — едновременно деви и дойки, и дори любовници; нито като французойките, позирали за деви, които всъщност са били майки и дори кралици, а девица от търговското съсловие, съпруга на общински съветник или на благороден земевладелец, владетел на обширни хълмисти земи, осеяни със замъци, имения, потоци и църкви с камбанарии като тази на картината. Тази жена изглеждаше малко надменна и затворена, спокойна и студена, въплъщение на северна красота, предизвиквала такъв възторг в южните страни, в Испания и Италия. Сините й очи — можеше поне да се предположи, че са сини — макар и извърнати встрани от погледа на наблюдателя, видимо насочени към кишата, сигурно бяха ясни и проницателни като очите на всички фламандски жени, рисувани от Ван Хойс, Ван дер Вайден или Ван Ейк. Загадъчни очи, които никога не разкриват накъде гледат или накъде искат да погледнат, какви мисли и чувства се крият зад тях.

Хулия отметна косата си назад и докосна повърхността на картината, плъзгайки пръсти по устните на Роже д’Арас. В ореола от златиста светлина стоманената плоча на гърдите му проблясваше с почти истински метален блясък. Той беше подпрял брадичката си на палеца на дясната ръка, а погледът му беше вперен неотклонно в шахматната дъска, която символизираше живота и смъртта му. Съдейки по профила му, сякаш изсечен върху старинна монета, Роже д’Арас сякаш не забелязваше присъствието на жената, седнала близо до него. Но може би мислите му съвсем не бяха съсредоточени върху партията шах; може би мислеше за същата тази Беатрис Бургундска, която не поглеждаше — от гордост, предпазливост, а може би просто от уважение към господаря си. В такъв случай той би бил свободен да й посвети единствено мислите си. Може би в същия този момент и дамата не виждаше страниците на книгата, която четеше, а гледаше крадешком, без да обръща поглед направо към него, широкия гръб на рицаря, спокойните, благородни черти на лицето му; може би си припомняше докосването на ръцете му, кожата му, или просто въздържаното му мълчание, погледа, изпълнен с безсилна тъга, която някога бе предизвикала във влюбените му очи.

Хулия плаваше в някакво въображаемо пространство между венецианското и нарисуваното огледало — границите между двете плоскости се размиваха. Златистата светлина обгърна и нея и много бавно, почти подпряла ръка върху зеленото сукно на масата, внимателно, за да не разбърка шахматните фигури върху дъската, тя се наведе към Роже д’Арас и целуна нежно студените му устни. Докато се обръщаше, забеляза с ъгълчето на окото си как нещо просветна — беше орденът на Златното руно върху алената дреха на другия играч — Фердинанд Алтенхофен, херцог на Остенбург. Той беше вперил в нея неразгадаемия поглед на тъмните си очи.

* * *

Когато часовникът на стената удари три, пепелникът преливаше от фасове, а чашата и кафеварката, поставени насред безпорядъка от книги и документи, бяха почти празни. Хулия се облегна назад в стола си и се взря в тавана. Опитваше се да подреди мислите си. За да пропъди заобикалящите я призраци, тя запали всички лампи. Границите на действителността постепенно се възстановяваха, тя бавно се озоваваше отново на обичайното си място във времето и пространството.

Тя заключи, че съществуват и по-практични начини да се задават въпроси; съществуваше и друга, по-правилна гледна точка, която несъмнено бе правилната, ако вземем предвид, че Хулия приличаше повече на порасналата Уенди^[20], а не на Алиса. За да започне разсъжденията си по този начин, й трябваше само да затвори очи и да ги отвори отново, да огледа работата на Ван Хойс, както би огледала всяка друга картина, рисувана преди пет века, а после да вземе лист и молив. Това и направи, допивайки остатъка от изстиналото кафе. Каза си, че по това време на нощта, след като не й се спеше ни най-малко и най-много се боеше да не се подхлъзне по наклонената плоскост на фантазиите, най-добре би било да опита да пререди представите си в светлината на последните събития. Затова започна да пише:

I. Датата на картината е 1471 г. Представена е шахматна партия. Загадката: Какво се е случило всъщност между Фердинанд Алтенхофен, Беатрис Бургундска и Роже д’Арас? Кой е наредил да убият рицаря? Какво общо има шахът с цялата история? Защо Ван Хойс е решил да нарисува картината? Защо, след като веднъж е поставил надписа Quis necavit equitem, впоследствие решава да го скрие? Възможно ли е да се е страхувал, че може да убият и него?

II. Аз съобщавам на Менчу за откритието си. После отивам при Алваро. Но той вече знае за картината; някой го е разпитвал за нея преди мен. Кой?

III. Алваро загива. Нещастен случай или убийство? Очевидна е връзката с картината или може би с моето посещение и въпросите, които му задавах. Има ли нещо, което някой иска да не узная? Възможно ли е Алваро да е открил нещо важно, което аз не знам?

IV. Неизвестно лице (не е изключено това да е убиецът или убийцата) ми изпраща историческата справка, направена от Алваро. Какво е това, което е знаел Алваро, и представлява опасност за някой друг? А този неизвестен (или неизвестни) — какво смятат, че трябва да знам и какво — да не знам?

V. Пликът с документацията е оставен в „Урбекспрес“ от неизвестна руса жена. Свързана ли е тя със смъртта на Алваро или е била просто преносител?

VI. Въпреки че и двамата разучаваме един и същ обект, Алваро загива, а аз (засега) — не. Възможно ли е неизвестният да иска да улесни работата ми, или да ме насочи към нещо? И ако е така, към какво? Има ли то нещо общо с цената на картината? Или с моята работа като реставратор? Или с надписа? С шахматната задача? Или въпросът е да се разкрият ли определени исторически факти или не? Каква връзка е възможно да съществува между някой, който живее в двадесети век, и друг, който е живял през петнадесети?

VII. Основен въпрос на този етап: Възможно ли е един хипотетичен убиец да има изгода от увеличението на цената на картината на предстоящия търг? Възможно ли е в картината да има още нещо, което аз да не съм открила?

VIII. Съществува ли възможност цялата история да няма нищо общо с цената на картината, а да е свързана с тайната на изобразената на нея шахматна партия? Това е задача на Муньос, шахматна задача. Как би могло нещо, свързано с нея, да причини нечия смърт пет века по-късно? Това е не само смешно, но и глупаво (поне аз мисля така).

IX. Заплашва ли ме опасност? Може би някой изчаква да узная малко повече. Може би работя за него, без да го съзнавам. Може би съм все още жива, защото този някой има нужда от мен.

Тя си припомни нещо, което Муньос беше казал първия път, когато видя картината на Ван Хойс, и започна да го възпроизвежда черно на бяло. Той беше говорил за различните нива в картината. Може би описанието на едно от тях щеше да й помогне да разбере нещо.

Първо ниво — сцената, изобразена на картината. Подът, на който стоят хората, има формата и вида на шахматна дъска.

Второ ниво — лицата, изобразени на картината: Фердинанд, Беатрис, Роже.

Трето ниво — шахматната дъска, на която двама от тях играят.

Четвърто ниво — шахматните фигури, които символизират тримата герои на историята.

Пето ниво — огледалото, което дава обратно отражение на играта и на хората.

Тя огледа резултата и се зае да чертае линии между отделните нива, установявайки само няколко още по-объркващи връзки. Петото ниво съдържаше предишните четири, първото беше свързано с третото, второто — с четвъртото. Очерта се странна фигура, обърната навътре към себе си.

Всъщност, каза си тя, докато разучаваше странната диаграма, само си губя времето. Единственото нещо, което доказваха тези връзки беше, че художникът, чието дело бе „Шахматната партия“, е имал остър и изобретателен ум. Но това ни най-малко не помагаше за изясняването на смъртта на Алваро. Петстотин години след завършването на „Шахматната партия“ той или се бе подхлъзнал фатално във ваната, или някой му беше помогнал да се подхлъзне. Какъвто и да бе резултатът от всички тези стрелки и карета, нито Алваро, нито тя самата можеха да бъдат част от картината, нито пък художникът е можел да предвиди тяхното съществувание. Или пък е можел? В съзнанието й изплува тревожен въпрос. Когато зрителят бъде изправен пред определен набор от символи, какъвто бе случаят с тази картина, той ли беше този, който определяше техния смисъл, или този смисъл съществуваше независимо от него, още от момента на създаването на картината?

Хулия все още чертаеше стрелки и карета, когато телефонът иззвъня. Тя скочи стреснато и загледа телефона, поставен на килима, без да може да реши да отговори или не. Кой би могъл да й се обажда в три и половина сутринта? Нито един от възможните отговори на този въпрос не й се струваше успокоителен. Телефонът продължи да звъни, но тя се раздвижи едва след четвъртото иззвъняване. Тръгна бавно към него, но изведнъж бе обзета от чувството, че ще се почувства много по-зле, ако той спре да звъни, преди тя да е вдигнала слушалката. Представи си как прекарва остатъка от нощта, сгушена на канапето, гледайки плахо телефона в очакване той да звънне отново. Сграбчи яростно слушалката и я вдигна.

— Ало?

Муньос очевидно чу ясно въздишката на облекчение, изтръгнала се от устните й, защото прекъсна обясненията си, за да я попита дали при нея всичко е наред. Ужасно съжалявал, че я буди толкова късно, но мислел, че позвъняването е оправдано. Самият той бил много развълнуван; затова се осмелил да й се обади. Моля? Да, точно така. Преди пет минути задачата внезапно… Ало? Чуваше ли го още? Обясняваше й, че сега вече бе възможно да се каже с абсолютна сигурност коя фигура бе взела коня.